Вавилонски мит за сътворението

Мардук 0Едно време съществували само водният свят и двете същества, които го управлявали: Апсу — богът на гладките води и съпругата му Тиамат — богинята на солените води. Техните две владения били примесени едно с друго, защото по онова време не съществували нито океаните, нито реките. От този съюз, който продължил много дълго време, един ден се родили две създания: Лахму и Лахаму.

Те били две чудовищни змии, които можели да живеят единствено в неясното царство на водния хаос. Те отгледали две деца — Ансар и Кизар — бога на височините и бога на низините. От тази трета двойка по-късно се родили големите богове: Ану — богът на небето, неговият син Еа — бог на океана и на края синът на Еа Мардук — бог на земята.

Тяхното присъствие, което до известна стенен въдворило някакъв ред в хаоса, съвсем не се понравило на Тиамат, богинята на солените води. Голямата водна майка почувствувала, че нейната безгранична власт е към края си и разбрала, че най-големият й неприятел е Мардук, защото е бог на земята, макар земята още да не съществувала.

Тиамат сторила тъй, че от огромния й течен корем да се появи необикновена войска — това били страшни животни с остри зъби, готови да разкъсат всекиго. Още щом се появявали от бездните, Тиамат изсипвала във вените им отровна течност вместо кръв.

Това били жестоки, бълващи пламъци и мълнии чудовища. Светлината, която излъчвали телата им, била толкова силна, че който ги погледнел, се превръщал в пепел. Казвали се Пепелянка, Дракон, Мамонт, Гигантски лъв, Сърдито куче, Вампир и Кентавър.

Битката между Мардук и ТиаматКогато излезли всичките, те се строили в боен ред и боговете затреперали от страх. Само Мардук останал спокоен. Баща му Еа, богът на океана, като видял, че всички се страхуват, разбрал, че единственият способен да се бори с бъркотията на примитивния хаос е Мардук.

Успял да убеди и другите богове да възложат на Мардук да ги защитава. Мардук поставил своите условия:

— Ако искате да покоря Тиамат и да възстановя мира, аз трябва да стана ваш цар завинаги.

Боговете приели и завикали:

— Мардук е цар, Мардук е цар! — Дали му скиптъра, възкачили го на трона и после спокойни се завърнали по домовете си. Мардук приготвил оръжията за сражението. Взел лък и стрели и помолил мълнията да върви пред него.

После изплел една огромна мрежа, за да хване в нея своите неприятели, и помолил урагана да върви редом с него. Когато всичко било готово, той взел в ръце гърмящия боздуган и се качил в колесницата на бурите.

Четири чудовища я теглели: Гневен, Жесток, Бурен и Бързи. Мардук начервил устните си с червена охра, която трябвало да държи настрани злите сили, и взел една ароматна трева, за да се предпази от отровната смрад на Тиамат и на нейните чудовища. После потеглил.

Когато войската на Тиамат го видяла да се задава, потреперала от страх. Никой не очаквал толкова дързък и могъщ противник. Само Тиамат не трепнала, запяла своя победен марш:

— Ти си цар на боговете, Мардук. Вече всеки би трябвало да ти прави път. И все пак, както виждаш, други богове се събраха, за да те предизвикат. – Още щом тези думи стигнали до ушите на Мардук, неговият отговор се издигнал към небето:

— Ти беше царицата, Тиамат, и твоята сила нямаше равна на себе си. Ти си майка на всички нас, но сега твоята душа е обладана от долни и безразсъдни чувства. Тъй като не смееш сама да предизвикаш боговете, ти се доверяваш на една сбирщина от чудовища. Ако имаш кураж, ела да се биеш на дуел с мен.

При тези думи яростен гняв обзел Тиамат. Без да се колебае, тя се нахвърлила върху този, който я предизвикал. Разтворила своята течна паст, сякаш за да го погълне и запрати в дълбините на утробата си. Но Мардук не се поколебал нито за миг.

Битката на МардукКогато видял, че тя се втурва към него, разпънал мрежата си и я пленил. После призовал урагана и той се устремил към устата на богинята на хаоса, като й попречил да я затвори. А Мардук взел лъка си и запратил една стрела в тази чудовищно раззинала уста.

Няколко секунди след това Тиамат издъхнала и нейните течни тленни останки останали да лежат в краката на Мардук. След всичко това войската на Тиамат се разпръснала и боговете дошли да изкажат благодарността си на новия цар.

Но Мардук имал друга работа, която трябвало да свърши, и едва ги чул. Той се навел над бездиханното тяло на Тиамат и с един удар на сабята си го разсякъл на две. После вдигнал едната част и съставил небесния свод и небето, а другата послужила за основа на сушата. Така светът бил създаден от тялото на Тиамат.

 

Advertisements

Мардук

Мардук 1Мардук е акадски и вавилонски бог, върховен бог и цар на богове и смъртни във Вавилония, бог-създател. Мардук е божество на есенното слънце, на заклинанията и предсказанията. Първите писмени сведения за Мардук са от средата на третото хилядолетие преди Христа. От 22 век пр. Хр. се споменава като покровител на Вавилон. По време на Първата Вавилонска династия (19-16 в. пр. Хр) е обявен за централно божество във вавилонския пантеон. Според други източници това става през 12 век пр. Хр.

Главните култови места на Мардук са храмовете Есагила и Етеменаки във Вавилон. Жреците на Мардук са значителна сила в политическия живот на Вавилон. Те се опитали да създадат монотеистично учение, според което съществува само бог Мардук, а останалите богове са негови проявления. Култът към Мардук се разпространява и в Асирия, където в някои случаи се идентифицира с върховния асирийски бог Ашур.

Роднински връзки:

* Баща: Еа (шумерския Енки), бог на мъдростта и магията;

* Брат: Шамаш (в Шумер: Уту), бог на слънцето, покровител на справедливостта и гадателството, определян като брат на Мардук в някои извори;

* Сестра: Ищар (Инана), богиня на любовта и битките, определяна като сестра на Мардук в някои извори;

* Съпруга: Сарпаниту (Царпаниту);

* Деца:  Набу, бог на изкуството и писането.

В мита за „Енума Елиш” се разказва за жестока битка, която Мардук, единствения престрашилМардук 2 се от боговете, водел с богинята на соления океан Тиамат – хаоса. След като надделял, Мардук разсякъл тялото на Тиамат и сътворил от неговите части земята и небето. Без съмнение митът е създаден, за да се подчертае превъзходството на Мардук над останалите богове. Мардук смесил кръвта на убития втори съпруг на Тиамат – Кингу и сътворил човека, за да служи на боговете. Според други версии човекът бил създаден от Еа, по идея на Мардук.

Ищар и Таммуз

ИщарВлюбила се прекрасната богиня Ищар в младия красавец Таммуз. Не можела да живее без него ден, даже минута, а когато бил далече от нея, потъвала в дълбока печал. Веднъж Таммуз се отправил на лов в степта и вече не се върнал. От слугите, съпровождащи ловците, богинята узнала, че внезапно се извил силен вихър, Таммуз паднал, като покосена тръстика и изпуснал последния си дъх. Като научила това, богинята потънала в дълбока скръб. Не можела да се примири със смъртта на този, който бил за нея по-ценен от живота й. Mислите й били устремени към страната, от която не се връщал никой, от владенията на мрака, където властвала нейната сестра Ерешкигал. Облякла богинята най-красивата си дреха, сложила най-прекрасните си накити и се отправила по тъжния път, който се спускал надолу към сенките на мъртвите. Смазана от мъката си вървяла Ищар и неусетно стигнала до голяма медна порта, която била отворена за мъртвите, но недостъпна за живите. Заблъскала богинята с всички сили по вратата и извикала: „Отворете! Отворете тази врата или ще я разбия и ще пусна мъртвите навън.” Щом чула тези викове, раздиращи вековната тишина, сърцето на Ерешкигал се изпълнило с ярост и тя запитала пазачите на портата: „Кой е там? Кой блъска така, сякаш е пиян безумец и смущава вечния покой?” Но пазачите отвърнали почтително: „Не, това не е пиян безумец! Това Ищар2е богинята Ищар – твоята сестра, която е дошла за Таммуз. Пусни я, защото наистина ще разбие портата!” Ерешкигал махнала с ръка и наредила да я пуснат. Вратата се отворила, скърцайки оглушително, но за да премине, Ищар трябвало да даде на стражите част от украшенията си. Не успяла обаче да направи няколко крачки и пред нея се издигнала друга медна порта. И на тези стражи дала част от украшенията, които й останали, за да продължи. Богинята минала през седем порти и всеки път давала част от накитите си, а след като раздала всичко, давала одеждите си, докато останала съвсем гола. Така продължила всред непрогледния мрак, опипвайки стените, които били влажни и хлъзгави от сълзите на умрелите. Падала и ставала, но продължавала непреклонно напред и без да обръща внимание на унижението, застанала гордо пред господарката на подземното царство. „Върни ми Таммуз, сестрице! Не мога да живея без него!” казала Ищар, но Ерешкигал отвърнала надменно: „Не мога да върна живота на умрелите заради нечий каприз. Има толкова младежи – нека те заменят твоя Таммуз.” Ищар обаче възразила: „Таммуз е един и няма друг, прекрасен като него.” Тогава разгневената Ерешкигал махнала с ръка и Ищар паднала бездиханна на земята. В този миг, без Ищар, цялата земя затихнала. Престанали да растат тревите, опустели птичите гнезда, овците не раждали агнета. Целият живот започнал да се разпада, а от дълбините започнал да настъпва подземният мрак. Боговете погледнали от небесата и не могли да познаят до скоро цветущата земя. ИзплашТаммузени, те изпратили свой пратеник в подземното царство с изрична заповед: „Върни Ищар и заедно с нея, Таммуз!” Колкото и да кипяла от ярост Ерешкигал, колкото и да виела и фучала в безсилната си злоба, колкото и да крещяла, че няма връщане от нейното царство, трябвало накрая да се примири и да се подчини на волята на боговете. И в мига, когато Ищар, заедно с Таммуз се върнали на земята, настъпила пролетта. Всичко разцъфнало с буйни цветове. Птиците запяли възторжено в клоните на кичестите дървета, възпявайки любовта. Всички врати в храмовете на Ищар се разтворили и ликуващите хора прославяли връщането на Ищар и Таммуз.