Уилям Уолъс

Уилям Уолъс – шотландеца, който вдигнал народа си на оръжие, с желанието да извоюва свободата на страната си. Извън легендите и художествените разкази онова, което ни е известно за Уилям Уолъс от историята, обхваща 8-годишен период от живота му. И все пак историческите сведения го характеризират като интересна и противоречива личност, еднакво силно мразена от англичаните и почитана от сънародниците си. Докато за едните той е просто разбойник, предател и убиец, за другите той е символ на борбата за свобода, в чието име загива като мъченик.

Историята и легендата се преплитат и някои факти от живота му са спорни. Смята се, че е роден през 1270 г. в Елдерслай, близо до Пейсли, Ренфрюшир, Шотландия. Разработката „History of William Wallace and Scottish affairs”, обаче твърди, че е роден 6 години по-късно – през 1276 година. Водят се дискусии и относно името на баща му, но най-много доказателства подкрепят хипотезата, че Уилям израства в дома на Малкълм Уолъс. Семейството му е обикновено – има няколко дребни благородника в историята си, потомци на Ричард Уолъс, Уелшеца, земевладелец и поддръжник на Стюардите. Младият Уилям научава латински и френски от двама свои чичовци-свещеници.

Детството на Уилям минава под знака на царуването на крал Александър III. Близо двадесет години суверенът управлява Шотландия с желязна ръка, осигурявайки мир и икономическа стабилност на хората си, спасявайки страната си от всички претенции на Англия. През 1286 г. смъртта му се превръща в началото на тъмен и кървав период за кралството му. Единственият му жив наследник е внучката му Маргарет (по-известна като „Девицата от Норвегия”), чиято крехка 4-годишна възраст налага избора на регент. Кралят на Англия, Едуард I, съзира чудесна възможност да установи претенциите си над Шотландия. Той урежда брак между невръстната кралица и своя син, принцът на Уелс, Едуард. Уви, Маргарет се разболява и умира на път за Англия, с което въпросът за шотландската корона остава отворен. Изправени пред опасността от война между династиите, шотландците канят Едуард I да изпълни ролята на арбитър между 13-те претендента за престола. Изборът на английския суверен пада върху Джон Балиол, който му отдава почит като негов лорд. Под натиска на шотландците, които се съпротивляват срещу задължението за военна служба при Едуард I, новият крал се отказва от лоялността си към Англия. В резултат през 1296 г. Едуард I нахлува в Шотландия, избива опонентите си в пограничните селища, без да пощади дори онези, които бягат по домовете си. Така през април шотландците претърпяват загуба в битката при Дънбар (в Лотиан) и до юли Балиол е принуден да абдикира. Английският крал използва сила, за да принуди над 1800 шотландски благородници да му отдадат почит, като техен крал. Дори отнема Камъка на съдбата (ритуален предмет, използван при коронацията на шотландските крале) и го отнася в Лондон.

Историята не посочва с точност събитието, което променя безвъзвратно обикновения живот на Уилям Уолъс, за да го превърне в тачена и до днес от шотландците легенда. Слепият Хари, написал през 1477 г. „The Actes and Deidis of the Illustre and Vallyeant Campioun Schir William Wallace” (считано за първото писмено сведение за живота и делата на шотландския борец за свобода), предполага, че преломният момент е смъртта на бащата и брата на Уилям през 1291 г., които губят живота си при схватка с англичаните. Според друга легенда от Айршир, двама английски войници предизвикват Уилям на пазара в Ланарк. Спорът прераства в разпра, която пък завършва със смъртта на двамата военни. Но най-често разказваната история е за смъртта на Марион Брейдфют от Ламингтон, младата девойка, която Уилям обича и с която сключва брак според историята на Слепия Хари. За да отмъсти за смъртта й, през май 1297 г. Уилям убива жестоко Уилям Хезелриг, английския шериф в Ланарк.

След тези събития Уилям Уолъс печели множество битки в Лаудун хил, Айршир, бие се редом до сър Уилям Дъглас. Градове като Абърдийн, Пърт, Глазгоу, Скоун, Дъндии и всички земи северно от Фърт са освободени. Схватките прерастват в бунт, в който все повече шотландци се включват. Благородниците се виждат принудени да сключат споразумение с Едуард I. Уилям и неговата нарастваща по брой армия, напускат гората Селкърк, в която се крият, за да се присъединят към Андрю Морей в Стърлинг. Там те се подготвят да посрещнат английската армия в битка.

Тактиката на Уолъс се състои в поредица от внезапни удари и бързи отстъпления. Според Слепия Хари крал Едуард, вбесен от партизанската стратегия на шотландеца, прибягва до крайни мерки. За назидание екзекутира голяма част от Съвета на бароните в Айр, както и тези в Ренфрюшир. Един от първите обесени е Роналд Крауфорд, за чиято смърт Уилям и хората му подготвят кърваво отмъщение . Те избиват целия английски гарнизон в Айр, като през нощта заключват всички врати и подпалват сградата. След това те отново се оттеглят в гората Селкърк.

На 11 септември 1297 г. шотландците, водени от Уолъс и Морей, печелят битката при Стърлинг. Въпреки че англичаните превъзхождат числено шотландците, те претърпяват позорна загуба. Професионалната армия на графа на Сърей от 3000 конника и 10000 пехотинци е разбита при опита си да пресече реката. Тесният мост не позволява едновременно по него да преминат много войници. Това помага на шотландците да ги избият малко по малко. Накрая мостът се срутва – било от огромната тежест, било, както Слепият Хари твърди, разрушен от самите шотландци, но много от войниците намират смъртта си. Остатъкът от английската армия е прогонен от Шотландия от тежката шотландска кавалерия, наброяваща едва 400 конника.

След победата Уилям Уолъс е посветен в рицарство най-вероятно от Робърт Брус, който по това време е граф на Кърик. Новопосветеният рицар получава и титлата „Защитник на Шотландия и водач на нейните армии.”

Последвалите битки помагат много на шотландците и огромна част от Северна Шотландия е освободена. Това вбесява крал Едуард и той решава да се справи с проблема веднъж завинаги. И така, година по-късно, на 1 април 1298 г. англичаните нахлуват в Шотландия, като плячкосват Лотиан и си връщат няколко замъка. Само че не успяват да вкарат Уолъс в битка. Най-накрая двете армии се срещат във Фалкърк.

Стратегията на Уилям срещу англичаните се състои в употребата на „шилтрони” – кръгли, подобни на таралеж, формации от копиеносци, заобиколени със защитна стена от дървени колове. Врагът обаче нанасят първия удар с кавалерията си, като разкъсва линията на стрелците. Оттеглянето на шотландските рицари дава на хората на Едуард възможността да нападнат шилтроните. Не е ясно дали огнените стрели и камъните, хвърляни по копиеносците, са причината, но скоро се появяват пукнатини във формациите. Англичаните се възползват и в крайна сметка всяка защита е разбита. Битката също е изгубена, а голяма част от шотландците умират. Въпреки загубата, Уилям като по чудо успява да се измъкне и да избяга с част от хората си.

По-късно той се отказва от титлата си на „Защитник на Шотландия” в полза на Робърт Брус и Джон Комин. Брус се помирява с крал Едуард I през 1302 г., докато Уолъс все още търси начини за освобождение. Той дори заминава за Франция, за да моли за помощ в борбата срещу англичаните. След завръщането си в Шотландия той е преследван, но винаги се измъква от клопки и засади. На 5 август 1305 г. обаче Джон де Ментейт, шотландски рицар, лоялен на крал Едуард, организира засада и след залавянето на Уилям го предава на англичаните. Те завеждат Уолъс в Лондон, където го съдят за предателство. Дори го „коронясват” с венец от дъбови клонки на главата, като символ, че е „крал на разбойниците.” Уилям отговаря на обвиненията с думите, че не е предател пред Едуард I, защото никога не му се е клел във вярност и не е бил негов поданик.

На 23 август 1305 г., след като е признат за виновен по всички обвинения, Уилям е съблечен гол, влачен от кон, после бесен, разпъван, давен, душен почти до смърт чрез висене, скопен и изкормен по изключително жесток начин. След това го обезглавяват и набиват главата му на Лондонския мост, а крайниците му – в Нюкасъл, Бъруик, Стърлинг и Абърдийн за назидание и предупреждение за това, какво става с онези, които се противопоставят на краля.

Но унизителната екзекуция не постига желания ефект. Напротив, шотландците стават още по-единни и на 24 юни, 1314 г. Робърт Брус, вече крал на Шотландия, повежда в битката при Баннокбърн армията си и с много кураж и смелост разбива английската армия и постига заветната мечта на Уилям Уолъс – свободата на Шотландия.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: