Връх Стовци

Връх СтовциВърхът  се намира в северното подножие на Широка планина (дял от Западна Стара планина) и е уникална природна забележителност. Намира се на 866 м. надморска височина западно от село Смоляновци.

За самия връх съществува стара легенда. Някога там имало воденица, наричана „Хайдушката“. Имало и кладенец, който позволявал отглеждане на животни. Коне, кози и стадо от 100 овце населявали красивата местност. Всяка сутрин един овчар огласял тишината с меден кавал. Другар му бил черен овен с вити рога. Една сутрин, щом чул кавала, овенът се затичал към пастира. От радост така се засилил, че съборил човека в пропастта, и той полетял след него. Последвали ги и стоте овце. Оттогава местността е кръстена Сто овци, а през годините за благозвучие започнали да я наричат Стовци.

Това е легенда, но истина е, че още римляните са оценили стратегическото място на върха и си построили на него наблюдателен пост. До ден днешен има останки от крепостни стени. По-късно на това място е имало раннохристиянски манастир, от който също има останки. Местните хора още помнят, че се е наричал „Йоан Предтеча“. През 1850 година в манастира било открито килийно училище. Кога е разрушен до основи, историята не казва. Но жителите на Смоляновци всяка година посещават мястото в деня на Кръстителя.

 

Advertisements

Годжи бери

Годжи бери 1Това се случило в богатите години на китайската династия Тан. Пътуващи от Запад търговци срещнали млада девойка, която ругаела и удряла немощен старец. Търговците скочили да помогнат на стареца, възмутени от младото момиче. Каква била почудата им, когато чули следното: „Не се намесвайте! Това е синът ми” – казала девойката. „И напълно си е заслужил наказанието, защото никога не ме слуша!”. Оказало се, че майката всъщност е на над 300 години, но изглежда така благодарение на чудодейна билка, която пие всеки ден. А малкият й син бил „едва” на 90 години, но изглеждал ужасно, защото отказвал да приема плодовете й. И сега бил оглупял, остарял преждевременно, немощен, полусляп.

Търговците дали и последните си пари на жената, само и само да узнаят от нея името на магическата билка на младостта. Тя се наричала Годжи!

Годжи бери е дългогодишен храст с малки червени плодове и жълти бъбрековидни семенца. Плодовете му са най-ценената част в медицината, въпреки че цялото растение е лечебно. Храстът е с много здрави корени и може да вирее по няколкостотин години, като издържа на всякакви температурни условия. Расте от 2000 до 4000 м. в Тибет, Непал и Китай. Вирее и на други места, но губи от свойствата си и плодчетата са значително по-малки.

Годжи бери 2Лечебните свойства на билката Годжи бери са познати в Китай от хилядолетия.  Древната медицинска книга „Трактат за билките и техните свойства” („Яо син лун”) отделя специално внимание на годжито и пише, че плодовете му „възвръщат запасите на телесните течности, успокояват духа, освежават и проясняват тена на кожата и укрепват очите”. В друга класическа китайска книга „Билки и хранолечение” („Шъ ляо бън цао”) се казва, че годжито „укрепва мускулите и сухожилията, предпазва от настинки и води до дълголетие.”  Поетът Лю Юйси от династия Тан (618-907 г.) възхвалява чудните ефекти на билката в поема за Годжи. В нея пише, че дори водата от кладенец в близост до растението може да помогне на хората да постигнат дълголетие.

Един от най-известните лекари и фитотерапевти в историята на Китай, Ли Шъджън, в знаменития си труд „Основи на Фармакопедията” („Бънцао Ганму”) от 1578 г. споменава, че жителите на село Нанчю имали навика да ядат плодове от  годжи и почти всички са дълголетници.

Въпреки че официалните китайски регистри документират, че Ли Чинюн е живял цели 256 години, името му по-скоро е свързвано с много легенди и фантастични разкази. Признат лечител, билкар и майстор на бойните изкуства, той надживява девет поколения императори, погребва 23 съпруги и оставя над 180 потомци. По спомени на очевидци, лицето на Ли Чинюн по нищо не се отличавало от онези на по-младите от него с 200 години. Истинското му признание като лечител идва след 100-годишнината му. Тогава получава и първата си императорска грамота. Когато навършва 200 години, става университетски преподавател. Специалността му била предимно очните болести и заболяванията на костната система. „За да живееш дълго – обяснявал Ли Чинюн –  трябва да имаш спокойно сърце, да седиш като костенурка, да ходиш весело като гълъб и да спиш като куче!”

Една от тайните на дълголетието си Ли Чинюн отдавал на специална отвара, в която най-важната съставка била, разбира се, Годжи.

Годжи бери 3Друга легенда гласи, че плодовете Годжи и уникалните им свойства са открити от будистки монаси в Тибет. Няколко монаси се престрашили да опитат плодовете, без да се страхуват, че може да са отровни. Вкусът им допаднал и тъй като храната им и без това била оскъдна, започнали всеки ден да ядат Годжи. След години абсолютно всеки от тези монаси надживял с много останалите, които не приемали червените плодчета.

Също по време на династията Тан, в близост до стената на известен будистки храм бил изкопан кладенец. Непосредствено над него надвесвали клоните си храсти Годжи. С течение на времето презрелите плодове падали във водата. Всички, които идвали да се молят в храма и да пият от кладенеца, не се състарявали като останалите. Казват, че дори 80-годишните нямали бели коси и имали здрави зъби.

Всъщност,  годжито допринася не само за дълголетие, но често е свързван и с красотата. В миналото девойките от знатните фамилии са пиели чай от годжи, за да изглеждат по-млади и по-красиви. Мъжете пък са използвали годжи за засилване на половите сили. Не случайно в Китай има поговорка: „Който отива на командировка далеч от къщи, да не взима годжи със себе си.”, тъй като той е силен афродизиак.

Легенда за нос Емине

Нос ЕминеНос Емине се намира на 54 км северно от Бургас. Скалният нос е най-източната точка на Старопланинската верига и там планината среща морето. Така Емине разделя условно българското Черноморие на северно и южно. Той е и най-бурният нос по нашето Черноморие. За името на носа се носят различни легенди и предания. Според някои от тях така гърците са наричали това ветровито място. Според други носът носи името на майката на Мохамед – Емине, а най-разпространено е схващането, че скалата носи старото име на Стара планина – Емон.

Нос Емине 2За нос Емине днес се разказва красива легенда. Някога пазач на фара бил стар моряк, който живеел тук с единствената си и невероятно красива дъщеря. Тя расла на воля – плувала, карала лодка, ловяла риба. Суровото море я направило силна и смела. Веднъж, в страшна буря, тя спасила давещ се моряк-корабокрушенец. Морякът се влюбил в девойката. На раздяла обещал да се върне, но забравил дадената дума. От сутрин до вечер, застанала на носа, девойката чакала своя любим. Накрая, обезумяла от отчаяние, хвърлила се в морската бездна и вълните станали пурпурночервени. И днес, когато слънцето изгрее, морските води около носа се обагрят в червено и напмнят за излъганата любов на девойката.

Скалното образувание Улуру

Айерс Рок 1Улуру е голямо скално образувание в северната част на централна Австралия, което се намира в националният парк „Uluru-Kata Tjuta”. С височината си от 318 метра и дължина 8 километра тя с право се смята за едно от чудесата на света. Преди 500 милиона години Улуру е била част от океанското дъно. Монолитът в продължение на много години е бил вписан в книгата „Рекордите на Гинес” като най-големият в света. Поради минералите в скалния си състав в зависимост от времето и атмосферните условия, скалата може драматично да промени цвета си от почти виолетово-синьо до огнено червен. Скалата е най-добре видима и най-красива при изгрев и залез. През 1873 Улуру е посетена от европейски картограф, който й дава името на тогавашния Главен секретар на Южна Австралия, сър Хенри Айерс. Така скалата става известна като Айерс Рок. През 1993 година е приета политика на двойно именуване, и така скалата приема името „Aйeрс Рок/Улуру” и става първото официално наречено с двойно име образувание в Северната територия.

Айерс Рок 2За скалата има много легенди и предания от местните аборигени. Те вярвали че австралийският пейзаж е създадена в началото на света заедно с предците им. Те създали всичко живо и не живо, а Улуру бил връх и проява на тяхното могъщество. Сега аборигените могат да общуват с тях като докоснат скалата изпадайки в транс. Друго вярване сред аборигените е, че под повърхността на планината има огромна кухина, където се намира енергиен източник, който те наричат Tjukurpa (Времето на сънищата). Те смятат, че през цялото време на обиколката около скалата човек сънува. Записаните по стените и пещерите сънища са част от това вярване. Мястото се почита като свещено от местния народ аранда.
Улуру остава свещен за някои племена аборигени в областта, които все още го използвате за ритуали и оставят рисунки в пещерите. Значението на скалата се предават на младежта в песните и церемониите провеждани в пещерите по протежение на Улуру. Днешните племена говорят, че техните древни прародители са населявали земята около могилата. Те са оставили своята история във вид на рисунки, изсечени в повърхностния скален слой на много места по повърхността на монолита. В няколко от пещерите в Улуру има изобразени множество истории от „Времето на сънищата”. Рисунките по стените датират от десетки хиляди години, като са били обновявани многократно през поколенията. Така хилядолетната история и легендите, свързани с това величествено място, се запазват и предават във времето.

Айерс Рок 3Посетителите имат възможността да изкачат скалата по древна пътека на аборигените. В едно от преданията тази пътека била направена от древните предци, когато пристигнали на Улуру и създали времето.Това е може би основната атракция за туристите посетили този гигант. Въпреки желанието си обаче много от хората стигат само до средата на пътя тъй като пътеката е стръмна и дълга. Местните племена са против изкачването до върха на Улуру, тъй като за тях това е свещено място, а с изкачването до горе туристите го оскверняват. Въпреки всичко обаче те не са в състояние да го забранят. Катеренето на скалата за аборигените е важен ритуал свързан със сънищата.

Бермудският триъгълник

Къде всъщност се намира тази страховита зона на Бермудите? „Триъгълник” е наречена акваторията на Атлантическия океан, заключена между Бермудските острови, полуостров Флорида и остров Порто Рико. Печалната си известност получава още през 1840 г., когато недалече от Насау – столица на Бермудските острови, бил открит френският платноходен кораб „Розали”. Всичките му платна били опънати, оборудването било налице, но екипажът липсвал.
След този случай списъкът на изчезналите съдове в този район стремително расте. В края на януари 1880 г. от Бермудските острови потегля британският учебен платноход „Атланта” с 290 офицери и курсанти на борда, но не пристига в крайното пристанище. Повече никой не го видял и нищо не е известно за съдбата му.
На 4 март 1911 г. от Барбадос за Балтимор потегля американският търговски кораб „Циклоп”. Той бил един от най-големите морски съдове по онова време с водоизместимост 19 000 т и 309-членен екипаж. Дължината му била 180 метра и притежава отлични мореходни качества. „Циклоп” не пристига в Балтимор. Не били засечени никакви сигнали за бедствие. Просто изчезнал. През октомври 1920 г. в Атлантическия океан бил открит немският търговски кораб „Фрея”, също без екипаж на борда.

Междувременно започват да изчезват и самолети. Един от най-забележителните случаи е от 5 декември 1945 г. Това бил обикновен ден за американските ВВС, базирани във Флорида. Опитният командир (с повече от 2500 летателни часа) Чарлз Тейлър оглавявал мисия на 19-о звено. Задачата им била да излетят към Чикън Шоул, намиращ се северно от остров Бимини. Времето било чудесно, 5 триместни бомбардировача торпедоносци излетели и поели курс на изток, имащи на борда гориво за 5,5 часа. В 15,45 ч в командния център на авиобазата „Форт Лодърдейл” се получава първото странно съобщение от командира на ескадрилата: „Имаме аварийна ситуация. Очевидно сме се отбили от курса. Не виждаме земя, повтарям, не виждаме земя!” Диспечерът ги попитал за координатите им. Отговорът силно озадачил всички присъстващи офицери: „Не можем да определим своето местоположение. Не знаем къде се намираме. Изглежда сме се заблудили.” Диспечерът ги посъветвал: „Дръжте курс на запад!” Нямало как пилотите да пропуснат дългото крайбрежие на Флорида. Но следващата фраза била още по-смайваща: „Не знаем накъде е запад. Става нещо странно”. Не можем да определим посоката. Даже океанът изглежда различно!” Последните засечени думи на Тейлър били: „Под мен земя, пресечена местност. Уверен съм, че това е Кис”… По-нататъшната съдба на асовете е неизвестна.

Необичайните събития в зоната на Бермудския триъгълник са причина за възникване на множество легенди. Най-поразяващи обаче са разказите за съществуването на изкуствени съоръжения на морското дъно. Жак Ив Кусто в книгата си „В търсене на Атлантида” цитира разказа на своя син Филип, който лично е изследвал изграден път на дъното на океана и бил убеден, че е дело на човешки ръце. Той казва: „Няма никакво съмнение, че само изкусни строители могат да издялат такива каменни блокове под прав ъгъл и да ги положат плътно един до друг. Блоковете са изготвени от материал, който няма нищо общо със скалните породи наоколо…”

Има една теория обаче, която сякаш съдържа в себе си повече смисъл – теорията за магнитните аномалии. Промените в показанията на компасите са явление, познато дори на начеващите пилоти и моряци. Компасът рядко сочи действителния север – Северния полюс. Обикновено той се ориентира към магнитния полюс, който е встрани. В много места отклонението е значим фактор, който трябва да се вземе предвид. В противен случай даден плавателен съд може да се окаже на стотици мили от мястото, където се предполага, че се намира. Има два района върху повърхността на Земята, където компасът сочи истинския север – Бермудския триъгълник и една зона, югоизточно от бреговете на Япония, известна под името Морето на дявола, където също изчезват доста кораби. Между 1950 и 1954 г. повече от десет съда са изчезнали в Морето на дявола. При това големи товарни кораби, а не рибарски лодки. Само един от тях успял да подаде сигнала SOS. Продължителните търсения не открили никаква следа от хора или спасителни лодки. Разтревожено, японското правителство наредило районът да се изследва, но бил открит само един нов вулкан. Изригването му потопило един от изследователските кораби. Тогава властите обявили района за опасен.

Военноморските сили на САЩ също са провели серия от секретни геомагнитни изследвания, като при тях били осъвременени много данни отпреди повече от 30 години. Акцент в тях е изследването на теорията за „отслабване на свръзките”. Тя е дело на специалиста по електроника Уилбър Б. Смит, натоварен от канадското правителство да оглави през 1950 г. проучването на магнетизма и гравитацията в опасните места. Той открил в атмосферата зони, в които съществува явлението, наречено от него „отслабване на свръзките”. Тези зони са с диаметър около 300 м и се простират до неизвестна височина. Те се преместват и изчезват, за да се появят в друго място. Смит установил, че полета с „отслабване на свръзките” често има там, където са ставали необясними катастрофи. Той изказва предположението, че докато върху повечето самолети тези зони вероятно не оказват влияние, някои самолети със специфична конструкция и размери могат да бъдат подложени на достатъчно силно въздействие. Възможно е тези сили да въздействат не само върху самолетите, техните компаси и радиопредаватели, но и да се отразяват върху човешките сетива, като предизвикват виене на свят и загуба на чувство за ориентиране в пространството.

Други изследователи пък неотдавна лансираха тезата, че Бермудският триъгълник и Морето на дявола са само два от няколкото аномални района, пръснати по земното кълбо. Математици и инженери са открили 12 такива района, наречени „подли водовъртежи”. Екипът твърди, че такива завихряния стават на Северния, на Южния полюс и на още десет  места в двете полукълба. Установено е, че всички те са на еднакво разстояние едно от друго и линиите, прекарани по глобуса от всяко завихряне до съседните му, образуват поредица от равностранни триъгълници. Учените все още не могат да разберат какво е значението на този модел.

Водопадите Игуасу

На границата между Бразилия и Аржентина се намира едно от най-свежите и приказни кътчета на планетата, а именно районът на водопадите Игуасу. Те са част от резервата Игуасу (в превод „Голяма вода”), който е сред най-обширните в цял свят.Уникалната природна забележителност се е формирала преди 120 милиона години и се състои от 275 водопада, простиращи се на широчина 2.7 км. Според местна легенда, тогава Бог е „насякъл” река Игуасу, защото неговата възлюбена Наипи, за която смятал да се ожени, избягала със смъртния си любовник Тароба.
Най-известният водопад в системата е „Гърлото на Дявола”, наречен така заради изливащата се от три страни вода. Неговата широчина е 150 метра, като именно той бележи границата между Бразилия и Аржентина. Туристите имат възможност да го доближат с лодка и да видят сивкавата мъгла, образуваща се от мощното падане на водата.Ежегодно водопадите Игуасу привличат над 700 хиляди туристи от цял свят, което ги превръща в един от най-посещаваните обекти в Южна Америка. Когато условията са благоприятни, шумът от падането на водата се чува на разстояние 20 километра.

В зависимост от сезона, броят на водопадите се увеличава до 300 или намалява до 150, по време на сухите периоди. 1978 г. е паметна за всички местни, тъй като тогава водопадите пресъхват напълно за цели 28 дни, в следствие на невиждана суша.

Дяволският връх

Дяволският връх е част от планинския пейзаж в Кейптаун, ЮАР. Той се извисява на 1000 м. височина и е по-нисък от Тейбъл Маунтин, чиято височина е 1087 м.

Старото наименование на Дяволският връх било Уинд-бърг (Wind-berg) или Чарлз Маунтин (Charles Mountain). Сегашното си наименование е получил през 19 век при превод от датски- „Duiwels Kop” и се предполага, че произлиза от местна легенда за холандец на име Ян ван Хънкс. Той живеел в подножието на планината и всеки път, когато искал да пуши лула, жена му го гонела навън. Един ден, докато пушел в мрака, той срещнал загадъчен непознат, който също пушел. Започнали да се състезават, кой ще изпуши повече. В крайна сметка се оказало, че странникът бил Дяволът и Ван Хънкс бил спечелил. Пушекът, който се получил от това състезание, покрил върха и може да се види и до ден-днешен.

Предполага се, че името на върха е изменено от Duifespiek ( Върхът на Гълъба) на сегашното Duiwelspiek (Дяволският връх), тъй като на датски думите за гълъб и дявол звучат по един и същ начин.

Previous Older Entries