Страшното езеро

Страшното Езеро в РилаПреди години на това езеро се събирали художници, за да го рисуват.
Веднъж, докато там бил един художник се разразила буря. От дълбокото езеро излезли вълни. Падали мълнии. Небето не се виждало от плътните облаци. Само светкавиците раздирали небето.
Грабнал художникът каквото можел да носи и хукнал надолу. По пътя срещнал друг човек, който се качвал към езерото.
Художника се развикал: „На горе е страшно! Страшно е!”
И именно от там дошло името му. А иначе самото езеро е повече от прекрасно.

Advertisements

Легенда за лястовицата

ЛястовицаЛястовицата била невеста и живяла с мъжа си три години. За тези три години дума не продумала. Говяла, че майка й така заръчала.
Мъжът траял, траял и решил да се ожени за друга. Когато се венчавал с новата жена, първата му жена била зълва. Тя се опряла о булката, а тая се разсърдила, блъснала я и й рекла:
— Махни се оттук, немтурнице!
Първата тозчас отговорила:
— Чакай да те венчая първо. Защо цвъркаш като лястовица?
Като изрекла това, чул я мъжът и посегнал да я хване. Но тя хвръкнала и той успял само да докачи дрехите й. Те останали в ръцете му.
Затова на лястовицата сега опашката е раздвоена.

Млечният път

Млечният пътМлечният път е привлякъл погледа на хората още в най-дълбока древност. В митологията на древните гърци за него се разказва следното.

В деня на раждането на Херкулес Зевс, зарадван, че най-красивата смъртна жена Алкмена му е родила син, предопределил той да стане най-прославеният герой на Гърция. За да придобие синът му Херкулес божествена сила и да бъде непобедим, Зевс заповядал на пратеника на боговете бог Хермес да вземе Херкулес и да го донесе на Олимп, за да бъде закърмен от великата богиня Хера.

С бързината на мисълта литнал на крилатите си сандали бог Хермес. Незабелязан от никого, взел току-що родения Херкулес и го донесъл на Олимп. Богиня Хера била заспала под една отрупана с цвят магнолия. Тихо пристъпил до нея бог Хермес и оставил на гърдите й малкия Херкулес. Жадно започнал той да суче божественото й мляко, но богинята се събудила. С гняв и ярост Хера отблъснала Херкулес, когото намразила още преди да се роди. Божественото й мляко се разляло от гърдите й и потекло като река по небето. Така се образувал Млечният път (галактиката, галаксията).

Нашият народ нарича Млечния път с името Кумовата слама или просто Сламата. За нея съществува следната легенда.

През една люта зима, когато дебел сняг затрупал всичко, на един сиромах човек се свършила храната за воловете. Ден и нощ си биел главата той отгде да вземе малко слама да им даде, за да не измрат от глад…

В една студена, тъмна нощ той взел кош и отишъл у кръстника си, който имал много камари слама. Предпазливо напълнил коша си той я тихичко си тръгнал. В тъмната нощ той не видял, че кошът бил продънен. Като вървял с коша на гърба си към дома, сламата падала сламка по сламка от продънения кош и образувала диря след него. Като дошъл у дома си — що да види!? — Вътре не останала нито една сламка.

Когато се съмнало, кръстникът отишъл да наскубе слама от камарата, за да нахрани добитъка си, и видял, че през нощта някой е откраднал от него. Тръгнал по дирята от разпръснатата слама и стигнал в къщата на кумеца си. Извикал го и започнал да му се кара защо е откраднал през нощта от него, а не му е поискал. Кумецът започнал да се оправдава и да лъже, че не е ставал през нощта. Тогава кръстникът му го хванал за ръка, извел го на улицата и му показал дирята от разпръснатата слама. Засрамил се кумецът.

Тръгнал си кръстникът и изрекъл:

— Нека тая крадена слама се запали и никога да не гасне, за да се знае и помни, че от кръстник не трябва да се краде…

Запалила се сламата и оттогава до ден днешен гори на небето кумовата слама.

Гробът на Атила

АтилаСпоред едно местно предание, гробът на великия скитски воин Атила, тайно е пренесен от Панония до горното течение на река Лом и там е погребан в три ковчега (златен, сребърен и железен) от петте му сина  (Уто, Дунгезих, Емнецар, Улсиндур и Усколм). Гробът му бил някъде под един от талвеците на тогавашните реки Горен Лом и Златичка. От този район била майката на повечето от тях – царица Керка. Тогава трасето на реката между Горни и Долни Лом се е разделяло на две корита – източно и западно. Разделянето е било над сегашната Бела стена, до пещерата „Водни печ”. Сегашното „Суо полье” е било остров в езеро, образуван от реките Лом и Златичка.  Над него са стърчали хълмовете „Руменъц”, „Савичова чука”, „Запад” и „Чуката”,  с двете пещери „Суи печ (леви и десни). Според друго предание гробът бил в лабиринтта на някоя от пещерите. В последствие, синовете са се заселили наоколо.

Синовете били:Уту (Уайт) – умния, се е заселил между реките Алмус (Лом) и Утос (Вит); Дунгизих (Пухокосия),  е станал владетел на Гъмзиград ( в околностите на Зайчар-Сърбия); Емнецар – се е заселил в  подножието на Балкана (до Хемус); Улсиндур (Златодвер) се заселил  в сегашното Кулско;  Усколм се заселил в равнината между реките Огоста и Искър.

http://www.vidin-online.com/legendi/legenda-za-groba-na-atila

Легенда за Марица, Арда и Тунджа

Река МарицаМарица, Арда и Тунджа били три сестри. Първата била доведена, втората заварена, а третата била природена. Трите момичета се карали коя е  по-хубава, по-работна и по-добра. Всеки ден в дома имало сръдни и спорове. Накрая родителите много се ядосали и ги прокълнали. Сбъднало се родителското проклятие и девойките се превърнали в три реки, но пак не се погаждали. Почнали да спорят коя от тях е най-бърза и пак всеки ден нямало мир.

Решили веднъж да сторят облог – да тръгнат към морето, да преспят в град Одрин, а на заранта да се надпреварват и която стигне първа, да бъде призната за победителка. Така смятали да сложат край на споровете си. Само че имало уговорка, която първа се събуди, да събуди и другите, та да тръгнат заедно към морето.

Най-малката сестра – Тунджа – била и най-хитра. Тя не заспала през нощта, но когато пропели петлите, не събудила другите, а се устремила сама по пътя към морето. След час се събудила втората сестра – Арда. Видяла тя, че малката сестра ги е измамила, събудила бързо най-голямата сестра – Марица. Двете много се ядосали и прокълнали измамницата. Нарекли в клетвата си Тунджа да минава през планини и гори, път да им отваря през камънаци и храсталаци.

Така и станало. Виела Тунджа между скали, прекосявала гори и когато двете по-стари сестри се втурнали след нея, пътят им бил проправен от лудетината. Те бързо я застигнали. Събрали се в една река и така заедно тръгнали към морето. Затова сега след Одрин тече една река – Марица.

Приказки и легенди за Светиите Петър и Павел

sv_petar_pavelНародният празник Петровден е на 29 юни – само няколко дена след началото на астрономическото лято. По това време жътвата е в разгара си, дните са горещи, слънчевите лъчи са огнени. На същата дата Източноправославната църква отбелязва паметта на светите апостоли Петър и Павел. В българската фолклорна традиция Павльовден е на 30 юни.

Св. Петър бил обикновен рибар. Наричал се Симон. Христос му дал името Петър, което означава „камък”. Преди да приеме християнството, Св. Павел бил фарисей и дори участвал в преследванията на бъдещите си братя по вяра. Така е записано в житията на двамата апостоли, които са сред най-ревностните последователи на Христос. Умират мъченически на една и съща дата – 29 юни.

В народните представи те са двама братя. Петър е богаташ, вечно сърдит и неотстъпчив. Павел е справедлив, сговорчив, но много беден. Петър искал да му поднасят хляб. А Павел не искал храна – само почит и уважение. Празниците им следват един след друг.

Свети ПавелПавльовден (30 юни) се чества в голяма част от страната ни –Добруджа, цяла Източна България и Родопската област. Осмисля се като част от цяла поредица „огнени” празници. На Павльовден е забранено да се пали огън – за да не се увеличава силата на „небесния огън”, както наричали слънцето. Забраната цели да предпази дома, имотите и реколтата от пожари.

Свети Петър е сред петимата братя, които си поделили света – гласи друга много разпространена легенда. На него се паднало да държи ключа за портите на рая, както и да отсъжда кой е праведен. Той бил толкова справедлив, че когато дошло ред да съди родната си майка, не я пуснал в рая и я отпратил да си ходи. Тя не заслужавала да прекрачи вратите на рая според него, защото била зла и проклета жена.

В народните приказки светецът е описан и като много състрадателен към трудолюбивите хора. Една от тях разказва как веднъж Свети Петър срещнал беден селянин, който се връщал от полето. Оплакал се селянинът, че като стане студено времето не може да обработва земята и помолил светеца да направи така, че да има само един сезон – вечно лято. На Свети Петър му дожаляло и отишъл при Господ. „Моля те, Господи, направи както искат сиромасите!” Господ първо отказал, но накрая отстъпил. Започнали хората да сеят и да прибират реколта по няколко пъти годишно. Слънцето греело, хамбарите се препълнили с жито. Виното било толкова много, че бъчвите не стигали. Но заедно с хубавото, дошло и лошото. От силното слънце костенурките станали огромни, народили се много зверове, мечките започнали да нападат хората. Уплашили се те, започнали да молят светеца да върне пак предишното време. Така и станало – отлетял той при Господ, признал, че не е послушал когото трябва и нещата тръгнали по старому. Дошла есен, после зима, след пролетта – отново лято. А хората решили да правят служба на Свети Петър всяка година на един и същи ден, защото каквото му поискали, това им дал.

Свети ПетърМного поучителна е и приказката за богаташа Петър, който бил скъперник и се държал лошо с бедните. Ядял и пиел с приятели, ограбвал ратаите си, никога не давал милостиня. Веднъж един просяк се обзаложил със своите събратя, че ще го накара да му даде нещо. Отишъл при чорбаджията и се замолил. Петър се огледал за камък или дърво, за да го замери. Като не намерил друго, взел самун хляб и го хвърлил по просяка. Той го грабнал и избягал. Дошло време Петър да си ходи от този свят. Бил жив още, а ангелът и дяволът взели да мерят греховете и добрините му. На една везна дяволът трупал злините, а ангелът нямал какво друго да сложи, освен онзи самун. Като гледал това, Петър се изплашил и успял да измоли още малко време на земята. Оздравял и веднага започнал да раздава богатството си на бедните. Оставил си само ризата на гърба и станал роб. Животът на Петър станал за пример на всички богаташи, а когато дошло времето му, Господ го прибрал при себе си в рая.

На Петровден по традиция на трапезата се поднася пълнена кокошка, ябълки, тиквеник и „бял мъж” – ястие, приготвено от сирене. За „белия мъж”, наричан още „белмъш” или „кутмач” също има легенда. Тя е свързана с вярата, че Свети Петър е покровител на жетварите. Дори на Петровден той сам слиза на полето и жъне заедно със селяните. Затова на празника се работи до обяд, а после се празнува. Според легендата, веднъж на Петровден жътварите сложили сирене на трапезата си. То се разтопило от силното слънце и хората се притеснили, че няма с какво да нагостят Свети Петър. Тогава той се пресегнал към близката нива, откъснал няколко класа жито, разтъркал ги между дланите си и те станали на бяло брашно. Гостът поръсил сиренето. Получила се каша, която нарекли „бял мъж”. Оттогава хората винаги я поднасят на Петровден.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/Petar%20i%20Pavel.aspx

 

Легенда за Бяла Слатина

Бяла СлатинаБило много много отдавна и никой не помни, кога се е появило селото. Малко, сгушено на левия бряг на реката Скът, с бедни разкривени къщурки, сякаш изпаднало от една от непрекъснато трополещите каруци. Оттатък реката едно поле простирало безкрайната си еднообразност и чезнело в далечината. Заоблените му зелени хълмове обгръщали тъничката сиромашка река, мъчейки се да я задържат единствено за себе си. Напролет, в ниското, близо до водата израствали хиляди бели цветчета. Толкова много и толкова мънички. Златинки им викали. Бели златинки. И вярвали, че щом като те са тук зимата вече си е отишла.

Издълбан и прашен път водел към селото. По него търговците стигали до хана. Разпрягали уморени каруците и бързали да се отпуснат на грубо скованите столове. Там сред гъстия тютюнев дим и шумната глъчка, отново се намирал някой, който да подхване позабравената легенда за бяла Злата… Кога е живяла – никой не помнел. Но всички се надпреварвали да разказват за хубостта и. Стройна, усмихната, весела била. И всички я обичали в селото. Харесвал я и бейският син и все по-настойчиво я задирял. Заплашвал я, че ще затрие селото ако не му пристане.

Кой знае как щяло да завърши всичко, ако една нощ Злата не изчезнала. Търсили я всички, но никой повече не я видял. Едни разказвали, че чули смеха и, когато пресичали гората, други уж я били мяркали покрай реката. И това било всичко. Дали безбройните бели цветчета или красотата на Злата са дали име на селището е трудно да се каже. Но Бяла Слатина живее и днес, пренесла през годините звънкото си име и спомена за една непокорена хубост.

Previous Older Entries