Легенда за Атанасовден

Свети АтанасОбщоразпространената българска легенда представя двамата братя близнаци Андон и Атанас като братя-ковачи. Преди много години, когато ковашките клещи още не били изобретени, братята работели в ковачницата си. Желязото прегаряло в пещта и тогава св. Атанас бръкнал и го хванал с голи ръце. Но после погледнал към кучето, което лаело със свити отпред лапички и мигом бил осенен от идеята да измайстори клещите по подобие на кучешките крачета. От тогава и останал обичаят, двамата светци да се тачат като покровители на ковашкия занаят.

В техните дни ковашките еснафи жертват овни или бикове в чест на своите патрони и организират тържествени големи трапези. Във връзката Антоновден-Атанасовден се долавя християнизираният, но древен близначен мит. В народните схващания братята са представени като покровители и защитници на налбантите и железарите: оттук св. Атанас е патрон на ковашкия еснаф, а и на побратимяването. Вероятно в основата са залегнали езически представи за небесните ковачи-богове. Не случайно точно тези светци „затоплят земята” и „я обръщат към лято”.

Легенда за принцеса Мара

ЦаревецС нахлуването на турците от юг над Търновското царство надвиснала голяма опасност. Иван Шишман, българския цар по онова време бил изправен пред сериозна дилема. Той се нуждаел от време, за да отблъсне вражеските сили. Султан Мурад бил чувал за красотата на Иван Шишмановата сестра и я поискал за съпруга. Сърцето на царя се разкъсвало, но той знаел, че трябва да я пожертва. Принцеса Мара щяла да краси царският харем, за да спаси българските земи и хора.

Когато хората на султана пристигнали, за да я отведат тя помолила да и позволят да види за последен път местата, където била родена и израстнала. На зазоряване тя напуснала хълма Царевец, минала през Арбанашкото плато и се изкачила на белите скали край Лясковец. Оттам тя наблюдавала своите красиви родни земи и дълго плакала неутешимо. Хората разказват, че на местата, където падали сълзите й, израстнали гроздови издънки; хората ги култивирали и от тях се родило прекрасно грозде. Такива лози не съществували по тези земи преди. Зърната били големи, чисти и тежки, точно като сълзите на принцесата. Дори на този ден, в средата на Август, на празника Успение Богородично, хората сбират грозде и отправят благословии към божията майка, а също така споменават и българската принцеса.

Мара продължила да върви и достигнала до поле, точно под царския дворец. Там тя трябвало да се сбогува със нейните близки: със семейството си, с прителите си и целия български народ. Раздялата била много болезнена. Всички осъзнавали високата цена, която дъщерята на Иван Александър трябвало да плати. Всички плачели и се молели за нея и за самите себе си. Онази нощ камбаните мълчали и никой не запалил кандилото пред иконата в дома си. Мрак се спуснал върху целия град и върху душите на българския народ. Хората от Търново нарекли мястото, където за последен път видяли тяхната принцеса, Марино поле (Марно поле).

Връх Стовци

Връх СтовциВърхът  се намира в северното подножие на Широка планина (дял от Западна Стара планина) и е уникална природна забележителност. Намира се на 866 м. надморска височина западно от село Смоляновци.

За самия връх съществува стара легенда. Някога там имало воденица, наричана „Хайдушката“. Имало и кладенец, който позволявал отглеждане на животни. Коне, кози и стадо от 100 овце населявали красивата местност. Всяка сутрин един овчар огласял тишината с меден кавал. Другар му бил черен овен с вити рога. Една сутрин, щом чул кавала, овенът се затичал към пастира. От радост така се засилил, че съборил човека в пропастта, и той полетял след него. Последвали ги и стоте овце. Оттогава местността е кръстена Сто овци, а през годините за благозвучие започнали да я наричат Стовци.

Това е легенда, но истина е, че още римляните са оценили стратегическото място на върха и си построили на него наблюдателен пост. До ден днешен има останки от крепостни стени. По-късно на това място е имало раннохристиянски манастир, от който също има останки. Местните хора още помнят, че се е наричал „Йоан Предтеча“. През 1850 година в манастира било открито килийно училище. Кога е разрушен до основи, историята не казва. Но жителите на Смоляновци всяка година посещават мястото в деня на Кръстителя.

 

Легенда за възобновяването на българското царство

istoriya1-300x225Преди време, в подножието на Балкана, живели двама смели и дръзки братя –  Асен и Петър. Петър бил мъдър и миролюбов човек и често призовавал Господ в молитвите си. В знак на силната си вяра той построил красива църква на десния бряг на река Янтра. Асен, по-малкият брат, бил хладнокръвен и изпълнен с енергия; събирал млади мъже и ги учел на изкуството на войната. Подготвял ги за армията.

Уморени коне, пропити с пот, често влизали в болярската крепост. Техните ездачи бързали да занесат важни новини на двамата братя.
Със всеки изминал ден животът под гръцко владичество ставал все по-труден. Василевсите наложили нов данък. Освен това голямо количество от стоки и животни било изпращано във Византия. Хората стенели от изнемога, броят на недоволните растял. Казват, че дори Св. Димитър, закрилникът на гърците се отрекъл от тях, заради коварството и жестокостта им. Неслучайно норманците завладяли Тесалоника. Те опожарили града и поробили гражданите му. Светецът изоставил града, премахнал благословията си и застанал на българската страна.
Разказва се, че веднъж върху олтара на новопостроената болярска църква, се появила чудна икона, портрет на светец. Едната от ръцете му била вдигната във въздуха в знак на благославяне. Никой не знаел откъде се е появила.

Тогава Асен и Петър осъзнали, че точно това е дългоочаквания знак, изпратен им от Бог, за да освободят поробения български народ. Те се чувствали дори по-силни със подкрепата на светеца. Сърцата им били смели, също както и мечтите им. Църквата била вече построена и богато украсена от известни иконографи. Тя била кръстена и посветена в чест на Св. Димитър. Поклонници от целия регион на Мизия се събрали на двата бряга на Янтра. Камбаните забили празнично, песни в чест на светеца се понесли из въздуха. Всички коленичили и започнали да се молят на светеца да направи ръцете и умовете им по-силни, и да им помогне да си възвърнат свободата.

Тогава Василий, архиепископът на Търново, се появил и положил майсторски направен златен венец на главата на Асен. Наметнал на раменете му богато декорирана мантия и поставил в краката му червени ботуши, и го провъзгласил за цар на новата българска държава. Мълчание настъпило в цялата църква. След това хората проплакали: „Да живее царят!”. Под светлината на множеството кандила очите на светеца от иконата проблясвали великодушно…

 

Кукувица

Кукувица 1В песните кукувицата е възпята като Божи пратеник на земята, за да възвести края на зимата и да събуди природата за нов живот. Според народното вярване тя започва да кука на Благовец и кука до Еньовден.

Легендата разказва, че кукувицата и чухалът били хора. Живеели някога, в старо време, брат и сестра. Куку се казвал братът. Спретнат и трудолюбив бил той. Ала мързелива била сестрата, та момчето много я гълчало. Като не могъл повече да я търпи, той забегнал надалече и оставил свадливата мързелана самичка. Разкаяла се, затъжила за брат си и започнала да плаче и да го вика. Отчаяла се и се замолила горещо на Бога да я стори на каква да е птичка, да хвръкне, брат си да търси и като го намери – прошка да му иска. Господ чул молбата й и смилил се над разкаялата се сестра – сторил я на кукувица.

От тогава и до днес тя броди по света, търси го и вика: „Куку!…Куку!”. А брат й мълчи. Само нощно време той излиза и й отговаря: „Чух!…Чух!”. Тя го чува из гората, но не го вижда в тъмното. На сутринта пак хвърчи и още по-силно го вика, но той не се обажда…
Така неспирно го търси до Еньовден. На тоя ден, като види, че той не се обажда, тя млъкне. Мълчи догодина, до Благовец и пак за брата се сети, пак й дожалее и тръгва да го търси и вика. Затуй кукувицата кука от Благовец до Еньовден.

Кукувица 2Вярва се че „кукувицата коги та закука и немаш пари у тебе, вечно нема да имаш. Каква работа работиш, коги та закука, цело лето ше я работиш.” Други пък разказват, че трябва да те закука с железни пари, монети в джоба – така хем ще ти върви „на придобив и богатство”, хем ще бъдеш здрав като желязото. Хубаво е да броиш пари – цяла година това ще правиш! Вярва се още, че „кукувицата кога кука требва да си сит, значи цела година ще бъдеш сит.”

Дори на сън да чуеш кукувица – „добро е, блага вест ще имаш”. Тя е възпята и в хайдушките песни – рано закуква, гората се развива – време е вече да се сбират хайдушките дружини. Широко разпространено във Врачанско е и преданието за кукувицата и Нечо войвода.
Нечо войвода събирал своята дружина всяка пролет в една гора до село Малорад и там развявали знамето. Веднъж девойки от селото отишли в гората за цветя. Тогава кукувицата кукнала и една мома извикала: „Жив и здрав Нечо у гора зелена!” Войводата я чул и начаса се явил с дружината си. Дарил за това наричане девойката с шепа жълтици и я изпратил по живо по здраво. Оттогава е останал обичаят в селото рано напролет отидат ли момите в гората да наричат: „Жив и здрав Нечо у гора зелена!”

 

Българското знаме

Българското знаме 1Всеки флаг, всяко знаме, представляват сбор от символи, които са свързани с историята и същността на това, което изразяват.

Знамето на страната се е променяло в продължение на над хилядогодишната история на България – от конската опашка по времето на Аспарух до днешния трицветен национален флаг на Република България.

Българското знаме 2Според една по-малко разпространена легенда, нашият трибагреник е обгърнат от романтизъм, който е пряко свързан с бойната слава на армията ни. Цветово, знамето е свързано с древната българска войска. Лявото й крило е имало завързани бели лентички на копията. Това били леко въоръжени конници, които се славили със своята бързина и изненадваща атака. Дясното крило било съставено от тежко въоръжена конница, която имала завързани червени лентички. В средата били разположени елитните български войски, със зелени ленти на копията. Белият цвят в него символизира мира и чистата и свята република, зеленият — плодородието на българските земи и гората – закрилница на българските бунтовници през Възраждането, а червеният — смелостта и надеждата на народа.

Българското знаме 3За първи път трибагреникът с цветовете зелено, бяло и червено, подредени в този ред хоризонтално е използван през 1861-1862 г. от Георги Раковски при съставянето на двете Български легии в Белград. Той е ушит от Стиляна Параскевова в румънския град Браила и предаден на българските доброволци – участници в Руско-турската война. По-късно четата на Филип Тотю носи флаг, в който трите цвята са в последователност червен, бял, зелен. Официално знамето – бяло, зелено, червено – е утвърдено от Търновската конституция като национален флаг на България.

Независимо какво е било българското знаме през годините, то никога не е пленявано в битка и никога не е било трофей.

„Луда Яна”

КрепостФеодалът Красен, който живеел в крепост на юг от днешно Панагюрище, имал красива дъщеря Яна. Тя била буйна и обичала да подражава на мъжете – заедно с тях ходела на лов и умело въртяла сабя, точно хвърляла копие, а стрелите й винаги попадали в целта. На един лов, организиран от баща й, Яна не се появила. Тръгнали да я търсят. Но от един съседен връх към ловджиите се спуснала група конници, начело със сина на друг местен владател. Това бил Никола, син на феодала Душко. На коня на Никола седяла и Яна. Те били влюбени. Никола поискал ръката на Яна от Красен.

- Моята дъщеря е родена да се омъжи за богат и по-силен човек, приближен до царския трон – смръщено заявил Красен.

Дълго ридаела и се молила Яна, но бащата бил непреклонен.

През една тъмна и потайна нощ обаче Никола, подпомогнат от свои верни другари, откраднал момичето. Двамата изчезнали в Душковата крепост. Красен събрал многоброен отряд войска и ги повел на север, за да накажат Никола и Душко. След тежък бой те разбили бранителите и разграбили цялата крепост. Никола и Яна намерили убежище в горските гъсталаци. Оттам те нападали често Яниния баща. След едно такова сражение Никола бил ранен. Яна отвела любимия си при изворите на реката, където денонощно се грижела за него. Но Никола умрял.
Яна дълго страдала и духът й никога не намерил покой. С оръжие в ръка тя мъстяла на всички противници на нейното щастие.

Днес легендата за нея звучи като химн на младостта и искрената любов, отразен във водите на буйната едно време река, която и днес пресича центъра на Панагюрище.

Другата версия е, че турците искали да вземат Яна за ханъма. Когато я подгонили, тя се хвърлила от една скала в реката, а турците възкликнали „Луда Яна”.

Фатмина ливада

1В Родопите, в мерата на село Широка лъка, Смолянско, се намира местност Фатмина ливада.

Легендата разказва, че някога в тамошните села две невести родили едновременно – едната момиче – Фатма го нарекли, другата момче – Сабрих. При раждането майката на Фатма умряла и затова другата родилка кърмила и откърмила детето, а след това се преселили в друго село. Когато децата пораснали, починала и майката на Сабрих. Не минали няколко години и Фатма се оженила за богат мъж, който бил много алчен за имот. И на другия ден след сватбата изгонил Фатма, за да му донесе още зестра, тъй като брат й бил прочут богаташ из тоя край. Той обаче не рачил да дава зестра на сестра си и тя останала да живее при него.

След три-четири години се оженила за Сабрих от съседното село и им се родило момче. Чак тогава някаква гостенка им разказала, че двамата са млечни братя – което се пазело много строго сред народа, с една дума, двамата се смятали като брат и сестра. Изтръпнали двамата – страшен грях сторили с женитбата си. Като не знаели как да постъпят, Сабрих яхнал коня и отишъл в Райково да пита ходжата, голям ли е грехът им с Фатма, тъй като те не са знаели, че ги е откърмила една и съща майка. И на тръгване поръчал на Фатма:

- Чакай ме два дни – ако сме греховни, няма да се върна, ще отида, където очите ми видят и никога нищо да не чувам за теб и детето ни. Но ако ходжата каже, че не сме греховни, ще се върна втория ден вечерта.

И заминал. Фатма едвам изтърпяла първия ден. На втория станала рано, изкъпала детето, накърмиго и го приспала, после облякла най-новата си премяна и тръгнала през полето край пътя, по който трябвало да се върне Сабрих. Слънцето вече клоняло към залез, а из пътя не се задавал никакъв пътник. Тогава Фатма разпасала пояса си, метнала го на едно дърво в ливадата и се обесила.

Много скоро оттам минал Сабрих – връщал се щастлив, защото ходжата му казал, че не са сторили грях, тъй като не са кръвни братя. И видял обесената Фатма.

Оттогава нарекли ливадата Фатмина ливада.

Легенда за река Тъжа

Река ТъжаТази река текла през старопланинските усои кротка и безименна. Но някога, в много старо време, при изворите й, под върховете Юмрукчал и Марагидик, имало самодивско сборище. Хората бягали далеч от това място, защото се страхували да не разсърдят самодивите и те да им пакостят. А в едно от селата, пръснати по склоновете на Стара планина, живеели брат и сестра. Били бедни сираци и слугували на чужди хора. Братът се главил овчар и се заселил в една кошара в планината, където имало богати пасища. Сестрата отишла с него да му реди и готви, да му помага край овцете.

Веднъж овчарят закарал стадото наблизо до самодивското сборище и видял няколко самодиви да решат косите си. Били толкова хубави разпуснатите им коси, като паунови пера закривали снагите им. Момъкът загорял от желание да види лицата на самодивите, но не смеел да подвикне, за да не ги разсърди. Помислил и извадил кавала си, та засвирил. Свирил бавно и тихо, после по-бързо и по-високо и накрая заситнил игриво свирнята. Самодивите развели косите си и се хванали на кръшно хоро. Свирел овчарят, свирел до прималявяне, защото една от самодивите извикала:

- Свири, овчарю, свири, ние ще играем! Ако ни надсвириш, ще вземеш за жена тая от нас, която си избереш. Ако ние те надиграем, ще те разкъсаме на парчета, за да дадем на всяка – един си и не можеш да бъдеш на всички. А ти ни видя и без нас повече няма да живееш.

Уплашил се овчарят и напрегнал сетни сили. Колко време е свирил, не се знае, но издъхнал от умора. Чакала го сестра му да се върне, чакала, но напразно. Вечерта стадото се прибрало само, без овчар. Разплакала се девойката, завикала брат си, но никой не я чул. На другата сутрин се престрашила и отишла при извора на реката. Там намерила мъртвия си брат — пръстите на ръцете му окървавени, из устните аленеела съсирена кръв — бил скъсал дробовете си от надуване. Заплакала сестрата с поройни сълзи, които се вливали в реката. Всеки ден идвала на това място, плачела и тъжала за брат си. Затова и реката нарекли Тъжа.

Родопа планина

Родопа планинаИмето на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат – може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина – стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.

Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.

ОрфейДебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Скитал веднъж Орфей цял ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.

Има и друга легенда за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.

Родопа планина 2Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.

Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна.

Previous Older Entries Next Newer Entries

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 61 other followers