Тунгуският метеорит

Тунгуския метеорит 1Тунугският метеорит, или както го наричат „тунгуското събитие” и до сега е неразрешима загадка. Смята се, че той е голямо космическо тяло, сблъскало се със Земята. Това се случва на 30 юни 1908 година в пустата сибирска тайга, в района на река Подкаменна Тунгуска, Красноярска област. В 7:17 часа сутринта гигантско огнено кълбо пресича небето в този район и избухва със сила, равняваща се на 1000 бомби от Хирошима, унищожавайки животни и растения в обсег от няколко стотин километра. Според оценките енергията от взрива превишава енергията от падането на Аризонския метеорит, при който е образуван кратер с диаметър 1200 м. Липсата на кратер при Тунгуския метеорит се обяснява с факта, че взрива е станал в атмосферата, на около 6 км. височина. Учените никак не могат да се договорят, какво е било това нещо – ледена комета или масивен метеорит. Изясни се само, че взривът е станал на височина 5 – 10 километра, но и до сега фрагменти на падналото космическо тяло не са намирани. Сега един от тях, евентуално, е открит, и остава само той да се извади.

Няма направени снимки на областта след опустошителния взрив. Но руски учени са открили очевидци, които са описали събитието. Експлозията е предизвикала сеизмични вибрации, които са били регистрирани на разстояние 1000 км. Мястото е било изследвано 19 години по-късно. Там учените заварили област, претърпяла пълно опустошение. Те търсили кратер, част от астероида или метеорита, но не открили нищо. Дърветата на разстояние десетки километри от центъра на взрива били повалени и изгорени. Резултата от тази експлозия се вижда и след повече от деветдесет години.

Една сутрин, на 30 юни 1908 година, в централната част на Сибир, край река Подкаменна Тунгуска, недалеч от Байкалското езеро, настъпил мощен взрив. Детонацията се чула в радиус 800 км и тя била толкова силна, че хората, намиращи се далеч от мястото на взрива, за миг оглушели. Сеизмографските институти в целия свят отбелязали сътресение с непозната дотогава сила. Кондукторът от Транссибирската железница спрял влака, защото се страхувал, че ще дерайлира от вибриращата линия. Гигантски облак покрил цялото небе. В тунгуския район внезапно паднал черен дъжд. А в Антверпен по време на изгрева слънцето запламтяло със силен блясък. В Хайделберг нощта станала внезапно толкова светла, както в Петербург. В Лондон хората питали полицията на какво се дължи появяването на черните облаци по чистото синьо небе.

Много са причините, поради които науката не е могла да започне изследвания на събитието веднага след взрива, така както то със сигурност заслужава. Годината била 1908 и не се е разполагало с технически средства, които да могат да помогнат при изясняването същността на експлозията, нито пък властите на царска Русия са били особено заинтересовани от такъв вид изследвания. Самото пътуване към един толкова отдалечен район било в онези времена твърде рисковано. И въпреки че руските и чуждестранните вестници пишели надълго и нашироко за явленията, които били наблюдавани на разстояние хиляди километри от мястото на взрива, все пак непосредствени журналистически описания от района на експлозията нямало.

Тунгуския метеорит 2До 1921 г. около взрива над Тунгуската тайга се мълчало. А през същата година в Далечния изток е ликвидирана Колчаковата армия, изгонени са японските и другите войски на интервентите. Сибир е свободен и с това се създават условия и възможности за някои по-сериозни изследвания.

Интересното е, че през 1921 г. изследванията в района на река Тунгуска започнали по-скоро по практически причини. Знаело се, че още преди Първата световна война американците се опитвали да получат огромни количества желязо, каквито смятали, че се намират в известния аризонски метеорит. Съветските власти предполагали, че взривът в тайгата е причинен от падането на метеорит – това било и всеобщото мнение – и също се замисляли над възможността да използват тази суровина, „изпратена от небето”, тъй като големите единични метеорити най-често съдържат именно желязо.

Човекът, оглавил първата експедиция, чиято цел била да открие евентуалния метеорит, бил 38-годишният учен Леонид А. Кулик. Той е участник във войната от 1905 г., заточеник в Сибир за революционна дейност, участник в Октомврийската революция, войник във Втората световна война. Починал през 1942 г. в хитлеристки лагер. От 1920 г. се занимавал с изследването на метеорити, сравнително млада научна дисциплина. Именно тази специализация го насочила по следите на взрива в Тунгуската тайга и му вдъхнала идеята за организирането на експедицията.

Леонид Кулик започнал с това, че проучил всички достъпни информации и донесения, отнасящи се до взрива. Преди всичко тези в печата. Това, което намерил в тези информации, го пленило. В редица руски вестници били публикувани показанията на очевидци на събитието, от което се интересувал. Така например, иркутският вестник съобщавал, че в онова паметно утро на 1908 година жителите в района на Тунгуска видели „голям светещ обект с толкова силен блясък, че не можел да се наблюдава с просто око….” В продължение на десетина минути този предмет падал бавно: той имал формата на светеща тръба, т.е. силно изразена цилиндрична форма.

Съобщенията във вестниците посочвали също, че хората от онези околности видели силни пламъци. Отделни свидетели също говорели за силни детонации, които предшествали появяването на огъня. Всички свидетели единодушно твърдели, че обектът летял в посока север – юг.

След като се запознал с всички тези съобщения, както и с някои научни материали, през 1921 г. Кулик тръгнал към Сибир, в районите на експлозията. По време на тази първа експедиция той не успял да стигне точно до мястото на експлозията. Можал единствено да установи, че въпреки изминалите 13 години, все още имало много живи свидетели на събитието. Но си дал сметка, че ще са необходими още много експедиции и необикновени технически средства, за да може да се изследват по задоволителен начин съществуващите следи от експлозията.

Тунгуския метеорит 3Предприел следващата експедиция през 1927 г. Този път бил значително по-добре подготвен. Притежавал средства за придвижване и подходящо оборудване. Освен това успял да събере богат научен коментар – плод на труда на други учени, посветили се на изясняването на тайната. Например началникът на обсерваторията в Иркутск пресметнал, че ефектите на взрива са могли да бъдат наблюдавани на територия, по-голяма от Франция и Германия, взети заедно. Друг учен изследвал влиянието на взрива върху животните и забелязал болест по копитата като резултат от него.

Кулик бил придружаван от тунгусеца Иля Потапович Лючеткан, който не само добре се ориентирал в топографията на района, но и сам бил свидетел на събитието отпреди 19 години. И той, както и другите свидетели, дал на Кулик много ценни сведения, които до ден днешен представляват изключително ценен източник на знания за обстоятелствата на взрива. Местен жител – С. Б. Семьонов например, разказал: „Видях огнено кълбо, което заемаше огромна част от небето. След това стана тъмно и въздушната вълна ме блъсна на земята.” Определенията от този род се оказали по-късно необикновено важни.

Най-накрая на 13 април 1927 г. Кулик можал да види със собствените си очи това, което от 19 години било тема на разкази и съобщения и което все още от никой не бил проверил.

Сведенията на Кулик са изключителни, тъй като е първият, описал подробно следите от това събитие. По време на експедицията били заснети и няколко филма, които и до днес имат за учените стойност на основен документ. Защото следите от самия взрив все повече се заличават от неумолимото време.

„Резултатите от нашето първо, дори повърхностно наблюдение, бяха по-богати, отколкото можехме да се надяваме след разказите на очевидците, и надминаха най-смелите ни очаквания” – ще пише по-късно Кулик. Преди всичко той установил, че районът на унищоженията бил много обширен. Кулик се придвижвал от периферията към неговия център. Отначало срещал огромни пространства повалени гори. Взривната вълна била толкова силна, че изтръгнала от корен цели брези, борове и мощни стогодишни лиственици. Картината била тъжна и потресаваща. Повечето дървета били повалени в южна посока, а корените им сочели север. Близо до центъра на взрива унищоженията били предизвикани не само от взривната вълна: тук дърветата били овъглени или обгорени. Следите обаче не показвали това да е бил обикновен горски пожар, което Кулик подчертал още в първия си доклад. По всяка вероятност дърветата са се подпалили в резултат на силна топлина, дошла отгоре. На разстояние стотици квадратни километра всичко живо било унищожено.

Тунгусите приписвали взрива на гнева на злите духове и не искали да придружават изследователя в неговите пътувания. Затова до мястото, където смятал, че се намира кратерът, образуван от падането на метеорита, Кулик стигнал сам.

По принцип разсъжденията му били правилни. Та какво друго би могло да предизвика такива унищожения и такива сътресение, освен метеорит? Но там, където се надявал да види някакви останки от метеорит или някакъв кратер, нямало нищо. Затова пък, за свое учудване, в самия център на взрива, там, където унищоженията би трябвало да бъдат най-големи, Кулик видял неповалена от взрива, изправена гора. Наистина дърветата били обгорени или овъглени, без игли и изглеждали като телеграфни стълбове, но стояли! Това е много важно наблюдение.

Следи от метеорит Кулик не намерил нито този път, нито по-късно. Още много пъти той ходил в Красноярския край с надеждата, че накрая ще намери доказателство, което ще потвърди неговата „метеоритна теория.” От края на 1929 г. той прекарал тук общо 19 месеца. До избухването на войната публикувал много доклади и многократно ги представял на заседанията на Академията на науките. Това са подробни, точни, прецизни и преди всичко обективни доклади. Именно те и до днес са основа на знанията за състоянието на тайгата след взрива.

Много учени от различни държави са изследвали тази област, но не е открито тялото, предизвикало този взрив. Група от американски учени са открили малък метеорит, за който предполагат, че е остатък от голям метеорит, изгорял при удара в земята. Според компютърни симулации тялото е каменен метеорит, широк 80 м., който е навлязъл в атмосферата под ъгъл 45 градуса и се е разпаднал на предполагаемата височина. Те също така отчели, че след експлозията са останали само дребни камъчета. Затова в тази област не бил открит кратер, какъвто се е очаквало да има след подобна катастрофа.

Изследванията на взрива на Тунгуския метеорит не са приключили. Болшинството от учените считат, че това тяло с огромна кинетична енергия е имало малка плътност. Според една от хипотезите това е била малка комета – топка от воден лед и газ във вид на сняг, движеща се със скорост около 30-40 км/сек.

Според друга теория, Тунгуският метеорит се е състоял от антивещество. Взривът, наблюдаван при падането на Тунгуския метеорит, всъщност е резултат от взаимодействието на веществото на Земята с антивеществото на метеорита, което е съпроводено с отделянето на огромно количество енергия. Предположение за подобен ядрен взрив обаче противоречи на факта, че в района на Тунгуска не е отчетено повишение на радиоактивността.

Друга хипотеза пък представя Тунгуския метеорит като микроскопична черна дупка, която е проникнала в Земята от Тунгуската тайга, преминала е през планетата и е излязла от Земята.

Въпреки многобройните хипотези и теории Тунгуския метеорит и до днес е обвит в мистерии и загадки.

 

Advertisements

Златната стрела

Живял на земята приказен богатир, със  сила нечувана, със смелост невиждана. Той имал удивително оръжие – вълшебна  златна стрела. Но не с това стрелата била известна, че била от чисто злато  изкована, със скъпоценни камъни украсена, а с това, че притежавала чудесно  свойство. Достатъчно било богатирът да вземе своя лък, да опъне тетивата – и  летяла стрелата до края на света с такава бързина, че човешкото око не можело  да я проследи. И там, където тя падала, възпламенявал се въздухът, закипявала  водата, разтрепервала се земята, загивало всичко живо. Страшно било това оръжие,  ни с перо да го опишеш, ни в приказка да го разкажеш.

За щастие то се  намирало в надеждни ръце. Богатирът бил честен човек, справедлив и огнената  стрела без необходимост не използвал. Други държави той не нападал, и неговата  родина враговете не нападали – страхували се. Страхували се, но в същото време  мечтаели да притежават това смъртоносно оръжие, за да покоряват чуждите земи. Но  не било възможно! Зорко пазел богатирът вълшебната стрела, скрил я дълбоко под  земята.

Много много години живял богатирът и много години пазил чудодейната стрела.  Но ето дошло време да се раздели с живота.  Замислил се богатирът: На кого да  предаде стрелата? На синовете си наследници? Не трябва. Макар че те са войни  честни и смели, те са още млади. Няма да могат да удържат на съблазанта да  изпробват силата на оръжието – и ще избухне тогава братоубийствена война. На кого още? Има ли на земята човек, достатъчно силен и благоразумен, на  когото може да се довери стрелата, без да се опасява, че той ще я използва за  зло на хората? Няма такъв човек, не се е родил още! Не бива да се оставя на  земята огнената стрела, защото злите, алчните хора, притежавайки такова страшно  оръжие, могат да подпалят всеки свят и да го разрушат до основи. И решил  богатирът да скрие вълшебната стрела така, че никой да не може да я намери през  хилядолетията. И едва тогава, когато хората, най-накрая, престанат да воюват,  когато се научат да ценята и пазят мира – тогава те ще намерят стрелата, за да  използват нейната чудодейна сила за мирен труд.

Извикал богатирът своите синове и им казал:

– Деца мои, аз съм стар и тежко болен. Не ми остава да живея много. Чуйте  моята последна повеля: отворете подземието ето с тези ключове, вземете златната  стрела, за страшната сила, на която вие сте слушали, и я хвърлете в средата на  Черното море, в най-дълбокото.

Тръгнали синовете да изпълняват желанието на умиращия си баща, взели  вълшебната стрела и още същата нощ се отправили на път. Дълго ли вървели те,  кратко ли, и ето че пред тях се показали сини планини. Със своите високи върхове  те подпирали синьото, прозрачно, като че ли от кристал небе. Изкачили се братятя  на планините и пред погледа им се открила величествена картина: далече-далече  долу се простирало огромно безбрежно море. Обвито в утринна розова завеса, то  още спяло. В неговите тихи води се отразявал червения кръг на изгряващото  слънце. Това било Черно море. И изведнъж братята разбрали, че им е жал да се  разделят с драгоценната стрела, и честолюбиви мечти ги завладяли.

– Послушай, братко, – внимателно казал по-малкият, – защо да хвърляме такова  богатство в морето? Нали то е наше наследство…

– Да, – съгласил се  по-големият, – вълшебната стрела по право трябва да принадлежи на нас, и е  глупаво просто така да се откажем от нея…

– А ако ние притежаваме огнената  стрела, – продължил по-малкият брат, – ние ще превземем тази красива страна, ще  построим на върха на планината замък, ще си вземем за жени най-прекрасните от  прекрасните…

– Да, но защо само една страна! – възкликнал по-големият брат.  – Ние ще можем да превземем всички страни, които знаем и които още не знаем. Ние  можем да имаме много жени, на нас безпропотно ще ни се подчиняват всички. Ние ще  станем владетели на света…

И се договорили братята, че ще скрият стрелата в  планината, а на баща си, ако още не умрял, докато се върнат, ще му кажат, че са  изпълнили волята му. Както се договорили, така и направили. Оставили чудодейната  стрела в една пещера, затворили входа с огромен камък и се върнали по обратния  път.

Колко голямо било тяхното удивление, когато, връщайки се в къщи, те  узнали, че баща им по някакъв начин е разкрил техния замисъл. С негодувание се  нахвърлил старецът на своите синове, като ги обвинил в родителско  непослушание.

– Аз няма да умра дотогава, – казал той, – докато чудодейната  стрела не попадне на дъното на Черното море.

Тогава синовете, като се убедили, че е невъзможно да запазят за себе си  вълшебното оръжие, отново се отправили към бреговете на далечното море и с тъга  изпълнили желанието на баща си. Огнената стрела паднала в морската бездна.  Потъмняло от гняв морето, закипяли, развълнували се неговите тихи води.

И  оттогава не може да се успокои Черно море. Отново и отново се бунтува то,  клокочи, повдига огромни вълни, опитва се да изхвърли от недрата си  смъртоносното оръжие.

Екатерина II Велика

Екатерина II Велика (на руски Екатерина II Великая), родена София Фредерика Августа фон Анхалт-Цербст, е императрица на Русия от 1762 г. до смъртта си. Тя се възкачва на руския престол на 33 годишна възраст, в резултат на дворцов преврат, извършен на 28 юни 1762 г. Измайловският и Семьоновският гвардейски полк подкрепят възторжено новата владетелка, която е провъзгласена за самодържавна императрица в Казанския събор в Петербург.

Въпреки многото легенди за нейната необикновена личност неоспорими са няколко факта, че е най-дълго управлявалата Руската империя личност – цели 34 години, и че е била много похотлива. Знае се, че всичките й любовници са били и съветници в политиката й. Но до последния момент Екатерина не загубва самостоятелността във взимането на решенията си. С изключителната си женска интуиция тя променя облика на Русия завинаги. Превръща страната, която управлява, във велика сила и непреодолим фактор за останалите европейски държави. Разширява територията на империята във всички посоки и строи дворци, които бележат величието на Русия.

В края на петата поредна Руско-турска война от 1768-1774 година, предприета от великата руска императрица Екатерина Втора на 21 юли 1774 година е сключен договора между Русия и Османската империя в Кючюк Кайнарджа в Добруджа, близо до Дунав край Силистра. От името на Русия подписва граф Пьотр Румянцов. Подготовката на договора, уточняването на текста му, превода и подписването му траят около шест месеца. Граф Румянцов лично води цялата дипломатическа операция.

Легендата разказва, че Екатерина Велика по това време е безумно влюбена в него и ревнувайки го лудо пристига в Кайнарджа в свита на група придворни дами и престоява известен период от време там. Тя пристига с цел да го проследи дали й изневерява, но много скоро не издържа и му разкрива анонимността си. Няколко седмици императрицата и графът изживяват своята любов в Кайнарджа инкогнито, за която местните жители още разказват за техните „любовни гнезда.”

Феникс

Фениксът (древногръцки: Φοῖνιξ; персийски: ققنوس; арабски: العنقاء أو طائر الفينيق; китайски: 鳳凰 или 不死鳥; иврит:פניקס) е митична свещена огнена птица, легенди за която могат да се открият в персийската, гръцката, римската, египетската, китайската, японската, корейската, индийска, славянска и други митологии.

Китайската митология гласи, че птицата живее далеч от хората, високо в планините Кунлун, където свива гнездо върху масивните дървета У-Тунг. Появява се за пръви път по времето на императора Хуанг Ти (около 2600г. пр. н. е).

Източните легенди разказват, че огнената птица олицетворява Огъня, от който се е родила майката Земя. В азиатската митология Фениксът е един от четирите свещени пазителя на света, известни още като четирите небесни краля / воина. Те са:

—   Костенурката-змия – Пазител на Севера и елемента Вода, нейният сезон е Зимата, цветът – черен.

—   Белият тигър – Пазител на Запада и елемента Метал (или стихията Земя) , сезон – Есен, цвят – бял

—   Драконът – Пазител на Изтока и елемента Дърво (или стихията Въздух), сезон – Пролет, цвят – син/ зелен

—   Фениксът – Пазител на Юга и елемента Огън, сезон – Лято, цвят – червен

Тук е моментът да отбележим, че в китайското изкуство Фениксът е изобразяван понякога и с окраска, преливаща в цветовете бяло, черно, синьо, зелено и червено – тоест всички багри и на останалите три пазителя. Това на свой ред още веднъж потвърждава преданието, че Фениксът е най-силният пазител.

Китайските легенди разказват, че първоначално това са били две птици – мъжка и женска. Женската е носела името Хуанг и е символизирала лунния цикъл, а мъжката – Фенг: лятото и слънцето. Едно от древните имена на Феникса е именно Фенгхуанг. В последствие боговете завинаги свързали мъжкия и женския Феникси, като ги превърнали в една единствена птица, която става символ на Ин и Ян, на грацията, мира и любовта.

Корейската митология гласи, че Фениксът има два духа – този на огнената птица, пазител на Света, но същевременно и Черния Феникс, олицетворяващ същинската, безгранична ярост, способна да изгори в пламъци Земята.

Всяка отделна част на свещената птица символизира нещо: главата – целомъдрието, но и доблестта; крилата – отговорността, но и свободата; гърба – благоприличието и сигурността; корема – вярата;  гърдите – милостта и състраданието.

Японските предания гласят, че огнената птица (при тях изобразявана със златни пера и украсено със скъпоценности чело) се появява на Земята винаги и само с цел да помогне на хората. Появата ѝ се свързва с началото на нова ера. Символ е на Слънцето, верността и Любовта.

При корейците птицата е изцяло огнена, създадена от пламъци и олицетворява Жената – като символ на безграничната обич на майката Земя към чедата си. Драконът е бил изцяло отдаден и влюбен във Феникса.

Всички митологии гласят, че птицата може да се преражда в жив човек, който може да изживее цял един живот, без тя да се „активира.”
На Земята винаги може да има само един Феникс, едва когато той избухне в пламъци и се прероди от пепелта се появява нов.

В Древен Египет Фениксът е свещеният бог Бену, обикновено изобразяван като чапла или паун с красиви огнени (или златни) пера. Неговият истински дом е бил в Арабия. Но на всеки 500 години птицата е идвала върху парчето скала Бен-Бен, намиращо се в Храма на Слънцето, Египет, за да изгори и се прероди в пламъците на Свещеното Дърво. Очаквайки изгрева и първите слънчеви лъчи, възпламеняващи Дървото, Бену е пеел своята приказно красива и единствена песен, звуците от която карали целия свят да притихва в захлас. Египетският феникс символизира прераждането, благоденствието и слънцето. Безсмъртието му е дар от Озирис, за да може птицата да служи вечно на хората, олицетворявайки живота и силата на съзиданието.

Персийският аналог на Феникса е Симургх. В тяхната култура е изобразяван като голяма, силна, сребърна птица с огнени метални криле, опашка на паун, нокти на лъв и глава на куче. Домът ѝ (гнездото) се намирал в Дървото на познанието, което понякога птицата разклащала толкова силно, че семената му се понасяли във всички земни посоки. Древните перси са смятали, че Симургх  живее във всеки един човек.

В Талмуда евреите наричат своя Феникс „Милчам” или „Хол”. Според легендата, когато Ева е изяла плода от Дървото на познанието, била обзета от завист заради безсмъртието и чистотата на останалите райски създания. По тази причина ги убедила и те да ядат от плода, за да станат като нея. Всички с изключение на Милчам я послушали. Господ го възнаградил като го поставил в опасан с високи стени град, където да живее в мир 1 000 години. В края на тези хиляда години всички негови пера окапвали и той се свивал до размера на яйце, от което се прераждал. Наричат Милчам Пазител на земната твърд. Той следва слънцето по неговата орбита, улавяйки слънчевите лъчи с разперените си красиви криле. Без него животът на Земята би бил невъзможен. На дясното му крило са изписани думите: „Не съм роден нито от Небето, нито от Земята. Роден съм от огън.”

Славяните и по-точно руснаците наричат Феникса  Жар-птица. Описват я като вълшебна птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птицата обитава короната на Свещеното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способността да прелита между света на боговете Прав и света на хората Яв. Огнената птица охранява и плода на живота — златната ябълка, която расте по клоните на Дървото. Когато Жар-птицата умре, тя се превръща в пепел, след което се възражда от нея.

Класическият Феникс (въпреки, че самото име най-вероятно е с асирийски произход) е роден от гръцки мит, който до голяма степен обединява елементи от всички изброени дотук култури, като в по-голямата си част стъпва върху египетската легенда. Фениксът е красива птица, подобна на паун или орел с огнено-златисто оперение. Гърците са вярвали, че Фениксът живее в Арабия край прохладен извор. Всяка сутрин при пукването на зората се къпе в извора и пее толкова прекрасно, че Аполон, запленен от гласа ѝ, спира колесницата си (Слънцето), за да се наслади на песента ѝ. Фениксът се храни с утринна роса. Циклите на прераждане варират между 500, 1 461 и 12 594 години. Птицата е надарена със способността да се регенерира и поради това не може да бъде наранена. Но е самотна. В един отрязък от време може да съществува само една птица, тъй като се възражда от собствената си пепел. След изтичането на поредния жизнен цикъл Фениксът си построява гнездо от най-благоуханна дървесина, канелени клонки и мирта и се самозапалва в него. Птицата и гнездото горят заедно, превръщайки се в пепел. От пепелта след три дни се възражда новият Феникс, млад и силен. Събира останалата пепел в яйце от смирна и отлита до Хелиополис, където полага яйцето на олтара на бога на Слънцето. За гърците Фениксът е символ на възкресението (прераждането), безсмъртието, живота след смъртта, триумфа над бедствията, на огъня и живота, на новото начало, на божественото и Любовта.

Почти няма народ, който да не е разказвал и пази легенди за Феникса. Тук са само някои от най-популярните, но огнената птица присъства и в индианската, филипинската, скандинавската и много други митологии. Стотици автори – и съвременни, и древни са били запленени от мистичната аура на Феникса и са го изобразявали с думи или по приложен начин. Независимо от различията ни – цвят на кожата, религия, местоположение, обичаи и т.н., легендата за Феникса обединява определени характеристики и е доказателство, че ние сме просто хора, изповядващи едни и същи непроменливи във времето ценности и идеали – любовта, божественото, знанието, вярата в доброто, чистата сила, състраданието и благоденствието.

Храмът Св. Василий Блажени в Москва

Църквата „Св. Василий Блажени” на Червения площад в Москва е главния храм на руската столица. Ето защо, за много хора в света, той е символ на Русия. В момента храма е филиал на Държавния исторически музей, а от 1990 г. той присъства в Списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.

Въпреки, че е известна на всички със сегашното си име, тази легендарна сграда официално се нарича „Покров Богородичен”. На 1 октомври 1552 г. – празника Покров на Пресвета Богородица, руски войски, водени от цар Иван Грозни започват атака срещу Казан и превземат Казанското ханство. В чест на победата царят нарежда да се построи храм, наречен на самия празник. Строителството му започнало през 1555 и продължило до 1561 година.

По-рано, на същото място се издигала църквата „Света Троица”, в която на 2 август 1951 г. бил погребан отшелника Василий Блажени, откъдето идва и неофициалното име на храма. Още в ранна възраст той напуснал дома си и се скитал из столицата. Отдаден на Бога, Василий имал дарбата да пророкува и с предсказанията си се прочул в цяла Русия. Иван Грозни също го тачел и посещавал. Според легендата самия чудотворец събирал пари за храма и преди смъртта си той ги дал на царя. След построяване на Покровския храм, лобното място на светеца се оказало близо до една от стените му и през 1588 г. тленните му останки били преместени в параклис, построен и осветен в негова чест.

Не е напълно сигурно кой е бил главният архитект на църквата, но се предполагае, тя е дело на Постник Яковлев. Друг мит гласи, че като видял църквата, Иван Грозни наредил да ослепят майстора й, за да не може да построи никога друга такава, която да се мери по красота с неговата, но историците единодушно заявяват, че това е само градски фолклор.

Има и трета легенда, свързана с изящната красота на „Св. Василий Блажени”, в която се разказва, че когато зърнал църквата Наполеон бил толкова впечатлен от нея, че поискал да я демонтира и отнесе със себе си в Париж. Тъй като това било невъзможно, когато изтеглял армията си от Москва той наредил да я сринатат до основи. Войници натъпкали храма с барут, запалили фитилите и тогава се случило чудо. Завалял дъжд, който бил много краткотраен, но толкова проливен, че предотвратил експлозията.

В историята на храма са вписани не един случай, в който той успява да оцелее въпреки всички промени в Русия и опитите да бъде разрушен. Един от тях е в началото на ХХ век, когато за малко да стане жертва на болшевиките и техния атеизъм. През 1918 г. комунистите убиват свещеника, конфискуват имуществото на християнската светиня, претопяват камбаните и я заключват. По-късно през 30-те години на същия век, близкия съратник на Сталин – Лазар Каганович, който отговарял и за преустройството на Червения площад предложил църквата да бъде разрушена, за да има повече място за официалните парадни шествия. Първоначално Сталин отхвърля идеята, но след известно време все пак разрешил тя да бъде съборена. Унищожението на храма трябвало да се извърши от Пьотр Барановски – архитект и поклонник на руската култура, но той категорично отказал и даже заплашил,  че ще си пререже гърлото на стъпалата пред храма. Така той предотвратил желанието на руския диктатор, който го пратилв затвора с пет годишна присъда.

В архитектурно отношение божията обител представлява съвкупност от осем параклиса, наредени около един – девети и всички обединени от обща основа, обходна галерия и вътрешни преходи. Върху всеки от тях има купол, обагрен в ярки цветове. Според специалисти замисъла на строежа почива на дълбок религиозен символизъм, свързан с идеята за Новия Йерусалим и по точно описаното в Откровенията на Йоан – Небесното Царство. Осемте кули разположени около централната църква образуват осмовърха звезда, а числото 8 има дълбок религиозен смисъл и се свързва сденя на Възкресението Христово, който според древния еврейски календар е осмият ден, а също така и с обещаното (осмо) Небесно Царство, последващо второто пришествие на Христос.

Днес храмът е музей и е отворен за обществеността всеки ден без вторник. Неговите посетители могат да се изкачат по вита стълба и да се полюбуват на иконостаса, в който се намират икони от 16-19 век. Стените са украсени с картини с маслени бои и стенописи от същия период. Според много хора необикновената красота на „Св. Василий Блажени” не трябва да се използва само като паметник на руската архитектура, но и като православна светиня. Те смятат, че възобновяването на богослужения в църквата би и дала втори живот.

Распутин

Григорий Ефимович Распутин, една от най-противоречивите и енигматични фигури в руската история, е роден на 22 януари 1869 г. в с. Покровское, Тюменска област, Русия. Той е третото дете в сравнително заможно селско семейство.

Ранните му години по никакъв начин не предполагат влиянието, което той впоследствие придобива върху руската царска власт. Първоначално Распутин се отдава на пиянство и разгул. През този период той се жени за Прасковя Дубровна, като му се раждат четири деца. За известен период дори става крадец, но е заловен.

Животът му се преобръща, след като става член на сектата на т.нар. хлестити. Основен постулат в тяхното учение е, че човек първо трябва да съгреши, за да може след това да изкупи греховете си. Именно тогава, около 1900-та година, Распутин се замонашва и решава да посети Атон- изминава целия път пеша, като наказание за сторените грехове.

Близостта му с царското семейство на Николай ІІ и жена му Александра датира от 1907 г. Известен факт е, че Романови са имали влечение към окултните науки и това вероятно е спомогнало Распутин да стане един от най-приближените хора на царската двойка. Една случка обаче окончателно затвърждава тази му позиция. През 1907 г. болният от хемофилия престолонаследник Алексей получава остра криза и царица Александра изпраща да повикат Григорий Распутин, след като усилията на лекарите остават безрезултатни. Распутин прекарва цялата нощ до леглото на младия царевич в състояние на полутранс и молитви и успява по чудодеен начин да облекчи страданията му. След тази случка влиянието му нараства дотолкова, че дори срещите на царското семейство започват да зависят от него.

Руската аристокрация започва да недоволства от силните позиции на Распутин, още повече, че той се намесва дори и в делата на Руската православна църква. Под негово влияние Николай ІІ назначава за митрополит на Петроград скандалноизвестния с хомосексуалните си наклонности епископ Питирим. След тази случка сред руската аристокрация започва вече да се обсъжда и въпросът за физическото ликвидиране на Распутин.

Убийството му е легенда и до днес. Когато Распутин става толкова близък на монарха и съпругата му, че започва да реди кабинети и да сменя министри, няколко души правят заговор срещу него. Лидер на групата е най-богатият руснак на онова време – аристократът Феликс Юсупов. Юсупов кани у дома си Распутин и го черпи с обилно напоени с цианкалий сладкиши и вино. Отровата не действа, така че Юсупов стреля в гадателя. Распутин обаче успява да избяга на двора на палата на кея и там отново стрелят по него. Когато са убедени, че е убит, за всеки случай заговорниците го товарят на автомобил и хвърлят тялото му в Нева. Намерен е няколко дни по-късно, а аутопсията установява, че Распутин издъхва едва заради удавяне в мразовитите води на реката. Започва дело за разследване на убийството му, но по-късно то е прекратено. Тялото на Распутин е изгорено на клада в нощта на 10 срещу 11 март 1917 г.

Свети Трифон-част 2

Малцина знаят, че св.мчк. Трифон е покровител и на една малка общност-на соколарите. Според древно предание руският цар Иван Грозни бил страстен соколар.

Веднъж по време на лов в известното с богатия си воден дивеч село Напрудное (днес северно предградие на Москва, в района на Рижката гара) той загубил своя любим бял северен сокол–изключително красива птица. За нея отговарял младият соколар Трифон Патрикеев (от рода на князете Патрикееви). Отчаян от загубата, цар Иван Грозни заповядал на младежа да намери неговия пернат любимец в тридневен срок и го заплашил със смърт, ако се върне с празни ръце.

Три дни младият Трифон търсил безуспешно птицата в Соколарската гора. В края на дадения му срок приседнал на склона при хълма на Голямото езеро и задрямал изтощен.Насън му се явил св. Трифон на бял кон със сокол на дясната ръка и му казал: „Стани, вземи този сокол и прославяй Бога“, а после му показал, къде да го намери–на една ела в Митищенската гора.

Соколарят тутакси скочил. По указанията на светеца тръгнал и намерил дървото, а на върха видял изгубения сокол. Без да се бави, занесъл ценната птица на царя и спасил живота си. В памет на това чудно избавление от смъртта, Трифон Патрикеев построил на мястото, където му се явил св. мчк. Трифон, отначало малък параклис, а по-късно и църква, която съществува и до днес и се отнася към ХVІ век. На стената и има интересна фреска–Св. Трифон, с кацнал бял сокол върху дясната ръка. Това е т. нар. „руска икона“ на св. Трифон. Днес оригиналът й се съхранява в Третяковската галерия.

Previous Older Entries