Один

OdinОдин е върховният бог в митологията на скандинавците. Повелител на небето и справедливата война, следи за справедливост. Баща на Тор, Тир, Балдур и други богове.
Один, върховният бог, седял на трона си в най-великолепната зала на Валхала със златен шлем и в златна броня. В него съжителствали силата и мъдростта, изкуството на поезията и силата на властта. Той създал човешките закони според митовете, наредил жертвоприношенията и по негова заповед валкириите водели във Валхала падналите в боя герои, където те ще пируват заедно с Один до края на света-Рагнарьок, когато ще излязат на последен бой рамо до рамо с боговете срещу Локи и слугите му.
Один седял на златен трон и държал в ръката си направено от джуджета копие, наречено Гунгнир, което при всяко хвърляне безпогрешно улучвало целта. Осмокракият му кон Слейпнир можел да го пренесе в боя по-бързо от вятъра. На лявото и дясното рамо на Один са кацнали по един черен гарван-Хугин и Мунин, мисълта и паметта. Один пращал всяка сутрин своите птици и те обикаляли целият свят и донасяли новини за съдбата на народите. До Один седели вълците Гере и Фреке, на които давал цялата си храна, от която самият той нямал нужда.
Когато настъпи Рагнарьок и Локи нападне Асгард, Один ще се сражава с чудовищния вълк Фенрир, който ще го погуби, ала синът му Видар ще отмъсти за него, убивайки звяра.

Advertisements

Създаването на света според скандинавската митология

Скандинавска митология 1Според Скандинавската митология в началото не е имало буквално нищо. Нищо, освен една огромна бездна, наречена Гинунгагап, а на север и на юг от нея – съответно царството на мъглите, Нифелхейм и царството на огъня, Муспелхейм. Изведнъж от царството на мраза и мъглите се появил изворът Гергелмир, който пълнел всички морета. От него бликнали дванадесет могъщи и големи реки, които стремглаво се понесли на юг към Муспелхейм. Разбира се, Нифелхейм сковавал водите на извора, но той бил толкова могъщ, че никога не пресъхнал или замръзнал. За сметка на това ледовете се понесли още по-бързо към царството на огъня. Накрая, ледът достигнал толкова близо, че започнал да се топи.

Когато искрите и пламъците от огненото царство се смесили с леда, на място, наречено Гинунгагап или Хаос, Празнота, те му вдъхнали живот и от него се появила исполинската фигура на първото живо същество – великана Аургелмир, познат и като Имир. От лявата ръка на Имир се появили момче и момиче, а от краката му се родил шестоглавият великан Трудгелмир, предшественик на хримтурсите, рода на великаните или тролите, коварни и жестоки като пламъка и леда, които създали техния прародител. Заедно с великаните, от топящия се лед се появила и гигантската крава Аудумла. Четири реки от мляко потекли от вимето й, давайки храна на Имир и децата му. Понеже все още нямало пасища, Аудумла се хранела, облизвайки солените ледени грамади. Една от тези грамади постепенно се стопила и от нея се появил могъщият великан Бури, чийто син, Бор, взел великанката Беслу за жена. Тя родила трима синове-богове – Один, Вили и Ве.

Скандинавска митология 2Но на новородените богове от расата Аезир, или наречени ази, не се понравил света, в който трябвало да живеят, а и не искали да понасят тираничното господството на жестокия Имир. Те въстанали срещу него и след дълга и тежка битка го убили. Рукналата от него кръв удавила кравата Аумдула и всички други великани, без един. Само внукът на Имир – великанът Бергелмир успял да построи лодка, с която се спасил заедно с жена си.

Сега вече никой не пречел на боговете да уредят света според своето желание. От тялото на Имир те създали земята – кръгла и плоска. Нарекли я Митгард, или Средната земя. Разположили я всред огромното море, образувано от кръвта на великана. С черепа на Имир създали небосвода, с костите му – планините, а от косите – дърветата. От зъбите му направили скалите, а от мозъка – облаците. От искрите на Муспелхейм създали звездите. Живата искрица нарекли Сол, а мъртвобледата сгруя оформила Мани. Сол бил олицитворение на огъня и топлината, а Мани контролирал течението на водите и въобще движението.

Скандинавска митология 3Първата зеленина, която поникнала било вечно зелено и огромно ясеново дърво, което по-късно било наречено Игдразил. То е първото растение и клоните и корените му проникнали и докоснали всичките девет свята, а корените му лежали в три страни – Нифелхейм, Йотунхейм и Митгард. Измежду тях бликали чудесни извори. Първият – Гергелмир в Нифелхейм, вторият в Йотунхейм. Това бил изворът на мъдростта. Страшният, сляп великан Мимир, най-могъщият от всички великани, охранявал водите му и не позволявал никому да пие от него. Третият извор – Урдр, се намирал в Митгард. Той бил толкова прозрачен и чист, че който се потопял в него, ставал бял като сняг. Във водите му може да се види във вид на отражение всичко, което се е случило в миналото, а пиейки от него се придобивало познание за причините, довели до настоящето. До този извор било обиталището на норните. Там те разплитали нишките на съдбите на всяко човешко същество от първия ден.

След като сътворили света, Один и братята му решили да го населят. Отишли на брега на морето и видяли две дървета – ясен и бряст. Один им вдъхнал дух и съзнание, Вили им дал ум и чувства, а Ве – сетива и реч. Те се превърнали в първия мъж – Аск и първата жена, Ембла. Заселили се в Митгард, и били праотците на всички хора. Друга легенда гласи, че Аск и Ембла се спасили под кората на Игдразил. При изграждането на новия живот, боговете и хората се ръководели от „Златните таблици”, които някога принадлежали на Один. Така новият свят щял да израстне по-миролюбив и освободен от старите демони.

Синовете на Бор поразмислили какво да правят с оцелелите великани и решили, че трябва да има някаква гаранция срещу това те отново да завладеят всички светове. Отвъд морето, на север от Митгард, те създали страната Йотунхейм и я дали във владение на спасилия се великан Бергелмир и неговите потомци – ледените великани.

Скандинавска митология 4Децата на Бергелмир, живели в Йотунхейм, а един от синовете му, на име Нарви имал дъщеря на име Нот, или нощ. Тя имала трима съпрузи, от които били нейните деца. От великана Наглфари се родил синът й Ауд. Със следващия си съпруг – Анар имали дъщеря Йорт, земя, надарена с плодородие, а с последния – Делинг създали син – Дагр, носител на дневната светлина. Один помолил Нот и сина й Дагр да се качат на две великолепни колесници, движещи се по пътя на Сол, така че да носят със себе си нощтта и деня на хората. Конят на Нот се наричал Хримфакси и неговата грива носела тъмнината, докато конят на Дагр – Скинфакси осветявал с блестящата си грива небето и земята. Сол също имал два коня – Арвак и Алсвидр, гривите им излъчвали светлина, а самия Сол – топлина.

След време боговете станали повече, а на най-стария от тях – Один, му се родили много деца, които създали своя собствена страна. Нарекли я Асгард. Била високо над облаците, толкова високо, че нито един смъртен не можел да я види. Тогава поставили мост от трептящ лед в небесата, който светел с цветовете на дъгата и свързвал света на Средната земя с Небесния свят – този мост бил наречен Бифрост. Лошо се пишело на онзи, който дръзнел да се изкачи по него. Червената ивица на моста-дъга бил вечният, никога неугасващ пламък. Той бил безвреден за боговете, но изгарял всеки смъртен, който се докоснел до него.

Норни

Безгрижно и щастливо живеели хората в златния век, но това не продължило дълго. От изток, от страната на великаните, в Митгард дошли три жени. Едната от тях била стара и грохнала и се наричала Урд – „миналото”, другата била зряла жена и се наричала Верданди – „настоящето”, а третата била съвсем млада и се наричала Скулд – „бъдещето”. Тези три жени били прорицателките норни, вълшебници, надарени със способността да определят съдбата на света, на хората и даже на боговете.

„Скоро, много скоро жаждата за злато ще проникне в сърцата на хората и тогава ще свърши златния век” – казала Урд. „Хората ще се убиват и мамят заради златото. Много славни герои ще бъдат заслепени от блясъка му и ще загинат заради него” – добавила Верданди. „Да, всичко ще бъде така, но ще мине време и златото ще изгуби властта си над хората и тогава те ще бъдат отново щастливи.” – казала Скулд.

„Жаждата за злато ще завладее не само хората, но и боговете и те също ще проливат кръв и ще нарушават клетвите си” – отново заговорила Урд. „Великаните ще започнат война с боговете. Тази война ще продължи много години и ще завърши с гибелта на боговете и великаните.” – казала Верданди. „Да, така ще бъде, но не всички богове ще загинат. Техните деца и онези от тях, които не са убивали и не са престъпвали клетвите си, ще оживеят и ще управляват новия свят, който ще възникне след гибелта на стария.” – възразила Скулд.

И наистина, всичко в света започнало да става така, както предопределили норните. В сърцата на хората се зародила алчността. Много от тях оставили мирните си занимания, хванали мечовете и започнали да воюват. Слънцето в небето продължавало да грее все така, но хората вече не били така щастливи, както преди. Сбъднало се и другото предсказание – между боговете и великаните започнала жестока борба, която продължавала векове. Безсилни да се доберат до Асгард и да победят азите, великаните насочили гнева си към хората. Започнали да изпращат в Митгард студове и суша, бури и градушки, а понякога спускали от планините огромни лавини, под които изчезвали цели селища. За да защитят хората от злодеянията им, боговете издигнали от веждите на Имир пръстен от високи, непроходими гори. Но понякога гигантите успявали да се промъкнат през него и тежко на онзи, който се изпречвал на пътя им. Желаейки да погубят света,те изпратили чудовища след слънцето и луната, за да ги погълнат. Единственият бог-аз, от който великаните се страхували, бил гърмовержеца Тор, който водел всеки ден безпощадни битки с тях, наказвайки ги за деянията им.

Елфи и гноми

Веднага щом в небето засияло слънцето, животът на земята станал по-весел и по-радостен. Хората се трудели мирно в полето, всички били доволни и никой не искал да стане по-знатен или по-богат от другите. В тези времена боговете напускали често Асгард и странствали по света. Те научили хората как да добиват руда, как да направят първата наковалня, първите клещи и първия чук. С тяхна помощ, след това били изготвени всички сечива и инструменти. Тогава нямало войни, нямало грабежи, нямало клетвопрестъпления. В планините хората добивали много злато, но не го трупали като съкровише, а правели от него домакински съдове и украшения. Затова наричали този век „Златен”.

Веднъж, търсейки в земята руда, боговете Один, Вили и Ве намерили червеи, които се появили в тялото на Имир, от което преди време били направили земята. Гледайки ги, Один казал: „Ние населихме с хора повърхността на земята, но забравихме за нейните недра. Нека направим от тези ненужни червеи малки човечета-гноми и да им дадем във владение подземното царство. Ще го наречем Сварталфхейм т.е Страната на черните елфи.” Тогава брат му Вили попитал: „А ако им омръзне да живеят там и поискат да излезат навън, на слънце?” „Не се бой, братко” – отвърнал Один. „Ще направя така, че слънчевите лъчи да ги превръщат в камъни. Това ще ги накара да живеят само под земята.” „Добре, съгласен съм” – казал Вили. „Но ние забравихме не само недрата на земята. Ние забравихне и въздуха. Нека тогава превърнем част от тези червеи в черни елфи или гноми, а другата – в светли елфи. Тях ще ги заселим във въздуха между Митгард и Асгард и ще наречем страната им Алфхейм т.е. Страната на светлите елфи.” Братята се съгласили с него и се захванали на работа. Така се появили гномите и елфите и скоро след това, гномите станали най-изкусните майстори. Никой не можел да обработва скъпоценните камъни и металите по-добре от тях. Даже самите богове често търсели услугите им. Докато гномите работели в недрата на земята, светлите елфи се трудели на повърхността й. Те отглеждали най-красивите и ароматни цветя и всяка година покривали земята с тях, за да я направят още по-красива.

Балдар

Балдар е един от най-светлите и прекрасни образи в скандинавската митология, както и най-трагичните. Той бил най-красивият сред асите. Балдар е бог на слънцето и пролетта. Носел радост, топлота и мир. Бил син на Богиня Фриг и Бог Один. С идването на Балдар на земята настъпва пролетта, животът се пробужда и всичко става все по-светло и по-красиво. Никому не бил сторил зло и бил обичан от всички.

Живеел в Асгард и се радвал на живота с останалите Аси. Чувствал се прекрасно сред тях и те със него. Но зла покроба надвиснала над Балдар. Всяка нощ сънувал, че скоро ще умре и че ще се спусне в мрачното царство на Богиня Хел (от там идва и английската дума hell-ад; а тази богиня била дъщеря на Локи). Сърцето му се свивало от мисълта за близката смърт. Один отишъл да се посъветва с Мимир, обаче той не можел да помогне. Отишъл и  при трите богини на Съдбата – Норните и те не дали някакъв обнадеждаващ отговор за избавление. Балдар трябвало да слезе в подземното царство, но щяло да дойде ден, когато да се върне.

Богиня Фриг решила да направи следното. Тя поискала клетва от  всеки камък, всеки метал, всяко растение, всеки див звяр, птица или риба, че нищо  няма да сторят на сина й. Това било чудесна идея, която дала резултат.

Само че забравила да вземе обещание от дивия имел. Той бил още недорасъл и не можел да даде клетва.

Всички се зарадвали и Балдар най-вече. Всички славели прозорливостта и мъдростта на богиня Фриг. Балдар се утешил и отново бил радостен. Забравил за сънищата си и помолил Боговете да проверят неговата неуязвимост. Те го замервали с мечовете си, камъни, лъкове и стрели. Но нищо не можело да му се случи.

Само Локи не се радвал на това. Той много завиждал на Балдар и умирал от злоба по неговата лъчезарност, красота и неуязвимост. И решил да открие слабото му място.

Преобразил се на старица и отишъл при богиня Фриг. Казал й, колко се притеснявал, че другите могат да погубят Балдар. Богиня Фриг, не разбирайки кой стои пред нея, гордо заявила, че няма защо да се страхува. Но направила и фаталната грешка да каже, че не взела клетва от дивия имел.

Локи бил извън себе си от радост. Направил стрела от дивия имел и погубил Балдар. Мъка обзела всички аси, вани, елфи, гноми. Дори най-заклетите врагове на Асите оплаквали онзи, който не бил сторил зло никому. Положили го в ковчег, а Один сложил на ръката му пръстен и му прошепнал няколко думи, които никой не чул. Но вероятно това били думи за утешение. С него била и жена му Нани, която умряла от мъка.

Минало време. Фриг решила да поиска откуп от Хела да върне Балдар. За това изпитание се решава Хермод – най-младият ас. Той бил едва осемнадесетгодишен. Один се зарадвал давайки му своя кон и Хермод потегля към Царството на Хела.

Открил Господарката на Мрачния Свят, Балдар и Нани. Хела се присмяла на идеята и отвърнала, че не бива да я мислят за толкова зла. Нека Хелмрод обиколи земята и ако видят, че всички плачат за Балдар, ще го пусне.

Балдар дал на Хелмрод пръстена а Нани кърпата си за глава като доказателство че са се видели.

Боговете се разпръснали по целия свят като чули условието. И всички скърбяли за Балдар: и хората и елфите и гномите и самата Земя, която стояла пуста и студена.

Освен Локи, разбира се. Като го срещнали Асите, той се бил преобразил на една великанка. Тя им отвърнала, че не й е мъчно, защото всяко добро се заплаща със зло. Така следвало да се отвърне на всичката доброта и радост, с която Балдар дарил света. Представила се под името Тьолк – Благодарност. И никой, никой не разбрал, че това бил Локи.

