Легенди за замъка Гламис

Шотландия е знаменита със своите замъци, обитавани от привидения. Но нито един от тях не се слави с толкова голям брой загадъчни явления като замъка Гламис. Смята се, че една от стаите му – Дънкан хол, е вдъхновила Шекспир да опише сцената на убийството на крал Дънкан в трагедията „Макбет”.

Първият известен случай станал в замъка в началото на XV век и бил свързан с името на граф Кроуфорд. Графът се славел със своя разпътен и противен характер и често гостувал в Гламис. Неговата страст били картите. В една дъждовна съботна вечер той играел в замъка заедно с Патрик Лайън – първи лорд Гламис, и двама свои приятели. Часовникът ударил полунощ и настъпила неделя – денят на Господа. Никой от благочестивите присъстващи не искал да играе карти в светия ден. Това вбесило безбожника Кроуфорд. Почервенял от яд, той закрещял, че в такъв случай ще играе със самия дявол! И в този момент влязъл непознат в тъмен плащ, който предложил на графа да играе с него…

Графът изгонил всички, затворил вратата и започнали играта. Приятелите му, които били в съседната стая, чували проклятия, ругатни и шляпането на картите по масата. Един слуга по заповед на господата надникнал през ключалката. Тогава очите му, както сам разказвал, били опарени от огън и той отскочил от вратата, викайки то болка. В същия миг вратата била отворена с гръм и трясък от самия граф Кроуфорд, който крещял да не му пречат, иначе нарушителят ще отговаря с живота си. След това се върнал в стаята, където го очаквал партньорът му по игра, но… той изчезнал също така загадъчно, както се и появил. И очевидно взел със себе си печалбата – разписка, в която Кроуфорд залагал душата си.

След няколко години – през 1423-а, граф Кроуфорд починал и в замъка започнали да се чуват странни звуци, напомнящи шляпането на картите по масата, съпроводени с проклятия. Казват, че звуците се чуват в замъка и до днес.

Както е известно, в Европа през епохата на Възраждането отделни семейства и кланове воювали помежду си. Така било и в знатния род Линдзи, чиито членове люто ненавиждали рода О’Тилви. Веднъж, преследвани от воини от рода Линдзи, О’Тилви решили да се скрият в замъка Гламис. Те занели, че преследвачите им враждуват и с рода Лайън – владетели на Гламис, и ги помолили за убежище. Джон – третият лорд Гламис, се съгласил да укрие бегълците и им предложил да влязат в тайна стая, където никой няма да ги намери. Но, както се оказало, сър Джон замислил да измами не само членовете на семейство Линдзи, но и нещастните О’Тилви. Те не се досетили, че Лайън не понасят рода им по същия начин като Линдзи. И наистина никой повече не видял бегълците…

Лорд Гламис ги затворил в тайната стая, чиито врата и прозорци заповядал да бъдат зазидани. Така той обрекъл О’Тилви на страшна смърт. Дълго време нищо не било известно за съдбата на изчезналите – само от зазиданата стая се чували странни звуци. Те безпокоели следващите обитатели на замъка така силно, че един от лордовете заповядал да съборят каменната стена. Това, което открили в съседното помещение, потресло всички. Скелетите лежали така, че ставало ясно как хората са починали в страшни мъки. Стаята отново била зазидана, така че никой да не знае къде да я търси.

През 1528 година починал Джон Лайън -шести лорд Гламис, който оставил след себе си син Джон и красивата си вдовица Джанет. Тя произхождала от влиятелния род Дъглас, люто ненавиждан от шотландския крал Якоб V. Работата е там, че като дете се налагало кралят да бъде затворник на водача на рода Дъглас – граф Ангъс. Той се оженил за кралицата-регентка Маргарита-майката на Якоб, само за да получи властта. Не приемал дофина на сериозно и се смятал за най-могъщия човек в страната.

Когато Якоб навършил 16 години, той избягал от плена, присъединил се към опозицията и започнал свой личен кръстоносен поход против всички от рода Дъглас. Тази война набирала обороти и мнозина, носещи името Дъглас, избягали от Шотландия. Но не и красавицата Джанет – господарката нa замъка Гламис, която по това време се омъжила повторно. Обладан от жажда за мъст, а може би опитвайки се да завладее богатството на Джанет, Якоб V несправедливо я обвинил в магьосничество и заговор против краля. Жената била заловена заедно със сина и съпруга си и заключена в най-страншия затвор на кралството-крепостта Единбург. Там я държали до 1537 година, а след това я изгорили на клада.

Изминали почти 500 години, откакто лейди Джанет изгоряла жива, но призракът й, когото нарекли Сивата дама, често се появява в параклиса на замъка. Казват, че най-често може да бъде видян на колене пред олтара. Дори днес, когато Гламис е отворен за всички желаещи, пазачите му разказват, че са виждали призрака със собствените си очи.

Един от по-малко известните призраци на замъка Гламис е Жената без език. Казват, че устата й е пълна с кръв. Може би тази жена е видяла приживе нещо, което е трябвало да остане в тайна, затова са й отрязали езика. От непосилните болки и унижението тя предала богу дух, а призракът й и до днес броди в околностите на замъка.

Никой не се учудва от съществуването на призраци в това място – стените на Гламис са свидетели на бурната му история, в която има много мрачни и кървави глави. Паранормални явления се наблюдават тук от столетия. Трагичните истории на замъка Гламис, свързани с човешки страсти и страдания, без съмнение не са отминали безследно. Макар че местните жители казват, че независимо от мрачните легенди Гламис е много живописен, а природата около него действа успокояващо на посетителите…

 

Advertisements

Уилям Уолъс

Уилям Уолъс – шотландеца, който вдигнал народа си на оръжие, с желанието да извоюва свободата на страната си. Извън легендите и художествените разкази онова, което ни е известно за Уилям Уолъс от историята, обхваща 8-годишен период от живота му. И все пак историческите сведения го характеризират като интересна и противоречива личност, еднакво силно мразена от англичаните и почитана от сънародниците си. Докато за едните той е просто разбойник, предател и убиец, за другите той е символ на борбата за свобода, в чието име загива като мъченик.

Историята и легендата се преплитат и някои факти от живота му са спорни. Смята се, че е роден през 1270 г. в Елдерслай, близо до Пейсли, Ренфрюшир, Шотландия. Разработката „History of William Wallace and Scottish affairs”, обаче твърди, че е роден 6 години по-късно – през 1276 година. Водят се дискусии и относно името на баща му, но най-много доказателства подкрепят хипотезата, че Уилям израства в дома на Малкълм Уолъс. Семейството му е обикновено – има няколко дребни благородника в историята си, потомци на Ричард Уолъс, Уелшеца, земевладелец и поддръжник на Стюардите. Младият Уилям научава латински и френски от двама свои чичовци-свещеници.

Детството на Уилям минава под знака на царуването на крал Александър III. Близо двадесет години суверенът управлява Шотландия с желязна ръка, осигурявайки мир и икономическа стабилност на хората си, спасявайки страната си от всички претенции на Англия. През 1286 г. смъртта му се превръща в началото на тъмен и кървав период за кралството му. Единственият му жив наследник е внучката му Маргарет (по-известна като „Девицата от Норвегия”), чиято крехка 4-годишна възраст налага избора на регент. Кралят на Англия, Едуард I, съзира чудесна възможност да установи претенциите си над Шотландия. Той урежда брак между невръстната кралица и своя син, принцът на Уелс, Едуард. Уви, Маргарет се разболява и умира на път за Англия, с което въпросът за шотландската корона остава отворен. Изправени пред опасността от война между династиите, шотландците канят Едуард I да изпълни ролята на арбитър между 13-те претендента за престола. Изборът на английския суверен пада върху Джон Балиол, който му отдава почит като негов лорд. Под натиска на шотландците, които се съпротивляват срещу задължението за военна служба при Едуард I, новият крал се отказва от лоялността си към Англия. В резултат през 1296 г. Едуард I нахлува в Шотландия, избива опонентите си в пограничните селища, без да пощади дори онези, които бягат по домовете си. Така през април шотландците претърпяват загуба в битката при Дънбар (в Лотиан) и до юли Балиол е принуден да абдикира. Английският крал използва сила, за да принуди над 1800 шотландски благородници да му отдадат почит, като техен крал. Дори отнема Камъка на съдбата (ритуален предмет, използван при коронацията на шотландските крале) и го отнася в Лондон.

