Легенда за манастира „Св. Св. Константин и Елена“

В мрачните дни на нашето минало, когато българският дух е бил прикован от веригите на робството, когато в душата е гаснела и последната искрица човешки живот, единствено църквите и манастирите са поддържали през вековете будно неговото съзнание. Но понякога в злощастни дни вълните на верския фанатизъм са достигали и до тези тихи пристанища, приютили в лоното си безценните скрижали на народа ни и надеждата му за спасение.

Неверниците знаели, че няма по-надежден щит от вярата, и с огън и меч се стремели да изтръгнат и последния корен на непокорното ни племе. И тогава, в пламъците на пожарите и развалините, погивало сътвореното от столетия. Оцелелите от погромите Христови братя понесли най-драгоценното – несломимата си вяра. Едни избягали по друмищата, а други се криели из пущинаците, за да се върнат отново сред пепелищата. За да начеват с нови сили съграждането на вечния храм на правата Христова вяра и български дух.

През ХVI век, когато войните на християнска Европа най-сетне спрели пълчищата на неверниците, цялата ярост на агаряните се стоварила върху останалите под робство християнски народи, а над старите български християнски светини запял мюезин. И отново монасите-отшелници започнали да бродят, съхранявайки светото Православие.

В тези тежки дни на изпитания в една пустинна местност, недалеч от морския бряг и старата българска твърдина Варна, сред непроходима вековна гора потърсили убежище неколцина монаси. С разкъсани одежди, с подбити от трудния път крака и изпонаранени тела, те идели тук с надежда да намерят пристан и утеха за изтерзаните си души. Черна мъка свивала сърцата им – старата монашеска обител, от която бягали, била превърната в пепелище от неверниците, а мнозина от братята им погинали мъченически.
Сякаш самата Божия ръка ги водила към това закътано място. Никъде наоколо не се виждали следи от човешки съществувания – нито село, нито път. Вековни хралупати дървета им дали подслон, гората ги хранела с плодовете си и стар целебен извор утолявал жаждата им. А сладкопойните горски обитатели по цял ден огласяли околността с песните си, утешавали ги и вливали бодрост в сърцата им.

Отшелниците били щастливи – усещали и чувствували Божието присъствие! Така живеели в мир и покой монасите – в единение с Бога, далеч от грешния и зъл свят. Нямали нито храм, нито икона, пред която да се помолят. Липсвали им и камбанния звън, и екота на клепалото. Само молитвата утешавала тези изстрадали, но вярващи и уповаващи се на Бога души!

Веднъж, в една дълбока нощ, когато ураганен вятър превивал клоните на дърветата, откъм морето, сред оглушителния тътен на вълните се дочул вик за помощ. Скрити от стихията, монасите не посмели да излязат. А на утрото, когато бурята стихнала и те достигнали брега, пред очите им се открила ужасяваща гледка. Вредом били пръснати отломките на голям кораб. Телата на десетки удавници се подмятали върху вълните или лежали ничком по пясъка. С нажалени сърца брятата се погрижили по християнския обичай за мъртвите. Внезапно едно от телата се размърдало. Чул се слаб стон. Зарадвани, монасите вдигнали тялото на спасения по Божия воля странник и вързопа, лежащ до него, и ги понесли в гората.

След няколко дни той дошъл на себе си и разказал на братята чудната си история. Във вързопа била завита голяма икона на св. равноапостолни Константин и Елена – покровителите на христианството – а спасения се оказал брат от една православна обител в близост до Цариград.

Той бил пратен във Великата Киевска лавра, за да вземе и пренесе в Константинопол чудотворната икона на двамата светци. Предания разказвали, че иконата била спасена и пренесена в Киево-Печьорската лавра от незнаен монах по време на агарянското нашествие и поробването на християните от двете страни на Стара планина.

Така, благодарение на покровителството на св. равноапостолни Константин и Елена, и по Божията милост, пратеникът и иконата били спасени от погибел.

От благодарност за спасението, пратеникът дарил чудотворната икона на братятата и поръчал на това място да бъде съграден храм. Колко време минало оттогава никой не знае. Но на това място, върху стария целебен извор, била съградена малка църквичка. По-късно, привлечени от славата на чудотворната икона, тук се появили и други монаси. Около църквата възникнал манастир, който и до днес носи името „Св. св. Константин и Елена”.

През много превратности преминала монашеската обител. Била разграбвана, опожарявана и разрушавана – и от безбожници, и от стихиите природни… Но св. равноапостоли не оставяли това да продължи задълго. Манастирът отново оживявал. За тържествуване на православната вяра! За да пази жив българския дух!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: