Денят на Свети Давид

St. David's day1Денят на Свети Давид се празнува на 1 март, в чест на покровителя на Уелс Dewi Sant. Той бил келтски монах, игумен и епископ, живял през шести век и разпространил християнството там. Най-известната история за Свети Давид разказва как проповядвал пред огромна тълпа, а изведнъж земята се разтресла и издигнала под краката му. Оказало се, че светецът стоял на върха на висока скала, като по този начин всеки човек имал по-голям шанс да чуе думите му. Отпразнуването на деня се ознаменува като хората носят навсякъде нарциси и праз. Двете растения традиционно са считани за национални емблеми. Съществуват st_davids_day3много пояснения как празът бил присвоен за национална емблема на Уелс. Едно от тях е че в навечерието на битката със саксонците, Свети Давид посъветвал всички хора в страната да носят праз на техните шапки, за да могат да различават приятелите си от враговете. Шекспир също споменава в пиесата „Хенри V”, че уелските стрелци носели праз в битката при Аженкур през 1415 година.
St. David's day2На празника някои деца в Уелс са облечени в национални костюми, които са съставени от висока черна шапка, яка и дълга рокля. Националното знаме на Уелс изобразява летящ огнено червен дракон на зелено-бял фон и в деня на Свети Давид се среща навсякъде, където отидете.

Защо подковата носи щастие?

Подкова 1Множество легенди и поверия за подкови идват от реалния живот. В раните векове на нашата ера, желязото е току-що открито в Европа. То било много скъпо и всеки железен предмет имал висока цена.
В селските дворове желязото било много рядко срещано. Ако някое семейство намерело на пътя желязна подкова, то това се считало за голям успех. От нея можело да се направи, например, нож и няколко гвоздея.

В различните европейски страни съществуват различни легенди за подковата, като символ на благоденствие, късмет и щастие. Смятало се , че щом конят е подкован, той е защитен от вещици и зли духове, тъй като желязото имало способността да ги прогонва.

Подкова 2Според една английска легенда, покровителят на ковачите  Свети Дънстан бил навестен в работилницата си от самия Сатана. Той пожелал подкова за копитото на коня си. Но Дънстан видял в това шанс да го накаже за злините му и почнал да го подковава със страшна сила самия Сатана, вместо коня му. Дяволът завил от болка, но тъй като не можел да се отскубне, замолил ковача да се смили над него. Тогава Дънстан го накарал да обещае, че никога няма да припарва до място, в близост до което има подкова, и чак тогава го пуснал. Затова хората днес вярват, че ако забият подкова над вратата на дома си, дяволът ще бяга от тях и вкъщи ще цари мир и хармония.

Поради специфичната форма на подковата (полумесец) още в най-старите легенди я посочват като свещен символ. Някои дори оприличават формата й с тази на символа на египетската богиня на плодородието Изида. По същата причина и турските народи я смятат за носеща късмет, поради близката й с полумесец форма. Китайците и индийците пък оприличават формата на подковата с извивките на свещената змия Нагендра.

Ирландския вариант на легендата пък разказвa за състезание между боговетеПодкова 3, по време на което една от конските подкови паднала върху земите на Изумрудения остров, залети от морето. Изведнъж, като с магия, водите се успокоили и се отдръпнали. Може би затова подковата също е от значение и за моряците. Ако се закачи към мачтата, над вратата на каютата или под палубата, то късметът задължително щял да съпътства кораба. Именно затова на мачтата на фрегатата на знаменития адмирал Нелсън също имало закачена подкова.

По нашите земи също се е смятало за добра поличба да намериш подкова на пътя. В някои места е съществувал дори специален ритуал при подобни случаи. Трябвало да се вдигне подковата, да се плюе, да се намисли желание, да се хвърли надалече през лявото рамо и след това без оглеждане да се върви напред. На други места съществувал друг обичай – взимали находката и я заковавали на входната врата. Ритуалът със закачането на входната врата е разпространен и популярен из цял свят.

Диамантът Хоуп

Диамантът Хоуп 1Историята на така наречения Диамантът на Хоуп, започва през XVII век. Тогава френският бижутер и търговец Жан Баптист Таверние го донесъл от Индия във Франция. Предполага се, че той бил изкопан от прочутите мини в Голконда, Индия. Формата му се доближавала до триъгълната, бил само грубо шлифован и тежал 112 карата. Няма точни сведения как Таверние се е сдобил с камъка. Според едни той го купил, а според други е бил откраднат от индийски храм, където, според легендата, било третото око в статуята на богиня на смъртта и разрушението Кали. Втората версия подхранва именно легендата за проклятието, което носи диамантът. Таверние продава камъка на крал Луи XIV през 1668 г. Малко по-късно изгубва всички свои имения и пак тръгва към Индия. Но смъртта го застига на 84-годишна възраст в Москва. Френски кралски ювелир шлифовал камъка през 1673 г., но оставил от него „само” 67 карата. Той бил поставен в обков от злато и прикрепен към лента, която кралят носел при официални церемонии. Над един век диамантът се появявал по шиите на френските крале и кралици – от Диамантът Хоуп 2Луи XIV до Луи XVI. След това дошла френската революция и през август 1792 г., месеци преди екзекуцията на Луи XVI и почти година преди гилотинирането на съпругата му Мария Антоанета (която често носела синия диамант), кралските бижута са конфискувани и предадени на революционното правителство. Но на 17 септември същата година цялата колекция била открадната и диамантът изчезнал. Камъкът се появил отново около средата на XIX век в описанието на колекцията на британеца Хенри Филип Хоуп, но вече тежал само 45,2 карата. До 1901 г. получилият вече име брилянт „Хоуп” остава в семейната колекция. Тук зловещите събития, които го съпровождат, продължават — Хенри Хоуп умира от загадъчна болест, наследникът на банкера се разорява и за да изплати дълговете си, го продава, както се предполага, на турски колекционер, загинал по време на морска буря. Брилянтът обаче оцелява и се появява в Турция, където през 1905 или 1906 г. семейство Евелин и Едуард Маклин го виждат в двореца на турския султан Абдул Хамид Втори. Султанът платил 450 000 долара за него и го дал на любимата си жена Субая. Тя обаче спретнала дворцова интрига срещу султана и била екзекутирана. Но Абдул усетил, че се готви още нещо срещу него и затова нелегално изнесъл диаманта във Франция за продан. Но междувременно бил детрониран и парите отишли за новото правителство. Така Диамънтa на Хоуп се оказал в ръцете на Пиер Картие.

Диамантът Хоуп 3В Париж на него попада отново същата Евелин Маклин, която била дъщеря на собственика на вестник Вашингтон Поуст. Богатата американка е пленена от гледката и наброява за брилянта 187 000 щ. долара. Купувайки го, Евелин Маклин занася камъка в католическа църква, за да бъде свалено проклятието от него. Последвалите събития обаче говорят по-скоро за липсата на ефект от свещенодействието, защото богатият й съпруг се пропивал все повече, свекървата на Евелин починала от скоротечна и твърде необичайно протекла пневмония, свекърът й предложил на Евелин да се разведе със сина му и да се омъжи за него, но това не станало и след смъртта му се оказало, че е лишил от наследство потомъка си. Първородният син на Евелин, кръстен на загиналия ѝ при катастрофа брат Винсент, бил блъснат от кола, прибрал се привидно здрав, без счупвания и болки в къщи, но починал през нощта от вътрешен кръвоизлив. По-късно съпрузите Маклин се развеждат, а дъщерята на Евелин се самоубила със сънотворни таблетки.

Диамантът Хоуп 4След смъртта на Евелин Маклин, през 1949 г. брилянтът „Хоуп” е продаден за 176 000 щ. долара на ювелира Хари Уинстън, който го дарил на Смитсоновия институт във Вашингтон. Когато дарението било оповестено, пристигнали много писма от американци, разтревожени за бъдещата съдба на новия собственик на брилянта – Съединените щати.

Днес наричат брилянта „Хоуп” най-скъпият малък предмет на света и оценяват стойността му на 200 млн. щ. долара, т.е. почти по 5 млн. щ. долара на 1 карат от него.

Легенда за Коледния чорап

Коледен чорапИмало едно време един благороден мъж. Той живял щастливо и честито до неочакваната смърт на съпругата му. Овдовял и изпълнен с мъка, мъжът поел теглото да ръководи сам семейството и най-вече да се грижи за трите си малки дъщери.

Не минало много време обаче и семейството било принудено да се премести далеч от града, тъй като парите не им достигали. Така дъщерите били принудени да готвят, чистят и перат съвсем сами.

Когато дошло време момичетата да се заомъжват, благородникът изпаднал в още по-голяма безпомощност. Нито една от дъщерите му нямала зестра!

Една вечер след като дъщерите му изпрали дрехите си, те простнали чорапите си над камината, за да се изсушат по-бързо. Същата нощ Свети Николай, знаейки за изключително трудното положение на семейството, спрял пред къщата на благородника. Погледнал през прозореца, за да се увери, че всички спят, и забелязал оставените над камината чорапи.

В този миг на Свети Николай му хрумнала идея. Той взел от шейната си три торби със злато, влязъл през комина на къщата и ги сложил в чорапите на младите момичета.

На сутринта, когато дъщерите се разсънили, те намерили чорапите си пълни със злато. Така благородният мъж успял да види трите си дъщери омъжени и доживял живота си щастливо.

От тази легенда тръгнала традицията, която впечатлява всяко едно дете със своята необикновеност.

На други места по света пък съществуват малко по-различни практики. Във Франция, например, децата поставят обувките си до камината в очакването на коледни подаръци. Тази традиция датира от времето, когато децата са носили дървени обувки.

Холандските деца, от своя страна, пълнят обувките си със сено и моркови, с които се гощават елените на Дядо Коледа. В Унгария пък на Коледа малчуганите лъскат обувките си и след това ги поставят край входната врата или на прозореца.

Колкото до традициите в Италия, там децата оставят обувките си на прага на дома в навечерието на Коледа, за да омилостивят добрата вещица Ла Бефана. В Пуерто Рико децата слагат пълни със зеленина и цветя малки кутии под леглото си, за да нагостят камилите на Тримата влъхви.

Легенди за Коледното дръвче

Вечнозеленото дърво, най-често бор или ела, украсено със светлини и орнаменти е важна част от коледните празници.

Коледно дърво 1Използването на вечнозелени дръвчета, венци и гирлянди символизирало вечния живот за древните египтяни, китайци и евреи. Съществуват много легенди за произхода на коледното дръвче. Едната е историята на Свети Бонифаций, английски монах, който организирал християнската църква във Франция и Германия. Един ден, пътувайки, той видял група езичници, скупчени около величествен дъб, готвейки се да пренесат в жертва на бог Тор едно дете. За да спре жертвоприношението и да спаси детето, той повалил дървото само с един мощен юмрук. На мястото на дъба израслa малка ела. Светецът обяснил на езичниците, че тази малка елхичка е дървото на живота и в него живее Христос.

Друга легенда свързва традицията  на коледното дръвче с Мартин Лутър, основателят на протестантството. Вървейки през гората една коледна нощ, изведнъж той изпаднал в благоговение пред вечнозелените дървета, в чиито клони блещукали милиони звезди. Той бил толкова запленен от тази красота, че отсякъл малко дръвче и го отнесъл на семейството си. За да пренесе у дома същата божествена светлина, която видял в гората, Мартин Лутър запалил по клоните на дръвчето свещи.

Коледно дърво 2От древни времена коледното дръвче играе важна роля в зимните празници. В много езически обичаи се използват дървета за честването на езически богове и духове. В Северна Европа викингите считали вечнозелените дървета за символ, който напомня, че тъмнината и студът на зимата ще свършат и зеленината на пролетта ще се върне. Древнокелтските жреци в Древна Англия и Франция  украсявали дъбови дръвчета с плодове и свещи, с които почитали своите богове на плодородието. Древните римляни пък „обличали” дървета с  дрънкулки и свещи на фестивала в чест на бог Сатурн.

Първото коледно дръвче в Англия датира от 1841година, когато съпругът на кралица Виктория, принц Алберт, поставил елхичка в замъка Уиндзор. В Америка, немските имигранти следвали традицията на коледното дръвче още от 1830 година. Няколко десетилетия минали, докато американските семейства приели коледното дръвче като незаменим символ на Коледа.

Затворникът

По време на управлението на Луи XIV един човек бил осъден на смърт. Затворили го в замък на върха на една планина.

Само ден делял мъжа от изпълнението на присъдата и за това той бил крайно напрегнат и отчаян. Тогава крал Луи XIV, известен със странното си и лукаво поведение, го изненадал с появата си в килията му през нощта:

– Знам, че утре присъдата ти трябва да бъде изпълнена  –  казал му той,  – но реших да ти дам шанс. Ако се справиш със задачата, която ще ти поставя, утре ще си свободен и ще наредя амнистията ти. Тази нощ килията ти няма да има пазачи. Тук някъде има скрита врата. Успееш ли да я намериш, си свободен. Ако не я намериш, пазачите ще дойдат утре сутрин и ще те изведат за екзекуцията.

Скоро пазачите пред килията на осъдения наистина си тръгнали, като преди това свалили белезниците му, за да не губи ценно време.

Затворникът не можел да повярва, че има реален шанс да отърве смъртта. Тъй като нямал какво да губи, решил да се възползва от възможността и веднага започнал да търси отвора в килията си. После претърсил цялото крило, в което се намирала неговата килия. Във всички килии и ъгли. Изпаднал в еуфория при вида на отвор в коридора, покрит с износен килим. Слязъл по него и попаднал в тунел, в края на който имало стълби. Изкачил се по тях, но после го очаквали още стълби. Той продължил да се катери и усетил струя студен въздух в лицето си. Бил сигурен, че е намерил мечтания изход, но стълбите не свършвали. Катеренето продължило, докато затворникът не стигнал до една много висока кула. Постоял там известно време объркан. Не знаел накъде да поеме и почувствал, че е изгубил шанса да спечели свободата си.

Капнал от умора, затворникът се върнал в килията си. Проснал се на леглото, но не можел да заспи,  защото бил убеден, че Луи XIV не го е излъгал. Нервно започнал да почуква по стената, когато внезапно един от камъните се изместил от мястото си. Затворникът, обнадежден, скочил и махнал камъка. Видял тесен тунел. Едва се побрал вътре. Започнал да пълзи и скоро чул звук от течаща вода. Радост изпълнила сърцето му, че този път е намерил правилния изход. Накрая открил пролука, но тя била зазидана. Опитал се да я отвори, но напразно. Бил на няколко крачки от свободата, но нямал късмета да стигне до нея.

Затворникът продължил отчаяно да търси изхода, но всичките му усилия били напразни. Накрая той се върнал в килията си.

Нощта била към края си и през прозореца на килията се промъкнали първите слънчеви лъчи, сякаш да известят затворника, че изпълнението на присъдата му наближава. Той лежал на пода отчаян, изтощен, изгубил всяка надежда. Внезапно пред него застанал кралят и му казал:

– Виждам, че си още тук.

– Надявах се, че не сте ме излъгали  –  отговорил затворникът.

– Бях честен с теб.

– Но аз претърсих всяко ъгълче на замъка и нищо не открих! Къде е изходът?

– Вратата беше отворена през цялото време. Ти можеше просто да излезеш през нея, без никой да те спре!

Често най-верният отговор е най-простият възможен.

Еднорогът

Еднорогът представлява кон с изяществото на газела и с голям рог в средата на челото. Еднорогът, едновременно грациозен и див, е изключително популярен и се среща в голям брой легенди, съчинени от източни и западни народи. През средновековието смятали, че той може да бъде приближен само от млади момичета. На рога се приписвали вълшбни качества – например да пречиства водата и да неутрализира отровите. Твърдяло се, че вълшебното животно се превръща в истинска фуруя при вида на своя враг – слона. Рогът му бил по-скъп от цял град. Случайност ли е фактът, че Еднорога бил познат едновременно в толкова отдалечени помежду си култури като европейската и китайската? Дали Еднорогът не е „сухоземната” версия на нарвала с неговия рог? Съществувал ли е наистина, или е само приказно превъплащение на нарвала?

„Легендарния Еднорог съществува!” – с това доста удивително съобщение се обръща към цяла Европа не кой да е, епископът на Севилия Изидор. По онова време думите на висшия духовник имали голяма тежест и значение, както и самия факт, че един епископ лично прави през VII век изказването по темата за еднорога. Имал е обаче основателна причина. По онова време църквата била в много изострени отношения със секти и течения, подлагащи на съмнение ортодоксалното учение. Както се изразил един учен „при това положение един епископ никога няма да започне да разпространява езически легенди, от което де последват още повече вълнения и несигурност. Не, щом еписпът е казал, че еднорогът съществува, значи той наистина е бил убеден в това.”

Според „Лексикон на традиционните символи” еднорогът е лунен, женствен символ, чиято мъжка противоположност е лъвът; въплъщава целомъдрието, чистотата, непорочността, свършената доброта, добродетелта и силата на духа и тялото, непреходността. Тъй като двата му рога са сплетени един в друг, символизира единството на противоречията и неделимата господарска власт. При изобразяване на Дървото на живота от двете му страни се изписва по един еднорог като страж. Борбата между лъва и еднорога олицетворява слънчевите лъчи и лунни сили и антиподните двойки. Рогът му може да открива и неутрализира сложената във вода отрова.

В Египет еднорогът е символ на всички морални добродетели. При алхимиците той олицетворява живака, чиято противоположност е сярата, олицетворявана от лъва. В Китай често го отъжествявали с квилин, едно от четирите духовни създания. Квилин е китайско-легендарно същество, наричано понякога еднорог, олицетворяващо обединяването на силите Ин и Ян (Ян съответства на мъжката, а Ин – на женската сила). Рогът е знак за щастие на императора. В Християнския свят рогът като противоотрова символизира силата на Христос да унищожава греховното; това, че рогът е само един, символизира единството на Христос – син или Христос като единствения Божи син. Олицетворявайки чистота, целомъдрие и непорочност, той е атрибут н Дева Мария и символ на всички морални добродетели. Животът му на единак олицетворява живота в манастира, атрибут на Св. Юстина от Антиохия и Св. Юстина от Падуа. При даоистите еднорогът е основен символ, в образа на квилин събира петте елемента и дородетели. При гърците и римляните рогът е лунен сърп. Еднорогът е атрибут на всички девици, богините на луната и най-вече на Артемида и Диана. В хералдиката еднорогът има тяло и глава на кон, лъвска грива, крака и копита на елен, а в средата на челото – вит рог; заедно с лъва олицетворява силата на слънцето и луната. В Иран въплъщава свършенството, всички морални добродетели. При евреите – кралското владичество, силата на тялото, могъществото. В Шумер е бил лунен символ, символ на непорочните богини, изобразява се заедно с дървото на живота. Ктасей съобщава (ок 400 г. пр. н. е.) за съществуването на подобен на магаре кон, с целебен рог, който е много див и може да бъде хванат само от девица. Плиний го описва с тяло на жребец, глава на елен, слонски крака, зурла на глиган и черен, дълъг два лакътя рог на челото, под който е израснал гранат, лекуващ при докосване всякакви рани. Сърцето на животното също лекувало и с право еднорогът станал емблема на аптеките. През 1933 година американския биолог д-р Франклин Дав опитал да създаде еднорог. Той оперирал новородено теле, присаждайки корените на рогата му един до друг, в средата на челото. Действително израстнал само един рог. Но животното си останало пак теле, а рогът – говежди. И въобще не приличал на усукания, прав рог на еднорога. Историите не свършват до тук и дори в цирк „Ringling Bros., Barnum & Bailey” сензационно обявили, че ще представят на уважаемата публика истински еднорог. Възмутени природозащитници ги обвинили в измама и измъчване на животни. На коза били имплантирани рога на крава. Каквото и да е представлявал в действителност еднорогът от цирк „Ринглинг” той също не се доближавал до общоприетата представа. Днес съществува още една възможност – генното инжинерство. При съвременното състояние на тази наука изглежда лесно да се създаде животно, изглеждащо като толкова описаното през вековете митично същество. Но не е така лесно. Освен това, вече е на лице достатъчно чувствително обществено съзнание, непозволяващо безобразно да се прави всичко възможно. Такова нещо сигурно би предизвикало вълна от възмущение.

Дори Еднорогът да е само плод на фантазията и неговата „загадъчност” да остава само в рамките на изложените тук моменти, защо тогава това същество продължава да занимава вече толкова векове човечеството, докосва нещо у хората, кара ги да се учвстват съпричастни и буди духовете им?

Previous Older Entries