Сълзите на любовта

Живеели траките мирно по своите малки села, радвали се на обилните богатства, с които ги дарила природата и пеели песни в прослава на времето. Но дошли римляните и ги поробили. Построили много крепости, една от които на върха на Струпешката могила, с поглед към река Искър. Оттам наблюдавали повече от двайсет села, обхождали ги и събирали богатствата им. Ограбеното криели в едно подземие, което започвало с вход от крепостта. Изходът му от другата страна бил затворен с желязна врата и засипан с камъни. Не им стигали тези богатства, та вземали и най-хубавото от траките – техните девойки.

Един римски войник харесал най-личната девойка от селото в подножието на могилата. Но тя си имала вече свой любим и на него се била врекла. Казвала се Ситла. Римлянинът много искал да спечели любовта на Ситла, но не могъл да прекърши волята й. Единствената надежда за него останала в това да превърне любимия й в роб, да го прати в гладиаторски борби и там да го погуби. С времето тя щяла да го забрави.

Било летен месец. Слънцето прежуряло околната зеленина, а водата на езерото в подножието на могилата притихнала в очакване на радостните песни на младите тракийки. Във вечерна прохлада те берели късни летни цветя, потапяли ги във водата. Оросените цветя поднасяли на младите момци. В смях и радост минавали чудните летни вечери. Езерната вода, чиста като сълза, приемала радостта и щастието на младите и я разнасяла надолу по пътя на клокочещия поток към река Искър. Когато нощта спотайвала дневния шум, младите по двойки, хванати за ръце, отивали да споделят своя сърдечен изблик в близките шубраки. Повела своя любим и Ситла към долния край на езерото. Прескочила като кошута потока, обърнала се със сияйна усмивка, с протегнати ръце за да приеме в обятията си любимия … и усмивката замръзнала на устните й. Тя чула само отдалечаващи се тежки стъпки на хора и нищо друго…

Затъгувала момата по своята любов, залиняла. Всяка вечер тя идвала на езерото и в люти клетви хвърляла камъни по него. Искала да го затрупа. Минавали години и езерото все повече и повече се запълвало. Но изворът не пресъхвал. Водата била нужна на римляните, а сърцето на Ситла таело люта омраза срещу тях. И решила с тялото си да затули извора на езерото.

В една ясна вечер, когато луната се оглеждала във водата на езерото, Ситла се хвърлила в глъбините му и не излязла вече оттам. Престанала да блика от извора бистрата като сълза вода.  Постепенно малкото вода на езерото пресъхнала, а траките се изселили на друго място.

Дошли нови племена по тези места. Изгонили римляните. Един техен отряд от конници пристигнал в подножието на могилата. Спрели на почивка близо до някогашното езеро. Разседлали зажаднелите коне. Освободените животни се спуснали към някогашното езеро и започнали да ровят с крака. Ровили те, ровили, докато бликнала пак бистра вода. Изглежда Ситла разбрала, че те са отмъстителите за нейната погубена любов и оттулила водите на езерото. Потекла отново по нанадолнището езерната вода. Понесла тя сълзите на любовта, бликаща от очите на Ситла.

Хората построили чешма с няколко чучура. И сега там идват морни пътници за да утолят жаждата си, а местните овчари разказват за голямата любов на тракийската девойка Ситла.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: