Змийските култове

Змийски култове е имало още от Египет, после при гностиците, един клон от тях, дори, са се наричали офити – от „офис” на гр.-змия. Върховното божество на пеласгите – Сабазий, също е изобразявано със седем змии около него. А знаем, че Сабазий и Дионис са едно и също божество – той владее мъртвата и живата материя. Хтоничността на Сабазий не противоречи на соларността му, защото двете начала образуват космоса, който е и всеобщност. В елинската епоха змиите имат криле, с което се подчертава космологичния аспект на този свещен символ. Китайските дракони, са всъщност змии, окичени с криле.

В Мезоамерика ацтекски мит описва сътворението на човека от Змийски бог, покрит с пера – Кетцалкоатъл, комуто помагала жена – змия, Кихуакоатъл. В древната столица на ацтеките Теночтитлан (днешния Мексико сити) свещеният район около черквата бил декориран с глави на змии с пера, а в средата входът към храма на Кетцалкоатъл бил пазен от страховитите зъби на гигантска змия. Тази древна змийска украса доминира в множество свети места като Теотихуакан в Мексико. Древните маи също се прекланяли пред пернатия Змийски бог, но името му било Кукулкан. Из цяла Мезоамерика ацтеки, маи и толтеки са украсявали свещените си места със змийски мотиви, които и до днес могат ясно да бъдат видени. В източната част на Мезоамерика, в Хаити, има легенди за змии, които водят началото си от сътворението. Местното население – вуду, вярва в бог, наречен Дамбала Уедо, чието изображение е змия. На Дамбала Уедо се гледа като на Велика Змия, Създателя на Вселената, Небето и Земята. Според един любопитен вуду-обичай за Потопа Змеят накарал водите да залеят Земята, появила се дъга и Змеят я взел и я нарекъл на името на жена си – Аида Уедо. В Северна Америка змиите също били главна отличителна черта на родените там индианци. Символът на змия доминира в изкуството на индианското племе хохокам в места като известния Снейгтаун (Змийски град) в щата Аризона в югозападната част на САЩ, датиращ от 400 г. пр. Хр. до 1200 г. сл. Хр. Междувременно на югоизток неизвестна култура оставила огромен и загадъчен хълм с формата на змия в Охайо.

На противоположния край на света в Далечния изток отново откриваме богове, свързани със змиите. В Тибет, например, змиите украсяват свещените тръби на монасите. В Непал, в едно място, наречено Буданилкантха, се намира мистериозна статуя, известна като „Спящия Вишну”, в легло от змии във воден резервоар.

Не би трябвало да пропускаме Ирак, люлката на цивилизацията. Точно на север от Мосул, близо до град Шейх Ади, е Светинята на Йезидис, където символът змия е гордо възвеличен върху главната порта. Тази област е важно място за поклонение за хиляди от номадските йезиди. В очите на западняците те изглеждат като хора, прекланящи се пред сатаната, но това племе гледа на змията като на най-мощната сила в света, разпространител на доброто, както и на греха. В Австралия аборигените грижливо са запазили легенди за змията в техните т.нар. „Мечтания” – митове за сътворението на Земята. В централния район на Австралия могат да се открият древни рисунки на Змия – Дъга, която е създала реки, планини и хора, по време на легендарното си пътуване надолу от северното крайбрежие.

Множеството примери, цитирани по-горе, едва ли са примери за преклонение пред сатаната. Ако змията е сатанинска, тогава навярно теолозите би трябвало да обяснят защо змията е символ на медицината и лечението и до днес. Древните статуи често изобразяват бога Ескулап носещ жезъл, около който се вие свещена змия. Но свързването на змията с лекуването е много старо поверие и си струва да отбележим, че и до днес символът на професията на лечителя е змия, обвита около жезъл, макар че е свързана със свръхестественото изцеряване, а не с разумната медицина. Следите водят до гръцкия бог Хермес, който се идентифицира с египетския бог Тот. Кадуцеят е емблема на античния Хермес, който, според Херодот, е бил божество на тракийските царе. В египетската митология тракийският Хермес е известен като Тот, Теут (Техути). Нещо повече, преди да се установи в Египет, според Апулей, Хермес-Теут пребивава на Балканите. Мястото, където той пребивава, е известно като „Пелазгийски Аргос”. Кадуцеят най-често се изобразява като пръчка, около която са увити две змии в противоположни посоки. На върха на пръчката обикновено има малко сферично разширение (топка). На същото място понякога има кръст или разперени криле. Понякога пръчката се изоставя и тогава остават само двете змии. Така е изобразен върху трако-пелазгийските монети.

И все пак онзи бог е научил всичко от баща си – Енки, бога, който направлявал генетичното създаване на човечеството.

Възможно ли е всички тези легенди да са възникнали независимо, или имат общ източник сред боговете Енкии в Африка? В древен Египет, например, няма съмнение, че от многото изобразявани животни в изкуството им змията била най-свещена и вещаела благоденствие. Обикновено се изобразяват две змии, носещи царските корони съответно на Горен и Долен Египет. Фараоните също често са показвани със змии на челото. А най-голямата светиня – крилатия диск на Нибиру, обикновено бил изобразяван обрамчен от две змии. Във вражеската страна Куш, Южен Египет, змията била не по-малко боготворена. Кушитските и мероитските царе и царици били изобразявани, носещи корони с царската емблема на кобра. Символът на крилатия змей е типична характеристика на местното грънчарство.

Змията е емблема на мъдростта на материята. Тя отразява безкрайното движение и развитието, обновлението и прераждането в ново качество. Насочена нагоре, главата на змията означава възходящите енергии, стремежа към познание. А змия, която гледа надолу, символизира както плътското, така и духовното изкушение.

Ако човек се абстрахира от атавистичната си погнуса към това земноводно, ако подходи с дори съвсем мъничка доза обич към него, ще се убеди сам, че змиите, взето чисто биологично, са едни наистина разумни животни – те не хапят, ако не са предизвикани, също като всеки един друг представител на животинското царство. Ако се обърне внимание към ДНК-спиралата, там също се откриват двете змии, преплетени една в друга.

Дяволското гърло

Пещерата Дяволското гърло е една от най-удивителните забележителности до Девин и един от феномените на Триградското ждрело в Родопите.  Тя е формирана в следствие на пропадането на земни пластове като отворената за посетители част се състои от изкуствено прокопан тунел от около 150 метра и внушителна по размерите си зала с подземен водопад.

Дяволското гърло се нарежа на първо място сред българските пещери с най-голямата зала в България, след входната зала на Деветашката пещера, достатъчна да побере катедралата „Александър Невски”, както и с най-високия подземен водопад на Балканите и един от най-високите в Европа. С внушителните 42 м,  водопадът, в съчетание с пропадането на земни пластове, са в основата на образуването на огромната зала в пещерата, наречена Бучащата зала.  От тази зала водите на подземната река ускоряват силата си и се губят преминавайки през над 270 метра подземни хоризонтални галерии, пресечени от 13, за да достигнат до сифон (много дълбоко езеро).   Широчината на галериите е от 2 до 10 метра, а височината им над 4 метра, като на много места таванът не се вижда.  На места в подземните галерии се виждат заклещени в скалите дървени трупи, които приличат на кибритени клечки.  Сифонът на пещерата е с дължина около 150 метра и има един единствен опит (през 1970 г) той да бъде изследван. Тогава се прави голяма експедиция с най-добрата техника.  Варненските леководолази Сияна и Евстати се гмуркат за проучването на сифона и никога повече не излизат. От тогава не са правени опити за преминаването на сифона, както и на другите подземни галерии в пещерата.
След сифона водите на реката минават през 60 метрова галерия и излизат на повърхността през друга пещера, наречена „Дирника на дявола”. Тук пещерняци организират експедиции с лодки срещу течението на подземната река.

Дяволското гърло е една от най-предизвикателните пещери около Девин, защото за да се излезе от нея ще трябва да се изкачат 301 стъпала, минаващи непосредствено до водопада.

Наименованието на Дяволското гърло идва от изхода на пещерата, който е във формата на дяволско гърло, както и от многобройните легенди за нея. Легендите датират още от времето на траките, когато хората са смятали,  че тя е входът към другия свят, светът на безсмъртието.  Векове наред хората са принасяли в жертви най-красивите жени, за да умилостивят боговете.  Разказва се, че нищо влязло във водните лабиринти на пещерата не излиза.  И до днес се правят опити с хвърлянето на различни предмети, цели дървета и трупи, но на изхода така и нищо не излиза. Правени са опити и с оцветители, които се появяват на повърхността повече от час и половина след като са били пуснати, което е доказателство за изключително дългите подземни лабиринти на пещерата.

Една от легендите за Дяволското гърло е свързана и с митичния тракийски певец и музикант Орфей и неговата възлюбена Евридика. Орфей слязъл в подземното царство, за да умилостиви Хадес, богът на смъртта и да си върне Евридика. Хадес се съгласил, но поставил условие – Орфей да не се обръща назад, за да я види докато не излязат от подземното царство.  Орфей не успял да издържи и по пътя към изхода се обърнал.  Така той загубил завинаги Евридика. От тук идва и шеговитото наименование на пещерата от местните – пещерата на разводите.

От траките също е останала легендата, че тук са хвърляли вождовете, за да останат безсмъртни. Столетия се изнизали, но хората още със страхопочитание вярвали, че Дяволското гърло е входът към другия свят-пътят към безсмъртието.

 

Сълзите на любовта

Живеели траките мирно по своите малки села, радвали се на обилните богатства, с които ги дарила природата и пеели песни в прослава на времето. Но дошли римляните и ги поробили. Построили много крепости, една от които на върха на Струпешката могила, с поглед към река Искър. Оттам наблюдавали повече от двайсет села, обхождали ги и събирали богатствата им. Ограбеното криели в едно подземие, което започвало с вход от крепостта. Изходът му от другата страна бил затворен с желязна врата и засипан с камъни. Не им стигали тези богатства, та вземали и най-хубавото от траките – техните девойки.

Един римски войник харесал най-личната девойка от селото в подножието на могилата. Но тя си имала вече свой любим и на него се била врекла. Казвала се Ситла. Римлянинът много искал да спечели любовта на Ситла, но не могъл да прекърши волята й. Единствената надежда за него останала в това да превърне любимия й в роб, да го прати в гладиаторски борби и там да го погуби. С времето тя щяла да го забрави.

Било летен месец. Слънцето прежуряло околната зеленина, а водата на езерото в подножието на могилата притихнала в очакване на радостните песни на младите тракийки. Във вечерна прохлада те берели късни летни цветя, потапяли ги във водата. Оросените цветя поднасяли на младите момци. В смях и радост минавали чудните летни вечери. Езерната вода, чиста като сълза, приемала радостта и щастието на младите и я разнасяла надолу по пътя на клокочещия поток към река Искър. Когато нощта спотайвала дневния шум, младите по двойки, хванати за ръце, отивали да споделят своя сърдечен изблик в близките шубраки. Повела своя любим и Ситла към долния край на езерото. Прескочила като кошута потока, обърнала се със сияйна усмивка, с протегнати ръце за да приеме в обятията си любимия … и усмивката замръзнала на устните й. Тя чула само отдалечаващи се тежки стъпки на хора и нищо друго…

Затъгувала момата по своята любов, залиняла. Всяка вечер тя идвала на езерото и в люти клетви хвърляла камъни по него. Искала да го затрупа. Минавали години и езерото все повече и повече се запълвало. Но изворът не пресъхвал. Водата била нужна на римляните, а сърцето на Ситла таело люта омраза срещу тях. И решила с тялото си да затули извора на езерото.

В една ясна вечер, когато луната се оглеждала във водата на езерото, Ситла се хвърлила в глъбините му и не излязла вече оттам. Престанала да блика от извора бистрата като сълза вода.  Постепенно малкото вода на езерото пресъхнала, а траките се изселили на друго място.

Дошли нови племена по тези места. Изгонили римляните. Един техен отряд от конници пристигнал в подножието на могилата. Спрели на почивка близо до някогашното езеро. Разседлали зажаднелите коне. Освободените животни се спуснали към някогашното езеро и започнали да ровят с крака. Ровили те, ровили, докато бликнала пак бистра вода. Изглежда Ситла разбрала, че те са отмъстителите за нейната погубена любов и оттулила водите на езерото. Потекла отново по нанадолнището езерната вода. Понесла тя сълзите на любовта, бликаща от очите на Ситла.

Хората построили чешма с няколко чучура. И сега там идват морни пътници за да утолят жаждата си, а местните овчари разказват за голямата любов на тракийската девойка Ситла.

Белинташ – земя на мистерии

В сърцето на Родопите се издига продълговато, скалисто плато, обвито в мистерии и легенди, наречено Белинташ. По него и до днес личат следите от разумна човешка дейност, която остава неразгадана и зорко пази своите тайни.

Скалите на Белинташ са резултат от изригването на вулкан, чийто кратер е застиналият в съседен връх Караджов камък. И логичните обяснения свършват дотук.

В превод от древните тюркски езици Белинташ може да се тълкува като „камък на познанието”. Тук стрелките на компаса полудяват под влияние на силната магнитна аномалия в района, а през зимата снегът се топи веднага щом докосне повърхноста на вулканичната скала, която сякаш още пази част от топлината на горещата лава.

Скалният масив е дълъг почти 800-850 метра и широк между 20 и 40 метра в различните зони. Разположен е в посока изток-запад, най-високата му част е с наклон около 8 градуса, като по-ниската страна е ориентирана на юг. От изток са запазени части от силно ерозирали каменни стъпала, водещи до върха на Белинташ. Стълбата е била изсечена на два пъти, след като стъпалата на по-външната са били износени. До тях се виждат четири дупки, които вероятно са използвани за парапет или са имали ритуално значение. Изсечените знаци от линии и ямки на изравнената най-висока част от платото всъщност са и най-голямата загадка на Белинташ. Плитките кратери с продълговата форма събуждат много въпроси-дали са природен феномен, дело на човешка ръка или пък нещо друго?

Интересни са и двата успоредни улея с дължина около 8 метра, ширина 15 см и дълбочина 15 см, които пресичат площадката в посока североизток-югозапад. Край тях има издълбани различни по форма дупки. Многото ямки представляват свързана с плитки улеи система. Те са като скачени съдове и по време на дъжд водата в тях прелива последователно. Два кладенеца (щерни) са в центъра на системата. По-големият е с диаметър 2.10 м и дълбочина почти 2.50 м. По-малкият е с диаметър 1.50 м. Двата винаги са пълни с вода, дори и при продължителна суша. Смята се, че това се дължи на енергийните полета в скалата, които променят качествата на течностите и намаляват изпарението.

В подножието на скалата има и няколко удобни скални ниши, пригодени за обитаване от незапомнени времена.

Една случайна находка от 70-те години на миналия век преоткрива значението на скалния феномен Белинташ като светилище и култов център. Местен овчар намира древна сребърна плочка. Тя изобразява седнал на трон мъж на фона на пълзящи нагоре змии, олицетворяващи възходящото развитие на човека и вечния кръговрат на обновяващата се природа.

Учените са категорични, че това е оброчна плочка на тракийския бог Сабазий и свързват мегалитния паметник с изповядване култа към него. Дотогава се е смятало, че Белинташ е част от отбранително съоръжение на тракийските племена, тъй като тук е минавала границата между земите на одрисите и бесите.

Тракийският бог Сабазий е олицетворение на умиращата и възкръсваща отново природа. Определя се като фригийско-тракийско божество на слънцето, земеделието и лечебната сила. Другото му име е Загрей. Син е на Зевс и Персефона, с която върховният бог се сближил, след като приел образа на змей. В резултат от контактите между тракийските племена и древните гърци, през V век преди Христа култът към него е преминал в Гърция, а по-късно ­ в Рим, и се е слял с култа към Дионисий и Бакх.

Като малък Сабазий бил кърмен от нимфата Ниса (митът за Дионис също обяснява, че той е отгледан в Пещерата на нимфите в планината Низа). Някои изследователи смятат, че освен култа древните гърци са приели легендата за отглеждането на Сабазий и за „биография” на своя Дионис. По волята на титаните тракийският бог бил разкъсан на три части, но Атина успяла да спаси сърцето му и го предала на Зевс. По-късно името на Сабазий било използвано във връзка с имената на Зевс, Юпитер и Саваот. Изобразяван е бил като брадат мъж с фригийска шапка, жезъл и борова шишарка.

Скалното плато на Белинташ е разделено на три самостоятелни части. Този факт потвърждава връзката между мита за Сабазий, божеството, което траките тук са почитали, и намерената сребърна плочка.

Празненствата и ритуалите, свързани с почитането на Сабазий, били подчинени на нощни къпания и пречистване на духа и тялото, които се отличавали с разточителност и разпуснатост. Изпълнявали се както мистични религиозни ритуали, така и свързани със земеделието и скотовъдството, с познанията за света и космоса. Години след като митът и култът към бог Сабазий са заимствани, те се връщат по земите на траките, но вече като Дионис и част от гръцката митология. Припокриването обсебва култа към Сабазий и той постепенно е изместен от гръцкото божество.

Разказваната по тази част на Източните Родопи легенда твърди, че по време на Потопа каменната грамада Белинташ е приютила от страшните вълни Ноевия ковчег. На скалата ясно личат халките, за които са били привързани въжетата на кораба. Може и да не е така, но кръглите отвори в скалата ясно личат.

Разположението на масива Белинташ го прави естествена астрономическа обсерватория- по време на равноденствие слънцето изгрява точно над Сини връх и залязва над Караджов камък. Но дали това е била единствената приина, поради която бесите са смятали тази скала за свещена?

Най-невероятната, но възможна, поради липса на противни доказателства хипотеза, е  че преди милиони години на това място са кацали същества от развита космическа цивилизация. Странните знаци в скалата би трябвало да са звездна координатна мрежа, а издълбаните щерни може би са имали чисто техническо значение за излитането и приземяването на техните кораби. Предположенията отиват дори по-далече – на това място извънземните са кодирали знанията си за вселената и са ръководели развитието на живота на Земята.

Белинташ е връзката на древните, а по-късно и на тракийските племена с Космоса, убедени са всички изследователи на тайнствения район. За първи път през 1986 г. астролози от Стара Загора виждат в знаците на платото небесна карта, а в щерните-прибори за определяне местонахождението на звездите. С годините тази теза се развива и набира все повече последователи. В търсене на доказателства за това са правени и опити за връщане назад на времето и позициониране на основните небесни тела отпреди 6000-7000 години. Резултатите обаче са далечно приблизителни и не могат да надскочат рамките на хипотезата.

Дали Белинташ е бил обект на космически туризъм отпреди милиони години или само астрономическа обсерватория на древна високоразвита цивилизация по нашите земи?

Може би бъдещето ще даде отговор на този въпрос…