Легенди и поверия за котките

Повече от всички животни домашната котка е главно действащо лице в легендите и митовете на различните народи. През вековете тя е била символ ту на доброто, ту на злото, на религията и на черната магия, на светлината и на мрака.

Древните египтяни обожествявали котката. До XVIII династия (ок. 1560-1309г.пр.н.е.) котките са играели по-незначителна роля в култовите обреди. Едва след възникването на култа към бога на слънцето Амон Ра започнали да им придават огромно значение. Древната легенда от „Книга на мъртвите” разказвала, че в град Хелиополис богът на слънцето придобивал образа на котарак, за да победи своите врагове и силата на злото. В илюстрациите към книгата той често се появява в образа на котарак, който отрязва главата на змията Апофис – вероятно придаване на ритуален характер на лова на змии чрез котката, а и на лова изобщо. Амон Ра бил наричан още „Великият котарак” и „Добрият котарак” и в този образ се среща върху каменни оброчни плочки от времето на XIX династия. Често върху древните фрески богът на слънцето бил изобразяван и като човек с котешка глава.

Според древна легенда митичният „библейски патриарх” Ной избавил от „свещения потоп” себе си и своето семейство, както и всички животни, като скрил в Ноевия ковчег по чифт от всеки животински вид и така станал „родоначалник” на новия човешки род и спасил от загиване животинското царство. За нещастие обаче Ной пропуснал да постави в ковчега котки, защото не ги познавал. Това довело до неимоверното размножаване на мишките и плъховете, които започнали да унищожават хранителни запаси в ковчега. Тогава Ной „помолил” царя на животните – лъва, да помогне. Лъвът се отзовал на молбата, кихнал и от двете му ноздри изскочили чифт животни, които били негови миниатюрни копия. Това били котки, които незабавно се заели с изтребването на многобройните мишки и плъхове, силно намалявайки числеността им. Останалите живи гризачи толкова много се изплашили, че се изпокрили по дупките и от тогава живеят там.

Древна арабски легенда „дава обяснения”, защо котката се изгърбва и защо винаги пада на краката си. Основоположникът на исляма – пророкът Мохамед, обичал много котката си. Един ден тя заспала върху ръкава на неговата мантия. Мохамед не пожелал да я безпокои и буди и затова отрязал ръкава на мантията си и заминал. При завръщането му котката, която била разбрала деликатната постъпка, в знак на благорадност се издигнала и за да му се поклони, се свила в полукръг. Пророкът оценил това внимание и отредил място на котката си след смъртта в рая. После прокарал три пъти ръката си по нейния гръб и с това и придал способността да пада винаги на лапите си.

Според древна китайска легенда котката произхожда от кръстоска между лъвица и маймуна. От лъвицата тя наследила достойнството, а от маймуната игривостта и любопитството – качества, характерни за домашната котка.

В японската митология има легенди за котката вампир, която удушила О-Тою – любимата на принца на Хизън и приела нейния образ на човек.

В германо-скандинавската митология котката била обичаното животно на богинята на лова и красотата Фрея, която като някакъв феминизиран светия се носела из облаците със своята любимка. Фрея била и богиня на плодоносната любов и често я изобразявали с каляска, впрегната с чифт котки, което олицетворявало грациозността и плодовитостта на тези животни. Нейният съпруг – богът на лятното слънце Одур – също е олицетворяван и изобразяван като котка.

В миналите векове хората най-сериозно вярвали в чудодейните способности на котките. Моряците, които обикаляли океани и морета и се докосвали до суеверията и обичаите на много народи, били убедени, че присъствието на котка на кораба (особено на черна, без нито един бял косъм) е гаранция за „щастливо плаване”. А жените на английските рибари от Йоркшир смятали, че морските бури не представляват опасност за тези, които имат у дома си черна котка, и само тогава мъжете им ще се завърнат невредими.

По време на робските въстания (73-71г.пр.н.е.) в Римската империя котката била обявена поради независимия си характер за символ на свободата. Образът на котешка глава се появил върху знамето на водача на най-голямото въстание – тракиеца Спартак.

При руснаците, поляците и чехите съществувало поверие, че ако погребат жива котка в полето, се осигуряват богата реколта. Скандинавците пък вярвали, че зазиждането на котка под прага на новопостроена къща ще ощастливи стопаните. При германците имало поверие, че котката е „огнеопорна” и не гори, а ако е с трицветна окраска, че е надарена дори с противопожарни свойства – дом, в който имало котка не бил застрашен от пожар. А французите дори ги наричали „огнени” животни и знахарите препоръчвали отглеждането им, за да се предпази човек от треска.

През този период черните котки се смятали за жив инвентар на гледачките и магьосниците. Мистерията била поддържана от страха, който вдъхвала вродената агресивност на този хищник.

Средновековието е оставило в наследство суеверният ужас от магнетичните светещи в тъмоно котешки очи, както и много други поверия и небивалици, свързани с тези животни и най-вече с черната котка. Например: ако гърми, трябва да се изхвърли черната котка навън, иначе тя може да привлече гърма в къщата и други.

През мрачната епоха на Средновековието в Европа котката постепенно се превърнала в нещо ужасяващо и страшно. Католическата църква започната да вижда в нея въплъщение на дявола и смъртта. За котката през XV век настъпили „черни дни”. Римският папа Инокентий VIII наредил на Инквизицията да ги обяви за превълъщения на вещици и нечисти сили, за изчадия на ада. И тъй като котките „не искали да признаят греховете си” бивали подлагани на мъчения и разпъвани на кръст, анатемосвани и изгаряни на клади, хвърляни от кулите на катедралите, живи зазиждани, пускани във врящо масло и прочее. Особено преследвани били черните котки. Във Фландрия например почти 900 години действал „законът на котешката сряда” – всеки път в този ден били излавяни градските котки и хвърляни от висока кула.

Времето и мястото променяли възгледите и отношението на хората към котката. Достатъчно е да се надникне в митовете и поверията на друга страна и ще се намери съвсем друго, обратно тълкуване на „котешките качества”. В Англия например през X век почитали много котката – кражба или убийство на котка се наказвали със смърт. В същото време във Франция я смятали за сатанинско изчадие и я преследвали, а притежателите на черна котка (а понякога и на бяла) обвинявали в сговор с дявола; някой от тях дори били изгаряни заедно със своите четирикраки любимци. В Англия и сега се смята, че срещата с черна котка носи щастие, особено ако пресече пътя. Англичаните дори се страхуват да пускат своите черни котки извън дома си, за да не би някой да ги открадне. Но в страната имало и друго тълкуване на това поверие – в Източен Йоркшир щастие било да се притежава черна котка, но нещастие – да се срещне. В повечето европейски страни и до днес е останало поверието, че ако черна котка пресече пътя на някого, ще го сполети нещастие. При някой народи на Южна Америка черните котки се смятат за предвестници на болести и смърт. Срещата с бяла котка в Британия било лоша поличба, докато в САЩ, Белгия, Испания и други европейски страни е точно обратното.

Към средата на XVIII век котката отново станала желан приятел на човека. Към нея започнали да се отнасят с още по-голяма почит, след като в един френски град, изтребвайки мишки и плъхове, това животно спасило жителите от чумна епидемия, разпространявана от новото нашествие на сивия плъх. За тази „заслуга” признателните жители и издигнали величествен паметник на градския площад. Тогава дори папата разрешил на монасите да притежават котки, а и самият той се сдобил с такъв ценен помощник.

За съжаление XIX век отбелязва нов упадък в отношението към котката. Парадоксално е, че причина за това били научните открития на световноизвестния френски лекар микробиолог Луи Пастьор. Откривайки причинителите на болестите, той вдъхнал у хората ужас към всичко, което би могло да е носител на микроби. Така домашните животни, и най-вече котката, станали първите „жертви” на стерилността и пастьоризацията. В отбраното общество отказвали изобщо да се докосват до животно, като дори на конете се качвали с ръкавици.

През XX век отново се възвръща привързаността и обичта на хората към котката. От полезно животно, което се смятало до средата на века предимно за ловец на вредни гризачи, котката става един от близките приятели на човека и любимо същество в дома.

Advertisements

2 Коментари (+add yours?)

  1. margi
    Септ 02, 2013 @ 14:21:41

    А защо българите мразят това животинче .

    Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: