Дългът на Ребе Зуси

index1Ребе Зуси трябвало да върне дълг до сутринта, а нямал пари. Учениците започнали да се притесняват откъде да намерят пари, но Ребе бил спокоен. Той взел лист хартия и написал 25 начина, по които могат да дойдат парите. И на отделно листче написал още един – двадесет и шести.

На сутринта отнякъде се появили пари. Тогава учениците прочели целия списък от 25 възможни начина, но в него не бил описан случая, по който точно дошли парите. Тогава Ребе Зуси отворил допълнителното листче. Там било написано: „Бог не се нуждае от съветите на Ребе Зуси”.

Advertisements

Легенди за виното

Съществуват множество красиви легенди за виното и неговото производство, а също и много популярни истории, разказващи за появата на омайната напитка.

В Стария Завет се разказва как  първият човек,  засадил лозе след Големия Потоп и открил виното. Това бил Ной, който след като излязъл от ковчега в планината Арарат  започнал „…да обработва земята и засадил грозде. И пил той от виното и се опиянил.”  (Битие, IX, 20-21). Напитката била наградата на Ной и неговите спътници за тежките страдания по време на Потопа.

В християнската легенда Ноевият ковчег е спрял на планината Арарат (прието е да се смята, че става въпрос за възвишение в източна Турция, макар че планина със същото име има и на арменската граница), и първата култура, която Ной засял е било гроздето. Днес все още има диви лози в тези райони, както и в долините на реките Тигър и Ефрат, в Кавказката планинската верига и в планината Загрос (Иран). Дивите лози в тези области показват най-голямо генетично разнообразие, което навежда на мисълта, че растението води произхода си от споменатите места. Освен това, в тези страни има и много култивирани лози с различна генетика – над 600 в Турция, над 500 в Грузия и над 200 в Армения. Това показва, че тук култивирането е започнало на много ранен етап, което е дало възможност на всички тези разнообразни видове да възникнат.

Библейското повествование за насаждането на първото лозе от праотеца Ной  e лаконична митологема за усилията на човека да култивира дивата лоза (лат. vitis).  Най-ранните вкаменени останки от нея датират от ерата на миоцена (преди 20 милиона години), а първото известно сведение за култивирана лоза, от която днес има над 60 вида, са йероглифите на четвъртата египетска династия (2400 години пр. Хр.).

Според една еврейска талмудическа легенда Ной намира лоза, която е изхвърлена от райската градина. На стъблото ѝ има гроздове и след като вкусва от тях, праотецът възжелава този плод. Той засажда лозата, която израства и узрява само за един ден. Смачквайки плодовете в ръцете си, Ной прави вино и пие от него.

Друга легенда, заимствана в Gesta Romanorum и Исляма, разказва, че дяволът склонява Ной да садят лозата заедно. Той излива върху корена ѝ кръвта на агне, лъв, маймуна и свиня, които символизират промените в поведението на човека според градацията на неговото опиянение.

Някои легенди гласят, че тайната за производството на вино е дадена на египтяните от бог Озирис (прототип на гръцки Дионис, а след това и на римския Бакхус). Виното, известно на египтяните като „yrp”, е било скъпо удоволствие, което малка част от обществото е можела да си позволи. Използвано е и като дар – към боговете или такъв, съпровождащ покойника към гроба му. Възкръсналият фараон е бил известен като „един от четиримата богове, който се храни със смокини и пие вино.” От време на време е било използвано и като заплата – работниците на пирамидите в Гиза са могли да избират между четири вида вино и пет вида бира. Виното е участвало и в религиозните ритуали – някои от храмовете са имали собствени лозя, за да подсигурят достатъчно количество за събитието.

Гръцки мит гласи, че гроздето е било открито, благодарение на овца, която постоянно бягала от стадото, принадлежащо на Ойнос (гр. οίνο – вино) и се завръщала в обора много по-късно от останалите животни. Пастирът Стафилос започнал да следи тревопасното и видял, че то яде плодовете на някакво непознато растение. Набрал от зърната и ги занесъл на своя господар Ойнос. Последният забелязал, че полученият сок от плодовете след известно време придобива друг вкус и има опияняващи свойства. Решил да го предаде в дар на Дионис. В замяна и като благодарност към подаръка, богът посветил Ойнос в тайните на винопроизводството и нарекъл омайното питие на негово име, а гроздето – на името на пастира (σταφύλια).

Друг мит разказва за дружбата между Дионис и изключително красивия сатир Ампелос. Един ден Ампелос паднал от висока скала и издъхнал. Смъртта му била съкрушителна за Дионис и той горещо се помолил на Зевс да възвърне живота на красивия му приятел. Върховният бог се смилил и превърнал сатира в лоза, която започнала да дава плодове. Сокът, извлечен от тях, имал вкус на божествен нектар. Оттогава нататък Дионис започнал да странства по света и да учи хората как да отглеждат грозде и да правят вино. Направил го в чест и памет на мъртвия си другар, вярвайки че по този начин, духът му ще живее вечно. От името на сатира Ампелос се появила и гръцката дума αμπελος – лоза. Ампелография се нарича и науката, която се занимава с изучаване и описване на видовете и сортовете лози, както и процеса на изменението им под влиянието на околната среда и целенасочената дейност на човека. В медицината има отрасъл, изучаващ лечението с грозде,познато още от древността, носещ името ампелотерапия.

В Персия съществува легенда, разказваща за цар Джамшид (Ямшид). Един ден владетелят си почивал под сянката на своята шатра, наблюдавайки процеса на обучение на млади стрелци от армията си. Изведнъж обаче вниманието му било отвлечено от сцена, разиграваща се в непосредствена близост. Красива птица се борела за живота си в пастта на огромна змия. Царят заповядал на стрелците си незабавно да убият влечугото. Освободеното създание разперило криле и кацнало в краката на добрия цар. От човката му се отронили няколко зрънца, които мигновено покълнали. Израснали виещи се растения, отрупани с много плод. Джамшид вкусил от тях и се влюбил във вкуса им. Консумирал ги както свежи, така и на сок. Един ден обаче, по невнимание, му поднесли вкиснала напитка. Царят отпил една глътка, разгневил се и бързо изгонил слугата. Глиненият съд с питието бил забравен. Минали няколко месеца… Една прекрасна робиня, фаворитка от харема на Джамшид, започнала да страда от нетърпимо главоболие.  Загубила разсъдък от страдание, тя решила да се самоубие. Случайно намерила съда с вкисналия сок и ѝ хрумнало да сложи край на живота си, отравяйки се с „развалената” напитка. Изпила течността до дъно и изпаднала в безсъзнание за няколко часа. Какво било удивлението ѝ, когато се събудила и установила, че няма и следа от ужасното главоболие, и не само това –  чувствала се по-бодра и здрава от всякога. Вестта за чудодейното ѝ изцеление достигнала до ушите на Джамшид, който провъзгласил вкисналия сок от грозде за „царско лекарство.”

Легендата за Хирам

Легендата за Хирам е в основата на съвременното масонство и в частност на франкмасонството. Тя се среща още в първата книга на Царете, според която цар Соломон наредил да доведат от Тир Хирам, който изработвал бронзови предмети. Хирам бил преизпълнен с мъдрост, ум и сръчност. Той дошъл при цар Соломон и изпълнил всички негови поръчки. Масонските ритуални сборници от времето на тъй нареченото спекулативно масонство разширяват значително библейския текст, вмъквайки към него разказа за трагичната смърт на Хирам, чийто коментар представлява основната част от церемонията по издигането в масонската степен „майстор”. Освен това художествено допълнение, масоните сливат Хирам с Адонирам – легендарен ръководител на строежа на легендарния Соломонов храм. Най-старата записана версия на легендата за Хирам я датира от 1744 г. Разбира се като всяка друга, и тази легенда претърпяла дообработване и метафорфози, за да влезе в цяла поредица от книги на художествената литература още от 19 век насам.

***

На Адонирам, Адорам, Ахирам или просто Хирам (което представлява едно и също лице) цар Соломон поверил строителството на своя храм. Тъй като на работната площадка имало много наемници на които плащал, нямало как ръководителят на строежа да ги познава всичките. По тази причина и с цел да ги различава, уточнил с всеки от тях различни думи, знаци и докосвания, с които да отличава всеки един от другите.

Трима калфи се опитали да получат същото заплащане като това на Майстора и решили да поискат от Адонирам думата за майстор, когато го срещнат сам, и ако им откаже, да го убият. За тази цел те се скрили в Храма – единият на юг, вторият на север и третият на изток. Когато Адонирам влязъл в Храма, както обикновено, от вратата откъм запад и поискал да излезе от тази на юг, един от тримата калфи му поискал думата за майстор като вдигнал към него тояга, която държал в ръка. Адонирам му казал, че той не е получил думата за майстор по този начин. Тогава първият калфа го ударил по главата с тоягата, но тъй като ударът не бил много силен, Адонирам избягал от вратата на север, където се натъкнал на втория калфа който направил същото. Тъй като и вторият удар не успял да го събори и не бил фатален, Адонирам избягал през източната врата. Там обаче го присрещнал третият калфа, който след като му отправил същото искане, го довършил със същите удари.

След смъртта на Адонирам, тримата калфи се събрали за да го погребат. Понеже било още светло, те не посмяли да пренесат тялото навън, а решили да го скрият под една купчина камъни. Когато настъпила нощта, го пренесли на едно възвишение, където го заровили, а за да познаят мястото, отчупили клонка от акация и я заболи на гроба му.

След като Соломон не видял седем дни Адонирам, заповядал на деветима майстори да го издирят. Майсторите изпълнявайки заръката соломонова търсили дълго и трима от тях се спрели близо до мястото, където бил заровен Адонирам. Единият за да седне по-удобно, се хванал за акациевата клонка, и тя останала в ръката му. Това ги накарало да обърнат внимание, че земята на това място била прясно разровена. За да разберат защо, започнали да копаят и намерили тялото на Адонирам. Когато пипали пръстите на убития, кожата се отделяла от плътта, при което един извикал „Мешанек”, което ще рече според масоните, че плътта напуска костите, т.е. тялото е разложено. Поради това и в знак на признателност към големия майстор, те се уговорили, че насетне „мешанек” ще бъде думата за майстор. След като Соломон разбрал за случката, наредил да изровят Адонирам и да пренесат тленните му останки в Храма, където да го препогребат. По време на церемонията, всички майстори носели престилки и ръкавици от бяла кожа, за да покажат символично, че никой от тях не е изцапал ръцете си с кръвта на своя началник.

Легендата за Хирам става крайъгълен камък на франкмасонството и посредством него и на цялото съвременно масонство.

В течение на времето този разказ претърпял доста метаморфози, свързвайки се в исторически план посредством тъй наречения шотландски ритуал с ордена на тамплиерите и неговият трагичен край в кралство Франция по времето на Филип IV Хубави, когато на кладата бил изгорен последният велик магистър Жак дьо Моле.

Феникс

Фениксът (древногръцки: Φοῖνιξ; персийски: ققنوس; арабски: العنقاء أو طائر الفينيق; китайски: 鳳凰 или 不死鳥; иврит:פניקס) е митична свещена огнена птица, легенди за която могат да се открият в персийската, гръцката, римската, египетската, китайската, японската, корейската, индийска, славянска и други митологии.

Китайската митология гласи, че птицата живее далеч от хората, високо в планините Кунлун, където свива гнездо върху масивните дървета У-Тунг. Появява се за пръви път по времето на императора Хуанг Ти (около 2600г. пр. н. е).

Източните легенди разказват, че огнената птица олицетворява Огъня, от който се е родила майката Земя. В азиатската митология Фениксът е един от четирите свещени пазителя на света, известни още като четирите небесни краля / воина. Те са:

—   Костенурката-змия – Пазител на Севера и елемента Вода, нейният сезон е Зимата, цветът – черен.

—   Белият тигър – Пазител на Запада и елемента Метал (или стихията Земя) , сезон – Есен, цвят – бял

—   Драконът – Пазител на Изтока и елемента Дърво (или стихията Въздух), сезон – Пролет, цвят – син/ зелен

—   Фениксът – Пазител на Юга и елемента Огън, сезон – Лято, цвят – червен

Тук е моментът да отбележим, че в китайското изкуство Фениксът е изобразяван понякога и с окраска, преливаща в цветовете бяло, черно, синьо, зелено и червено – тоест всички багри и на останалите три пазителя. Това на свой ред още веднъж потвърждава преданието, че Фениксът е най-силният пазител.

Китайските легенди разказват, че първоначално това са били две птици – мъжка и женска. Женската е носела името Хуанг и е символизирала лунния цикъл, а мъжката – Фенг: лятото и слънцето. Едно от древните имена на Феникса е именно Фенгхуанг. В последствие боговете завинаги свързали мъжкия и женския Феникси, като ги превърнали в една единствена птица, която става символ на Ин и Ян, на грацията, мира и любовта.

Корейската митология гласи, че Фениксът има два духа – този на огнената птица, пазител на Света, но същевременно и Черния Феникс, олицетворяващ същинската, безгранична ярост, способна да изгори в пламъци Земята.

Всяка отделна част на свещената птица символизира нещо: главата – целомъдрието, но и доблестта; крилата – отговорността, но и свободата; гърба – благоприличието и сигурността; корема – вярата;  гърдите – милостта и състраданието.

Японските предания гласят, че огнената птица (при тях изобразявана със златни пера и украсено със скъпоценности чело) се появява на Земята винаги и само с цел да помогне на хората. Появата ѝ се свързва с началото на нова ера. Символ е на Слънцето, верността и Любовта.

При корейците птицата е изцяло огнена, създадена от пламъци и олицетворява Жената – като символ на безграничната обич на майката Земя към чедата си. Драконът е бил изцяло отдаден и влюбен във Феникса.

Всички митологии гласят, че птицата може да се преражда в жив човек, който може да изживее цял един живот, без тя да се „активира.”
На Земята винаги може да има само един Феникс, едва когато той избухне в пламъци и се прероди от пепелта се появява нов.

В Древен Египет Фениксът е свещеният бог Бену, обикновено изобразяван като чапла или паун с красиви огнени (или златни) пера. Неговият истински дом е бил в Арабия. Но на всеки 500 години птицата е идвала върху парчето скала Бен-Бен, намиращо се в Храма на Слънцето, Египет, за да изгори и се прероди в пламъците на Свещеното Дърво. Очаквайки изгрева и първите слънчеви лъчи, възпламеняващи Дървото, Бену е пеел своята приказно красива и единствена песен, звуците от която карали целия свят да притихва в захлас. Египетският феникс символизира прераждането, благоденствието и слънцето. Безсмъртието му е дар от Озирис, за да може птицата да служи вечно на хората, олицетворявайки живота и силата на съзиданието.

Персийският аналог на Феникса е Симургх. В тяхната култура е изобразяван като голяма, силна, сребърна птица с огнени метални криле, опашка на паун, нокти на лъв и глава на куче. Домът ѝ (гнездото) се намирал в Дървото на познанието, което понякога птицата разклащала толкова силно, че семената му се понасяли във всички земни посоки. Древните перси са смятали, че Симургх  живее във всеки един човек.

В Талмуда евреите наричат своя Феникс „Милчам” или „Хол”. Според легендата, когато Ева е изяла плода от Дървото на познанието, била обзета от завист заради безсмъртието и чистотата на останалите райски създания. По тази причина ги убедила и те да ядат от плода, за да станат като нея. Всички с изключение на Милчам я послушали. Господ го възнаградил като го поставил в опасан с високи стени град, където да живее в мир 1 000 години. В края на тези хиляда години всички негови пера окапвали и той се свивал до размера на яйце, от което се прераждал. Наричат Милчам Пазител на земната твърд. Той следва слънцето по неговата орбита, улавяйки слънчевите лъчи с разперените си красиви криле. Без него животът на Земята би бил невъзможен. На дясното му крило са изписани думите: „Не съм роден нито от Небето, нито от Земята. Роден съм от огън.”

Славяните и по-точно руснаците наричат Феникса  Жар-птица. Описват я като вълшебна птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птицата обитава короната на Свещеното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способността да прелита между света на боговете Прав и света на хората Яв. Огнената птица охранява и плода на живота — златната ябълка, която расте по клоните на Дървото. Когато Жар-птицата умре, тя се превръща в пепел, след което се възражда от нея.

Класическият Феникс (въпреки, че самото име най-вероятно е с асирийски произход) е роден от гръцки мит, който до голяма степен обединява елементи от всички изброени дотук култури, като в по-голямата си част стъпва върху египетската легенда. Фениксът е красива птица, подобна на паун или орел с огнено-златисто оперение. Гърците са вярвали, че Фениксът живее в Арабия край прохладен извор. Всяка сутрин при пукването на зората се къпе в извора и пее толкова прекрасно, че Аполон, запленен от гласа ѝ, спира колесницата си (Слънцето), за да се наслади на песента ѝ. Фениксът се храни с утринна роса. Циклите на прераждане варират между 500, 1 461 и 12 594 години. Птицата е надарена със способността да се регенерира и поради това не може да бъде наранена. Но е самотна. В един отрязък от време може да съществува само една птица, тъй като се възражда от собствената си пепел. След изтичането на поредния жизнен цикъл Фениксът си построява гнездо от най-благоуханна дървесина, канелени клонки и мирта и се самозапалва в него. Птицата и гнездото горят заедно, превръщайки се в пепел. От пепелта след три дни се възражда новият Феникс, млад и силен. Събира останалата пепел в яйце от смирна и отлита до Хелиополис, където полага яйцето на олтара на бога на Слънцето. За гърците Фениксът е символ на възкресението (прераждането), безсмъртието, живота след смъртта, триумфа над бедствията, на огъня и живота, на новото начало, на божественото и Любовта.

Почти няма народ, който да не е разказвал и пази легенди за Феникса. Тук са само някои от най-популярните, но огнената птица присъства и в индианската, филипинската, скандинавската и много други митологии. Стотици автори – и съвременни, и древни са били запленени от мистичната аура на Феникса и са го изобразявали с думи или по приложен начин. Независимо от различията ни – цвят на кожата, религия, местоположение, обичаи и т.н., легендата за Феникса обединява определени характеристики и е доказателство, че ние сме просто хора, изповядващи едни и същи непроменливи във времето ценности и идеали – любовта, божественото, знанието, вярата в доброто, чистата сила, състраданието и благоденствието.

Напитката на боговете

Еликсирът на безсмъртието е легендарно вещество, имащо свойството да подмладява човешкият организъм и удължава живота до безкрайност. Той се споменава в легендите и преданията на много народи като „храната на боговете“ (амброзия, амрита, хаома).

Амброзия (на гръцки ἀμϐροσία), според древногръцката митология, е твърд или течен материал, използван от боговете за храна. Те не се хранят с обичайната храна на хората, а с амброзия, и не пият вино, а нектар. Според Омир амброзията е донасяна от гълъби от Далечния Запад.

В индийската митология Амрита (на санскрит: अमृत, букв. „без смърт“) е напитка на боговете, нектар, който дава безсмъртие на този, който пие от него.

Клеопатра пиела подобна напитка, изготвяна с помощта на алхимична технология. Не е възможно да се съди за успешността на опита, поради извършеното от нея самоубийство скоро след започването на терапията.

Личният лекар на папа Бонифаций VIII предлагал да се смесят в разтопено състояние злато, скъпоценности, сапфири, изумруди, рубини, топази, бели и червени корали, слонова кост, сандалово дърво, сърце на елен, корен от алое, мускус и амбра; считало се, че тази смес е „еликсирът на безсмъртието“.

Известен е случай с китайският император Сюан-Цзун. Придворният алхимик приготвял в течение на една година „еликсир на безсмъртието“. Месец след приемането му императорът се споминал.

Според една легенда индиецът Тапасвиджи живял 186 години (1770—1956), според официалните му документи. Родил се е в Питиал и след 50 години се отдал на аскетизъм в Хималаите. Занимавал се с йога, достигнал съвършенство в управлението на процесите, произходящи в човешкия организъм (състояние самадхи). Тапасвиджи споменал за среща с друг старец-отшелник, говорещ единствено на санскрит (говорен само в Древна Индия). По думите на стареца, той е бил на 5 хиляди години. Придобил такова дълголетие благодарение на „еликсир на безсмъртието“. Старецът предал известно количество на Тапасвиджи. След смъртта му бил предприет щателен обиск в дома му.

Известна е легендата за знаменитият авантюрист Сен-Жермен. Има „сведения“, че в продължение на няколко столетия Сен-Жермен запазва младежкия си вид. Сен-Жермен разказвал за своите беседи с Платон, Сенека и Исус Христос. Споменавани от него детайли карали слушателите да вярват в неговото безсмъртие.

Безсмъртието се среща и като проклятие, например в легендата за Ахасфер скитникътевреин. Той е символ на еврейския народ, който бил осъден да се скита далече от отечеството си. Когато Иисус Христос носел кръста към Голгота и изнемогвал под неговата тежест, поискал да си отдъхне пред дома на евреина Ахасфер, но той го прогонил безсърдечно. Тогава Христос му казал: „Ти ще бъдеш скитник по земята, докато аз се върна”. Ахасфер веднага тръгнал да върви и от тогава подтикван от непреодолима сила, той скита непрестанно, без да намери място за отдих.