Легенда за какаото

Какаово дървоНякога, в далечни времена, живял вълшебникът-градинар Кетцалкоатл, който имал невероятна градина. Сред многото дървета в градината растяло и какаовото дърво, от което хората готвели шоколатл. Но Кетцалкоатл много се възгордял, провъзгласил се за безсмъртен и боговете го наказали, като го лишили от разум. В безумието си той разрушил градината. Оцеляло само какаовото дърво, оставайки по този начин единственото вълшебно дърво на земята.

Източник:

http://prit4ite.blogspot.com/2013/03/legenda-za-kakaoto.html

Advertisements

Кецалкоатъл

КецалкоатълВ началото човеците били пръснати из всемира, били прах, носещ се, където вятърът бил нищо, където водата била нищо, където нищо не било земя, където разпръснатият човек бил нищо, където нищо било нищо. Кецалкоатъл ги събрал, дал им форма, направил ги. От звездите създал очите им; от мълчанието на съществото си извлякъл ума им и го вдъхнал в ухото им; от слънцето изтръгнал една идеа и създал храна, за да преживяват, която се наричала царевица и била огледало на слънцето, и имала цвят, който давал живот на кръвта и на бузите.

Кецалкоатъл освен това е бил мъдър мъж, жрец, върховен управник на Толян. По време на управлението му градът винаги бил изпълнен с величие: нефрити, корали и тюркоази красели света; жълти и бели метали, скъпи метали; охлюви, братя на слуха, спирали на шума, съдове на песента; пера от кецал (птица, обитаваща топлите райони на Централна и Северна Америка), червени и жълти пера, изпъстряли това величие. Имало всякакви видове какао, всякакви видове памук с всякакви цветове – във всичките си творения Кецалкоатъл бил голям майстор и извор на изобилие.

Той постоянно търсел себе си, но в един момент престанал и се поддал на изкушенията, съгрешил и после избягал. Бил измамен от магьосник, който променил съдбата му. Това бил Тескатлипока, магъосник и негов брат, сянка на светлината му, който сложил пред очите му лъжливо черно огледало и когато Кецалкоатъл се огледал в него, видял лика си разкривен, с хлътнали очи и големи сенки под тях, видял маската на подправените си черти, видял тъмната си страна, изплашил се от образа си и сетил страх от лицето си. Веднага след това бил поканен да пие пулке (гъста и силна алкохолна напитка), напитка, която го опиянила и помътила разсъдъка му. Както бил пиян, поискал да доведат сестра му Кецалпетатъл и заедно с нея пил още повече. Напълно опиянени, братът и сестрата били завладени от желанието и тогава легнали един до друг. По съмнало, идвайки на себе си, Кецалкоатъл се разплакал, после поел на изток и се качил на сал, направен от змии. Отишъл в черно – червената земя на Толян, за да намери отново себе си и след това да се изпепели.

Когато Кецалкоатъл се самозапалил, от сърцето му изскочила синя искра. Сърцето му, цялото му същество, се отделило от огъня, излетяло в небесните висини и се превърнало в Утринната звезда.

Откриването на царевицата

Царевица 1Имало едно време една голяма планина, наречена Постектепетел. Един ден боговете на дъжда видели как мравки мъкнат семена със себе си. Тогава започнали да размишляват: „Откъде ли са донесли семената тези животинки?” За да разберат, помолили една птица да открие това място. Птицата отишла и с човката си почукала на планината. Дочула, че отвътре планината е куха и видяла как мравките изнасят оттам семена. Върнала се и разказала всичко на боговете. Тогава боговете на дъжда рекли: „Трябва да разрушим тази планина, за да вземем семената.” Младите богове на дъжда, светкавицата, гърмът и вихърът започнали да удрят по планината, но не могли да я разрушат. Тогава изпратили баща си-добрият бог на олмеките Синтеотъл. Той ударил два пъти върху планината. Тя се наклонила и се разпаднала на три части. Тогава синовете му видели царевичните зърна във вътрешноста на планината, събрали бързо белите семена и ги посели-те били най- добрите. А жълтите полуобгорени от светкавиците зърна и черните били посети от Синтеотъл. Така човечеството се сдобило с царевица, а Синтеотъл станал един от главните богове в пантеона на американските индиански племена – богът на маиса. При това кръвожаден бог, изискващ жертвоприношения. Царевицата, и по-точно маисът, бил основната храна на древната цивилизация. Тя заменяла хляба и за маите, и за инките, и за ацтеките, и за много други известни и неизвестни индиански племена. Индианците я варели, пекли и дори правели от прашеца й напитки. Лекували болните, като ги обвивали с листата й, с тях строили жилищата си, а от стъблата правели стени и с тях топлели домовете си.

Царевица 2Известно е, че индианците поднасяли царевица като дар на европейските колонизатори, а древните маи я смятали за символ на живота и й се покланяли – тя била един от боговете им. Животът на маите се намирал в пряка зависимост от царевичната реколта. За да я отгледа, селянинът запалвал участък от джунглата и го засявал по най-примитивен начин. Когато земята се изтощавала, той отивал на друго място, тъй като маите не умеели да торят почвата.

Според една стара легенда, когато могъщите богове решили да поделят всичките богатства на земята между хората с различен цвят на кожата, първи дошли индианците и си избрали най-ценното според техните представи – яркожълтия царевичен мамул. Известно е че възрастта на намерените в индианските пещери на Ню Мексико зърна е минимум 5000 години. Това обаче били култивирани зърна, което означава, че „красавицата”  на полето се е появила още по-рано.

Царевица 3Колумб открил царевични посеви в Централна и Южна Америка. Френските и испанските пътешественици от XVI век също така отбелязали, че индианците отглеждат голямо количество царевица. Не отминали този факт и Ернан Кортес, който видял царевичните полета в Мексико, и испанският конкистадор Франциско Васкес де Коронадо, открил обширни царевични посеви на югозапад в Северна Америка. С откриването на американския континент царевицата се разпространила в Европа, проникнала в нейната култура и се превърнала в част от кулинарните традиции на някои страни. За първи път докарана през XVI век в Испания, след три десетилетия тя заела обширни площи, попаднала в Португалия, Италия, Франция, Китай, Индия…

Белите индианци

Безброй индиански легенди свидетелстват, че зараждането на всички големи цивилизации в Новия свят се дължи на дошли от Запад бели, брадати пришълци, донесли със себе си непознати до този момент знания и умения.

В няколко бразилски географски списания се появява сензационна новина, че една от многобройните напоследък експедиции, изследваща труднодостъпните джунгли в северозападната провинция Мату Гросу, е попаднала на следи от легендарния британски пътешественик от началото на века полковник Пърси Фосет, безследно изчезнал преди повече от седем десетилетия тъкмо в този район.

Фосет, чиито дневник, озаглавен „Недовършено пътешествие”, и днес е сред бестселърите за любителите на загадъчното и необяснимото, е бил твърдо убеден, че дълбоко в джунглите на Северозападна Бразилия живее тайнствено племе от бели индианци, рязко отличаващо се по своите антропологични белези и култура от околните индиански племена и избягващо контакти с тях. В дневника му се цитират няколко случая на нападения, извършени от „високи на ръст, белокожи диваци, с червеникави коси и сини очи” срещу опитващи се да проникнат в района на горното течение на река Тауман бразилски фермери и ловци. На свой ред, британският консул в Манаус съобщава на Фосет, че според местните индианци, странно племе от „бели хора, излизащи от скривалищата си само нощем и поради това наричани „прилепите”, действително обитава района на митичните златни мини, северозападно от река Диамантина в Мату Гросу”. Отправяйки се за пореден път в джуглите на тази част от Бразилия, полковник Фосет споменава пред близките си, че разполага с конкретни сведения за местоположението на легендарния „златен град” на „белите индианци”, известен още и като Ма Ноа. Въпреки увереността му в успешния резултат от експедицията обаче, само няколко седмици по-късно той изчезва безследно, заедно с всичките си спътници.

Впрочем британският авантюрист съвсем не е първият, повярвал в историята за „белите индианци”. Още Колумб записал в дневника си на 6 ноември 1492, че на един от островите в Карибско море, хората му са посрещнати от местните жители като „пратеници на белите богове, живеещи на звездите”. Безброй легенди на индианците от двете Америки разказват за това, как в дълбока древност край бреговете на континента се появили странни блестящи кораби, от които слезли синеоки и светлокоси хора, облечени в дрехи от груба черна материя и ръкавици. На челата си, повечето от тях, носели украшения с формата на змия. Според ацтеките и толтеките в Мексико, името на водача на „белите богове” било Кетцалкоатъл, инките го нарекли Кон-Тики Виракоча, сред индианците-чибча от Колумбия той е известен като Бочика, а сред маите в Централна Америка – като Кукулкан.

Ацтекските жреци дори „изчислили”, че белите богове напуснали страната им в годината „Ке Акатъл”, щели да се върнат пак в същата година, повтаряща се на всеки 52 години по нашия календар. По странно стечение на обстоятелствата, тъкмо в поредната година „Ке Акатъл” на брега на днешно Мексико слезли частите на испанския конкистадор Ернан Кортес, успял с нищожната си армия да завоюва огромната империя на Монтесума до голяма степен именно заради жизнеността на древната легенда. Впрочем, почти по същия начин от нея се възползвали и хората на Писаро, превръщайки в развалини могъщата държава на инките в Южна Америка. Показателно е, че инките се вдигнали срещу завоевателите, едва когато, нахлувайки в столицата Куско, испанците задигнали или унищожили и златните и мраморни статуи на „белите богове”, пазени в местните дворци и храмове като светини.

Остава въпросът, обаче, има ли нещо вярно в легендите за белите цивилизатори на Америка? Ако оставим настрана екстравагантните хипотези на хора като Ерик фон Деникен, обявил ги за „пришълци от Космоса”, струва си да се потърси обяснението, тръгвайки оттам, където съгласно легендите, вероятно през първите векове от новата ера е приключил дългият им път – на островите от Полинезийския архипелаг.

Повечето съвременни учени са единодушни, че днешните полинезийци са потомци на поне няколко различни раси. Още първите европейци, появили се по тези места, отбелязали наличието на представители на така наречения „арабо-семитски тип”, с прави носове, тънки устни и прави светли коси. Самите полинезийци ги наричали „уру-кеу” и ги смятали за преки потомци на древна светколокожа „раса на боговете”, първоначално заселила се на островите. На най-отдалечения от Полинезия и най-близко разположен до Америка остров Пасха и до днес се предават легенди за първите жители, пристигнали тук от неизвестна пустинна страна, разположена някъде на Изток, след като в продължение на 60 дни пътували през океана, следвайки Слънцето. Пак, според легендите, въпросната страна била известна също с многобройните си гробници. На запад от Пасха, в цялото огромно пространство до Югоизточна Азия няма нищо, съответстващо поне малко на това описание. За сметка на това обаче, на изток от острова се намират крайбрежните пустини на Перу, където действително през 20-те години били открити два огромни некропола в района на полуостров Паракас. Възрастта на повечето от мумиите в тях е около 2200 години, а в гробниците са намерени и остатъци от огромните салове, с които древните южноамерикански индианци са извършвали каботажни плавания, и които, както показала легендарната експедиция на Тур Хейердал със сала „Кон-Тики”, спокойно са могли да достигнат Полинезия. Сензациите обаче не свършват дотук. Още един от откривателите на древните гробници в Паракас – американският археолог Стюарт отбелязъл, че „повечето от погребаните в тях принадлежат към съвършено различна в расово отношение от местното население група от едри хора със светла кожа и нерядко – с руси коси”. Впрочем Франсиско Писаро, завоевателят на Перу, описва по същия начин членовете на управляващата кралска фамилия в империята на инките.

Нахлувайки в най-големия храм на индианската столица Куско, смаяните войници на Писаро се изправили пред огромна каменна статуя на върховния бог Кон-Тики Виракоча – бял мъж с къдрава брада и горда осанка, облечен в дълга туника. В началото испанците дори решили, че тя изобразява Свети Вартоломей, стигнал до Перу дълго преди тях и това за известно време спасило статуята от участта на останалите „езически” идоли, които били разрушени моментално. През 1553 испанският хронист Сиеса де Леон отбелязва, че Виракоча се появил в Перу от района на езерото Титикака, в днешна Боливия, сложил край на войните между местните племена и поставил основите на цивилизацията по тези земи.

Известно е, че именно край езерото Титикака са разположени развалините на древния мегалитен център Тиуанако, който местните жители също свързват с името на Виракоча. Според тях странното бяло племе, създало огромните сгради и храмове в Тиуанако, се появило от Север, а по-късно след неуспешна война с местните индианци се отправило на Запад и изчезнало в океана.

На север от инкската държава обаче, в планините на днешна Колумбия, се намирала държавата на племето чибча – още един загадъчен народ, достигнал високо културно равнище. Местните легенди също съдържат данни за „белия учител” Бочика, чието описание, съвпада с това на Виракоча, и който дошъл от Изток. На изток, т.е. във Венецуела индианците пък разказват историята за тайнственият светлокож вожд Суме, научил местните жители как да обработват земята и създал първите закони.

Пътят на „бялото племе” може ясно да се проследи географски и хронологически още по-на север – в Средна Америка. Легендите за брадатите богове, съществуват сред индианците „куна” в Панама, те са в основата на митологията на древномексиканските племена толтеки и ацтеки (именно „белият бог” Кетцалкоатъл поставя основите на двете най-могъщи местни цивилизации). Преди това обаче, неизвестните цивилизатори на Америка създават през ІІ-І в.пр.н.е. първите стъпаловидни пирамиди в градовете на маите Чичен Ица и Маяпа. Тук техният вожд е известен под името Кукулкан, а сред родствените на маите индианци киче от Гватемала, той фигурира като Кукумац в свещената им книга „Попол Вух”.

Изследователите на древните индиански легенди посочват, че най-старите подобни сведения датират от средата на първото хилядолетие преди новата ера и се съдържат в легендите на индианците, населяващи Западен Юкатан. В тях се говори за белия пратеник на боговете Вотан, произхождащ от страната Валум, разположена далеч на изток (т.е. отвъд Атлантика), който научил местните племена на основите на земеделието и създал първата йероглифна писменост.

През 1932 американският археолог Бенет открива по време на разкопки в Тиуанако статуетка от червен камък, изобразяваща Кон-Тики Виракоча като висок мъж с брада и дълга туника, украсена с изображения на рогати змии и пуми – символите на висшите божества в Мексико и Перу. На перуанското крайбрежие образът на Виракоча може да се открие върху керамиката и наскалните рисунки на местните племена чиму и мочика. Огромно количество подобни предмети са намерени в различни райони на Еквадор, Колумбия, Гватемала, Мексико и Салвадор. Прекалено широк е кръгът от източници, споменаващи разпространението в Новия свят на светлопигментирано население от „кавказоиден тип” (по определението на Тур Хейердал). Как то е успяло да запази расовия си тип по време на продължителната миграция от Мексико до Перу и Полинезия е само една от загадките. Впрочем, строгата ендогамия, т.е. браковете само вътре в етническата група, изглежда достатъчно правдоподобно обяснение, още повече, че се подкрепя и от индианските легенди. И все пак, кои са били „белите богове” на предколумбова Америка? Ясно е само, че не са пришълци от Космоса. Може би това са творците на древните мегалитни съоръжения в Европа? Или тайнствените „морски народи”, опустошили някога Египет и после отплували на запад към Гибралтар? А може би древните критяни или финикийци? Но, както се казва, това е вече друга тема…

Водопадите Игуасу

На границата между Бразилия и Аржентина се намира едно от най-свежите и приказни кътчета на планетата, а именно районът на водопадите Игуасу. Те са част от резервата Игуасу (в превод „Голяма вода”), който е сред най-обширните в цял свят.Уникалната природна забележителност се е формирала преди 120 милиона години и се състои от 275 водопада, простиращи се на широчина 2.7 км. Според местна легенда, тогава Бог е „насякъл” река Игуасу, защото неговата възлюбена Наипи, за която смятал да се ожени, избягала със смъртния си любовник Тароба.
Най-известният водопад в системата е „Гърлото на Дявола”, наречен така заради изливащата се от три страни вода. Неговата широчина е 150 метра, като именно той бележи границата между Бразилия и Аржентина. Туристите имат възможност да го доближат с лодка и да видят сивкавата мъгла, образуваща се от мощното падане на водата.Ежегодно водопадите Игуасу привличат над 700 хиляди туристи от цял свят, което ги превръща в един от най-посещаваните обекти в Южна Америка. Когато условията са благоприятни, шумът от падането на водата се чува на разстояние 20 километра.

В зависимост от сезона, броят на водопадите се увеличава до 300 или намалява до 150, по време на сухите периоди. 1978 г. е паметна за всички местни, тъй като тогава водопадите пресъхват напълно за цели 28 дни, в следствие на невиждана суша.

Христофор Колумб

Мореплавателят Христофор Колумб е роден през 1451г. в предградие на Генуа, Италия. Семейството му започнало да се занимава с търговия и покрай нея той натрупал значителен опит в корабоплаването, минавайки по почти всички познати на европейците дотогава търговски маршрути из Средиземноморието и до Африка. колумб се установява в Лисабон – най-голямото пристанище по онова време и там основава работилница за карти, а от минаващите моряци събира сведения за мореплаването в Атлантика. Вероятно там се заражда идеята да стигне до „Индиите”, плавайки само на запад.

Хрис­тофор Колумб вярвал, че Земята има кълбовидна форма и че от Европа до Азия може да се стигне по море, като се плава на запад. Цели седем години той търсил подкрепа за проекта си да стигне до Азия през Атлантическия океан. След като краля на Португалия Хуан II му отказал, Колумб се обърнал към испанския крал Фердинанд Арагонски и кралица Изабела.

Най-после, на 3 август 1492 г., с испанска експедиция Колумб се отправил на югозапад през Атлантическия океан. По пътя сред безкрайния океан открил Саргасово море – морето без брегове. На 12 октомври 1492 г. моряците видели на хо­ризонта земя. Това бил остров от група­та на Бахамските острови. Колумб му дал името Сан Салвадор (Свети Спас или спасител). Днес този остров се нари­ча Уотлинг. Колумб бил убеден, че е дос­тигнал бреговете на Индия, затова наре­къл островите Западни Индии, а местно­то население индиос (индианци).

Плавайки в района, той открил Карибско море и още много острови. Най-големият от тях – Куба, Колумб приел за полуостров на Азия. Тук за първи път видяли тютюн, ца­ревица, кар­тофи. От Куба отплавал до ост­ров Хаити, където според него към брега се спускали „най-прекрасните долини в света”. Колумб нарекъл този остров Еспанъола (Ис­пански остров). Скоро обаче един от корабите заседнал в скалите. Наложи­ло се 39 моряци да останат на Еспанъо­ла в заслони, построени от разбилия се кораб. Това първо европейско селище в Америка Колумб нарекъл Навидад (Рождество). В началото на 1493 г. с останалите два кораба Колумб се отп­равил към Испания. Той довел в Европа няколко индианци, невиждани растения и птичи пера.

Колумб направил още три пътувания. Открил редица острови от Малките Антили, достигнал до северните брего­ве на Южна Америка, а при последното си пътуване слязъл на континенталния бряг – в Хондурас, Централна Америка. До края на живота си Колумб така и не разбрал, че е открил Америка.

Спорът кой всъщност е бил Христофор Колумб и наистина ли точно той е открил Америка, а не викингите или някой друг, вероятно ще продължава още с десетилетия. Мнозина индианци обаче смятат, че „откривателят” им, който и да е бил, е донесъл на коренното население на континента неизброими беди – болести, смърт, мизерия.

Тютюнът е бил открит от Христофор Колумб през 1492 г., когато стъпил в Новия свят. Двама от неговите моряци го занесли в Испания. Дълго време инквизицията задържала разпространението на тютюн в Европа, като обвинявала пушачите в магьосничество.

Предполага се, че Европа за първи път се е запознала с каучука след една от експедициите на Христофор Колумб през 1496 г. Сред многото екзотични предмети неговите моряци донесли и не особено гладки, но отскачащи при удар топки, които жителите на Хаити използвали като играчки.

Първият европеец, усетил вкуса на ванилията, е Христофор Колумб. Испанските конквистадори на Ернан Кортес обаче пренасят ванилията в Европа през XV век. Тя много бързо намира популярност на Стария континент.

Според една от легендите известният мореплавател и изследовател Христофор Колумб никога не бил опитвал месо, изпечено направо върху горещи въглени. Когато пристига на Карибите в края на XV век, Колумб открива, че местното племе Тайно приготвя уловените риба и дивеч, като ги поставя върху специално изработена дървена поставка над огъня и по този начин месото се опушва и изпича. Колумб бил силно впечатлен от вкуса на приготвения специалитет. Местните наричали този начин на готвене „барбакоа”. Със завръщането си в Европа испанските завоеватели донасят със себе си и новия метод за готвене, наречен „барбакоа”. Новата технология за приготвяне на месото, заедно със своето название, бързо се разпространява из Европа.

Магията на капоейра

Капоейра е бразилски микс от танц, музика, театър, ритуал и бой. Неговият далечен произход е тясно свързан с древните африкански бойни изкуства, а зараждането му е пряка последица от жестоките посегателства върху робите през колониалните епохи.

Има различни версии за историята на капоейра, но за нито една от тях няма реални доказателства. Една от легендите разказва, че истинският капоейрист е трябвало да излезе от вкъщи с белия си костюм, за да отиде на среща, като междувременно мине през 2-3 места, на които да поиграе капоейра и да отиде на срещата без нито една гънка по костюма.

Съществуват няколко легенди как точно се е появил стилът капоейра. Според една от най разпространените версии, той е бил създаден от робите в каучуковите плантации, пръснати из цяла Боливия.  Съчетавайки движения и техники от познатите им африкански бойни ритуали, чернокожите работници измислили танц, при който единият участник изпълнявал ролята на роба, а другият – на господарят.  По този начин се получила интересната комбинация между бойно изкуство и танц, чрез която робите можели да се защитават от експлоатиращите ги плантатори. Счита се, че най-вероятно този „боен танц“ е бил пренесен от африканските роби и до Бразилия, където  бил допълнително усъвършенстван и станал прочут под наименованието капоейра, което се използва и до ден днешен.

След като робите били официално освободени, капоейра излязла на улицата. Дълго време обаче тренирането на капоейра в Бразилия било строго забранено и се наказвало със затвор от 6 месеца до 2 години, тъй като се считало за опасна криминална практика, която открито подстрекавала към насилие. Дори се стигнало до там, че през 1890 година тогавашният бразилски президент Додоро да Фонсека подписал официален указ, с който се забранявало всякакво практикуване на капоейра. Въпреки това обаче, популярността на бойното изкуство не стихнала и то продължило да се разпространява тайно, най-вече сред бедното население на страната.

За баща на модерната капоейра се приема Мануел дос Реис Мачадо, който през 1930 година, благодарение на  своите политически усилия успял да убеди властите да вдигнат забраната върху бойните стилове като капоейра в региона. Две години по-късно, през 1932 година, той основал и първото училище за капоейра в Бразилия. Скоро из цялата страна се появи школи, които обучавали учениците си в тънкостите и методиките на това бойно изкуство, като на най-голяма популярност капоейрата се радвала в градовете Салвадор да Бахия, Рио де Жанейро и Сао Пауло.

Традиционната капоейра представлява спонтанно събиране на хора на улицата, които се нареждат в „рода” (кръг), включително и тези, които свирят. Започват да пеят и да пляскат, като един солист води песента, а в средата двама играят капоейра. В спортен вариант се изпълнява солово, без партньор. Прави се само акробатика и представления за публика. Музиката задава и определя темпото на танца, който ще се изпълнява, като често освен инструментален има и вокален съпровод.  Капоейра не е стил, в който се набляга на фул контакта. Тук най-важни са замахванията с крака и самозащитните премятания и претъркулвания на тялото. Юмручните удари са забранени. Движенията, които се извършват по време на капоейра изискват най-вече координация, баланс и усещане за тежест, а не както повече хора си мислят – изключителна гъвкавост.  Тъй като играещите винаги се движат и не стоят на едно място, това дава добра възможност на човек да укрепи и засили мускулатурата си, както и да опознае възможностите на своето тяло.

Най-често капоейра се определя като вид общуване, закачка между двамата, които играят. Целта не е да победиш другия, а да го излъжеш. Капоейра често е сравнявана с театъра, тъй като в нея също има театрално изразяване на чувства и емоции.

Самбата е много здраво преплетена с капоейра. Най-често музиката се изпълнява на ударни инструменти. Повтарят се различни напеви. Обикновено мелодията не е сложна. Ако не се научиш да пееш, няма да можеш и да играеш капоейра, а ако не умееш да лансираш на музикалните инструменти, губиш част от сетивата на играта.

Заради чудесната си комплексност пък, в наши дни капоейрата се е превърнала в неразделна част от образователните програми на различни училища, университети и бойни клубове. Любопитен факт е, че дори модерните танци като брейк, хип-хоп и рап все по-често вмъкват в своята хореография елементи именно от капоейра.

Най-разпространените разновидности на капоейра са:

Capoeira Angola е най-древната форма на капоейра и като такава, тя стъпва изцяло върху традиционните елементи на африканските бойни танци. Capoeira Angola се изпълнява доста по-ниско до земята и значително по-бавно отколкото другите останалите видове.

Capoeira Regional е  най-популярната форма на капоейра. Точно това обикновено е онази капоейра, която визират хората, когато говорят за бразилската капоейра.

Capoeira Contemporâneа е хибриден стил на капоейрата, който е еклектичен по своята същност и произлиза от комбинирането на другите основни  разновидности.

Взаимоотношенията от живота се пренасят и в капоейра – понякога има агресия, мания, идеята да се наложиш над другия, да го излъжеш, но не и да го набиеш. Защото, както казват капоейристите:  Героите умират първи!

Да играеш капоейра е удоволствие, което само тя може да ти създаде!

 

 

 

 

Previous Older Entries