Но станалото с Балдар има много голям замисъл. След като настъпи Залезът на Боговете и Аси, зверовете и хората щяли да загинат във великата война с Локи и великаните, а старият свят да потъне в Световното море, Балдар, слепият бог Хьодер заедно с Магни и Моди щели да участват във повторното му издигане и прераждане. Според някои, Залезът на Боговете (Рагнарок) е същото събитие, описано от Платон за легендарният континент Атлантида. И именно чрез Балдар, Асите и Асгард ще се възродят отново.

Петък 13-ти

Петък, 13-и (наричан още „черен петък“), от незапомнени времена досега продължава да предизвиква у много хора неясното усещане на първобитен страх. Доказано е, че фаталната дата се пада поне веднъж и най-много три пъти годишно. В днешният ден суеверните се оглеждат за падащи саксии и странни поличби  и се боят да започнат нещо ново или важно, да пътуват. Дори хората, които не са чак толкова суеверни, все пак потреперват пред самолетния билет с място 13, или пред хотелската стая на 13-тия етаж. Може би затова, в САЩ рядко се среща 13-ти етаж, който е заменен от 12,5.  На тази дата мнозина са така парализирани от страх, че дори не стават от леглото. Други отказват да летят със самолет, да пътуват въобще, трети отлагат покупката на жилище. Ресторанти и увеселителни заведения остават полупразни…

Страхът от петък, 13-и е наречен параскевидекатриафобия (съчетание от думите петък, 13 и страх на гръцки).

Изследователи все още търсят корените на суеверията за „черния петък“. Съществуват няколко хипотези:

На тайната вечеря присъствали общо 13 души — Исус и 12-те апостоли. И до днес у много народи съществува поверието 13 души да не сядат заедно на маса. Предателят Юда идва последен, тринайсети. Други припомнят, че Спасителят е разпънат именно в петък.

Суеверието вероятно има връзка и с лунно-слънчевия календар, който трябва да има по 13 месеца в някои години, докато Григорианският и лунният ислямски календар винаги имат по 12 месеца в годината.

Според други лошата си слава числото 13 дължи на древен скандинавски мит. 12 богове празнували във Валхала, домът на бог Один. Пакостливият бог на злото и огъня Локи нахълтал неканен на празненството като 13-и гост и коварно убил със стрела от имел бога на радостта Балдер. Земята потънала в мрак и траур.

В по-ново време ясно се откроява датата 13 октомври 1307 година, когато по нареждане на френския крал Филип IV и папа Климент V биват арестувани Жак дьо Моле, Великият Магистър на Ордена на тамплиерите, и хиляди рицари от ордена. Подложени на ужасни изтезания, те направили самопризнания по обвиненията в ерес, содомия и всякакви други престъпления. Стотици били изгорени на клада, други били екзекутирани по-късно. От този ден нататък петък, 13-и е смятан за лош и нещастен ден от последователите на тамплиерите.

В древен Рим магьосниците се събирали на групи от 12. Вярвали, че 13-ят в групата е самият дявол.

Според нумеролозите числото 13 „страда“ заради неговата позиция след 12. Има 12 месеца в година, 12 зодиакални знаци, 12 богове на Олимп, 12 племена на Израел, 12 апостоли на Исус. В картите Таро 13-ата е картата на смъртта.

На 13 април 1970 г. експлозия на кислороден резервоар обърква плановете на совалката Аполо 13 за кацане на Луната. Совалката е изстреляна от ракетна площадка номер 39 (13 х 3). Екипажът, оцелял по чудо, се завръща на Земята. Любителите на цифрите ясно съзират черна прокоба — сумата от цифрите в датата на излитане на ракетата, изписана по начина, възприет в САЩ (4-11-70), е 13. Часът на изстрелване на Аполо 13 е 13:13 американско време.

Страхът от числото 13 е силен и днес. Повече от 80 процента от небостъргачите нямат 13-и етаж. Много летища пропускат 13-ата писта. Немалко хотели са без 13-и етаж или 13-а стая. Във Формула 1 няма болид с номер 13. Улиците във Флоренция нямат номер 13 – 12 и половина или 12А звучи доста по-нестресиращо.

Легенди и поверия за котките

Повече от всички животни домашната котка е главно действащо лице в легендите и митовете на различните народи. През вековете тя е била символ ту на доброто, ту на злото, на религията и на черната магия, на светлината и на мрака.

Древните египтяни обожествявали котката. До XVIII династия (ок. 1560-1309г.пр.н.е.) котките са играели по-незначителна роля в култовите обреди. Едва след възникването на култа към бога на слънцето Амон Ра започнали да им придават огромно значение. Древната легенда от „Книга на мъртвите” разказвала, че в град Хелиополис богът на слънцето придобивал образа на котарак, за да победи своите врагове и силата на злото. В илюстрациите към книгата той често се появява в образа на котарак, който отрязва главата на змията Апофис – вероятно придаване на ритуален характер на лова на змии чрез котката, а и на лова изобщо. Амон Ра бил наричан още „Великият котарак” и „Добрият котарак” и в този образ се среща върху каменни оброчни плочки от времето на XIX династия. Често върху древните фрески богът на слънцето бил изобразяван и като човек с котешка глава.

Според древна легенда митичният „библейски патриарх” Ной избавил от „свещения потоп” себе си и своето семейство, както и всички животни, като скрил в Ноевия ковчег по чифт от всеки животински вид и така станал „родоначалник” на новия човешки род и спасил от загиване животинското царство. За нещастие обаче Ной пропуснал да постави в ковчега котки, защото не ги познавал. Това довело до неимоверното размножаване на мишките и плъховете, които започнали да унищожават хранителни запаси в ковчега. Тогава Ной „помолил” царя на животните – лъва, да помогне. Лъвът се отзовал на молбата, кихнал и от двете му ноздри изскочили чифт животни, които били негови миниатюрни копия. Това били котки, които незабавно се заели с изтребването на многобройните мишки и плъхове, силно намалявайки числеността им. Останалите живи гризачи толкова много се изплашили, че се изпокрили по дупките и от тогава живеят там.

Древна арабски легенда „дава обяснения”, защо котката се изгърбва и защо винаги пада на краката си. Основоположникът на исляма – пророкът Мохамед, обичал много котката си. Един ден тя заспала върху ръкава на неговата мантия. Мохамед не пожелал да я безпокои и буди и затова отрязал ръкава на мантията си и заминал. При завръщането му котката, която била разбрала деликатната постъпка, в знак на благорадност се издигнала и за да му се поклони, се свила в полукръг. Пророкът оценил това внимание и отредил място на котката си след смъртта в рая. После прокарал три пъти ръката си по нейния гръб и с това и придал способността да пада винаги на лапите си.

Според древна китайска легенда котката произхожда от кръстоска между лъвица и маймуна. От лъвицата тя наследила достойнството, а от маймуната игривостта и любопитството – качества, характерни за домашната котка.

В японската митология има легенди за котката вампир, която удушила О-Тою – любимата на принца на Хизън и приела нейния образ на човек.

В германо-скандинавската митология котката била обичаното животно на богинята на лова и красотата Фрея, която като някакъв феминизиран светия се носела из облаците със своята любимка. Фрея била и богиня на плодоносната любов и често я изобразявали с каляска, впрегната с чифт котки, което олицетворявало грациозността и плодовитостта на тези животни. Нейният съпруг – богът на лятното слънце Одур – също е олицетворяван и изобразяван като котка.

В миналите векове хората най-сериозно вярвали в чудодейните способности на котките. Моряците, които обикаляли океани и морета и се докосвали до суеверията и обичаите на много народи, били убедени, че присъствието на котка на кораба (особено на черна, без нито един бял косъм) е гаранция за „щастливо плаване”. А жените на английските рибари от Йоркшир смятали, че морските бури не представляват опасност за тези, които имат у дома си черна котка, и само тогава мъжете им ще се завърнат невредими.

По време на робските въстания (73-71г.пр.н.е.) в Римската империя котката била обявена поради независимия си характер за символ на свободата. Образът на котешка глава се появил върху знамето на водача на най-голямото въстание – тракиеца Спартак.

При руснаците, поляците и чехите съществувало поверие, че ако погребат жива котка в полето, се осигуряват богата реколта. Скандинавците пък вярвали, че зазиждането на котка под прага на новопостроена къща ще ощастливи стопаните. При германците имало поверие, че котката е „огнеопорна” и не гори, а ако е с трицветна окраска, че е надарена дори с противопожарни свойства – дом, в който имало котка не бил застрашен от пожар. А французите дори ги наричали „огнени” животни и знахарите препоръчвали отглеждането им, за да се предпази човек от треска.

През този период черните котки се смятали за жив инвентар на гледачките и магьосниците. Мистерията била поддържана от страха, който вдъхвала вродената агресивност на този хищник.

Средновековието е оставило в наследство суеверният ужас от магнетичните светещи в тъмоно котешки очи, както и много други поверия и небивалици, свързани с тези животни и най-вече с черната котка. Например: ако гърми, трябва да се изхвърли черната котка навън, иначе тя може да привлече гърма в къщата и други.

През мрачната епоха на Средновековието в Европа котката постепенно се превърнала в нещо ужасяващо и страшно. Католическата църква започната да вижда в нея въплъщение на дявола и смъртта. За котката през XV век настъпили „черни дни”. Римският папа Инокентий VIII наредил на Инквизицията да ги обяви за превълъщения на вещици и нечисти сили, за изчадия на ада. И тъй като котките „не искали да признаят греховете си” бивали подлагани на мъчения и разпъвани на кръст, анатемосвани и изгаряни на клади, хвърляни от кулите на катедралите, живи зазиждани, пускани във врящо масло и прочее. Особено преследвани били черните котки. Във Фландрия например почти 900 години действал „законът на котешката сряда” – всеки път в този ден били излавяни градските котки и хвърляни от висока кула.

Времето и мястото променяли възгледите и отношението на хората към котката. Достатъчно е да се надникне в митовете и поверията на друга страна и ще се намери съвсем друго, обратно тълкуване на „котешките качества”. В Англия например през X век почитали много котката – кражба или убийство на котка се наказвали със смърт. В същото време във Франция я смятали за сатанинско изчадие и я преследвали, а притежателите на черна котка (а понякога и на бяла) обвинявали в сговор с дявола; някой от тях дори били изгаряни заедно със своите четирикраки любимци. В Англия и сега се смята, че срещата с черна котка носи щастие, особено ако пресече пътя. Англичаните дори се страхуват да пускат своите черни котки извън дома си, за да не би някой да ги открадне. Но в страната имало и друго тълкуване на това поверие – в Източен Йоркшир щастие било да се притежава черна котка, но нещастие – да се срещне. В повечето европейски страни и до днес е останало поверието, че ако черна котка пресече пътя на някого, ще го сполети нещастие. При някой народи на Южна Америка черните котки се смятат за предвестници на болести и смърт. Срещата с бяла котка в Британия било лоша поличба, докато в САЩ, Белгия, Испания и други европейски страни е точно обратното.

Към средата на XVIII век котката отново станала желан приятел на човека. Към нея започнали да се отнасят с още по-голяма почит, след като в един френски град, изтребвайки мишки и плъхове, това животно спасило жителите от чумна епидемия, разпространявана от новото нашествие на сивия плъх. За тази „заслуга” признателните жители и издигнали величествен паметник на градския площад. Тогава дори папата разрешил на монасите да притежават котки, а и самият той се сдобил с такъв ценен помощник.

За съжаление XIX век отбелязва нов упадък в отношението към котката. Парадоксално е, че причина за това били научните открития на световноизвестния френски лекар микробиолог Луи Пастьор. Откривайки причинителите на болестите, той вдъхнал у хората ужас към всичко, което би могло да е носител на микроби. Така домашните животни, и най-вече котката, станали първите „жертви” на стерилността и пастьоризацията. В отбраното общество отказвали изобщо да се докосват до животно, като дори на конете се качвали с ръкавици.

През XX век отново се възвръща привързаността и обичта на хората към котката. От полезно животно, което се смятало до средата на века предимно за ловец на вредни гризачи, котката става един от близките приятели на човека и любимо същество в дома.

Previous Older Entries