Раждането на хората

123В онова далечно време единственият обитател на земята било едно коварно чудовище. Съществувал също и Гбазо, Великият дух, но те живеели в два различни свята. Един ден те се срещнали и чудовището поискало да разкъса Гбазо. За щастие Великият дух успял бързо да се покатери на едно дърво. Когато стигнал до върха, той забелязал, че чудовището го е последвало и че е вече много близо до него.

— Искам да те изям — викало чудовището и въпреки големите си размери се приближавало все повече и повече. Гбазо се уплашил и решил да опита с хитрост да се отърве от неприятеля си. С един голям скок той се озовал отново на земята.

Чудовището видяло това, но му било необходимо много време, за да се спусне също на земята. Гбазо се възползвал от това и успял да отсече дървото с брадвичката си. Заедно с дървото паднало и чудовището, като останало затиснато под ствола му.

Великият дух ожаднял и отишъл да търси вода. Търсил, търсил, но не успял да открие дори и едно малко изворче. Най-сетне, след продължително ходене, той стигнал до морския бряг и се зарадвал, като видял необятната водна шир, тъй като вече можел да утоли жаждата си.

Приближил се до прибоя и поднесъл с шепа морска вода към устните си. Но като извикал силно, той я изплюл надалеч. Водата била солена и не можела да утоли жаждата му. Тъкмо се отдалечавал от морския бряг, когато се спънал в един камък, зарит в пясъка.

— Ох — извикал Гбазо, — защо ми причини болка? И без дори да дочака отговор, той решил да се разправи с този невъзпитан камък. Грабнал брадвичката си и тъкмо се канел да го разцепи на две, когато камъкът проговорил:

— Почакай, Велики дух. Искам да поговорим. Гбазо се спрял и му отвърнал грубо: — Какво искаш? — Ако си жаден, трябва да постъпиш по следния начин: върни се назад по стъпките си, вземи чудовището, което уби, и го изгори.

От него ще остане голяма купчина пепел. После ще се върнеш пак тук и ще филтрираш през пепелта морска вода. Гбазо го погледнал недоверчиво, но тъй като нямал друг изход, се върнал назад и сторил така, както го посъветвал камъкът.

Изгорил чудовището, изсипал пепелта в една кошница и прекарал през нея морска вода. И о чудо! Докато водата се прецеждала, капките, които изтичали от кошницата, се превръщали в хора.

Така се родило човечеството, което веднага се заело да изкопае кладенец, за да утоли жаждата на Гбазо. А докато Гбазо пиел вода, хората му казали:

— Ние ще останем с теб на брега на това море. Ти ни сътвори с чудотворната вода. Ти си нашият баща, а водата е нашата майка.

Оризала и Одудуа

Суданска легендаЕдно време съществувало само Окун, морето, и то представлявало маса вода, която се разпростирала по всички посоки. Над него било Олорум, небето. И морето, и небето съществували от памтивека и били господари на света. Олорум имал двама сина, по-големият се казвал Оризала, а по-малкият Одудуа.

Един ден Олорум, небето, извикал при себе си Оризала и му наредил:

— Вземи пилето с петте пръста и това малко късче земя. Спусни се до морето и създай света.

— Да, татко — отвърнал Оризала и тръгнал на път.
Той пътувал дълго през лабиринтите от облаци, които задръствали небесните пътища, и на края се загубил.

Обикалял, обикалял, стигнал до една палмова горичка и тук спрял да си почине. Докато спял, един мех, пълен с палмово вино, спрял до него. Като се събудил, Оризала го видял и решил да пийне малко от виното.

Една глътка иска втора и така скоро мехът се изпразнил, а Оризала се напил. После отново заспал и забравил бащината си заръка. А Олорум, който виждал всичко, разбрал какво се е случило и извикал Одудуа, второродния си син, като му казал:

— Бях заръчал Оризала да отиде и сътвори земята. Но той се напи и сега спи. Ти трябва да го заместиш. Слез, вземи пилето и хумуса и иди в морето. Там ще сътвориш земята.

— Да, татко — отвърнал Одудуа и заслизал към горичката, където бил заспал Оризала. Видял вълшебния мех с палмовото вино, който отново се бил напълнил, но устоял на изкушението да пие.

Взел хумуса и пилето с петте пръста и стигнал до морето. И тук се зачудил какво ли трябвало да стори, за да сътвори земята? Замислил се и така минало доста време.

Най-сетне, като го видял колко е затруднен, Окун — морето, решил да му се притече на помощ.

— Разстели хумуса върху вълните ми — прошепнал той — и постави върху него пилето!

Легенда от СуданОдудуа го послушал, разстлал хумуса и сложил върху него пилето. А то като се почувствувало свободно, започнало да рови и разпръснало малкото земя по всички посоки.

Постепенно падащите зрънца хумус се спускали към морското дъно и там, смесвайки се, набъбвали неимоверно много. Така били създадени земята, островите и континентите благодарение на небето, океана и пилето с петте пръста.

Дяволският връх

Дяволският връх е част от планинския пейзаж в Кейптаун, ЮАР. Той се извисява на 1000 м. височина и е по-нисък от Тейбъл Маунтин, чиято височина е 1087 м.

Старото наименование на Дяволският връх било Уинд-бърг (Wind-berg) или Чарлз Маунтин (Charles Mountain). Сегашното си наименование е получил през 19 век при превод от датски- „Duiwels Kop” и се предполага, че произлиза от местна легенда за холандец на име Ян ван Хънкс. Той живеел в подножието на планината и всеки път, когато искал да пуши лула, жена му го гонела навън. Един ден, докато пушел в мрака, той срещнал загадъчен непознат, който също пушел. Започнали да се състезават, кой ще изпуши повече. В крайна сметка се оказало, че странникът бил Дяволът и Ван Хънкс бил спечелил. Пушекът, който се получил от това състезание, покрил върха и може да се види и до ден-днешен.

Предполага се, че името на върха е изменено от Duifespiek ( Върхът на Гълъба) на сегашното Duiwelspiek (Дяволският връх), тъй като на датски думите за гълъб и дявол звучат по един и същ начин.

Мит за създаването на света на африканските бушмени

Бушмените вярват, че хората не винаги са живеели на повърхността на Земята. Преди това животните и хората живели под земята задено с Каанг – Големият Господар – Господарят на целия живот. На това място хората и животните живели заедно в мир. Разбирали се взаимно. Никой никога нищо не искал и винаги било светло, въпреки че нямало слънце. През това време на блаженство Каанг започнал да планира чудесата, които щял да извърши в света горе.

Първо създал удивително дърво, чиито клони се разпростирали през цялата страна. В основата на дървото той изкопал дупка, която отивала надолу и достигала чак до света, в който живеели хората и животните. Когато свършил със създаването на горната част от света така, както му харесвало, той пуснал първият мъж нагоре през дупката. Той седнал на ръба й и скоро първата жена също излязла от нея. Скоро всички хора се събрали под дървото и изпитвали страхопочитание пред света, в който току що навлезли. След това Каанг започнал да помага на животните да се изкатерят и да излязат от дупката. В нетърпението си някои от животните намерили начин да се изкатерят нагоре през корените на дървото и излезли навън през клоните.

Каанг събрал всички хора и животни около себе си. Той им дал инструкции как да живеят заедно в мир. След това се обърнал към мъжете и жените и ги предупредил да не създават никакъв огън, защото голямо зло ще се стовари върху тях. Хората обещали и Каанг заминал на място, откъдето щял да наблюдава своя свят тайно.

Щом наближила вечерта, слънцето започнало да потъва зад хоризонта. Хората и животните стояли, наблюдавайки това явление, но щом слънцето залязло, страхът се промъкнал в сърцата на хората. Те не можели вече да се виждат един друг, тъй като не притежавали очите на животните, които били способни да виждат в тъмното. Те не притежавали и топлата козина на животните и скоро им станало студено. В отчаянието си, един човек предложил да направят огън, за да се стоплят. Забравяйки предупрежденията на Каанг, хората не се подчинили на заповедта му. Скоро се стоплили и отново можели да се виждат един друг.
Но огънят изплашил животните. Те избягали в пещерите и планините и откакто хората нарушили заповедта на Каанг, хората вече не били способни да общуват с животните. Сега страхът заменил приятелството, което съществувало някога между двете групи.

Африканските бушмени вярват, че не само растенията и животните са живи, но също и дъжда, гръмотевиците, вятъра, изворите. Те твърдят: „Това, което виждаме е само външната форма или тялото. Вътре живее дух, който не можем да видим. Тези духове могат да излязат от едно тяло и да влязат в друго. Например, духът на жената може по някое време да влезе в леопард или духът на мъж да влезе в тялото на лъв.”

Легендата за Цо

Цо е известна в митологията на бушмените като осиновената дъщеря на бога-създател Цагн. Самата тя е бодливо свинче и е олицетворение на положителното начало. Никой не се движи в тъмнината така безшумно и уверено като нея. Има блестящи черни очи и силно обоняние. Родният ѝ баща е ужасяващото чудовище-поглъщач и бог на огъня Кваи-Хему, от когото много се страхува. Всеки път когато Кваи-Хему отворел уста, от нея изскачали страховити пламъци, които обгаряли веждите и лицето ѝ. Цо решила, че повече не може да живее така и избягала от баща си, а семейството на Цагн я приютило. Била омъжена за Куаманга, който не е нито човек, нито насекомо, живеел в дъгата и сам той бил дъга. По-големият им син Ни бил египетска мангуста (ихневмон). По-малкият носел иметото на баща си — Куаманга Младши и също бил дъга като него. Всички те, преди да се превърнат в животни, някога са били хора, членове на „древния народ”, обитавал териториите до тези на бушмените.

Легендата за Цо е една от най-късно създадените и по всяка вероятност е възникнала в критичен момент от историята на бушмените. Като доказателство се сочи, че това е единствената легенда, в която се появява овца — животно, което е свързано с по-късната цивилизация на бушмените.

Веднъж един бръмбар, който имал овца, ухапал бога-създател Цагн. Богът страдал от болка и унижение и ядът му се пренесъл върху всички собственици на овце. Решил да направи така, че бръмбарите, които хапят така подло, от този момент да станат зависими от овцете, да живеят в руното им и да се хранят с кръвта им. От любопитство Цагн се сдобил с една овца и я показал на дъщеря си Цо, която не могла да дойде на себе си от удивление при вида на чудното животно. Явно това е било доста необичайно събитие, защото цялото семейство се събрало да разглежда незнайното животно и да му се чуди. Там били и Коти, жената на Цагн, двамата му сина Когаз и Гви, Куаманга-дъгата и неговите синове. Присъствал даже и внукът му Ни, любимец на Слънцето и Земята.

Цагн не се чувствал добре след ухапването и се оплакал на Цо, че е толкова зле, че даже не може да яде месо, което му изглеждало твърдо и жилаво. Цагн помолил Цо да повика родния си баща — подобния на двукрак динозавър ужасяващ бог Кваи-Хему, с когото заедно да се опитат да ядат месо от овца. Цо изпаднала в ужас. Тя по-добре от всички познавала привичките на баща си. Знаела, че даже една цяла овца няма да го нахрани и се опитала да разубеди Цагн за това посещение. Според нея, ако Кваи-Хему се появи, той би изял и всичко останало наоколо и никой няма да е в състояние да го спре. Но приемният ѝ баща настоявал и тя трябвало да се съгласи. Преди да тръгне обаче, взела собствения си обяд и го закопала в дупка в земята. След това се отправила на път през пустини и дюни до дома на Кваи-Хему, а богът и цялото му семейство зачакали госта. Изведнъж се смрачило и тъмнината изпълнила цялото небе. Богът-поглъщач се появил и веднага, без даже да поздрави, изял овцата и започнал да поглъща всичко, попаднало пред очите му. След това продължил с Коти, Куаманга и цялото семейство на Цагн. Накрая в огромната му паст попаднал и самият бог. Пощадил само дъщеря си Цо, а тя плачела, окайвайки загубата на целия ѝ познат свят, и се опитвала да защити синовете си. Но запазила самообладание и не паднала духом.

След като Кваи-Хему приключил, Цо обмислила как да спаси близките си. Без да губи време, решила да изпита смелостта на двамата си сина и да прецени кой от тях би се справил с баща ѝ. Измъкнала един от бодлите си и го забила в ухото на малкия си син, който носел името на баща си Куаманга. Момчето имало нежна кожа и от очите му потекли сълзи. Цо не го презряла за слабостта му, защото на земята имало място за всички – дори и за тези с деликатни души. След това се приближила към по-големия си син Ни и напъхала иглата първо в ноздрата, а след това и в ухото му. Колкото повече натискала, толкова по-ясен ставал погледът на момчето. И въпреки че било обхванато от гняв, изразът на лицето му ставал все по-мъжествен. Цо въздъхнала с облекчение, защото разбрала, че поне един от синовете ѝ е достатъчно безстрашен. Затова накарала смелия си син, олицетворение на мъжественост и решимост, да прободе десния хълбок на Кваи-Хему, а нежния – да промуши левия. По нейн знак те бързо разпорили търбуха на бога-поглъщач и от там излезли всички, изгълтани от него, даже и овцата. Всички били живи и здрави. Цо им раздала храната, която преди това била скрила в дупка в земята, за да имат сили да продължат пътя си и да изградят нов живот. После ги повела надалеч от тези тъжни земи в търсене на един нов, по-добър свят.

Легенда за Догоните

Догоните са група от хора, живеещи в централното плато на Мали, на юг от завоя на река Нигер, близо до града Бандиагара в региона на Мопти. Населението наброява 300 000 души. Те са добре познати с митологията си, танцовите си маски, дървени скулптури и архитектурата си. Представената по-долу легенда е за Догоните които живеят в Кани Комболе в Мали.

Имало едно време двама братя, които пътували из страната да намерят храна.Те вървяли в продължение на седмици, но не намирали нищо за ядене. Малкият брат, уморен и много гладен, седнал в сянката на голямо дърво-баобаб. Големият брат, който го обичал толкова много, му обещал да намери храна и отишъл  в гората. Дълго време той не можал да убие никакво животно. Когато се върнал до баобаба, брат му казал, че не можели да продължат пътуването, защото е твърде слаб, а големият отвърнал, че ще се опита отново да ловува.

Отчаян, той решил да отреже малко от крака си и да каже на брат си,  че има храна. Когато той се върнал, малкият брат бил много щастлив.Сварили месото и го изяли. По-малкият казал, че е готов да продължи, но големият брат не можел да се изправи поради раната си. Там пътищата им се разделили. Малкият брат, убеден да продължи пътуването си сам, оставил големия брат под баобаба. Но той не знаел в коя посока да отиде и се изгубил по пътя. Седнал в пустинята и заплакал. Така малкият брат се заселил там и се появили Догоните.

В същото време, хората от племето Бозо намерили големия брат и го взели със себе си. Те го приели и той станал техен брат. Ето защо Догоните и Бозо били братя и братовчеди. Те се обичали помежду си и никога не се биели, но и никога не се свързвали чрез брак.