Легенда за създаването на Пловдив

zx480_808641В планината на юг от равното поле жевеела красива девойка на име Родопа. Щом я зърнал, морският бог Посейдон се влюбил в нея, но скоро я изоставил и отвлякъл синът й от Хемус – Евмолпиас. Исполинът Хемус се опитал да го спре и хвърлил няколко огромни камъка, за да препречи пътя му. Посейдон се ядосал и превърнал Хемус в планина, а камъните останали да стърчат като грамади сред полето на южния бряг на река Марица.

Когато Евмолпиас пораснал се върнал да търси майка си, но намерил само красива планина с нейното име. Той се заселил на хълмовете край реката и там въздигнал град Евмолпия, днешен Пловдив.

Легенда за самодивското хоро

ЗорницаБило много отдавна. Голяма група дървари тръгнали да секат дърва. Вървял керванът, вървял и на едно място решили да пренощуват, тъй като паднала нощта. Пуснали воловете да пасат, събрали храсталаци и треви, напалили огън. Вечеряли, поговорили и решили да лягат, че утре работа ги чака. Всеки знаел, че докато не пропеят петлите, не бива да се тръгва на път, защото тъмата е царство на самодиви, самовили, юди и други зли сили, които могат да навредят на човека.

Всички заспали. Спали, що спали, но един дървар се събудил и видял, че Зорницата е на небето. Помислил, че са се успали и разбудил всички. Впрегнали добитъка и тръгнали. Никой не обърнал внимание, че не  чули петлите да пропяват.

Вървели, вървели и стигнали до една поляна. Чули тъпани, гайда, смях и викове. Помислили, че са подранили сватбари, но разбрали, че има нещо нечисто и се сетили, че на поляната се виело самодивско хоро. Нищо обаче се не виждало. Всички  мълчали. Подкарали мъжете воловете, забързали да се махнат, а след себе си чули смехове и подвиквания.
Изминали доста път, качили се на един връх и погледнали – след тях нямало никого. Повървели още и се спуснали в една долчина. Било тихо, само реката шумяла.  Трябвало да я преминат, но животните навели глави да пият вода.

Един младеж попитал спътника си:

- Това самодивско хоро ли беше, дето го чухме на поляната?

- Мълчи, сине!

Тъкмо си разменили тези думи и изведнъж в реката започнали да цопат, да се смеят, да подвикват много голи жени. Животните се изплашили, мъжете почнали да ги подкарват, но воловете едва вървели. С голям зор избягали дърварите. Керванът пак поел, но до сутринта всичките мъже измрели.

Оттогава тази звезда се нарича Лъжи-керван, защото често мами пътниците и те загиват.

 

Конят – посредник между Горния и Долния свят

Народните вярвания отреждат на коня специално място, приписват му неземни качества, дават му космическа мощ.

КонеСтаринни песни и легенди са запазили мистични образи на крилати коне и безстрашни юнаци – толкова бързи, че успяват да надбягат дори слънцето. Конят говори, дава съвети, дори може да предвижда какво ще се случи със стопанина му. Подобни приказни сюжети са изпъстрили нашето фолклорно наследство. А на Тодоровден и до днес се изпълняват обичаи и обреди, за да са здрави и бързи конете.

Патриархалният българин винаги се е отнасял с почит към живата и неживата природа, с благодарност към силите, които закрилят земния му живот. Във фолклорния ни календар има предвидени обредни практики, посветени на почти всички домашни животни, на различни полезни растения и селскостопански дейности. Народната вяра отрежда на коня специално място, приписва му неземни качества, дава му космическа мощ. Конят е недосегаем за тъмните сили, които нощем витаят в горите, по пътищата, около реки и езера. Ако човек пътува на кон, те не го нападат. От силното животно се страхуват и болестите, разказват старинните легенди. И до днес у нас съществува поговорката: „Здрав като кон.”

Особеното значение на коня в живота на хората по нашите земи има корени далече назад в историята. Той е бил обект на почит у всички народи, чиито наследници са българите. Тракийският конник Херос, прабългарският бог Тангра, славянският Свентовит – образите им са неизменно свързани с митичното животно. Конят е и свръхестествената сила, която може да пренесе човека от отвъдния (Долния) свят в земния (Горния) свят. Приказките разказват за героични подвизи на силни мъже, дръзнали да отидат в Долната земя, да се преборят със силите на злото и отново да се върнат към живота. Но най-често образът на коня срещаме в разказите за големи юнаци, оставили следа в съзнанието на народа ни. Те не яздят, а летят – толкова са бързи конете им.

Крали МаркоВ песните Крали Марко прескача по девет планини наведнъж със своя кон Шарколия. А според легендите, хайдут Велко можел да вдигне кон, като го хване само за опашката, да го завърти над главата си и да го запрати надалече. Сюжетът за мъж, надарен с такава страшна сила, е много разпространен в българските народни приказки. Така юнаците избирали своите верни другари в битките с врага. Понякога конят успявал сам да намери изход от смъртоносна схватка и така да спаси господаря си. Затова, когато трябвало да положи клетва, юнакът се заклевал в коня и оръжието си.

Един от най-интересните мотиви, свързани с мистичните качества на коня, откриваме в песни, изпълнявани като част от коледарския цикъл. „Похвали се добър юнак, че си има добър кон” – така започват редица песенни благословии, които се изпълняват в нощта на Коледа в домове с млади момчета. Текстът предава приказна история, в която главни герои са добрият юнак и Слънцето. Похвалил се момъкът, че има „врана коня” – черен кон, с който обхожда Земята само за един ден. Като чуло това, небесното светило решило да му отнеме коня с хитрост. „Да се обзаложим.” – предложило Слънцето. „Ако ти ме надминеш, ще ти дам сестра си – Ясната звезда, за жена. Ако аз те надбягам, ще ми дадеш коня си.” Съгласил се момъкът. Тръгнали те да обикалят света. Дошло пладне и Слънцето казало: „По това време аз си почивам и поспивам малко.” Спрели те да починат, юнакът заспал, а Слънцето само това чакало. Тръгнало, за да го изпревари. Тогава конят проговорил: „Ставай, юначе, да вървим, че те задмина ясното Слънце!”. Събудил се юнакът, яхнал коня и победил.

Кон„Кончето” и „конникът” са имена на мотиви от българските шевици. Жените ги бродирали върху дрехите на своите близки с вярата, че ще ги предпазят от опасности по време на дълъг път. На конете е посветен и празникът Тодоровден, наречен още Конски великден. На него от векове се организират надбягвания с коне – традиция, която никога не е изчезвала, независимо от процесите на културни и социални промени. На този ден в селата и до днес приготвят обредни хлябове, част от които се слагат в храната на животните. Тези хлябове са няколко вида – „конче”, „копито”, „кукла”… „Кончето” и „куклата” се месят в големи количества и се раздават. На младите момчета – „конче”, на момичетата – „кукла”. За да имат „конско здраве” през цялата година. Празникът е винаги седмица след Сирни Заговезни – в първия съботен ден от Великденските пости. На него празнуват своите именни дни Тодор, Теодор, Тодора.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/120311_Todorovden.aspx

Легенда за Атанасовден

Свети АтанасОбщоразпространената българска легенда представя двамата братя близнаци Андон и Атанас като братя-ковачи. Преди много години, когато ковашките клещи още не били изобретени, братята работели в ковачницата си. Желязото прегаряло в пещта и тогава св. Атанас бръкнал и го хванал с голи ръце. Но после погледнал към кучето, което лаело със свити отпред лапички и мигом бил осенен от идеята да измайстори клещите по подобие на кучешките крачета. От тогава и останал обичаят, двамата светци да се тачат като покровители на ковашкия занаят.

В техните дни ковашките еснафи жертват овни или бикове в чест на своите патрони и организират тържествени големи трапези. Във връзката Антоновден-Атанасовден се долавя християнизираният, но древен близначен мит. В народните схващания братята са представени като покровители и защитници на налбантите и железарите: оттук св. Атанас е патрон на ковашкия еснаф, а и на побратимяването. Вероятно в основата са залегнали езически представи за небесните ковачи-богове. Не случайно точно тези светци „затоплят земята” и „я обръщат към лято”.

Легенда за принцеса Мара

ЦаревецС нахлуването на турците от юг над Търновското царство надвиснала голяма опасност. Иван Шишман, българския цар по онова време бил изправен пред сериозна дилема. Той се нуждаел от време, за да отблъсне вражеските сили. Султан Мурад бил чувал за красотата на Иван Шишмановата сестра и я поискал за съпруга. Сърцето на царя се разкъсвало, но той знаел, че трябва да я пожертва. Принцеса Мара щяла да краси царският харем, за да спаси българските земи и хора.

Когато хората на султана пристигнали, за да я отведат тя помолила да и позволят да види за последен път местата, където била родена и израстнала. На зазоряване тя напуснала хълма Царевец, минала през Арбанашкото плато и се изкачила на белите скали край Лясковец. Оттам тя наблюдавала своите красиви родни земи и дълго плакала неутешимо. Хората разказват, че на местата, където падали сълзите й, израстнали гроздови издънки; хората ги култивирали и от тях се родило прекрасно грозде. Такива лози не съществували по тези земи преди. Зърната били големи, чисти и тежки, точно като сълзите на принцесата. Дори на този ден, в средата на Август, на празника Успение Богородично, хората сбират грозде и отправят благословии към божията майка, а също така споменават и българската принцеса.

Мара продължила да върви и достигнала до поле, точно под царския дворец. Там тя трябвало да се сбогува със нейните близки: със семейството си, с прителите си и целия български народ. Раздялата била много болезнена. Всички осъзнавали високата цена, която дъщерята на Иван Александър трябвало да плати. Всички плачели и се молели за нея и за самите себе си. Онази нощ камбаните мълчали и никой не запалил кандилото пред иконата в дома си. Мрак се спуснал върху целия град и върху душите на българския народ. Хората от Търново нарекли мястото, където за последен път видяли тяхната принцеса, Марино поле (Марно поле).

Връх Стовци

Връх СтовциВърхът  се намира в северното подножие на Широка планина (дял от Западна Стара планина) и е уникална природна забележителност. Намира се на 866 м. надморска височина западно от село Смоляновци.

За самия връх съществува стара легенда. Някога там имало воденица, наричана „Хайдушката“. Имало и кладенец, който позволявал отглеждане на животни. Коне, кози и стадо от 100 овце населявали красивата местност. Всяка сутрин един овчар огласял тишината с меден кавал. Другар му бил черен овен с вити рога. Една сутрин, щом чул кавала, овенът се затичал към пастира. От радост така се засилил, че съборил човека в пропастта, и той полетял след него. Последвали ги и стоте овце. Оттогава местността е кръстена Сто овци, а през годините за благозвучие започнали да я наричат Стовци.

Това е легенда, но истина е, че още римляните са оценили стратегическото място на върха и си построили на него наблюдателен пост. До ден днешен има останки от крепостни стени. По-късно на това място е имало раннохристиянски манастир, от който също има останки. Местните хора още помнят, че се е наричал „Йоан Предтеча“. През 1850 година в манастира било открито килийно училище. Кога е разрушен до основи, историята не казва. Но жителите на Смоляновци всяка година посещават мястото в деня на Кръстителя.

 

Легенда за възобновяването на българското царство

istoriya1-300x225Преди време, в подножието на Балкана, живели двама смели и дръзки братя –  Асен и Петър. Петър бил мъдър и миролюбов човек и често призовавал Господ в молитвите си. В знак на силната си вяра той построил красива църква на десния бряг на река Янтра. Асен, по-малкият брат, бил хладнокръвен и изпълнен с енергия; събирал млади мъже и ги учел на изкуството на войната. Подготвял ги за армията.

Уморени коне, пропити с пот, често влизали в болярската крепост. Техните ездачи бързали да занесат важни новини на двамата братя.
Със всеки изминал ден животът под гръцко владичество ставал все по-труден. Василевсите наложили нов данък. Освен това голямо количество от стоки и животни било изпращано във Византия. Хората стенели от изнемога, броят на недоволните растял. Казват, че дори Св. Димитър, закрилникът на гърците се отрекъл от тях, заради коварството и жестокостта им. Неслучайно норманците завладяли Тесалоника. Те опожарили града и поробили гражданите му. Светецът изоставил града, премахнал благословията си и застанал на българската страна.
Разказва се, че веднъж върху олтара на новопостроената болярска църква, се появила чудна икона, портрет на светец. Едната от ръцете му била вдигната във въздуха в знак на благославяне. Никой не знаел откъде се е появила.

Тогава Асен и Петър осъзнали, че точно това е дългоочаквания знак, изпратен им от Бог, за да освободят поробения български народ. Те се чувствали дори по-силни със подкрепата на светеца. Сърцата им били смели, също както и мечтите им. Църквата била вече построена и богато украсена от известни иконографи. Тя била кръстена и посветена в чест на Св. Димитър. Поклонници от целия регион на Мизия се събрали на двата бряга на Янтра. Камбаните забили празнично, песни в чест на светеца се понесли из въздуха. Всички коленичили и започнали да се молят на светеца да направи ръцете и умовете им по-силни, и да им помогне да си възвърнат свободата.

Тогава Василий, архиепископът на Търново, се появил и положил майсторски направен златен венец на главата на Асен. Наметнал на раменете му богато декорирана мантия и поставил в краката му червени ботуши, и го провъзгласил за цар на новата българска държава. Мълчание настъпило в цялата църква. След това хората проплакали: „Да живее царят!”. Под светлината на множеството кандила очите на светеца от иконата проблясвали великодушно…

 

Previous Older Entries Next Newer Entries

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 69 other followers