Пан и Сиринга

Пан и СирингаВ горите живеел един бог, който никога не се качвал на Олимп, понеже му се харесвала земята и защото обичал простия свободен живот в планините.
Приличал малко на човек, но краката му били като на козел, два рога украсявали главата му и под долната устна растяла една сива козя брадичка.
Наричали го Пан.
Отличавал се от другите богове по своята грозота и любовта си към самотата; по цял ден се скитал по планините, радвал се на дърветата и слушал музиката на природата.
Пан много обичал музиката, не само тази на вятъра, на водата и на птиците, но и онази, която създавали хората.
Понякога, когато овчарите си почивали от дневния си труд, седнали около огъня, пристигал и Пан и се разполагал между тях. Карал ги да пеят. И който пеел хубаво, бил сигурен, че стадото му ще добрува и ще се множи, понеже Пан го е взел под свое покровителство.
Наред с музиката Пан обичал и всичко красиво, което виждал. Той гледал с особена любов на самодивите от планината, които, леки и жизнерадостни, танцували на слънце, и колкото и да го закачали и дразнели, радвал се, когато оставали при него, понеже били очарователни и смехът им звънял в ушите му като песен.
Но той обичал една самодива повече от всички други, самодивата Сиринга, понеже гласът й бил по-хубав от всеки друг глас.
Срещнал я един ден в гората и песента й му се сторила толкова нежна, че веднага я поискал за своя жена. Но Сиринга, изплашена от пресипналия му глас, се впуснала да бяга и не пожелала да го слуша. Тогава Пан се разсърдил и я подгонил. Те преминали така цялата гора, отпред полудялата от страх самодива, отзад Пан, който тичал с всички сили, като кон и силно се смеел, понеже знаел, че нищо не може да избегне от козите му крака.
Те излезли от гората и Сиринга се намерила пред една река. За миг се поколебала, погледнала зад себе си, видяла, че опасността наближава, и скочила във водата.
Пан надал страшен вик и се втурнал към реката. Но самодивата била изчезнала.
Отчаян, той гледал водите, които течели равнодушно, докато изведнъж му се сторило, че му говори гласът на самодивата. Без да мръдне, той се заслушал. Мелодичният глас ту се засилвал, ту притичвал до шепот. Това бил вятърът, който свирел в тръстиката, поникнала на мястото, където Сиринга потънала.
Тогава Пан отрязал седем тръстики, залепил ги с восък и направил оная свирка, която и до днес наричат сиринга, или свирката на Пан. Тази негова свирка подражавала песента на самодивата, и той намирал малко утеха, макар че никога не забравял любимата си Сиринга.
Понякога, когато седял вечер с приятелите си овчарите и песента им му се харесвала, а огънят го топлел, той им разказвал тази история и изпитвал сладко вълнение.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: