Колелото, погълнато от дърво

BikeИдеята за колело, което е „погълнато” от дърво, може да изглежда фантастична, но в щата Вашингтон е реалистична гледка.
Колелото дълги години е било част от градските легенди и в социалните мрежи са се появявали истории за това как то е попаднало там, как се е вплело и отчасти е погълнато от едно 150 сантиметрово дърво.
Според легендата момче оставило колелото си до дървото и отишло на война през 1914 година, но никога не се завърнало. Истинската история, обаче, не е толкова романтична, но е също така въздействаща.
Хелън Пъз, сега 99-годишна, се преместила в Сентър през 1954 година заедно с петте си деца. Наскоро била станала вдовица и семейството не разполагало с излишни средства. Поради това тя дала на 8-годишния си син Дон да кара момичешко колело. Момчето не било очаровано от идеята, но според Хелън Пъз било по-добре от нищо.
Един ден Дон казал на майка си, че е изгубил колелото. Той изглеждал толкова притеснен, че госпожа Пъз решила да остави нещата така както били.
Изминали много години, когато един ден Хелън Пъз прочела новина в местния вестник, че някой намерил колело на едно дърво. Тя веднага осъзнала какво в действителност се било случило с колелото на сина й. Самото дърво било пораснало около велосипеда!

Advertisements

Еленът и създаването на Земята

Имало едно време един голям елен с дълги рога, който живеел на дънотоЕлен на морето. Той все лежал и никой не знаел как се е хранил и как е дишал. Отвъд водата нямало нищо. Но един хубав ден нещо под елена започнало да се движи и малко след това той почувствувал силна топлина. Тъй като това не му попречило много, той продължил да лежи, без да се разтревожи особено. Но малко след това усетил, че гори. Морското дъно се било разтворило точно под него и от този процеп бликала нажежена лава.

Големият елен решил да се измести, но спокойствието му не продължило дълго, защото и на новото място по морското дъно се отворили големи пролуки. И тъй той решил да отиде и види какво има малко по-нагоре. Изправил се и тръгнал на север. Вървял дълго, но подводната равнина изглеждала безкрайна. По едно време усетил, че дъното се издига.

И действително водата започнала да намалява. Най-напред над водата се показали рогата му, после полека-лека главата, очите, муцуната, широките гърди, гърбът и дългите крака. Около него имало само вода, а той се намирал по средата на света.

Погледнал нагоре и видял луната да се издига от вълните и се почувствувал уморен. Легнал в плитката вода и заспал. А луната по лъчите си се спуснала към него и се спряла между големите му рога. После събрала малко мокър пясък от морското дъно и го посипала по муцуната на животното, точно между очите и рогата. Върху пясъка наредила един пласт тръстики и ги покрила с глина. После посяла небесносиня трева и горски дървета.

— Готово! — извикала силно луната. И рогата на елена се превърнали във високи планини, покрити с гъсти гори. Сега морето можело яростно да се разбива в тях. А луната продължила да обикаля около животното от север на юг, от изток на запад, като дооправяла всяко нещо.

Издигнали се и други планини върху раменете на елена, върху гърба му се появили равнини, от задните му части се образували хълмове и така той останал зарит в земята, която била създадена от него самия. Очите му се превърнали в слънце и облаци, а козината му в мечки, пантери, вълци и бухали. От опашката му се появили ястребите, чайките и черните врани, от кръвта му — дъжда, от сърцето му — гръмотевиците, а от копитата му — мълниите. Така се появила земята, дошла от океана с формата на елен.

Скалите на Нос Бретон

Нос БретонЖивял едно време Глускап, бог на индианското племе мик-мак, населяващо остров Нос Бретон, недалеч от атлантическите брегове на Канада. Жилището му се състояло от няколко пещери, издълбани от морето в скалите на острова. Когато излязъл за първи път да обходи царството си, той взел едно кану, което намерил случайно на брега. Но кануто било пробито и малко след това започнало да пропуща вода отвсякъде.

Глускап не се обезпокоил, а продължил да гребе, като оставил кануто бавно да потъва. Но от брега го забелязали две момичета и завикали:

— Гледай, гледай, моряк, който не умее да управлява лодка.

Глускап не отговорил, макар тези думи да му били неприятни. А момичетата продължили да му се подиграват. Дори едната от тях казала:

— Ще видиш, че сега ще потъне. — И започнала да се смее.
Едва тогава Глускап проговорил:

— Естествено това кану ще потъне. То е било лошо направено. Но щом това ви забавлява толкова много, вие ще останете тук завинаги да го гледате.

Двете девойки пак се засмели, но неочаквано всичко замлъкнало, а те се превърнали в две тъмни скали.

Почти в същото време лодката на Глускап се разцепила на три части, които се превърнали в три островчета. Глускап успял навреме да скочи от лодката, която потъвала, и да спаси покривалото си от еленова кожа като го прострял на брега да съхне.

На същото това място останали 15 акра земя, изгорена от солената вода, която покривалото попило от океана. В едно поточе на брега Глускап видял хубав бобър. Тъй като бил гладен, започнал да го преследва, но бобърът все успявал да му се изплъзне.

Когато стигнали до морето, Глускап хвърлил камък точно там, където животното се гмурнало за последен път. Камъкът се превърнал в доста голямо островче, а това дало възможност на Глускап да скочи на него и да хване бобъра. После го убил и изял. Костите, които хвърлил в морето, се превърнали в други острови; в остров се превърнала дори и голямата тенджера, в която врял бобърът.

Докато Глускап си почивал, до него се приближила една голяма костенурка. Тя била неговият чичо.

— Защо уби бобъра? — попитал той.

— Бях гладен.

— И хората са гладни.

— Тогава ще ги науча да ловуват, да ловят риба и да правят по-добри канута.

— Всичко това е хубаво — отвърнала костенурката и като казала тези думи, тя също се превърнала в голям остров. Така се образувал в морето малкият архипелаг, който заобикаля остров Нос Бретон. От този ден Глускап станал бог и индианците мик-мак го обожават и до наши дни.

Пещерата на червенокосите гиганти

Червенокосите гиганти 1Много индиански племена от американския североизток и югозапад и до днес разказват легенди за червенокосите гиганти и как техните предци са водили ужасни и продължителни войни срещу тях, когато за пръв път ги срещнали преди почти 15 000 години в Северна Америка. Други, като ацтеките и маите са отбелязали техните срещи с раса от гиганти живеещи на север по време на техните изследователски експедиции.

Кои са били тези червенокоси гиганти, които историческите книги игнорират? Техни погребални места и останки са били откривани на почти всеки континент. В САЩ те са били изкопани в щатите Вирджиния Ню Йорк, Мичиган Илинойс, Тенеси, Аризона и Невада.

Невада е щатът, в който историята за войните на местното племе пают срещу червенокосите гиганти се трансформира от местен мит до научна реалност при разкопките на пещерите Лъвлок през 1924 г.
По едно време пещерата Лъвлок била позната като конска подкова заради вътрешността й с форма на буквата U. Пещерата се намира на около 32 км. южно от днешния град Лъвлок – Невада и е около около 12 метра дълбока и приблизително 18 метра широка. Това е много стара пещера и в праисторически времена е лежала под огромно вътрешно езеро с име Лахонтан, което покривало голяма част от западна Невада. Геолозите са определили че пещерата се е формирала от теченията на езерото.

Червенокосите гиганти 2Северноамериканското племе пают което е автохтонно за части от Невада, Юта и Аризона разказало на ранните бели заселници за битките на техните предци със свирепа раса от бели червенокоси гиганти. Според племето гигантите живеели там преди тях. Паютите наименували гигантите „Si-Te-Cah”, което буквално означава „ядящите папур”. Папура е водно растение, което гигантите използвали при направата на салове, за да избягат от продължителните атаки на племето пают.
Според паютите червенокосите гиганти достигали до 3,6 метра и били злобни и студени хора, които убивали и изяждали заловените членове на племето им. Те казали на ранните заселници, че след много години на войни с тях всички племена в околността накрая се обединили за да се избавят от гигантите.

Един ден, докато индианците преследвали вече малкото останали от червенокосия враг, отстъпващите гиганти намерили убежище в пещера. Племенните бойци настоявали врага да излезе и да се бие, но гигантите упорито отказвали да напуснат своето убежище. Ядосани от това, че не могат да победят своя враг с чест, племенните вождове и бойци напълнили входа към пещерата с клони и храсталаци и ги запалили за да принудят гигантите да излязат от пещерата. Тези, които излезли моментално били убити от стрелите на индианците. Гигантите, които останали в пещерата се задушили. По-късно едно земетресение, което разтърсило региона причинило срутването на входа към пещерата оставяйки само малко място през което да могат да влизат прилепи и да я направят свой дом.

Хиляди години по-късно пещерата била „преоткрита” и пълна с гуано (екскременти и останки) от прилепи. Разлагащото се гуано се превръща в селитра – основна съставка на барутната смес и била много ценна. Така през 1911 г. била създадена компания, която да добива гуано. Така били открити скелети и фосили. Гуаното било добивано почти 13 години преди археолозите да бъдат уведомени за откритията. За нещастие много от артефактите били случайно унищожени или просто изхвърлени.
Въпреки всичко, това което научните изследователи успели да извлекат било смайващо – над 10 000 артефакта били изкопани, включително мумифицирани останки на два червенокоси гиганта – единият женски – висок 2 метра, а другият мъжки – над 2,5 метра висок. Много от артефактите (но не и гигантите) могат да се видят в малкия исторически музей в Уинемука, Невада.

Червенокосите гиганти 3С прогреса на разкопките археолозите достигнали до неминуемото заключение, че мита на племето пают не е мит, а истина.
Онова, което ги довело до това заключение било откритието на много счупени стрели, които били изстреляни в пещерата, както и тъмен слой от изгорен материал, който се намирал под гуаното. Сред хилядите артефакти открити на това място е и това, което някои учени са убедени, че е календар: камък във форма на поничка с точно 365 зъба издълбани покрай външния му край и 52 съответстващи зъба от вътрешната страна.
Но това не е всичко относно червенокосите гиганти от Невада.
През февруари и юни 1931 г. два много големи скелета били открити в леглото на сухото езеро Хъмболд, близо до Лъвлок, Невада.
Единият от скелетите бил 2,6 метра висок и бил обвит в материал подобен на гума, както при египетските мумии, а другият бил почти 3 метра.

Покахонтас

Легендата за красивата индианка Покахонтас и нейната любов към един чуждоземец води началото си още от 17-ти век, но сякаш се възражда след като студиото на Уолт Дисни създава едноименния анимационен филм. Всъщност историята далеч не е легенда, но се е превърнала в такава с годините. Покахонтас е дъщеря на вожд на едно от индианските племена, живели някога на територията на днешния щат Вирджиния. Макар да се счита, че майка й е от по-нисък социален ранг, англичаните се обръщат към нея с названието „принцеса”. Счита се, че Покахонтас е родена някъде към 1595 година, но се знае точната дата на нейната смърт – тя умира на 21 март 1617 година. Според най-разпространената легенда, след като се влюбва в красивия англичанин Джон Смит, Покахонтас се покръства и става негова жена. Независимо, че това всъщност е само красива приказка, името на младата индианка и до днес се свързва основно с това, че тя помага на първите заселници в района да се установят, като се счита, че този процес е започнал от днешен Джеймстаун.

Истинските, официални имена на прословутата индианка са Матоака и Амонуте. Покахонтас е детският й прякор, свързан с игривия й характер – на езика Поухатан то означава „малката лудетина“. Всъщност традициите на местната култура повеляват истинските имена на всеки от племето да бъде държано в тайна – това се прави, за да не може врагът да го използва, за да нарани човека. Именно затова индианците скриват от англичаните истинското име на Матоака и я представят като Покахонтас. След като става християнка, индианката получава името Ребека и взима фамилията на своя съпруг – Джон Ролф.

През месец май 1607 г., английските колонизатори пристигат във Вирджиния и започват да се установяват там. Именно тогава малката индианка и англичанинът Джон Смит се срещат за пръв път. Когато ловци от племето залавят чуждоземеца и го водят в селището, индианците възнамеряват да го екзекутират. Намесата на Покахонтас обаче спасява живота на Смит и това й печели уважението на всички новодошли в английските селища. Всъщност историята на англичанина е единственият източник на информация за събитията и много историци изказват съмнения по отношение на нейната достоверност, тъй като за спасяването си от индианката англичанинът споменава едва през 1616 г., в писмо до кралица Анн. През годините историческите факти се смесват, изменят и допълват, оформяйки историята за красивата индианка, влюбена в снажен чужденец.

Ранните исторически факти разказват как малката индианка се е сприятелила с Джон Смит и английските колониални селища, и често е отивала там да играе с децата. В години на глад и недоимък тя е носила храна на англичаните и ги е спасявала от гладна смърт. С годините обаче колонията се разраствала и се стигнало до нов конфликт между новодошлите и местното население, което се чувствало все по-заплашено за земите си.

През 1609 г. Джон Смит бива ранен при стрелба и се налага да се върне в Англия, за да получи медицинска помощ. Англичаните казват на индианците, че Смит е мъртъв и Покахонтас приема това за вярно – тя разбира, че той е жив едва няколко години по-късно, когато пътува за Европа, вече като съпруга на Джон Ролф. Според някои историци младата индианка е била омъжена и за един воин от нейното племе, наречен Кокоум, и това е станало някъде преди 1612 г. За този брак обаче не се знае нищо повече. Всъщност историческите факти по никакъв начин не намекват, че между Покахонтас и Джон Смит е имало някаква любовна връзка – тази част от легендата се появява по-късно и само в художествените произведения.

През 1613 г. Покахонтас отсяда в селище на племето Пасапатанзи, които търгуват с нейното племе. Тук пристигат двама английски колонисти, за да търгуват с местните – те забелязват младата индианка и решават да я отвлекат за откуп (за да я разменят срещу английски пленници). Преговорите обаче не преминали както трябва и Покахонтас останала в плен повече от година, усъвършенствайки английския си език. По това време тя бива покръстена и приема християнското име Ребека. През 1614 година, по време на сблъсъците между англичани и индианци от нейното племе, Покахонтас заявява желанието си да остане с чужденците, тъй като счита, че баща й не е направил всичко възможно, за да я спаси от плен.

По време на пленничеството си младата индианка се запознава с Джон Ролф – английски производител на тютюн, чиято съпруга била починала. Той бил благочестив и стабилен мъж, но няма информация по отношение на чувствата на Покахонтас към него и към техния брак. Двамата се женят на 5 април 1614 г. и от брака им се ражда техният син – Томас Ролф. Този съюз не помага за освобождаването на английските пленници, но допринася за осъществяването на мир между местните племена и колонизаторите в следващите няколко години. Що се отнася до сина на индианката, благодарение на него, тя получава множество потомци – голяма част от семействата, започнали рода си от първите заселници, имат родствена връзка с рода на Покахонтас и нейното племе (включително бившата първа дама на САЩ – Нанси Рейгън).

Тъй като за колонизаторите било трудно да привлекат нови инвеститори към новооткритите земи, те използвали младата индианка като символ, с който да убедят европейците, че местните хора могат да бъдат лесно колонизирани. През 1616 г. семейството на Покахонтас пътува за Англия и пристига в Лондон, където индианката разбира, че Джон Смит е жив. Самият Смит не се среща с Покохонтас, но пише до кралица Анн своето убеждение, че тя трябва да бъде третирана с уважение като кралски посетител. По-късно двамата стари познайници се срещат отново на светско събитие, като по думите на Джон Смит младата индианка е настоявала да се обръща към него с „татко”. Всичко това доказва за пореден път, че легендата за любовта между двамата е само романтична приказка, която няма нищо общо с истината.

През март 1617 г. семейство Ролф се качва на кораб, за да се завърне във Вирджиния, но още в началото на пътуването Покахонтас се разболява тежко и умира. Причината за смъртта й не е напълно установена – предполага се, че индианката е била болна от едра шарка, пневмония или пък туберкулоза, като има дори предположения, че е била нарочно отровена.

Мит за създаването на света на индианските племена ирокези

Доста преди да бъде създаден света е имало остров, носещ се в небето, на който живеели Небесните хора. Те живеели спокойно и мирно. Никой никога не умирал и не се раждал и тъгата не съществувала. Но един ден една от Небесните жени разбрала, че ще роди близнаци. Тя казала на съпруга си, който побеснял. В центъра на острова имало дърво, което давало светлина навсякъде, защото слънцето все още не било създадено. Той разкъсал това дърво, създавайки огромна дупка по средата на острова. Жената надникнала в дупката. Далеч надолу тя видяла водите, които покривали земята. В този момент съпругът и я бутнал. Тя паднала през дупката надолу към водите.

Водните животни вече съществували на земята. Много далеч под носещия се по въдздуха остров две птици видели падането на Небесната жена. Точно преди тя да достигне водите, те я уловили на гърба си и я занесли при останалите животни. Решени да помогнат на жената, те се гмурнали във водата, за да вземат кал от дъното на моретата. Едно след друго животните се опитвали и не успявали. Най-накрая, една малка жаба също опитала и когато изплувала отново, устата и била пълна с кал. Животните я взели и я разпределили върху гърба на голяма костенурка. Калта започнала да нараства и нараства. След това жената стъпила на земята. Тя разпръснала прах във въздуха и създала звездите, луната и слънцето.

Небесната жена родила двама сина. Тя кръстила единия Саплинг. Той порастнал като мил и внимателен младеж. Другият бил наречен Флинт и сърцето му било студено. Те порастнали бързо и започнали да пълнят земята със своите творения. Саплинг създал това, което е добро. Създал животни, които да са от полза за хората. Създал реките, които се движели в две посоки и в тях сложил риби без кости. Той създал растения, с които хората да могат да се хранят. Ако той е бил способен да свърши сам цялата работа, нямало да има страдание. Флинт разрушил голяма част от работата на Саплинг и създал всичко, което е лошо. Той направил така, че реките да текат само в една посока. Сложил кости в рибата и бодли на храстите с плодове. Той създал зимата, но Саплинг й дал живот, за да може да се движи и да даде път на пролетта. Той създал чудовищата, които неговият брат пропъдил под земята. Най-накрая, Саплинг и Флинт решили да се сбият, докато единият победи другия. В началото никой нямал превез, но накрая Флинт бил победен. Тъй като бил бог, Флинт не можел да умре, затова бил принуден да живее на гърба на Голямата Костенурка. От време на време неговият гняв можел да бъде усетен, когато вулканите изригват.

***

Ирокезите много уважават всички животни. Това е отразено в техният мит за създаването на света с ролята, която играят животните. Без тяхната помощ, Небесната жена е можела да потъне на дъното на морето и земята нямала да бъде създадена.

Легендарният Снежен човек

Легендарният Снежен човек е един от най-популярните зоологически митове на съвременността. Много хора уверяват,че са се срещали с гигантската горила от тибетските планини или че са намирали нейни следи, но неясно защо и Йети, и стъпките му не са хванати от обектива на фотоапаратите, така че да повярваме безрезервно в съществуването на странния хищник. Загадката на Йети става още по-заплетена,когато вземем предвид обстоятелството,че той е „срещан” не само в Тибет, но и в други части на земното кълбо.За това говорят и различните имена,с които е назван: Йети–в Памир, метч-канг-ни–в Хималаите, Бигфут–в Америка, Сноумен – в Европа.В Алтай снежният човек се нарича алмис. Там съществуват множество легенди.Една от тях разказва за това, че в стари времена в алтийската земя се водела тежка борба за оцеляване между човека и алмиса. Това митическо същество, според легендата, се хранело с месото на животни и на малки деца, говорело на езика на хората и притежавало дарбата да хипнотизира.
Старите жители описват Снежния човек по един и същи начин-ръст над 2 метра, с яки мишци и широка гръдна кост, целият покрит с гъста козина със сивокафявожълтеникав цвят. Тези същества, по техните думи, имали много остра неприятна мириза и били много страхливи. Дълго време усилията на учени, изследователи, а и на обикновените хора да докажат съществуването на Йети оставали безплодни. Едва през 1951 г. на англичанина Ерик Шиптън му се отдава шансът да фотографира пресни следи от снежния човек. През тази година била организирана първата експедиция, която се отправила към Хималаите да търси Йети.
На ледника Мен-Лунг, който се простира между Тибет и Непал, алпинистите попаднали на съвършенно ясни отпечатъци на твърде странни стъпки. Следите били оставени от същество с пет пръста на ходилото, единият от които бил значително по-голям от останалите. И до днес тази снимка се приема като едно от неоспоримите доказателства за съществуването на легендарния сноумен.

По достъпни, но и в много отношения по-загадъчни, се оказват горите и планините по западното крайбрежие на Северна Америка. В тази дива местност също се срещат загадъчни животни. Първите съобщения за тях започват да се появяват още в началото на XIX век. Индианците разказвали на белите преселници за някакви космати същества, които живеели в гората. По техните думи тези зверове достигнали до над два метра височина, имали мощна гръд и широки плещи, почти нямали врат. През 1851 г се появило първото вестникарско съобщение за невижданото същество. Било направено предположение, че бигфут е същество, имащо неоспоримо сходство с човека. Според тях това било човек, подивял след разрушителното земетресение през 1811 година. През 1921 г. станала най-драматичната известна досега среща Бигфут. Веднъж дървосекачът Алберт Остман нощувал в спален чувал в гората на Ванкувър. Изведнъж го сграбчил гигантски Бигфут и го метнал на рамо „като чувал с картофи”, носил го около три часа и го занесъл в своето леговище. На сутринта Остман разбрал, че е попаднал в плен на семейство Бигфут – самка, самец и две деца. В края на краищата той заподозрял, че са го похитили, за да го направят съпруг  на детето-самка. Остман решил при първия удобен случай да избяга. Той сипал в храната на бащата на семейството емфие и докато Бигфут бягал към реката да промие пастата си, човекът се скрил. Остман останал в плен около седмица, но страхувайки се от подигравките още известно време зпазил в тайна своето приключение.

Повечето от учените считат Бигфут като мит или измама, или комбинация от двете. Обаче несъмнено има определено количество събрани сведения, които трудно намират обяснение от науката.

Previous Older Entries