Черната смърт

Един ден Теитур и Сига отишли в близката планина да събират билки, каквито тук-там предлагала суровата природа на северния остров. Когато решили да поемат по пътя към дома, в далечината съзрели странна мъгла, която покривала тяхното селище. Изплашили се и изчакали да се уталожи, за да се завърнат. Когато пристигнали, всички в селото били мъртви…

Тази легенда е станала част от фолклора в Европа относно събитията, които предшествали появата на пандемията от чума. В различни средновековни хроники се разказват интересни подробности за началото на заразата на някои места. Изведнъж отнякъде падала необичайна мъгла, дори понякога била описвана като синкава на цвят, а в полята извън селищата хората забелязвали фигури, облечени в черно и с маски, размахващи високи пръти… Като че ли сеели или разпръсквали нещо… По късно слуховете създали от тези тъмни фигури образа на Смъртта, която жънела човешки животи в селото, където се появявала.

През месец октомври 1347 г. флотилия от няколко генуезки кораба доплувала бавно до пристанището на град Месина в Сицилия. За жителите на града това било нещо обичайно. Десетилетия наред генуезки кораби, пълни със стока влизали и отплували от пристанището. Този път обаче хората на палубите на корабите, които идвали от Северното Черноморие направили странно впечатление на струпалите се на пристанището местни жители. Мнозина от моряците лежали немощни по палубите и само малцина от тях намирали сили, клатушкайки се като пияни да приготвят въжетата и платната за акостиране. Всички те очевидно били тежко болни от някаква неизвестна болест, а мнозина от тях вече били мъртви или умирали. Пристанищните власти на Месина схванали, че генуезките моряци са станали жертва на някаква епидемия и се опитали да не ги допуснат да слязат на сушата, но напразно. В момента, в който корабните въжета били завързани за пристанищните греди, по тях на сушата допълзели стотици плъхове и насекоми. Много по-късно се разбрало, че те, а не хората, пренасяли смъртоносната болест. За няколко дни чумата обхванала Месина и областта около града, а само след шест месеца половината от населението било мъртво, поразено от непознатото за тях ужасно заболяване.

Подобни сцени се повторили стотици пъти из всички краища на Европа през следващите години. Между 1347 и 1351 г. Европейското население станало жертва на една от най-смъртоносните чумни епидемии, които историята познава. Нарекли я „Черната смърт”. И до ден днешен тази епидемия се преценява като една от най-катастрофалните събития, които Старият континент някога е преживявал. След първата чумна вълна от 1347 – 1351 г. последвали периодични избухвания на болестта в интервали от 10 – 15 години. Всичко това, макар и не така ужастно, като през  1347 – 1351 г. продължило чако до XVI век и донесло неописуеми жертви и страдания на европейците. Разгръщайки старите исторически събития, европейските учени установили, че и през VI – VIII в. земите на Евпропа вече били страдали от подобна епидемия, отнесла хиляди човешки живота. Но това не можело да се сравни с това, което Европа преживяла в средата на XIV век.

„Черната смърт” била причинена от успоредното действие на редица фактори. Те трябва да се търсят в климатичните, обществените и политическите промени, които Европа преживяла от средата на XIII до средата на XIV век. Периодът от X до средата на XIII в. се отличавал със значително повишение на средните температури, с нарастване на броя на жителите, с увеличаване на селскостопанското производство и търговия, с разцвет на градовете. Така например през X и средата на XIII в. населението на Европа се увеличило три пъти и достигнало 75 млн. души. Ако през Ранното средновековие съотношението между посятото зърно и добива било 1 към 2 или 3, то през XIII в. то стигнало 1 към 5, а в някои райони дори 1 към 8. Повишаването на селскостопанското производство изпреварвало ръста на населението. Въпреки че животът на селската и градската беднота не бил лек, периодът от X до средата на XIII в. бил относително благополучен за европейските жители. През това време не избухнала нито една чумна епидемия на европейския континент.

Към края на XIII и особено през първата половина на XIV в. в климатично отношение Европа навлизала в период на застудяване, известен като „малък ледников период”. Средните годишни температури се понижили, валежите се увеличили, много от земите станали неизползваеми. Производството на селскостопански продукти спаднало на 75-80% от предишното ниво. Зачестили неплодородните и гладни години. Изтощените от хронично недояждане бедни жители на континента станали по-податливи на различни заболявания. Увеличила се смъртността, рязко се влошило съотношението между броя на хората и количеството на произведените селскостопански продукти. Сложен бил край на бурния ръст на населението от предишните векове. Създали се условия за разпространение на чумни епидемии, които поради преодоляването на изолацията между отделните европейски области вече можели да придобият общоевропейски мащаби.

Открай време огнище на чумната епидемия била пустинята Гоби. За щастие на средновековните хора от Европа и Азия пустинята била изолирана и трудно достъпна, което ограничавало възможността за разпространението на чумните заболявания. Образуването на Монголската империя, обаче и нейните завоевания в Азия и Европа, довели до разпространяването на чумата на огромни пространства. Благоприятен фактор за разпространяването на чумните заболявания в Европа била развитата морска търговия. Корабите, които постоянно кръстосвали морските ширини, можели за седмица-две да пренесат носителите на епидемията – плъхове или насекоми на огромни разтояния. Така всъщност станало и през 1347 г. Генуезките кораби пренесли „черната смърт” от Средиземното Черноморие,където господарствали монголо-татарите, в Европа.

Първите сведения за избухване на смъртоносна чума в Централна Азия, Индия, Месопотамия и Армения достигнали до Европа още в края на 30-те години на XIV в. Европейците не отдали особенно значение на слуховете, тъй като не предполагали, че може да достигне и до техните домове. Незабелязано от тях останало и обстоятелството, че към 1345 г. „черната смърт” достигнала в смъртоносния си устрем Кримския полуостров. Пламнала основната търговска колония на Генуа там – гр. Кафа. С това вратата на разпространението й в Европа и Предна Азия била отворена, тъй като от Кафа тръгвали основните търговски пътища за Константинопол, Италия и Източното Средиземноморие. В края на 1347 г. Чумата достигнала почти едновременно Константинопол и Сицилия. От Константинопол тя се разпространила в земите на Византия, в Кипър и Египет. Големите и цветущи египетски градове Александрия и Кайро пострадали жестоко от нея: в тях на ден умирали между 1000 и 8000 души. А от Сицилия „черната смърт” обхванала гъсто населените италиански градове. Въпреки опитите за въвеждане на карантина разпространението й не било спряно. Хората още не знаели, че носителите на заразата били плъховете и насекомите, срещу които нямало бариери. От италианските пристанища чумата проникнала във всички европейски крайбрежни градове, а от тях – във вътрешността на континента. Тежко пострадали Париж, Лондон, ханзейските и фламандските градове. Навсякъде картините на масова смърт били еднакво ужасяващи. Градските власти и близките на починалите не успявали да погребат мъртъвците и улиците били запълнени с разлагащи се трупове. По-слабо били засегнати от епидемията рядко заселените пространства в Източна Европа и селските райони. Най-жестоко пострадали развитите и осеяни с градове региони, които олицетворявали прогреса на тогавашния европейски средновековен свят.

След като бушувала 4 години, към 1351 г. чумата започнала да губи силата си. И въпреки че през следващите десетилетия Европа неведнъж била спохождана от периодични и по-малки чумни епидемии, към 1352 г. тя постепенно започнала да се отърсва от преживения кошмар. Изживяното обаче оставило трайна следа както в човешката психика, така и в общественото развитие на европейския свят. Дори и суровата природа на средновековния човек се стъписала при срещата с такава масова смърт, срещу която нищо не можело да противодйства.

Към края на 1351 г. хора на римския папа Климент VI установили по негово нареждане броя на умрелите от „Черната смърт” европейски християни. Резултатъ бил ужасява: 23 850 000 души. Това означавало, че жертва на епидемията станал всеки трети европеец. Още по-точните пресмятания показват, че в отделните европейски области смъртността била между 15% и 55% от цялото население.

По време на чумата селяните не обработвали земята си, занаятчиите затваряли работилниците си, търговците прекратявали пътуванията си. Дори някои от свещениците преставали да изпълняват задълженията си към живи и мъртви. И въпреки всичко шокът от „Черната смърт” не можел да продължава безкрай. Животът бързо възтановявал нормалния си ритъм. Трябвало да се възстановят загубите, и то с много по-малко работна ръка, отколкото преди. Всички трябвало да работят много повече. Денят не стигал и за пръв път в много градове бил въведен нощният труд. Хората започали да ценят времето си по нов начин, да се стремят да го пестят и да го измерват с продуктите на своя труд.

Предизвиканите от „Черната смърт” нещастия накарали средновековните хора по-често да мислят за смъртта, за Сташния съд, за ада и за рая. Свещениците и монасите трябвало да отговарят на много повече въпроси на вярващите, които засягали основни моменти от християнската вяра. Там, където те успявали да направят това по убедителен начин, християнската църква укрепвала. А там, където това не ставало, вярващите християни започвали да търсят свои пътища към спасението на душата. Във всички случаи обаче традиционните схеми на средновековното мислене били поставени на сериозно изпитание. Някъде те били напълно разрушени. Така например във Флоренция и някои други италиански градове гражданите, вместо да се изпълнят от страх към Бога, се отдавали с цялото си сърце на удоволствията от живота. „Черната смърт” като че ли ги накарала да осъзнаят неговата мимолетност.

Пандемията на „Черната смърт” от 1347 г. – 1351 г. е сред най-смъртоносните пандемии в човешката история. Науката все още не успява да намери обяснение за нея, макар че основно се смята, че е била бубонна чума. Разпространението на болестта намалява през 1350 г., но тя не изчезва напълно. През следващите 300 години се появяват нови епидемии, но никоя не е толкова смъртоносна.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: