Арабските коне

Арабски кон 1Арабските коне са в основата на множество приказни сюжети. Може би най-популярната е, че Аллах създал коня от Южния вятър и му вдъхнал живот с думите:  „Ти ще си властелинът на всички животни. Човекът ще те следва, където и да отидеш, богатите ще обхождат света на твоя гръб, а мъдреците ще се вдъхновяват, съзерцавайки те.”

Друга легенда разказва за племе, което отишло до Йерусалим, за да поздрави Соломон за сватбата му. След като изпълнили мисията си, поданиците го помолили да им даде храна за дългия път към дома. Той избрал най-добрия от 40-те си хиляди арабски жребци и им казал: Арабски кон 2„Когато огладнеете, сложете най-добрия ездач, снабдете го с остро копие и докато съберете дърва за огъня, той ще се е върнал с богат улов.” Вождовете постъпили, както ги посъветвал Соломон, и всеки ден ядели прясно дивечово месо.

Друго предание разказва как потоп залял арабските земи. Всички живи твари се изпокрили. След като природата утихнала, петима бедуини излезли на лов в пустинята. Видели пет кобили и се спуснали да ги хванат. След като не успели да открият нищо друго за ядене, те решили да убият Арабски кон 3едната от тях. Настанал лют спор коя да бъде жертвата. След дълги препирни се споразумели да устроят състезание на кобилите и да заколят тази, която остане последна. Докато животните се надбягвали, бедуините успели да уцелят заблуден елен и вече нямало нужда да убиват което и да е от ценните животни. Тогава те им измислили имена –  притежателката на най-лъскавата грива кръстили Saqlawieh, куцата нарекли Arkoob, зализаната –  Showaima, тази която носила дрехата на ездача си на опашката си – Ibayyah, а кобилата с тъмните очи – Kahilah.

Advertisements

Три глътки кафе

Дъхавото, гъсто и силно „турско“ кафе се приготвя на Арабския полуостров и в Северна Африка, докато в самата Турция кафето постепенно се измества от чая. В египетските кафенета, където господата се събират да обсъждат важните си дела, турското кафе се сервира подсладено със захар. Просто според местните напитката трябва да бъде „черна като нощта, гореща като жената и сладка като шербет“. Разбира се такова кафе се приготвя и на Балканите, както у нас, така и в Гърция.

Преди варенето в кафето на прах задължително се добавят смлени семена от кардамон или пък се слагат цели шушулки в самото джезве. Бедуините дори имат специални чайници за кафе, подправките се поставят в носа на чайника и дават част от аромата си на напитката при наливане. Кардамонът придава на кафето пикантен вкус, подчертава аромата му и едновременно с това неутрализира действието на кофеина. По този начин се намалява рискът от тахикардия, а кръвното налягане не се повишава. В Саудитска Арабия вместо кардамон слагат карамфил, а в Ирак – шафран и индийско орехче.

Смята се, че традицията за пиене на кафе се е зародила в Йемен. В продължение на над двеста години тази страна е била единственият производител на кафе на световния пазар и местните жители приготвяли турско кафе много по-добре от самите турци. Йеменците имат една тайна – много ситно смляното кафе трябва да се вдигне в джезвето седем пъти, без да достига кипене. Това ароматно, силно, гъсто и сладко кафе се пие в Йемен от сутрин до вечер. По местен обичай консумацията става на три глътки: „първата – горчива като живота, втората – сладка като любовта, а третата – загадъчна като смъртта“.

Тамян

Тамянът е една от най-древните и най-ценни субстанции за кадене, той е „мозъкът на небето”, символизиращ святост. Традиционно се използва от антични времена като благовоние в Индия, Китай, както и по време на християнски богослужения. Египтяните използвали тамян за приготвянето на подмладяващи маски за лице. Древните китайци се къпели сред дим от тамян, за да пречистят съзнанието и душите си. Смятали тамяна за източник на вдъхновение, защото когато гори, димът му се издига спираловидно нагоре и вярвали, че осигурява директен контакт с божественото.

Има едно плато в Оман – Дофар. Местните жители наричат това място храм под открито небе. Тук дърветата плачат с божествени сълзи. Прекрасни гори, в които дърветата излъчват плътен и гъст мирис на тамян, са покрили платото с гъсти корони, запазвайки в своите сенки свещения аромат.

Много хилядолетия драгоценната ароматична смола тамян (ливан – така се среща в по-старите преводи на Библията) била единственият източник на доходи за обитателите на изгубените в пустинята селища. Южната част на пустинята, опънала се през целия Арабски полуостров, граничи с оманската провинция Дофар. Именно там, върху каменистото високопланинско плато растат дърветата, за които се разказват легенди.

А когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски, в дните на цар Ирод, ето, мъдреци от изток пристигнаха в Ерусалим. И като влязоха в къщата, видяха детето с майка му Мария, паднаха и му се поклониха; отваряйки съкровищата си, принесоха му дарове – злато, ливан и смирна.”-(Матея 2:1, 11)

Още в древни времена югозападният район на държавата Оман – Дофар, бил известен като важен център на търговията с тамян. Легендата разказва, че един от тримата мъдреци, които дошли да се поклонят на младенеца Иисус и носейки в дар тамян, е тръгнал именно от Дофар. Днес, когато тамянът не се използва толкова много, в света съществуват само няколко места, където може да се намери.

Заради многото мъгли в този район съществува легендата, че тамянът – това е роса, падаща от дърветата. И това не е далеч от истината. В края на март върху дърветата правят нарези. През дъждовния сезон, който започва след това, сок, който много прилича на мляко, се издига по ствола и изтича през нарезите. Арабите го наричат „сълзите на боговете”. Три-четири седмици съхне върху ствола на дърветата, а след това започва времето, когато събират реколтата. От едно дърво събират до 400 г тамян. Местните жители смятат, че димът му гони дявола. Преди всички бедуини в селото живеели благодарение на тамяна. Днес само старците знаят къде растат дърветата и какво трябва да се прави с тях.

Векове возели тамяна по суша от Дофар в Южна Арабия, откъдето завивайки на север, пътували покрай Червено море до мястото, където пътят на благовонията се разделял на две. Единият стигал до Египет, а другият отивал на изток – във Вавилон и Сирия. Докато товарът стигне до местоназначението, стойността му се увеличавала шест пъти. Затова египтяните се стремели сами да изминат този път, избягвайки посредниците и дори се опитвали да си донесат млади дръвчета, за да ги засадят в Египет. Първата известна експедиция на египтяните се отправила за благовония около 3 000 години преди раждането на Христос. Това означава, че тамянът като благовоние се използва вече пет хиляди години. В търговските закони на Рамзес III от 1200 г. пр. Хр. се казва, че цветът на благовонията може да бъде от опушено кехлибарен до нефритово зелен, блед като лунна светлина, а всички останали нямат никаква ценност. В древните времена тамянът за оманците бил това, което е нефтът сега – най-важната експортна стока и източник на благосъстояние. Кервани от камили возели благовонната смола в Европа. Търговията с тамян отдавна вече не играе толкова важна роля както в старите времена, но все още над 300 000 дървета на платото Дофар плачат с божествени сълзи.

Веднъж пророкът Мохамед казал, че от всичко най-много цени молитвите и приятните ухания. Всеки петък ароматният дим гони злите духове от мюсюлманския свят.

Ароматът на тлеещ тамян изпълва храмовете на християни и индуси. От древността той е бил знак на божествена близост. Благодатната му миризма ни напомня, че трябва да издигаме своите дела и мисли като благоуханен жертвен тамян пред всеблагия Бог.

Тамянът е ароматна смола от дърво от семейство Бурсерови (Burseraceae), което расте в Източна Африка (Сомалия, Етиопия), на Арабския полуостров и в Индия и Иран. Латинското наименование на това красиво, невисоко дърво или храст с гъста корона и бели или бледорозови цветове е Boswellia sacra. За получаването на тамяна през пролетта в ствола на дървото се прави дълбок надрез, от който започва да изтича млечен сок. На въздуха той се втвърдява в кръгли зърна с кехлибарено жълт до ръждиво-червен цвят и характерен мирис. При стриване се образува прах, който частично се разтваря във вода като образува мътна емулсия с горчив вкус. В етанол смолата се разтваря малко по-добре. При нагряване се размеква и разпространява силен приятен балсамов аромат. Съдържа смоли (50-60%), камед (20-30%), минерални вещества (6-8%), етерични масла (3-7%).

Истинският тамян е смолата на дървото Boswellia Carteri. Останалите видове тамян наричат индийски, йерусалимски, африкански. Другото най-близко по мирис дърво е Boswellia pupurifera, което расте в Сомалия и Етиопия. Неговата смола понякога наричат абисинска. Дървото, което расте в Индия и Персия, е Boswellia Serrata Roxb. и от него добиват индийския тамян.

Тамянът (църк.слав. ливан – под това име се среща в Библията) е едно от най-древните благовония. И днес тамянът се използва за кадене от много религиозни конфесии. Издигащият се ароматен дим символизира жертвоприношението пред Небесата.

Тамянът се използва в парфюмерията при производството на сапуни, дезодоранти и парфюми, особено мъжки, с източни аромати, и в ароматерапията – най-вече във вид на етерично масло, в хомеопатията, медицината.

Учени от американския университет Джон Хопкинс и Йерусалимския Еврейски университет твърдят, че дори малки количества дим от тамян има антидепресивно действие, потискайки страховете и тревогите. Тамян се използва в психотерапията и при медитация. Представлява най-силното средство за защита на аурата, изпълва с енергия и повдига общия тонус, създава чувство на благоденствие и покой. Отстранява безсъницата, нощните страхове, подпомага правилния ритъм на съня.

Легенди за жасмина

Ако розата е царицата на цветята, то жасминът е царят. На Изток го наричат ясмин. Подобно на необикновен скъпоценен камък, той дарява вълшебна способност към трансформация. Съществуват множество легенди за това магическо цвете.

Една от старите арабски легенди разказва за момиче, което било много красиво и нежно. В деня на сватбата й дошъл пратеник, който съобщил за настъпващи воини със съседното племе. Мъжете от нейното племе тръгнали да защитават територията си и момичето останало със сватбената дреха да чака съпруга си. След като битката свършила и младоженецът не се върнал, тя отишла на бойното поле да го търси сред жертвите.

Легендата разказва, че дни наред тя обикаляла, плачела и напоявала със сълзите си предната част на бялата връхна дреха от булчинската си премяна. Когато изсъхнала, час след час – тъканта пожълтявала от солта и пясъка. Накрая тя открила тялото на любимия, прегърнала го и умряла над него. На другия ден на мястото на двамата влюбени намерили малка могилка, покрита с жасминов цвят – бял като премяната на невестата, с малко жълто в средата, от солта на сълзите.

И така, жасминът станал символ на чистата и непорочна любов и вярност.

Втората легенда разказва за една девойка, която била най-доброто и чисто същество, но била с тъмна кожа, грозновата и бедна. Никой не искал да я вземе за жена. Един ден тя обаче се влюбила в един от младежите. Ден след ден тя мислела само за него. Той също бил много беден, но обичал дъщерята на един от богаташите… не можел да се сгоди, ако не натрупал пари и не построил къща, затова решил да работи ден и нощ, за да спечели. Той бил килимар. Работел неуморно и все се опитвал да вплете цветовете на любимата си в килимите – светли, топли цветове, но килимите не се продавали. Хората ги заглеждали, но винаги казвали, че нещо липсва. Ден след ден, той линеел и не знаел какво да направи.

Една вечер заспал уморен над стана. Девойката влязла, леко го отместила, седнала и изтъкала килима, вплитайки черни ивици, като кожата си, примесени с млечно бели и тъмно червени, като душата и сърцето си, изпълнени с любов. На другия ден килимарят се изненадал като видял килима, но решил, че от преумора не помни какво е правил вечерта. Захвърлил килима в ъгъла.

В същият ден, минала неговата възлюблена и разглеждайки килимите, зърнала крайчеца на захвърления килим. Полюбопитствала и младежът й го показал. Харесала го тя и той й го подарил. В следващите дни всички идвали да си поръчат такива килими като в дома на старейшината. Натрупал пари килимарят и се сгодил за богаташката дъщеря. Но тя била сприхава, капризна и зла. Всеки ден, влизайки у дома, той усещал въздуха зловонен и тежък… не намирал спокойствие освен в една малка стая, застлана с онзи първия килим, който й бил подарил- там усещал неземно ухание, което го правело щастлив.

Минали годините, грозноватата девойка си останала сама, а килимарят починал. Изнесли тялото му завито със стария килим. На гробището развили килима и го положили в гроба. Когато искали да вдигнат килима и да го изгорят, защото носи миризмата на смъртта, с изненада усетили, че от него се носи мирис на сладост. Вдигайки килима той се разпаднал на прах и покрил гроба. На другия ден над гроба били поникнали малки зелени стръкчета.

Девойката, идвала всеки ден да ги полива и да оплаква любимия си. Минавали дните, стръкчетата станали храсти, храстите дървета и около гроба всичко тънело в зеленина и прохладна сянка. След известно време и жената починала-погребали я наблизо. На деня след погребението от нейния гроб се протегнала тънка вейка и обвила гъстите храсти над гроба на килимаря, изпъстряйки ги с малки нежни бели цветове, пръскащи омаен аромат – бели като кожата, която не е имала…

Ето това са две от най-известните легенди. Третата легенда разказва за млада жена, чийто мъж бил убит в битка. Не могли да донесат тялото, а го погребали на бойното поле и засадили храст над него, за да се знае мястото и пътуващите да не стъпват над гроба. Тя отказвала повторен брак дълги години. След време и тя умряла, а над гроба й се появил гълъб, носещ малка клонка, която паднала от човката му. От клонката поникнал жасминов храст, като този над далечния гроб на съпруга й.

Харизматичната сила на жасмина е причината да присъства в арсенала на махараджи и махарани. Смята се, че той открива истината, скрита зад илюзии. Не случайно в Индия го наричат „лунна светлина на любовта”. В периода на растяща луна древните красавици го използвали за разпалване на флирта и за освобождаване от задръжки. Когато луната намалявала, жасминът разобличавал неверността и връщал загубените чувства.

Легенда за приятелството

Арабска легенда разказва за двама приятели, които вървели през пустинята. По някое време избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия. Удареният без да каже нито дума, седнал и написал на пясъка-„Днес моят най-добър приятел ме удари!”

Продължили напред и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят. Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но преди да стане късно другаря му го спасил. Когато се посъвзел, грабнал камата си и написал на един камък-„Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!”
Заинтригуван, приятелят му го попитал:

– Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?

Засмян, другарят му отговорил:

– Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на сърцето, от където никой вятър не може да го изтрие…

Легенди и поверия за котките

Повече от всички животни домашната котка е главно действащо лице в легендите и митовете на различните народи. През вековете тя е била символ ту на доброто, ту на злото, на религията и на черната магия, на светлината и на мрака.

Древните египтяни обожествявали котката. До XVIII династия (ок. 1560-1309г.пр.н.е.) котките са играели по-незначителна роля в култовите обреди. Едва след възникването на култа към бога на слънцето Амон Ра започнали да им придават огромно значение. Древната легенда от „Книга на мъртвите” разказвала, че в град Хелиополис богът на слънцето придобивал образа на котарак, за да победи своите врагове и силата на злото. В илюстрациите към книгата той често се появява в образа на котарак, който отрязва главата на змията Апофис – вероятно придаване на ритуален характер на лова на змии чрез котката, а и на лова изобщо. Амон Ра бил наричан още „Великият котарак” и „Добрият котарак” и в този образ се среща върху каменни оброчни плочки от времето на XIX династия. Често върху древните фрески богът на слънцето бил изобразяван и като човек с котешка глава.

Според древна легенда митичният „библейски патриарх” Ной избавил от „свещения потоп” себе си и своето семейство, както и всички животни, като скрил в Ноевия ковчег по чифт от всеки животински вид и така станал „родоначалник” на новия човешки род и спасил от загиване животинското царство. За нещастие обаче Ной пропуснал да постави в ковчега котки, защото не ги познавал. Това довело до неимоверното размножаване на мишките и плъховете, които започнали да унищожават хранителни запаси в ковчега. Тогава Ной „помолил” царя на животните – лъва, да помогне. Лъвът се отзовал на молбата, кихнал и от двете му ноздри изскочили чифт животни, които били негови миниатюрни копия. Това били котки, които незабавно се заели с изтребването на многобройните мишки и плъхове, силно намалявайки числеността им. Останалите живи гризачи толкова много се изплашили, че се изпокрили по дупките и от тогава живеят там.

Древна арабски легенда „дава обяснения”, защо котката се изгърбва и защо винаги пада на краката си. Основоположникът на исляма – пророкът Мохамед, обичал много котката си. Един ден тя заспала върху ръкава на неговата мантия. Мохамед не пожелал да я безпокои и буди и затова отрязал ръкава на мантията си и заминал. При завръщането му котката, която била разбрала деликатната постъпка, в знак на благорадност се издигнала и за да му се поклони, се свила в полукръг. Пророкът оценил това внимание и отредил място на котката си след смъртта в рая. После прокарал три пъти ръката си по нейния гръб и с това и придал способността да пада винаги на лапите си.

Според древна китайска легенда котката произхожда от кръстоска между лъвица и маймуна. От лъвицата тя наследила достойнството, а от маймуната игривостта и любопитството – качества, характерни за домашната котка.

В японската митология има легенди за котката вампир, която удушила О-Тою – любимата на принца на Хизън и приела нейния образ на човек.

В германо-скандинавската митология котката била обичаното животно на богинята на лова и красотата Фрея, която като някакъв феминизиран светия се носела из облаците със своята любимка. Фрея била и богиня на плодоносната любов и често я изобразявали с каляска, впрегната с чифт котки, което олицетворявало грациозността и плодовитостта на тези животни. Нейният съпруг – богът на лятното слънце Одур – също е олицетворяван и изобразяван като котка.

В миналите векове хората най-сериозно вярвали в чудодейните способности на котките. Моряците, които обикаляли океани и морета и се докосвали до суеверията и обичаите на много народи, били убедени, че присъствието на котка на кораба (особено на черна, без нито един бял косъм) е гаранция за „щастливо плаване”. А жените на английските рибари от Йоркшир смятали, че морските бури не представляват опасност за тези, които имат у дома си черна котка, и само тогава мъжете им ще се завърнат невредими.

По време на робските въстания (73-71г.пр.н.е.) в Римската империя котката била обявена поради независимия си характер за символ на свободата. Образът на котешка глава се появил върху знамето на водача на най-голямото въстание – тракиеца Спартак.

При руснаците, поляците и чехите съществувало поверие, че ако погребат жива котка в полето, се осигуряват богата реколта. Скандинавците пък вярвали, че зазиждането на котка под прага на новопостроена къща ще ощастливи стопаните. При германците имало поверие, че котката е „огнеопорна” и не гори, а ако е с трицветна окраска, че е надарена дори с противопожарни свойства – дом, в който имало котка не бил застрашен от пожар. А французите дори ги наричали „огнени” животни и знахарите препоръчвали отглеждането им, за да се предпази човек от треска.

През този период черните котки се смятали за жив инвентар на гледачките и магьосниците. Мистерията била поддържана от страха, който вдъхвала вродената агресивност на този хищник.

Средновековието е оставило в наследство суеверният ужас от магнетичните светещи в тъмоно котешки очи, както и много други поверия и небивалици, свързани с тези животни и най-вече с черната котка. Например: ако гърми, трябва да се изхвърли черната котка навън, иначе тя може да привлече гърма в къщата и други.

През мрачната епоха на Средновековието в Европа котката постепенно се превърнала в нещо ужасяващо и страшно. Католическата църква започната да вижда в нея въплъщение на дявола и смъртта. За котката през XV век настъпили „черни дни”. Римският папа Инокентий VIII наредил на Инквизицията да ги обяви за превълъщения на вещици и нечисти сили, за изчадия на ада. И тъй като котките „не искали да признаят греховете си” бивали подлагани на мъчения и разпъвани на кръст, анатемосвани и изгаряни на клади, хвърляни от кулите на катедралите, живи зазиждани, пускани във врящо масло и прочее. Особено преследвани били черните котки. Във Фландрия например почти 900 години действал „законът на котешката сряда” – всеки път в този ден били излавяни градските котки и хвърляни от висока кула.

Времето и мястото променяли възгледите и отношението на хората към котката. Достатъчно е да се надникне в митовете и поверията на друга страна и ще се намери съвсем друго, обратно тълкуване на „котешките качества”. В Англия например през X век почитали много котката – кражба или убийство на котка се наказвали със смърт. В същото време във Франция я смятали за сатанинско изчадие и я преследвали, а притежателите на черна котка (а понякога и на бяла) обвинявали в сговор с дявола; някой от тях дори били изгаряни заедно със своите четирикраки любимци. В Англия и сега се смята, че срещата с черна котка носи щастие, особено ако пресече пътя. Англичаните дори се страхуват да пускат своите черни котки извън дома си, за да не би някой да ги открадне. Но в страната имало и друго тълкуване на това поверие – в Източен Йоркшир щастие било да се притежава черна котка, но нещастие – да се срещне. В повечето европейски страни и до днес е останало поверието, че ако черна котка пресече пътя на някого, ще го сполети нещастие. При някой народи на Южна Америка черните котки се смятат за предвестници на болести и смърт. Срещата с бяла котка в Британия било лоша поличба, докато в САЩ, Белгия, Испания и други европейски страни е точно обратното.

Към средата на XVIII век котката отново станала желан приятел на човека. Към нея започнали да се отнасят с още по-голяма почит, след като в един френски град, изтребвайки мишки и плъхове, това животно спасило жителите от чумна епидемия, разпространявана от новото нашествие на сивия плъх. За тази „заслуга” признателните жители и издигнали величествен паметник на градския площад. Тогава дори папата разрешил на монасите да притежават котки, а и самият той се сдобил с такъв ценен помощник.

За съжаление XIX век отбелязва нов упадък в отношението към котката. Парадоксално е, че причина за това били научните открития на световноизвестния френски лекар микробиолог Луи Пастьор. Откривайки причинителите на болестите, той вдъхнал у хората ужас към всичко, което би могло да е носител на микроби. Така домашните животни, и най-вече котката, станали първите „жертви” на стерилността и пастьоризацията. В отбраното общество отказвали изобщо да се докосват до животно, като дори на конете се качвали с ръкавици.

През XX век отново се възвръща привързаността и обичта на хората към котката. От полезно животно, което се смятало до средата на века предимно за ловец на вредни гризачи, котката става един от близките приятели на човека и любимо същество в дома.

Кааба и Черният камък

Днес Мека и Медина са най-почитаните градове за всички хора, изповядващи исляма. Всъщност мюсюлманите в уречения час изразяват своята почит към Бог, като се обръщат за молитви точно към Мека и по-специално към една гранитна сграда, наречена Кааба – Кубът или Божият дом. Кааба (арабски: الكعبة, ка’ба) всъщност е древен храм, около който е построена джамията Масджид ал-Харам (Голямата джамия) в град Мека, Саудитска Арабия. Мистичното в нея е крайъгълният й камък. Наричат го „Черният камък”. Според легендата той е даден още на Адам в Райската градина. По-късно е намерен от Авраам и поставен в основите на Кааба, която Авраам и Ишмаел построили, вероятно по разпореждане на Бог. При едно похищение в ранното средновековие камъкът бил счупен на няколко парчета, по-късно бил върнат и поставен на мястото си в сребърен обков, където стои и до днес.

Според друга легенда, когато племето курейши се заселило по тези места, този черен камък вече е бил там. Считало се е, че в диаметър от 15-18 км, където били разпръснати други по-малки отломки, поради небесния им произход земята била свещена. Когато се заселили курейшите, те постепенно превърнали тази местност в култов център, а по-късно на мястото над камъка била построена правоъгълна постройка с размери 10х12,5 м. Нейните ъгли били ориентирани по четирите посоки на света, а входът е бил на североизток. Тя била наречена Кааба. В нея освен първия камък имало и втори по-малък. Единият бил поставен в северния край на постройката, а другият в южния. И двата камъка били обявени за свещени, тъй като били дошли от небесата. Те били считани и за небесни светила. Според вярването на самите араби, тези свещени камъни с течение на годините почернели тъй като хората извършвали множество грехове. На 13,5 км от Каабата се намирал и друг свещен камък. Неговото съществуване е било свързано със светията Ибрахим (библейския патриарх Авраам). Считало се е, че върху него е седял самият патриарх, и че на това място, наречено „макан Ибрахим” той сключил завета си с Бога.

Град Мека дължал своята известност най-вече на Каабата. Там се извършвало поклонение, при което Кааба се обикаляла седем пъти от поклонниците по посока на часовниковата стрелка. Целта била докосването му с ръка.

След пиенето на вода от извора „Земзем”, поклонниците бягат седем километра между хълмовете Сафа и Мару, ритуал, повлиян от библейската легенда, която разказва за Агар-изпъдената втора жена на Авраам, която търсила в отчаяние вода за новородения прародител на арабите Исмаил. Вътре в Кааба в началото поставяли статуята на Хубала, племенно божество на канаитите. Освен него курейшите почитали и богините Ал– Лат и Ал–Узза и Манат. Техният култ се изразявал в боготворенето на каменни и дървени идоли, като на практика всяко семейство имало свой идол, за който се считало, че го представлява. Счита се, че храмът е построен от Адам, след това той е възстановен от Авраам и накрая е „прочистен” от езически идоли от Мохамед.

 Науката всъщност смята, че Черният камък е с космически произход и вероятно е част от паднал в древността метеорит. За съжаление едва ли някога ще научим нещо повече за този енигматичен предмет-той по никакъв начин не може да бъде подложен на изследвания.