Великденския заек

Великденски заек 1През последното десетилетие на трапезата се появява  Великденския заек. Той е митичен герой с антропоморфни черти – нещо средно между образ на истинско зайче и човек. Според легендата в нощта преди Великден той носи на децата боядисани яйца, сладкиши и играчки, крие ги навред из къщата, за да могат малчуганите да ги търсят, когато се събудят в празничното утро. Образът на зайчето е много близък до този на Дядо Коледа, тъй като и двамата носят подаръци на добрите деца.

За първи път Великденския заек е споменат чак през 17 век в немски приказки, където зайчето е описано точно в ролята си на доброто същество, което крие боядисани яйца в градината. Смята се обаче, че легендите за него са много по-древни и свързани с образа на заека в християнството. Според други изследователи на митичния образ в основата на легендата стои преданието за езическата богиня Естра, която превърнала една птица в заек, но въпреки това той продължил да снася яйца. Не е напълно ясно каква е точната връзка между образа на Великденския заек и боядисаните яйца. Можем да предположим, че това е остатък от легендата за Естра.

Великденски заек 2В друга немска приказка се споменава Великденски заек, който криел от децата боядисани и рисувани яйца в градината. А в Америка децата вярват, че ако бъдат послушни, Великденският заек ще им донесе гнездо, пълно със шарени яйца. Така от 18-ти век в Германия за първи път започват да се произвеждат Великденски зайци от захар и шоколад.

Зайците са едни от символите на пролетта, която се свързва с разцъфването на земята и новото начало на живота.

http://iliada.blog.bg/hobi/2012/04/12/legenda-za-velikdenskiia-zaek.938898

Конят – посредник между Горния и Долния свят

Народните вярвания отреждат на коня специално място, приписват му неземни качества, дават му космическа мощ.

КонеСтаринни песни и легенди са запазили мистични образи на крилати коне и безстрашни юнаци – толкова бързи, че успяват да надбягат дори слънцето. Конят говори, дава съвети, дори може да предвижда какво ще се случи със стопанина му. Подобни приказни сюжети са изпъстрили нашето фолклорно наследство. А на Тодоровден и до днес се изпълняват обичаи и обреди, за да са здрави и бързи конете.

Патриархалният българин винаги се е отнасял с почит към живата и неживата природа, с благодарност към силите, които закрилят земния му живот. Във фолклорния ни календар има предвидени обредни практики, посветени на почти всички домашни животни, на различни полезни растения и селскостопански дейности. Народната вяра отрежда на коня специално място, приписва му неземни качества, дава му космическа мощ. Конят е недосегаем за тъмните сили, които нощем витаят в горите, по пътищата, около реки и езера. Ако човек пътува на кон, те не го нападат. От силното животно се страхуват и болестите, разказват старинните легенди. И до днес у нас съществува поговорката: „Здрав като кон.”

Особеното значение на коня в живота на хората по нашите земи има корени далече назад в историята. Той е бил обект на почит у всички народи, чиито наследници са българите. Тракийският конник Херос, прабългарският бог Тангра, славянският Свентовит – образите им са неизменно свързани с митичното животно. Конят е и свръхестествената сила, която може да пренесе човека от отвъдния (Долния) свят в земния (Горния) свят. Приказките разказват за героични подвизи на силни мъже, дръзнали да отидат в Долната земя, да се преборят със силите на злото и отново да се върнат към живота. Но най-често образът на коня срещаме в разказите за големи юнаци, оставили следа в съзнанието на народа ни. Те не яздят, а летят – толкова са бързи конете им.

Крали МаркоВ песните Крали Марко прескача по девет планини наведнъж със своя кон Шарколия. А според легендите, хайдут Велко можел да вдигне кон, като го хване само за опашката, да го завърти над главата си и да го запрати надалече. Сюжетът за мъж, надарен с такава страшна сила, е много разпространен в българските народни приказки. Така юнаците избирали своите верни другари в битките с врага. Понякога конят успявал сам да намери изход от смъртоносна схватка и така да спаси господаря си. Затова, когато трябвало да положи клетва, юнакът се заклевал в коня и оръжието си.

Един от най-интересните мотиви, свързани с мистичните качества на коня, откриваме в песни, изпълнявани като част от коледарския цикъл. „Похвали се добър юнак, че си има добър кон” – така започват редица песенни благословии, които се изпълняват в нощта на Коледа в домове с млади момчета. Текстът предава приказна история, в която главни герои са добрият юнак и Слънцето. Похвалил се момъкът, че има „врана коня” – черен кон, с който обхожда Земята само за един ден. Като чуло това, небесното светило решило да му отнеме коня с хитрост. „Да се обзаложим.” – предложило Слънцето. „Ако ти ме надминеш, ще ти дам сестра си – Ясната звезда, за жена. Ако аз те надбягам, ще ми дадеш коня си.” Съгласил се момъкът. Тръгнали те да обикалят света. Дошло пладне и Слънцето казало: „По това време аз си почивам и поспивам малко.” Спрели те да починат, юнакът заспал, а Слънцето само това чакало. Тръгнало, за да го изпревари. Тогава конят проговорил: „Ставай, юначе, да вървим, че те задмина ясното Слънце!”. Събудил се юнакът, яхнал коня и победил.

Кон„Кончето” и „конникът” са имена на мотиви от българските шевици. Жените ги бродирали върху дрехите на своите близки с вярата, че ще ги предпазят от опасности по време на дълъг път. На конете е посветен и празникът Тодоровден, наречен още Конски великден. На него от векове се организират надбягвания с коне – традиция, която никога не е изчезвала, независимо от процесите на културни и социални промени. На този ден в селата и до днес приготвят обредни хлябове, част от които се слагат в храната на животните. Тези хлябове са няколко вида – „конче”, „копито”, „кукла”… „Кончето” и „куклата” се месят в големи количества и се раздават. На младите момчета – „конче”, на момичетата – „кукла”. За да имат „конско здраве” през цялата година. Празникът е винаги седмица след Сирни Заговезни – в първия съботен ден от Великденските пости. На него празнуват своите именни дни Тодор, Теодор, Тодора.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/120311_Todorovden.aspx

Мишкин ден и Свети Нестор

Свети НесторНа 27 октомври църквата почита Свети Нестор. В иконите обикновено се изобразява като млад мъж с копие в ръка. Житието на свети Нестор е свързано с това на свети Димитър. Историята разказва, че Димитрий (Димитър) бил хвърлен в тъмницата на Солун, заради проповядване на християнство. Нестор, млад, с едва набола брада юноша, бил негов ревностен последовател. Междувременно царят Максимиан устройвал гладиаторски игри, в който прочут борец – Лий, се биел с християните, след което ги хвърлял отвисоко върху копия, обричайки ги на мъчителна смърт. Подкрепен за желанието си от Димитрий, Нестор решил да се изправи срещу великана Лий, а Бог му дал сила да го надвие. Ядосан обаче Максимиан, заповядал да посекат с меч Нестор, а Димитрий да бъде пронизан с копие в килията си. Както и в много други житието на светията е преплетено с български традиции и обичаи.

27 октомври в много краища на България се нарича Мишкин ден (Мишин ден, Нистор, Разпущене). Според една от легендите именно, когато Нестор промушил с копие корема на боеца Лий от там изскочили за първи път мишките. Друга легенда пък казва, че мишките се пръкналия на белия свят от самия дявол, когато влязъл в църква и помирисал тамян.

В дните на календарен преход в българските обичаи се срещат различни демони и злини – вълци, мишки, вампири, духове и българина винаги се опитва чрез ритуали да ги омилостиви или излъже за да не пакостят. По традиция на този ден най-възрастната жена в къщата със затворени очи замазвала с кал или тор огнището и пода на зимника. Ритуално друга жена я питала „Какво правиш?”, „Мажа очите и устата на мишките” – отговаряла тя три пъти, като при всяка магия.

На Мишкин ден жените не бивало да шият, „за не да ядат мишките посевите с острите си зъби”. Изключение правел само един от ритуалите в който, стопанката зашивала с червен вълнен конец предния и задния край на полата си или парче плат. Домашните я питали като в по-горния ритуал какво прави, на което тя трябвало да отговори, че маже устата и очите на мишките. Освен по време на ритуалите на Мишкин ден думата „мишка” не се произнасяла за да не мислят мишките, че ги канят у дома. Не се бъркало и брашно, нито се давало на заем, не се ползвали остри инструменти – брадви, ножици, нож, куки.

МишинденВ някои краища на България на този празник се приготвя обредна пита за мишките. Още преди да бъде изпечена я нашарвали с лапата на котката. Питата намазвали с мед и изяждали у дома, за да ядат мишките хляба на хората. На други места пък, ако имало много мишки в селото, правили „Мишкина сватба” . В нея ритуално две жени (единствени с две еднакви имена в селото), улавяли мъжка и женска мишка – накичвали ги като младоженци и ги слагали завързани една за друга в кошница. Момите и ергените в селото участвали в „сватбената процесия” ставайки „кумове”, „девери” и други персонажи от сватбената процесия. Под съпровод от сватбарска музика цялото село изпращало младоженците. Пускали ги в реката или гората „да се женят надалече”, а след тях се смятало, че тръгват и другите мишки от селото. След магическия ритуал, хората сядали на големи трапези – така както повелява една сватба.

В южнобългарските земи на Тракия, Странджа и отчасти Пирин, Мишин ден се чества на 24 ноември в деня на Света Катерина.

Нестинарство

Нестинари 1Подобно на много други езически ритуални практики, нестинарството е свързано с голям християнски празник. На 21 май православието почита духовното дело на светите Константин и Елена. На същия ден в няколко села на Югоизточна България се играе древен танц върху жарава.

Император Константин Велики влиза в историята с официалното признаване на християнството като религия, равноправна с останалите религии в Римската империя. Независимо от факта, че народът ни свързва нестинарството с деня на Светите Константин и Елена, православната църква никога не е приемала това. Хората, изпълняващи ритуала, били подложени на гонения чак до началото на ХХ век. Това в известен смисъл ограничавало практикуването на традицията. Нестинарството оцелява в странджанските села Кости и Бродилово. А според местните жители оттам е пренесено и в други странджански села. Култът към огъня и играта върху жарава са били известни на много древни народи – елини, римляни, както и при индуси, китайци, перси и редица други. Паленето на огън предпазва от зли сили хората, природата, дори и самото слънце. Огънят увеличавал божествената сила на слънцето. Хората, които танцуват боси върху жарта, трябва да бъдат чисти – във физически и духовен смисъл. Изпитанието с огъня отваря врата към другия свят, а нестинарите добиват силата да предсказват бъдещето. Играта върху огън винаги е под съпровода на гайда и тъпан. Звукът на тези инструменти се счита за част от магията на ритуала. Самият тъпан се съхранява в селския храм цяла година и се изнася оттам специално за танца.

Нестинари 2Според някои учени произходът на думата „нестинари” идва от „ищинари” или „нещинари” – т.е. човек, който е вещ, знаещ. Названието се свързва и с гръцките думи за пост – „нестеа” и за огън „естиа”. Както е характерно за фолклорните практики, нестинарството се предава по наследство. В йерархията главният нестинар е този, който избира своя наследник. Когато усети, че житейският му път е към своя край или по някаква причина вече не може да танцува, той събира всички нестинари от селото. В тяхно присъствие казва кой ще го замести в тайнството. Обикновено това е синът му. Ако няма син, предава първенството на дъщеря си. Счита се, че само така се запазвала способността да се предсказва бъдещето.

В ранното утро на 21 май ритуално се отваря аязмото – извор, който е в двора на храм, манастир или друго свято място. Иконите на светците Константин и Елена обикновено са направени със специални дръжки. Един от основните моменти в началото на обичая е обхождането на свещените места в селището и домовете на неговите жители, където се изпълняват обреди за пречистване и освещаване. Задължително се прави общоселски курбан. От храната се раздава на всички. През цялото време звучи музика. Нестинарите започват своите танци, а привечер всички отиват на селския мегдан. Там през деня е горял огън, който вече се е превърнал в жарава. Разстлан е на голям кръг – истински огнен харман. Хората, които играят около огъня винаги описват три или девет кръга. Както в цялата ни фолклорна култура, и тук кръгът се асоциира със слънцето. Огънят също е символ на слънцето, наричано от народа ни „небесния огън”. Идва време за тайнствения нестинарски танц върху жарта. Под омагьосващите звуци на тъпана и гайдата нестинарите изпадат в екстаз. Според народната терминология те стават „прифатени” (прихващане). Нестинарите влизат в огъня с иконата и танцуват. Главният нестинар прави своитНестинари 3е предсказания за общността, както и за отделни хора. След като обичаят привърши иконите и тъпанът отново се прибират в параклиса, а определени хора придружават главния нестинар до дома му. Колкото и да е странно, краката на нестинарите остават здрави, без следа от изгаряния. А свидетелствата за това, че предсказанията се сбъдват, никак не са малко.

През 2009 г. Междуправителственият комитет на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство на човечеството, обявява вписването на нестинарството в представителния списък на организацията. Съхраняван и предаван от поколение на поколение, този хилядолетен обичай се изпълнява и до днес по нашите земи.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/120511_nestinarstvo.aspx

Дядо Коледа

Дядо Коледа 1Дядо Коледа невинаги е бил такъв, какъвто го познаваме днес. В древността човекът, който раздавал подаръци, се наричал свети Николай. Той бил роден в земите, където днес се намира Турция, през 300 г. Бил роден в богато семейство, но много малък останал сирак, тъй като родителите му починали. Николай израснал в манастир и когато бил едва 17-годишен, станал най-младият свещеник. Невероятно много истории описват неговата щедрост. Той раздал фамилното богатство под формата на подаръци на всички нуждаещи се, като най-щедър бил към децата. Според легендите Николай пускал торби с подаръци през комините или пък ги хвърлял през прозорците. По-късно Николай бил ръкоположен за епископ, а шапката му, дългата дреха, бялата брада и червеното наметало се превърнали в негова запазена марка. След смъртта му той бил провъзгласен за светец. Образът на свети Николай се свързва с щедростта и добротата и той се смята за първообраз на съвременния Дядо Коледа.

Дядо Коледа 2Първообразът на добрия старец можем да търсим още и в древните богове – северният Один, летящ из зимното небе, който можел да лекува болести и да предсказва бъдещето; древногръцкият Посейдон – богът на моретата и земетресенията, който с тризъбеца си управлявал вълните; римският Нептун, който също владеел моретата. В славянската традиция този аналог е намерен в образа на Даждбог – богът на слънцето.

В началото на XVII век холандски преселници в Северна Америка основават колония – Ню Амстердам, станала през 1664 година Нови Йорк (днес Ню Йорк). За няколко десетилетия холандският обичай да се празнува свети Николай се разпространява в Съединените щати. За американците Синтерклаас става набързо Санта Клаус.

Дядо Коледа 3Приветливият раздавач на подаръци, представен като белобрад старец с дълга мантия и качулка, и дори понякога с епископски одежди, все пак си останал нравоучителен персонаж. Той възнаграждавал децата, които заслужавали, и наказвал неблагодарните и мързеливите.

След няколко десетилетия християнското общество намира за по-уместно да приближи този „празник на децата” към празника на детето Иисус. По този начин в християнските семейства свети Николай започва да прави обиколката си през нощта на 24 декември.

През 1809 година писателят Уошингтон Ървинг споменава за първи път за въздушните пътешествия на свети Николай при традиционното раздаване на подаръците.

Дядо Коледа 4Добрият старец, такъв, какъвто го познаваме днес, се ражда във въображението на зъболекаря Клемент Кларк Мур през 1822 г. Тогава американецът написал поемата „Разказ за посещението на свети Николай”. В творбата си Мур описал Дядо Коледа като закръглено джудже, което идва с шейна от Севера, дърпана от осем елена. В дните преди Коледа той ходил от покрив на покрив, тихичко се спускал по комина, за да влезе в домовете и да остави подарък на децата във висящите до камината чорапи.Клемент Мур написал поемата като подарък за децата си. През 1823 г. той я публикувал, като не написал името си, а заглавието променил на „Нощта преди Коледа”. Поемата бързо станала популярна не само в Америка, но и в Европа.

През 1863 г. карикатуристът Томас Наст от Ню Йорк за първи път нарисувал Дядо Коледа. В празничното издание на „Харпърс Магазин” той пуснал картинки на стареца, но вече с човешки ръст, бяла брада, закръглено тяло и дрехи от червен сатен, шапка със заострен връх, обувки с обли върхове и бял колан. Наст нарисувал също и дома на Дядо Коледа, с малка работилница за играчки, която се намирала на Северния полюс. Добродушният старец наблюдавал всички деца по света по света и в огромна книга записвал малчуганите, които са били послушни през годината.В продължение на близо 30 години Наст изобразява в стотици рисунки всички аспекти на легендата за Санта Клаус. През 1885 година той официално заселва Дядо Коледа на Северния полюс чрез една рисунка, на която са изобразени две деца, разглеждащи върху карта на света маршрута на пътуването му от Северния полюс до Съединените щати.

Дядо Коледа 5Домът на Дядо Коледа в Лапландия се е превърнал в голяма туристическа атракция. В дните преди Рождество Христово къщата е посещавана ежедневно от над 5000 души, като голяма част от хората, които идват, са от Япония и Европа.Домът на добрия старец е разположен на няколоко километра извън столицата Рованиеми – в градчето Корвантунтури. Популярността на Лапландия идва в началото на 50-те години на XX век, а дотогава зад Полярния кръг било снежна пустош.

Образът на Дядо Коледа печели световна популярност благодарение на реклама на „Кока-Кола”. През 1931 г. художникът на компанията Хадън Сандблъм направил реклама, в която старецът в червени одежди пие популярната напитка. От този момент Дядо Коледа се превърнал в любимец както на децата, така и на родителите в целия свят.

Децата пишат на Дядо Коледа от незапомнени времена. Към 90-те години на 19 век пощите са били препълнени с писма за Дядо Коледа всеки декември. Има големи различия в правилното изписване на името му, както и на адреса – Северния или Южния полюс. Освен това в пощите не са знаели какво да правят с писмата. Но децата продължават да вярват, че Дядо Коледа ще прочете техните писма и ще им донесе желаните и очаквани от тях подаръци.

Дядо Коледа 6Дядо Коледа е легендарна фигура, традиционен патрон на Коледа в много страни. Образът му се е изменял според вкуса и културата на всяка от тях, но в повечето случаи ние го свързваме с веселия, доброжелатетелен, пълничък човек в червен костюм, носещ чувал, пълен с подаръци.

В САЩ, Канада, Австралия и в страните от Западна Европа децата очакват подаръците да им бъдат донесени от Санта Клаус, също толкова обичан, колкото и неговият „колега” Дядо Мраз. Австралийският Санта Клаус е същият, какъвто е и американският, само че е по бански и на скутер, тъй като в Страната на кенгурото през декември е лято и температурите са изключително високи. В Англия пишат писма с желания до Фадър Крисмас – Татко Коледа. След това ги изгарят в камината.
Смята се, че димът ще изпрати посланието до адресата. В Италия е популярен Бабо Натале със своята спътница Бефана. Старата и добра вещица всяка година влиза в дома през комина и оставя подаръци за децата. Тези, които са слушали и са се държали добре, получават сладкиши, орехи, мед и сушени плодове. А лошите намират въгленче, морков, чесън. Във Франция новогодишният добряк е наречен Пер Ноел. Целият е облечен в бяло, носи широкопола шапка. Много обича топлото и сигурно затова оставя подаръците край камината в детско ботушче. Във Финландия прочутият новогодишен вълшебник се казва Йоулупукки. Името не е избрано случайно. „Йоулу” означава Рождество, а „пукки” – козел. Преди много години Дядо Коледа носил кожух от козя кожа и отнасял подаръците с помощта на козел. Финландският Йоулупукки носи висока конусообразна шапка и червена одежда. Обкръжен е от джуджета с островърхи шапчици. В Швеция новогодишните герои са два: добрият старец с голям нос Юлтомтен и джуджето Юлнисан. Те оставят новогодишДядо Коледа 7ните подаръци на перваза на прозореца. Това далеч не са всички „колеги” на Дядо Коледа. В Австрия очакват подаръци от Силвестър, в Гърция и Кипър от Айос Василис (Свети Василий), в Китай от Шо Хин. Да не забравим Одзи сан от Япония и Папа Паскуал от Колумбия.

Разбира се, има и още много други. Въпреки различните си имена обаче, всички „колеги” на Дядо Коледа имат и някои общи черти – винаги успяват да се промъкнат в дома и да оставят както подаръци, така и частица вълшебство по празниците.

Легенди за ореха

Легенда разказва за дъщерята на цар Карий и любима на Дионис, която преобразява в орехово дърво след смъртта й. Артемида занесла вестта на баща й и му заповядала да построи храм в нейна чест. Колоните били изработени от дърво във формата на млада жена и ги нарекли кариатиди – нимфи на ореха.

В повечето езици към името на ореха добавят предполагаемия му произход – гръцки или персийски, а за англичаните са просто чуждестранни ядки (wal-nut).

Орехът е „свято” дърво у българите, което самớ се сади. Орехите са почитани не само заради вековното им съществуване, но и като ценна храна и лекарство. Дървото осигурява подслон, сянка в летния зной и закрила от мълнии и проливен дъжд – наричали го Гръмоломник.

Дървесината на ореха е висококачествена и е ценена високо още от Древността. Тя е много здрава и устойчива на вредители, прекрасно се полира, не се раздува и напуква при нагряване, поради което се използва в производството на луксозни мебели. Любим материал за дърворезбарите, от орехово дърво изработвали иконостаси в църквите.

Понякога в дървото се образуват ядра с висока плътност и се оформя рядко красив фладер, наречен капа, от която изработват сувенири, табакери, приклади на оръжия.

От незапомнени времена с орехите са свързани множество легенди и поверия.

Орехът е „световно дърво” от сътворението на света: „…станала земя, и то отначало станала като тепсия голяма, а сетне като харман, в средата на който Господ посадил орех”. Орехът свързва света на живите и света на мъртвите, дори вярвали, че може да се разговаря с тях, ако се допре ухо до ствола на дървото.

Смятало се, че жезълът на Моисей бил резбован от ореховото дърво в райската градина. Чудотворен бил и ореховият жезъл на Св. Патрик, който избавил Ирландия през IV век от змиите на острова, прогонвайки ги в морето.

Орехите са използвани и за всякакви гадания. Сигурен знак за изневяра на девойките разчитали, ако наречените за нея и любимия орехи не изгорят едновременно в огнището или се разлетят настрани.

Старо поверие предвещава смърт на този, който посади орех, когато стволът нарастне колкото врата му, което обяснява защо открай време с неохота садяли орехово дърво. За да се предпазят, очертавали широк кръг с дълъг червен пояс. Дървото се засаждало в средата на този магичен кръг. Докато орехът израстне с толкова дебел ствол, минава повече от един човешки живот, така спечелвали отсрочка и се радвали на дълъг живот.

Дебелата орехова сянка мами в летните горещини. Ала в никакъв случай не бива да се заспива, защото под дървото се събират самодиви и зли старици-юди. С тяхното влияние обяснявали защо под орехова плътна сянка нищо не вирее. В действителност в ореховите листа се образува особено вещество юглон, което е токсично за другите растения. Дъждовете го измиват от листата и попадайки в почвата, потиска растежа на растителността под короната.

