Куафу и преследването на слънцето

Много-много отдавна, на север се издигала висока до облаците планина. В дълбоките и гори живеел великани с безмерна сила. На ушите на предводителя им висели две златни змии, в ръцете си също държал две златни змии. Той се казвал Куафу и затова цялото племе се казвало племето Куафу. Тези хора били много добри, работливи и смели. Те живеели мирно и свободно.

Една година настъпило много горещо време. Нажеженото слънце изпепелявало дърветата и пресушавало реките. Хората изнемогвали в тази горещина и хората от Куафу започнали да измират. Техният вожд много се натъжил. Той вдигнал глава да погледне слънцето и казал на хората си: „Слънцето е тъй жестоко! Аз ще ида да го намеря, да го хвана и да го науча да се вслушва във волята на хората.” Като чули това, хората му се помъчили да го разубедят. Някои казали: „Недей да ходиш в никакъв случай, слънцето е толкова далеч от нас, ти ще се преумориш до смърт.” Други пък казали: „Слънцето е тъй горещо, ти ще се изпечеш жив.” Но Куафу вече бил твърдо решен, защото не можел да гледа повече, как страдат съплеменниците му и заявил: „За щастието на всички, аз ще ида!”

Куафу се сбогувал с хората си и тръгнал в посоката, от където изгрявало слънцето. Той вървял с големи крачки и се движел като вятъра. Слънцето тичало бързо по небосклона, а Куафу с все сили го преследвал. Той прекосил много високи планини и дълбоки реки, земята екнела и се поклащала от стъпките му. Куафу се уморил да тича, отръскал прахта от обущата си и там станала голяма планина от кал. За да си свари ориз, той поставил три големи камъка като триножник. Тези три камъка се превърнали в три големи планини, високи по няколко хиляда метра.

Куафу тичал непрестанно след слънцето и все повече го доближавал, а вярата му все повече и повече нараствала. Най-накрая, Куафу настигнал слънцето в мястото, където то залязвало. Тази голяма червена топка пред Куафу го огряла с милиарди златни лъчи, но той не се трогнал от гледката, а разтворил широко ръце за да го хване. Но слънцето било прекалено горещо, Куафу ожаднял, и се уморил. Той дотичал до Хуанхъ и я изпил на една глътка. Тогава се затичал към Уейхъ, която също изпил до дъно, но пак не се напил до насита. Той тръгнал да тича на север, защото там се намирало огромно, безбрежно езеро и водата вътре щяла да му стигне да утоли жаждата си. Но преди да успее да дотича до езерото, на половината път той паднал и умрял от жажда.

Малко преди да умре, сърцето на Куафу било изпълнено със съжаление. Той продължавал да си мисли за своите съплеменници и захвърлил тоягата си. Там където тя паднала, израснала веднага прасковена гора. Дърветата в нея целогодишно били отрупани с плод и давали сянка на пътниците, а плодовете им утолявали жаждата им. Те премахвали умората на хората и им давали сила да продължат пътя си.

Историята, как Куафу гони слънцето, показва желанието на древните китайци да се преборят със засухите. Въпреки че  накрая той паднал жертва на делото си, неговият силен дух не изчезнал. В много древни книги е записана тази история и в някои местни планини в Китай са наречени „планината на Куафу”, в памет на този велик герой.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: