Остров Свети Стефан

Остров Свети Стефан е известен със своята уникалност, природна красота и пясъчни плажове. В рамките на това великолепие островът може да удовлетвори желанията и капризите и на най-взискателните. В Свети Стефан всичко е оптимално разпределено – построените на гъсто къщички и малки църкви, уличките с много зеленина. Архитектурата им е непокътната и превръща това място в прекрасен туристически курорт, които е запазил духа си напълно. Свети Стефан е най-престижният курорт в Черна гора.

Свети Стефан се намира близо до Будва, само на един час път с кола от Подгорица – административната столица на Черна гора.

Легендата за построяването на Свети Стефан разказва, че турският флот плавал в морето, за да краде пари и стоки от морските градове, особено от тези в Бока Которска – най-богатата област по това време в региона. Акостирали на плаж Джаз близо до Котор. Там били стоварени част от войниците, които трябвало да нападнат Котор по суша. Когато Патривичите разбрали затова, бързо събрали техните войници и тръгнали към Котор, за да атакува турците и да помогнат на которци да защитят своя град. След победата, по пътя си обратно, те нападнали и турските галери на плажа Джаз. С Божията помощ те успели да убият и останалата част от турския екипаж. Патривичите решили не само да си разделят богатите трофеи, останали от войната, но и да изградят крепост върху скалист остров в близост до брега. На него трябвало да има къщи за всяко от 12 племена на Патривичите, както и църква, наречена Св. Стефан, който е техен покровител. Крепостта е трябвало да служи за отбрана срещу турци, пирати и други врагове, както и да предоставя убежище и подслон на жени, деца и възрастни хора по време на атаките. Тя трябвало да бъде още подслон за храни и хранителни продукти като царевица, олио, грозде, месо , мед и др.

Тази легенда намира потвърждение и в писмен документ, където Св. Стефан се споменава за първи път през 1442 г. като място за отбрана. Също така е написано, че крепостта е построена по-рано и носела името „Св. Стефан”, а след това била построена и църква със същото име. В различни древни документи Свети Стефан се споменава като „място на правосъдието” – основното място на района и племето на Патривичите.

Крепостта „Свети Стефан” постига голям напредък през първата половина на XIX век, когато там има 100 къщи, три църкви и 400 жители, разположени на малката му и ограничена площ. В началото на ХХ век островът изведнъж загубва своята икономическа мощ и политическо значение и жителите му го изоставят. Най-добрите мъже отиват на война, а много други емигрират в Америка. През 1912 г. там имало 150 жители, а през 1954 г.- само 20.

През 1954 г. група архитекти и художници започват реставриране на изоставените къщи и още през 1957 г. острова се превръща в уникален град, който става един от най-атрактивните и най-луксозните хотелски комплекси в Адриатика и Средиземноморието, предназначени за туризъм на най-високо ниво.

Днес Свети Стефан е прекрасен. Освен лукс, комфорт и прекрасни плажове, предлага вдъхновение и интимност, каквито повечето от известни хотели не притежават.

 

Легенда за маджарския княз

Живял някога млад мъж,син на владетеля на огромна страна простираща се до Черно море ,на име Тума-Мариен-Хан. Младежът силно се увличал по лова и веднъж,преследвайки упорито животно,стигнал чак до морския бряг. В далечината забелязъл малък кораб, украсен с разноцветни знамена. Движен от лекия бриз, корабът малко по малко се приближавал към брега и за голямо учудване на Тума и неговите приятели, неговите пътници биле само жени, даващи им знак за помощ. Тума-Мариен завързал една връв за стрелата си ,която изпратил към кораба, а пътничките привързали връвта за мачтата и така коръбът бил издърпан към брега. Щом пътничките слезли на брега, младия княз се влюбил в тази, на която всички останали оказвали особена почит. Тума поканил всички в покоите на баща си, където да отдъхнат. Разбирайки за благородния произход на девойката, бащата не се противил и благословил брачния съюз на сина си с нея.

А историята на девойката била следната…Тя се наричала Алемелия и била дъщеря на византийския император. Баща и бидейки строг към нея, я оставил на грижите на доверени жени на един остров в Мраморно море и повелил да не допускат нито един мъж да доближава до дъщеря му. Девойката растяла и добивала неземна красота, но и невинност и доброта и затова всички я обожавали. Веднъж, спейки, един слънчев лъч погалил девойката и станало чудо – тя забременяла. В страха си да разкрие позора на дъщеря си, императорът решил да я остави в ръцете на съдбата и милостта на морските ширини, качил девойките на малък кораб, натоварен с всякакви богатства и ги пуснал в морето.

Омъжената вече принцеса родила син, а по-късно дарила Тума с още два сина. Наследявайки баща си, Тума бил добър владетел и живота му бил изпълнен с щастие. Преди смъртта си,той призовал синовете си да живеят в мир и съюз. След смъртта му те се скарали, избухнала гражданска война. Така огромната страна се разпаднала и за нейното величие се запазели само спомени. Такива спомени и легенди се пазят и у народите, живеещи сред стръмните скали на Кавказките планини, станали тяхно убежище и защита на независимостта им.

Легенда за Охридското езеро

Преди много години Охридското езеро не е съществувало. Там се намирала широка плодородна долина с гъсто заселени села. Сред долината имало извор, който се отварял и затварял. От него хората си наливали вода за пиене, перели там и дрехите си.

Веднъж на свечеряване една жена отишла да пере. Бързала да се прибере, преди да се стъмни, и забравила да затвори извора, та текъл цяла нощ. Когато съмнало и хората от по-далечните села станали, раздвижили се по работа, що да видят – цялата долина била покрита с вода, а от селата, дето били пръснати по нея, няма ни следа. Уплашили се хората. В страха си не могли и да помислят да затворят извора. Затова побързали да бягат и да се спасяват в близките планини.

Така възникнало сегашното красиво Охридско езеро, чиито сини и дълбоки води учудват всекиго.

Тукашните хора разказват, че охридското езеро е свързано с Преспанското. Те вярват, че под планината, която се пресича от река Галичица, Преспанското езеро се влива в Охридското. Когато се запъне тая връзка, то се препълва и потопява близките села.

 

Легенда за Истанбул

Повече от хиляда години Истанбул е бил най-големият град на света и център на цивилизацията. Дори дал името си на цяла империя. Отначало се наричал Бизент или Визант и бил кръстен на тракийското племе, населявало тези земи. Император Константин Велики го направил втора столица на Римската империя, а по-късно и единствена. От тогава градът се наричал Константинопол, но всички го наричали Втори Рим. Българите винаги наричали този град Цариград като че ли, за да изразят своето уважение, въпреки че никога български цар не е властвал в него.

Съществува една легенда, която гласи, че някога боговете изпратили създателите на града да търсят място за своя град. Те им обещали успех в начинанието. На въпроса на хората: „Как ще познаят къде точно да построят най-великия град?”, боговете им отвърнали: „Там, където видите да живеят слепци, срещу това място, постройте град.”

Създателите на града дълго време обикаляли и търсели подходящо място, в което да се заселят. След много години, като прекосили Босфора, наистина стигнали една колония слепци. Те се били заселили там, където днес се намира кварталът Бешикташ. Създателите се сетили за думите на боговете, погледнали към другата страна на брега, отвъд Златния рог и разбрали… Това била самата красота. Именно това било мястото за най-великия град. Тогава те разбрали какво имали предвид боговете. Само слепци можели да живеят срещу този бряг, без да поискат да го заселят…

Легенди за вампирите

Легендите за вампири имат голяма роля във фолклора на много региони по света още от времето на древните Шумери. Най-известната версия на мита за вампирите е тази на славянската и румънската култури, които поради географската си близост почти съвпадат. И двете представят няколко причини за човек да стане вампир като неестесвена смърт, рожденни дефекти или зачеване на особени дни. От румънските легенди идва вярването, че ухапването от вампир значи, че самият ухапан ще се превърне в кръвопиец след смъртта си. И славянските и румънските митове поддържат вярването, че с пристигането на вампир ще има смърт сред добитъка и семейството на вампира. Славянските и румънски митове са в основата на повечето истории и виждания за вампирите.

Митичните вампири визират представата за нечисти мъртъвци, които се превръщат в демонични същества поради нарушение на етносоциалните норми приживе или поради нарушение на установени от обичайното право норми и забрани в погребалните ритуали. Практически всякакви грешници или невинни хора, към които е извършен грях, стават потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Като се започне от родените по църковни празници и заченатите по време на пост, премине се през родените с някакъв физически или ментален дефект и се стигне до незаконородените; продължи се през разбойниците и убийците, еретиците и магьосниците и се стигне до прокълнатите и неотмъстените или прескочените от куче или котка мъртъвци – всички те онагледяват идеята за социални, маргинални и представата за чужди на традиционната общност индивиди. Това е причината след смъртта им те да не бъдат интегрирани към задружното семейство на предците-закрилници и да останат завинаги обречени на съдбата си като самотни демони, вилнеещи в тъмната половина на света.

В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални названия, има няколко главни разновидности, които могат да се градират според магическата сила и формата на демонизма си – тенец, който е вампир-сянка; върколак, който е вампир-песоглавец; плътеник, който е антропоморфичен демон, но без кости, като изпълнен с кръв мех от човешка плът; и накрая същинския вампир, който е антропоморфен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ живите човешки същества.

Едно от най-възможните обяснения за митовете за вампири е болест, наречена порфирия, често срещана в Трансилвания. Порфирията е болест на кръвта, при която се загубва жизнено важна функция на кръвните клетки. Резултатът от това е бързо повреждане на тъканите, което придава на болния изключителна бледност и уголемяване на зъбите в следствие от увреждания на венците. Симптомите на порфирия се утежняват от излагане на слънце, което кара жертвите да го избягват на всяка цена. Смята се също, че някои случаи на порфирия се свързват и с неврологични увреждания, които водят до лудост. Това заболяване обяснява и пиенето на кръв, тъй като тази хора пиели животинска кръв като лек срeщу анемията, характерна за порфирията.

Друго обяснение е болестта бяс, тъй като тя води до свръхчувствителност, необичайни часове за сън и увеличена сексуалност. Бясът се свързва и с желание да хапеш други хора и излизане на кървава пяна по устата. Тези две болести могат да обяснат източниците на легендите и защо те са толкова разпространени.

Зад тайната на митическите вампири съвременната наука прозира редица психо- и биопатологични изменения в човешкия организъм. Зад т.нар. кървави вампири например учените виждат множество заболявания на кръвта, които стават причина пострадалите да търсят здрави донори, осигуряващи тяхното оцеляване. Болните от порфирия и хепатит в древността са набавяли необходимите си вещества чрез консумиране на прясна човешка кръв, а болните от анемия или каталепсия в миналото са били оприличавани на демони заради жълтеникавия си цвят и смъртните си припадъци. Много пъти точно такива хора, които са изпаднали в каталептичен шок, когато чуват и виждат всичко, но не могат да реагират по никакъв начин, били обявявани за мъртъвци и погребвани приживе. Ако скоро след това те излизали от паралитичната тръпка, още преди да ги споходи действителната смърт в ковчега, болните проявявали свирепо усилие да се освободят от пoгребния затвор и да се завърнат при своите близки.

 Преданията за мъртъвците, хранещи се с кръв могат да бъдат намерени в митологията на почти всички народи по света, включително най-древните. Зли духове, като Лилу са споменати още в ранния Вавилон а кръвосмучещите Акхару, още в най-ранната митология на шумерите. Тези женски демони скитали часове в тъмнината, в търсене на поредните си жертви — новородени бебета и бременни жени. Един от тези демони, на име Лилиту, по-късно бил причислен и към юдейската митология, под името Лилит.

В Индия имало истории за Ветала, вампироподобни същества, живеещи в чужди трупове. Интересна история се разказва за крал Викрамедитай и неговите нощни опити да хване неуловим Ветала. Ветала е немъртъв, който като прилепите, виси по клоните на дърветата с главата надолу и може да бъде намерен в гробищата.

Китайците също имали свой еквивалент на вампирите, той изсмуквал жизнената енергия на своите жертви (чи).

В един мит египетската богиня Секмет се изпълва с кръвожадност, по-късно заради многото ѝ убийства била засищана с алкохол в цвета на кръвта.

В Омировата „Одисея“, когато сянката на Одисей преминава през отвъдното е примамена от кръвта на скоро пожертвани овни.

Стригите, нощни птици които се хранят с човешка плът и кръв са споменавани в румънските легенди. Румънската дума за вампир, стригой (вампири, станали такива след смъртта на човека), произлиза от името на албанския Стригида, но легендите и за двете същества са създадени от славяните.

Митовете за вампири са най-силни в Източна Европа и в славянския фолклор, където те са представяни като възкръснали мъртъвци, които причиняват смъртта на хора, често пият кръвта им, или ги душат. Тези митове гласят,че вампирът може да бъде унищожен чрез отрязване на главата, стрела напоена с прясна човешка кръв или чрез изгаряне; пряката слънчева светлина ги забавяла, но не можела да ги убие. Според други разпространени версии, вампирите могат да бъдат убити само като бъдат заляти със светена вода, набучени със сребърен или дървен кол в сърцето или изгарят от пряка слънчева светлина. Счита се също, че вампирите отбягват или се страхуват от разпятие или чесън.

Съгласно славянските вярвания, когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, нечестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство, боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове.

Тези зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Труповете им посинявали и се подували, но запазвали телесната си цялост, без да се разлагат дълго след смъртта. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари, да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят смърт. За някои вампири се е смятало, че отклоняват реките и предизвикват суша или разнасят епидемии— техните гробове заливали с вода или направо уринирали върху тях. Също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване от вампири също произнасяли молитва.

Съгласно повечето славянски семейни вярвания, някои вампири се връщали при семействата си и се опитвали да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Широко е разпространена легендата за вампира, който се върнал от гроба при жена си. От такава връзка се родило дете, което приживе нощем се превръщало във вампир и можело да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гонило и убивало. Други вампири се превръщали денем в животни — най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Според друга легенда, една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата ѝ. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета между зъбите му. Усъмнила се, намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той ставал отново обикновен жив човек.

Както по всичко личи, вампирите са славянско „откритие“. Те са характерна и общо разпространена черта на древнославянските суеверия. Идеята за вампира произхожда от древнославянската вяра в световния зъл дух Упир. Упирът е един от най-древните духове в славянската митология. Първоначално славяните вярвали в съществуването единствено на две свръхестествени сили, които управлявали света — благотворните Берегини и злотворния Упир. Упирът бил символ на изначалното зло, по много неща напомнящ християнския Сатана. Той стоял в основата на всяка несполука и всяко нещастие, властвал над земята през тъмната част от годината — зимата и постоянно се борел с Берегините за надмощие. На по-късен етап славянската религия се развила, появили се антропоморфни божества и Упирът загубил някогашната си водеща роля, но завинаги останал важна част от славянската митология. Превърнал се в безсмъртен зъл дух — кръвопиец, наричан вампир.

Бум на интереса към вампирите се състоял в края на XVII век и в първата половина на XVIII и е бил най-вероятно свързан със серия епидемии, развилнели се по Европа в този момент, както и с това, че по време на войната с турците към Европа се присъединява част от Балканите, с чиято митология европейците се запознават. Освен това XVIII век е преломен в развитието на европейската култура – тя открива за себе си цялата прелест на народните суеверия. Устните предания започнали активно да се записват и издават. Разказите за вампири се появяват не само в сборниците с народни предания, но и във вестникарските новини и официални донесения. Всъщност повечето от документираните данни за упирите се отнасят именно към този период. По това време се появяват и други митове за вампирите. Според тези митове вампирите са същества с човешки облик. Кожата им обаче е значително бледа, студена и слънчевите лъчи я изгарят. Подобно на останалите вярвяния те са кръвопийци с изключителна мощ.

Всъщност вампирите са просто легенда, която е плод на човешкото суеверие, разпространена чрез киното и литературата.

 

Легенда за Дракула

Една романтична версия на легендата гласи, че Влад Дракула е румънски владетел от средата на 15 век, който бил честен и справедлив, но налагал много жестоки наказания, дори и за дребни нарушения. Често воювал с турците и се отнасял жестоко с тях.

По време на един от военните му походи, съпругата му, с която много се обичали, получила писмо, в което я уведомявали, че Влад е убит на бойното поле. Писмото било фалшиво и изфабрикувано от враговете му, но любимата му не знаела това и от мъка се самоубила, скачайки от кулата на замъка.

Той не успял да пристигне на време, за да я спаси, но скръбта от загубата й предизвикала в него промяна. Той станал още по-жесток към враговете си и заради кървавото отмъщение, което предприел, започнало да се говори, че пиел кръв. Поради огромните зверства, на които подлагал хората, името му станало символ на най-големите им кошмари.