Световното дърво при славяните

Световното дърво 1Славяните си представяли Вселената като едно гигантско дъбово дърво, наричано „Световно дърво”. В короната му е свила гнездо вълшебната „Жар-птица” – вестителка на боговете, пътуваща между световете на хората и боговете. В корените пък живеела огромна змия, която свързвала света на живите и света на мъртвите. По вертикалата на Световното дърво били разположени трите вселенски свята – „Прав”, „Яв” и „Нав”.

Прав е короната на Световното дърво, горният свят, небесните селения, обитавани от боговете. Името му е в основата на думите правда, право, правилно, т.е. това е светът на върховната истина, на справедливостта. Там живеят боговете, които се подчиняват на основните космични принципи, на вселенския ред и божествената йерархия, установени от прародителя – бог Род. Всред тези богове пръв е бог Сварог – небесния господар, родител на божествата, наричан „Всевишният”. Той управлява над Прав, грижи се за поддържането на вселенския огън – един от четирите основни елемента – и не се интересува особено от земния свят.

Светът на видимото, на хората, се нарича Яв и представлява ствола на Световното дърво. Яв е всичко около нас, материята, сред която живеем, която е явна, т.е. видима. Тук най-силно се усеща типичният за славянския мироглед – дуализъм и противопоставяне. Тук се сблъскват живот и смърт, добро и зло, щастие и страдание, ден и нощ, светлина и мрак, здраве и болест, топлина и студ. Затова и Яв се възприема като преходна реалност между двете крайни реалности Прав и Нав. Над света на хората властва бог Перун – господар на мълнията и възмездието, наричан „Всемогъщият”. Той следи дали се спазва божественият закон на земята и ако бъде нарушен, въздава заслуженото на престъпилите го. А на ония, които спазват закона, почитат боговете си, уважават ги и се вслушват в поученията им, Перун донася благополучие.

В корените на Световното дърво е Нав – подземният свят на смъртта и злото. Там обитават духовете на мъртвите (нави), змейовете и други злотворни чудовища, а над всички властва богът на злото и мрака – Чернобог, придружаван от своята страховита спътница – богинята на смъртта Мора. Нав е пълният противовес на Прав, но съвсем в дуалистичен дух, на самия вход към Нав се намира и вечнозелената, винаги топла и светла градина Рай, където праведниците намират покой след смъртта си. В Рай живее богът на познанието, вълшебствата, богатството и стадата Велес, край когото често седят праведните души и водят дълги беседи. Точно тия души, които обитават Рай, усвояват големи свръхестествени способности, и когато живите им роднини са в затруднение, могат да помогнат.

Над трите вселенски свята бди бог Троян, „Всевиждащият”. С трите си глави, той вижда и знае всичко в Прав, Яв и Нав. Следи за съблюдаването на световния ред и възможно най-бързо възстановява космичния баланс, ако бъде нарушен. Именно балансът е основна грижа на Троян, не благодеянието, не налагането на светлото, доброто над тъмното, злото, а равновесието между стихиите.

Advertisements

Легенда за златното яйце

В началото на времето Светът бил обгърнат от непрогледна тъмнина. Но Всевишният създал Златно яйце, в което бил затворен Род, създателят на всичко живо. Тогава Род, със силата на Любовта разрушил своята тъмница и създал Вселената – безчислено множество звездни светове, а също и нашия земен свят. Слънцето излязло от лицето му, светлият Месец – от гърдите му, Звездите – от очите му, ясната Зора – от веждите му, тъмната Нощ – от мисълта му и буйният Вятър – от диханието му. Така Род създал всичко, което виждаме около нас, всичко, което наричаме Природа. Той отделил видимия свят, явното – Яв, от света на невидимото, духовното – Нав. Той отделил също Правдата от Кривдата. След това Род поставил Слънцето, което излязло от лицето му в златна лодка, а Месеца – в сребърна лодка и те започнали да обикалят около Земята. Накрая, от божесвения му дъх се родил Сварог – Небесния Отец. Сварог завършил миротворението и станал господар на Земния свят и на Божието Царство. Той издигнал дванадесет стълба, подпиращи Небосвода. Така бил създаден Света, в който живеем.

Легенда за Сътворението у древните славяни

Летели в небето над безкрайното Море три сокола. Единият летял отпред, а другите два – отзад. Първият избирал пътя и предвождал другите два, които го следвали. Този, който летял зад дясното крило на първия сокол, стискал в клюна си сноп класове, пълни със зърно и гледал нагоре, към Небето. Другият, този който летял зад лявото крило, стискал в клюна си буца суха земя и гледал надолу, към дълбините на Морето. Първият сокол бил Прародителят на всичко – бог Род, вторият сокол бил светлият Белобог, а третият сокол – мрачният Чернобог. Дълго летели трите сокола, но изведнаж Чернобог отронил от клюна си буцата земя, която полетяла към бездънното Море и вълните я погълнали. Тогава, по волята на бог Род, той се превърнал в сива патица и се гмурнал чак до дъното на развълнуваното Море, взел буцата пръст, издигнал я над вълните и бог Род я превърнал в Остров. По негова воля, всред острова се издигнала чак до Небето висока бяла Планина, а на върха й израстнал грамаден Дъб. Около планината обикаляли Слънцето и Луната и от едната страна било Ден, а от другата – Нощ.

След като направил всичко това, бог Род-Соколът кацнал на върха на величествения Дъб и тогава настъпило време да действа Белобог. В миг, той се превърнал във величествен Орел, стрелнал се високо, високо в Небесата и хвърлил от високо житните зърна. Зърната паднали в плодната земя и ден след ден за тях започнал да се грижи Ярило. Тогава бог Род заповядал на Белобог и Чернобог да дарят с душа всички същества на земята. Дал им той вълшебен чук и заповядал да удрят с него по Камъка, който лежал на върха на Планината, в подножието на величествения Дъб. Белобог и Чернобог се превърнали в могъщи великани и започнали да удрят с все сила по Камъка. Заудрял с вълшебния чук Белобог и на всички страни се разлетели живи искри, блестящи като злато. След него, Чернобог заудрял с вълшебния чук и в същия миг излетели черни врани и пълзящи змии. От този момент, душите на живеещите според законите на Правдата приличали на златните искри, а на тези, които живеели според Кривдата, душите им били като черните врани и пълзящите змии.

Феникс

Фениксът (древногръцки: Φοῖνιξ; персийски: ققنوس; арабски: العنقاء أو طائر الفينيق; китайски: 鳳凰 или 不死鳥; иврит:פניקס) е митична свещена огнена птица, легенди за която могат да се открият в персийската, гръцката, римската, египетската, китайската, японската, корейската, индийска, славянска и други митологии.

Китайската митология гласи, че птицата живее далеч от хората, високо в планините Кунлун, където свива гнездо върху масивните дървета У-Тунг. Появява се за пръви път по времето на императора Хуанг Ти (около 2600г. пр. н. е).

Източните легенди разказват, че огнената птица олицетворява Огъня, от който се е родила майката Земя. В азиатската митология Фениксът е един от четирите свещени пазителя на света, известни още като четирите небесни краля / воина. Те са:

—   Костенурката-змия – Пазител на Севера и елемента Вода, нейният сезон е Зимата, цветът – черен.

—   Белият тигър – Пазител на Запада и елемента Метал (или стихията Земя) , сезон – Есен, цвят – бял

—   Драконът – Пазител на Изтока и елемента Дърво (или стихията Въздух), сезон – Пролет, цвят – син/ зелен

—   Фениксът – Пазител на Юга и елемента Огън, сезон – Лято, цвят – червен

Тук е моментът да отбележим, че в китайското изкуство Фениксът е изобразяван понякога и с окраска, преливаща в цветовете бяло, черно, синьо, зелено и червено – тоест всички багри и на останалите три пазителя. Това на свой ред още веднъж потвърждава преданието, че Фениксът е най-силният пазител.

Китайските легенди разказват, че първоначално това са били две птици – мъжка и женска. Женската е носела името Хуанг и е символизирала лунния цикъл, а мъжката – Фенг: лятото и слънцето. Едно от древните имена на Феникса е именно Фенгхуанг. В последствие боговете завинаги свързали мъжкия и женския Феникси, като ги превърнали в една единствена птица, която става символ на Ин и Ян, на грацията, мира и любовта.

Корейската митология гласи, че Фениксът има два духа – този на огнената птица, пазител на Света, но същевременно и Черния Феникс, олицетворяващ същинската, безгранична ярост, способна да изгори в пламъци Земята.

Всяка отделна част на свещената птица символизира нещо: главата – целомъдрието, но и доблестта; крилата – отговорността, но и свободата; гърба – благоприличието и сигурността; корема – вярата;  гърдите – милостта и състраданието.

Японските предания гласят, че огнената птица (при тях изобразявана със златни пера и украсено със скъпоценности чело) се появява на Земята винаги и само с цел да помогне на хората. Появата ѝ се свързва с началото на нова ера. Символ е на Слънцето, верността и Любовта.

При корейците птицата е изцяло огнена, създадена от пламъци и олицетворява Жената – като символ на безграничната обич на майката Земя към чедата си. Драконът е бил изцяло отдаден и влюбен във Феникса.

Всички митологии гласят, че птицата може да се преражда в жив човек, който може да изживее цял един живот, без тя да се „активира.”
На Земята винаги може да има само един Феникс, едва когато той избухне в пламъци и се прероди от пепелта се появява нов.

В Древен Египет Фениксът е свещеният бог Бену, обикновено изобразяван като чапла или паун с красиви огнени (или златни) пера. Неговият истински дом е бил в Арабия. Но на всеки 500 години птицата е идвала върху парчето скала Бен-Бен, намиращо се в Храма на Слънцето, Египет, за да изгори и се прероди в пламъците на Свещеното Дърво. Очаквайки изгрева и първите слънчеви лъчи, възпламеняващи Дървото, Бену е пеел своята приказно красива и единствена песен, звуците от която карали целия свят да притихва в захлас. Египетският феникс символизира прераждането, благоденствието и слънцето. Безсмъртието му е дар от Озирис, за да може птицата да служи вечно на хората, олицетворявайки живота и силата на съзиданието.

Персийският аналог на Феникса е Симургх. В тяхната култура е изобразяван като голяма, силна, сребърна птица с огнени метални криле, опашка на паун, нокти на лъв и глава на куче. Домът ѝ (гнездото) се намирал в Дървото на познанието, което понякога птицата разклащала толкова силно, че семената му се понасяли във всички земни посоки. Древните перси са смятали, че Симургх  живее във всеки един човек.

В Талмуда евреите наричат своя Феникс „Милчам” или „Хол”. Според легендата, когато Ева е изяла плода от Дървото на познанието, била обзета от завист заради безсмъртието и чистотата на останалите райски създания. По тази причина ги убедила и те да ядат от плода, за да станат като нея. Всички с изключение на Милчам я послушали. Господ го възнаградил като го поставил в опасан с високи стени град, където да живее в мир 1 000 години. В края на тези хиляда години всички негови пера окапвали и той се свивал до размера на яйце, от което се прераждал. Наричат Милчам Пазител на земната твърд. Той следва слънцето по неговата орбита, улавяйки слънчевите лъчи с разперените си красиви криле. Без него животът на Земята би бил невъзможен. На дясното му крило са изписани думите: „Не съм роден нито от Небето, нито от Земята. Роден съм от огън.”

Славяните и по-точно руснаците наричат Феникса  Жар-птица. Описват я като вълшебна птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птицата обитава короната на Свещеното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способността да прелита между света на боговете Прав и света на хората Яв. Огнената птица охранява и плода на живота — златната ябълка, която расте по клоните на Дървото. Когато Жар-птицата умре, тя се превръща в пепел, след което се възражда от нея.

Класическият Феникс (въпреки, че самото име най-вероятно е с асирийски произход) е роден от гръцки мит, който до голяма степен обединява елементи от всички изброени дотук култури, като в по-голямата си част стъпва върху египетската легенда. Фениксът е красива птица, подобна на паун или орел с огнено-златисто оперение. Гърците са вярвали, че Фениксът живее в Арабия край прохладен извор. Всяка сутрин при пукването на зората се къпе в извора и пее толкова прекрасно, че Аполон, запленен от гласа ѝ, спира колесницата си (Слънцето), за да се наслади на песента ѝ. Фениксът се храни с утринна роса. Циклите на прераждане варират между 500, 1 461 и 12 594 години. Птицата е надарена със способността да се регенерира и поради това не може да бъде наранена. Но е самотна. В един отрязък от време може да съществува само една птица, тъй като се възражда от собствената си пепел. След изтичането на поредния жизнен цикъл Фениксът си построява гнездо от най-благоуханна дървесина, канелени клонки и мирта и се самозапалва в него. Птицата и гнездото горят заедно, превръщайки се в пепел. От пепелта след три дни се възражда новият Феникс, млад и силен. Събира останалата пепел в яйце от смирна и отлита до Хелиополис, където полага яйцето на олтара на бога на Слънцето. За гърците Фениксът е символ на възкресението (прераждането), безсмъртието, живота след смъртта, триумфа над бедствията, на огъня и живота, на новото начало, на божественото и Любовта.

Почти няма народ, който да не е разказвал и пази легенди за Феникса. Тук са само някои от най-популярните, но огнената птица присъства и в индианската, филипинската, скандинавската и много други митологии. Стотици автори – и съвременни, и древни са били запленени от мистичната аура на Феникса и са го изобразявали с думи или по приложен начин. Независимо от различията ни – цвят на кожата, религия, местоположение, обичаи и т.н., легендата за Феникса обединява определени характеристики и е доказателство, че ние сме просто хора, изповядващи едни и същи непроменливи във времето ценности и идеали – любовта, божественото, знанието, вярата в доброто, чистата сила, състраданието и благоденствието.

Легенди за вампирите

Легендите за вампири имат голяма роля във фолклора на много региони по света още от времето на древните Шумери. Най-известната версия на мита за вампирите е тази на славянската и румънската култури, които поради географската си близост почти съвпадат. И двете представят няколко причини за човек да стане вампир като неестесвена смърт, рожденни дефекти или зачеване на особени дни. От румънските легенди идва вярването, че ухапването от вампир значи, че самият ухапан ще се превърне в кръвопиец след смъртта си. И славянските и румънските митове поддържат вярването, че с пристигането на вампир ще има смърт сред добитъка и семейството на вампира. Славянските и румънски митове са в основата на повечето истории и виждания за вампирите.

Митичните вампири визират представата за нечисти мъртъвци, които се превръщат в демонични същества поради нарушение на етносоциалните норми приживе или поради нарушение на установени от обичайното право норми и забрани в погребалните ритуали. Практически всякакви грешници или невинни хора, към които е извършен грях, стават потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Като се започне от родените по църковни празници и заченатите по време на пост, премине се през родените с някакъв физически или ментален дефект и се стигне до незаконородените; продължи се през разбойниците и убийците, еретиците и магьосниците и се стигне до прокълнатите и неотмъстените или прескочените от куче или котка мъртъвци – всички те онагледяват идеята за социални, маргинални и представата за чужди на традиционната общност индивиди. Това е причината след смъртта им те да не бъдат интегрирани към задружното семейство на предците-закрилници и да останат завинаги обречени на съдбата си като самотни демони, вилнеещи в тъмната половина на света.

В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални названия, има няколко главни разновидности, които могат да се градират според магическата сила и формата на демонизма си – тенец, който е вампир-сянка; върколак, който е вампир-песоглавец; плътеник, който е антропоморфичен демон, но без кости, като изпълнен с кръв мех от човешка плът; и накрая същинския вампир, който е антропоморфен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ живите човешки същества.

Едно от най-възможните обяснения за митовете за вампири е болест, наречена порфирия, често срещана в Трансилвания. Порфирията е болест на кръвта, при която се загубва жизнено важна функция на кръвните клетки. Резултатът от това е бързо повреждане на тъканите, което придава на болния изключителна бледност и уголемяване на зъбите в следствие от увреждания на венците. Симптомите на порфирия се утежняват от излагане на слънце, което кара жертвите да го избягват на всяка цена. Смята се също, че някои случаи на порфирия се свързват и с неврологични увреждания, които водят до лудост. Това заболяване обяснява и пиенето на кръв, тъй като тази хора пиели животинска кръв като лек срeщу анемията, характерна за порфирията.

Друго обяснение е болестта бяс, тъй като тя води до свръхчувствителност, необичайни часове за сън и увеличена сексуалност. Бясът се свързва и с желание да хапеш други хора и излизане на кървава пяна по устата. Тези две болести могат да обяснат източниците на легендите и защо те са толкова разпространени.

Зад тайната на митическите вампири съвременната наука прозира редица психо- и биопатологични изменения в човешкия организъм. Зад т.нар. кървави вампири например учените виждат множество заболявания на кръвта, които стават причина пострадалите да търсят здрави донори, осигуряващи тяхното оцеляване. Болните от порфирия и хепатит в древността са набавяли необходимите си вещества чрез консумиране на прясна човешка кръв, а болните от анемия или каталепсия в миналото са били оприличавани на демони заради жълтеникавия си цвят и смъртните си припадъци. Много пъти точно такива хора, които са изпаднали в каталептичен шок, когато чуват и виждат всичко, но не могат да реагират по никакъв начин, били обявявани за мъртъвци и погребвани приживе. Ако скоро след това те излизали от паралитичната тръпка, още преди да ги споходи действителната смърт в ковчега, болните проявявали свирепо усилие да се освободят от пoгребния затвор и да се завърнат при своите близки.

 Преданията за мъртъвците, хранещи се с кръв могат да бъдат намерени в митологията на почти всички народи по света, включително най-древните. Зли духове, като Лилу са споменати още в ранния Вавилон а кръвосмучещите Акхару, още в най-ранната митология на шумерите. Тези женски демони скитали часове в тъмнината, в търсене на поредните си жертви — новородени бебета и бременни жени. Един от тези демони, на име Лилиту, по-късно бил причислен и към юдейската митология, под името Лилит.

В Индия имало истории за Ветала, вампироподобни същества, живеещи в чужди трупове. Интересна история се разказва за крал Викрамедитай и неговите нощни опити да хване неуловим Ветала. Ветала е немъртъв, който като прилепите, виси по клоните на дърветата с главата надолу и може да бъде намерен в гробищата.

Китайците също имали свой еквивалент на вампирите, той изсмуквал жизнената енергия на своите жертви (чи).

В един мит египетската богиня Секмет се изпълва с кръвожадност, по-късно заради многото ѝ убийства била засищана с алкохол в цвета на кръвта.

В Омировата „Одисея“, когато сянката на Одисей преминава през отвъдното е примамена от кръвта на скоро пожертвани овни.

Стригите, нощни птици които се хранят с човешка плът и кръв са споменавани в румънските легенди. Румънската дума за вампир, стригой (вампири, станали такива след смъртта на човека), произлиза от името на албанския Стригида, но легендите и за двете същества са създадени от славяните.

Митовете за вампири са най-силни в Източна Европа и в славянския фолклор, където те са представяни като възкръснали мъртъвци, които причиняват смъртта на хора, често пият кръвта им, или ги душат. Тези митове гласят,че вампирът може да бъде унищожен чрез отрязване на главата, стрела напоена с прясна човешка кръв или чрез изгаряне; пряката слънчева светлина ги забавяла, но не можела да ги убие. Според други разпространени версии, вампирите могат да бъдат убити само като бъдат заляти със светена вода, набучени със сребърен или дървен кол в сърцето или изгарят от пряка слънчева светлина. Счита се също, че вампирите отбягват или се страхуват от разпятие или чесън.

Съгласно славянските вярвания, когато умрелите не бъдат оплакани и погребани според традицията, или са умрели по непристоен, нечестествен начин, или приживе са извършили много грехове или са се занимавали с чародейство, боговете не ги допускат в света на мъртвите, където да намерят покой. Душите им остават в света на живите, където блуждаят и страдат, и се превръщат в зли духове.

Тези зли духове можели да се връщат обратно в мъртвите си тела, или да се вселяват в чужди трупове и да ги вдигат от гроба, превръщайки се по този начин във вампири. Труповете им посинявали и се подували, но запазвали телесната си цялост, без да се разлагат дълго след смъртта. Те излизали нощем да тормозят хората, да заплитат косите им (което обърква мислите и намаля силата на човека), да пият кръвта им, да ги душат насън, да омесват храната им с изпражнения, да им носят кошмари, да им вредят по всякакъв друг начин и дори да носят смърт. За някои вампири се е смятало, че отклоняват реките и предизвикват суша или разнасят епидемии— техните гробове заливали с вода или направо уринирали върху тях. Също изравяли трупа и го изхвърляли в блато. За предпазване от вампири също произнасяли молитва.

Съгласно повечето славянски семейни вярвания, някои вампири се връщали при семействата си и се опитвали да възстановят стария си начин на живот, така сякаш не са умирали. Широко е разпространена легендата за вампира, който се върнал от гроба при жена си. От такава връзка се родило дете, което приживе нощем се превръщало във вампир и можело да вижда, открива и разпознава другите вампири, като ги гонило и убивало. Други вампири се превръщали денем в животни — най-често кучета, вълци, котки, кукумявки и черни петли. Според друга легенда, една жена без да знае се омъжила за вампир, след което черно куче всеки ден я гонело, ръфало и разкъсвало полата ѝ. Когато една вечер тя казала за това на мъжа си, той се ухилил и тя видяла парцалчета между зъбите му. Усъмнила се, намерила сребърна игла, мушнала го в корема и той се пръснал, оплисквайки всичко в кръв. Вярвало се още, че ако вампир се ожени за жена и тя го обича три години, той ставал отново обикновен жив човек.

Както по всичко личи, вампирите са славянско „откритие“. Те са характерна и общо разпространена черта на древнославянските суеверия. Идеята за вампира произхожда от древнославянската вяра в световния зъл дух Упир. Упирът е един от най-древните духове в славянската митология. Първоначално славяните вярвали в съществуването единствено на две свръхестествени сили, които управлявали света — благотворните Берегини и злотворния Упир. Упирът бил символ на изначалното зло, по много неща напомнящ християнския Сатана. Той стоял в основата на всяка несполука и всяко нещастие, властвал над земята през тъмната част от годината — зимата и постоянно се борел с Берегините за надмощие. На по-късен етап славянската религия се развила, появили се антропоморфни божества и Упирът загубил някогашната си водеща роля, но завинаги останал важна част от славянската митология. Превърнал се в безсмъртен зъл дух — кръвопиец, наричан вампир.

Бум на интереса към вампирите се състоял в края на XVII век и в първата половина на XVIII и е бил най-вероятно свързан със серия епидемии, развилнели се по Европа в този момент, както и с това, че по време на войната с турците към Европа се присъединява част от Балканите, с чиято митология европейците се запознават. Освен това XVIII век е преломен в развитието на европейската култура – тя открива за себе си цялата прелест на народните суеверия. Устните предания започнали активно да се записват и издават. Разказите за вампири се появяват не само в сборниците с народни предания, но и във вестникарските новини и официални донесения. Всъщност повечето от документираните данни за упирите се отнасят именно към този период. По това време се появяват и други митове за вампирите. Според тези митове вампирите са същества с човешки облик. Кожата им обаче е значително бледа, студена и слънчевите лъчи я изгарят. Подобно на останалите вярвяния те са кръвопийци с изключителна мощ.

Всъщност вампирите са просто легенда, която е плод на човешкото суеверие, разпространена чрез киното и литературата.