Колкото и страховити да са тези поверия за дървото, в много традиционни обредни практикинаричат орехите за плодовитост, здраве и дълъг живот. В гатанките ореховата ядка е „четирима братя, облечени в обща риза” – символ на сплотеност в семейството. В торбата на орача слагали орехи, за да хвърля зърното с пожелание да се роди едро жито, когато сее. В Рим дарявали орехи на новобрачните, а във Франция ги посипвали с тях пред олтара в църквата. В Англия вярвали, че при добра реколта от орехи ще се родят много деца през следващата година. У нас с горящ клон от орехово дърво се прогонват самодивите от люлката на новороденото. За да расте детето игриво, весело и немирно, разтърсват орехи, поставени в сито, което се издига високо. А за да е отракано, трошат орехи. Когато детето дълго време не прохожда, го удряли с орехова пръчка и казвали: „Остави ореховото, вземи дряновото”, защото смятали, че орехът го държи в онзи свят, откъдето идват всички деца. Захранвали децата, родени през есента с орехово мляко – за здраве и късмет.

Самобитният майстор изработвал за забавление на децата орех-дрънкалка като запълвал с камъчета или оризови зрънца изпразнени от ядките орехи.

Орехите са традиционен дар за коледарчета. Присъстват неотменно на празничната трапеза на Бъдни вечер, която се прекадява, за да бъдат благословени заедно с хляба и ястията. Всеки избира орех и гадае за късмета си през Новата година. Хубавата бяла ядка предвещава добро здраве и щастие. За късметлийски е смятан орех с две сърцевини в черупката. Като се намери такъв, намисля се желание, едната сърцевина се изяжда, а другата се хвърля през лявото рамо. Неслучайно в приказките орехът често е вълшебен предмет, неоценим помощник в мигове на изпитания. След вечерята е прието да се играе с орехи, скрити в шепата на най-възрастния член на семейството. Целта е да се познае дали броят е четен или нечетен – „чифт или тек”. Накрая орехите се хвърлят в четирите ъгъла на стаята, с което се маркира „осветеното” в тази нощ пространство подобно четирите краища на земята.

 

Легенда за Еньо и Стана

Легендата разказва, че преди много, много години в едно село се залюбили двама луди млади. Това били Еньо и Стана. Непрекъснато мислели един за друг. Нито хлябът, нито гозбите им били сладки, ако не успеели да се видят през деня.

Но бащата на Стана бил намислил друго. Един ден той сгодил дъщеря си в друго село. Минало се време и уговорили сватбата. Дошли сватове и сватбари да вземат булката. Нямало как, тръгнала девойката, че сватба назад не се връща. Когато стигнала големия мост над Тунджа, тя смъкнала булото и се хвърлила в реката.

Като разбрал за случилото се, любимият й Еньо се поболял от мъка. Залежал се и цели девет години плакал и не ставал от леглото. Постелите изгнили под него. А през цялото това време капка дъжд не паднала от небето. Реката пресъхнала. Добитъка и хората започнали да измират. Земята се напукала и всичко изсъхнало.

На десетата година сестрата на Еньо взела от тъкачния стан кроеното, поставила на кръст точилката и с детски повой ги обвила. Облякла го с женски дрехи и го пребулила с бяло. Отишла при Еньо с куклата и му продумала:

- Стани, Еньо, стани, братко! Стани да видиш твоята Стана е дошла булка да ти стане!

Отворил широко очи Еньо, усмивка грейнала на лицето му, протегнал ръце, надигнал се леко и издъхнал…

Изведнъж задухали силни ветрове. От небето се изсипали проливни дъждове. Тревите и нивята се раззеленили. Заблеяли стада по полята. Момите запели любовни песни.

Оттогава е останал обичаят на Еньовден да се прави Еньова буля. Пеят се песни за любов и берекет. Накрая надпяват пръстени на момите, за да видят какъв момък ще им се падне. Свири се и се пее през целия ден.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 62 other followers