Въздишката на арабина

Въздишката на арабинаСпоред легендата, последният емир на маврите в Гранада, Боабдил (Мухамад Абу Абдала), капитулирал и предал без бой на Исабела Кастилска и Фернандо II Арагонски ключовете на града. След като католическите крале завладели и последната крепост, която била под мюсюлманска власт, емирът на маврите бил принуден да бяга от Гранада. Монарсите веднага издигнали испанския флаг върху Алхамбра, показвайки по този начин края на емирството на полуострова. Те отстъпили на Боабдил малка територия в Алпухарас, където живял още няколко години.
Докато емирът се отдалечавал от Гранада, не откъсвал поглед от нея. Когато достигнал един планински проход, той се обърнал, за да види за последен път своя дворец и красивия град, който бил изгубил, въздъхнал и започнал да плаче с горчиви сълзи. Неговата майка Аиша се ядосала на постъпката на сина си и му казала: „Плачеш като жена за онова, което не можа да защитиш като мъж.”
Оттогава планинският проход се нарича „Въздишката на арабина” и не е трудно да се разбере защо се е разплакал Боабдил. Неговите сълзи били доказателство за това, че е изоставил един земен рай.

Advertisements

Основаването на Мадрид

Древно предание разказва за героя Бианор, син на Тиберин и красивата прочица Манто, които основали в Италия град наречен Мантуа, в чест на гадателката. Техният син също не бил лишен от дара на оракул. Често на сън му се явявал бог Аполон и го напътствал.

Когато пораснал и станал силен и ловък младеж, Бианор сънувал бог Аполон, който му обещал богато и красиво царство, ако тръгнел в посоката, където умирало слънцето. По съвет на мъдрата си майка, Бианор сменил името си и започнал да се нарича Окно, което ще рече „дарения да вижда бъдещето в сънища”

Героят изпълнил поръката на Стелометеца и поел на запад. Пътуването било дълго и трудно, продължило цели десет години. Бог Аполон посочил на героя къде трябва да се установи и да основе нов град. Окно побързал да изпълни волята на божеството.

Мястотo било красиво и приятно, покрито с гъсти гори от дъбови и ягодови дървета, изобилствали подпочвени води. Наблизо живеели добри хора, които отглеждали многобройни стада добитък. Те се наричали „карпетанос”, което означавало „без град” или „тези, които нямат град”. Това население очаквало знак от боговете къде да основе своята родина. Окно им разказал своя сън и веднага започнали да строят селище. Издигнали крепост, жилища, дворец и храм.

Когато градът бил завършен, започнали спорове на кои богове да бъде посветен – една част от населението искали покровител да е бог Аполон, но други желаели друг закрилник. Окно помолил Стрелометеца да му даде съвет, за да се разреши този конфликт. Богът го посъветвал да направи две важни неща: града да се посвети на богиня Metragita, наричана още Кибела – покровителка на земята, посевите и плодородието. Втория съвет се отнасял до самия Окно – когато настъпи момента, героят трябвало да даде собствения си живот, за да спрат разногласията и да спаси града.

Окно побързал да разкаже съня си и наредил да се изкопае една много дълбока яма. Когато шахтата била готова, героят слязал в нея и отвора бил покрит с тежка каменна плоча. Цялото население се стекло около това тъжно място, молело се и пеело пограбални песни. Неочаквано се разразила силна буря и от върховете на планината Гуадарама се спуснала върху облак богиня Кибела. Тя отместила плочата и извела Окно от гробницата. Двамата изчезнали от погледите на хората.

От този момент града започнал да се нарича Mertagita, т.е. Кибела. През годините името се променило на Magerit (произнасяло се Madjirit), а днес се произнася Мадрид – град на хората, които нямат родина.

Тенерифе

Тенерифе е най-големият по площ остров от архипелага на Канарските острови, а също и най-населеният остров в Испания. На територията на остров Тенерифе се намира и най-високият връх в цялата страна – връх Тейде(3 718 м.).  Според легендата на коренните жители на върха живее бога, родител на седемте острова. Сянката, която той хвърля е 200 километра навътре в океана. При ясно време от върха на кратера на Тейде, може да се видят всичките острови от групата. Площта на острова е 2034 кв.км. Към администрацията на Тенерифе, спадат островите, Ел Йеро, Ла Палма и Ла Гомера. Именно тук се намира парламента на автономията Канарски острови.

Легендите са част от фолклора на Тенерифе, но два мита за острова и архипелага към който той принадлежи, са занимавали учени и историци през вековете. Те продължават да очароват света и до днес. Първата легенда твърди, че Канарските острови са всъщност планинските върхове на изгубения континент Атлантида над който е властвал самият Посейдон. От друга страна Според класически писания, датирани векове преди Христа, на архипелага от който Тенерифе е част, се е намирала градината на Хесперидите. В нея растяло ябълково дърво, което давало златни плодове.

Първият народ населявал Тенерифе и Канарските острови били Гуанчите. Те вероятно произхождали от Берберската култура и се занимавали главно със земеделие и животновъдство и живеели в пещери. Интересното при първите жители на Тенерифе е, че те не познавали мореплаването.

В началото на XV в. започнали набезите на европейците. Испанците завладели острова през 1496 г. През XVIII в. англичаните направили няколко неуспешни опита да завземат Тенерифе, последният от които на Адмирал Хорацио Нелсон.

Черната Дева

Бенедиктинският манастир Дева Мария от Монсерат-Santa Maria de Montserrat, е основан през 11 в., 1025 г. Разположен е на 721 м надморско равнище и е в чест на Девата от Монтсерат или „Черната Мадона”- покровителката на Каталуния. Поклонници от цял свят идват тук, за да почетат Черната дева, за да се помолят или да благодарят за изпълнените си желания. Съществува поверие, че тя изпълнява желанията и молбите на хората. Каталунците твърдят, че винаги помагала на хората, които нямат деца.

Съществува една легенда за Игнасио Лойола, който до срещата си с Черната дева живял разгулно и разпътно и в плановете му изобщо не влизало отричане от светската суета. Той бил богат, умен, щедър, че и храбър. Безброй победи имал предимно над дамските сърца, нещо като Казанова, но по време на френско-испанската война през 1521 година, проявил своето мъжество-при защитата на крепостта Памплона. Тежко ранен, бил отнесен в семейното имение на Лойола. Състоянието му се влошавало непрекъснато, докато един ден лекарят казал, че няма никаква надежда и че, трябва да се даде последно причастие на болния. Това и направили. И тогава му се явила Черната Дева. Дали от това, дали от последното причастие, дали от силата за живот на младежа, но състоянието на болния започнало лека–полека да се подобрява. Когато вече било възможно да се свали превръзката от ранения крак, гледката била ужасяваща. Стърчали кости, всичко било зараснало накриво. Изтърпял Лойола още една ужасна операция – да се счупи и намести някак костта, което, разбира се, не било до край възможно. В резултат на което той останал хром.
След всички тези мъки, които преживял, решил, че трябва да отиде при Черната Дева, за да й благодари за спасението си. Това и направил – в пълно бойно снаряжение коленичил пред нея и така прекарал цялата нощ. Тази нощ  преобърнала живота му и била началото на собствения му път към истината.

Години след това, той основал Орденът на йезуитите–монашески орден, който по–скоро приличал на военен отряд, чийто генерал пожизнено станал самият той.
Това било странно общество–учители, шпиони, мисионери, убийци–но всички верни до смърт на папата. А самият Лойола, през 1622 година бил канонизиран.
Неговата статуя стои срещу портата на катедрата, за да напомня на поклонниците, че именно оттук е започнал новият живот на Игнасио Лойола.