Историята не посочва с точност събитието, което променя безвъзвратно обикновения живот на Уилям Уолъс, за да го превърне в тачена и до днес от шотландците легенда. Слепият Хари, написал през 1477 г. „The Actes and Deidis of the Illustre and Vallyeant Campioun Schir William Wallace” (считано за първото писмено сведение за живота и делата на шотландския борец за свобода), предполага, че преломният момент е смъртта на бащата и брата на Уилям през 1291 г., които губят живота си при схватка с англичаните. Според друга легенда от Айршир, двама английски войници предизвикват Уилям на пазара в Ланарк. Спорът прераства в разпра, която пък завършва със смъртта на двамата военни. Но най-често разказваната история е за смъртта на Марион Брейдфют от Ламингтон, младата девойка, която Уилям обича и с която сключва брак според историята на Слепия Хари. За да отмъсти за смъртта й, през май 1297 г. Уилям убива жестоко Уилям Хезелриг, английския шериф в Ланарк.

След тези събития Уилям Уолъс печели множество битки в Лаудун хил, Айршир, бие се редом до сър Уилям Дъглас. Градове като Абърдийн, Пърт, Глазгоу, Скоун, Дъндии и всички земи северно от Фърт са освободени. Схватките прерастват в бунт, в който все повече шотландци се включват. Благородниците се виждат принудени да сключат споразумение с Едуард I. Уилям и неговата нарастваща по брой армия, напускат гората Селкърк, в която се крият, за да се присъединят към Андрю Морей в Стърлинг. Там те се подготвят да посрещнат английската армия в битка.

Тактиката на Уолъс се състои в поредица от внезапни удари и бързи отстъпления. Според Слепия Хари крал Едуард, вбесен от партизанската стратегия на шотландеца, прибягва до крайни мерки. За назидание екзекутира голяма част от Съвета на бароните в Айр, както и тези в Ренфрюшир. Един от първите обесени е Роналд Крауфорд, за чиято смърт Уилям и хората му подготвят кърваво отмъщение . Те избиват целия английски гарнизон в Айр, като през нощта заключват всички врати и подпалват сградата. След това те отново се оттеглят в гората Селкърк.

На 11 септември 1297 г. шотландците, водени от Уолъс и Морей, печелят битката при Стърлинг. Въпреки че англичаните превъзхождат числено шотландците, те претърпяват позорна загуба. Професионалната армия на графа на Сърей от 3000 конника и 10000 пехотинци е разбита при опита си да пресече реката. Тесният мост не позволява едновременно по него да преминат много войници. Това помага на шотландците да ги избият малко по малко. Накрая мостът се срутва – било от огромната тежест, било, както Слепият Хари твърди, разрушен от самите шотландци, но много от войниците намират смъртта си. Остатъкът от английската армия е прогонен от Шотландия от тежката шотландска кавалерия, наброяваща едва 400 конника.

След победата Уилям Уолъс е посветен в рицарство най-вероятно от Робърт Брус, който по това време е граф на Кърик. Новопосветеният рицар получава и титлата „Защитник на Шотландия и водач на нейните армии.”

Последвалите битки помагат много на шотландците и огромна част от Северна Шотландия е освободена. Това вбесява крал Едуард и той решава да се справи с проблема веднъж завинаги. И така, година по-късно, на 1 април 1298 г. англичаните нахлуват в Шотландия, като плячкосват Лотиан и си връщат няколко замъка. Само че не успяват да вкарат Уолъс в битка. Най-накрая двете армии се срещат във Фалкърк.

Стратегията на Уилям срещу англичаните се състои в употребата на „шилтрони” – кръгли, подобни на таралеж, формации от копиеносци, заобиколени със защитна стена от дървени колове. Врагът обаче нанасят първия удар с кавалерията си, като разкъсва линията на стрелците. Оттеглянето на шотландските рицари дава на хората на Едуард възможността да нападнат шилтроните. Не е ясно дали огнените стрели и камъните, хвърляни по копиеносците, са причината, но скоро се появяват пукнатини във формациите. Англичаните се възползват и в крайна сметка всяка защита е разбита. Битката също е изгубена, а голяма част от шотландците умират. Въпреки загубата, Уилям като по чудо успява да се измъкне и да избяга с част от хората си.

По-късно той се отказва от титлата си на „Защитник на Шотландия” в полза на Робърт Брус и Джон Комин. Брус се помирява с крал Едуард I през 1302 г., докато Уолъс все още търси начини за освобождение. Той дори заминава за Франция, за да моли за помощ в борбата срещу англичаните. След завръщането си в Шотландия той е преследван, но винаги се измъква от клопки и засади. На 5 август 1305 г. обаче Джон де Ментейт, шотландски рицар, лоялен на крал Едуард, организира засада и след залавянето на Уилям го предава на англичаните. Те завеждат Уолъс в Лондон, където го съдят за предателство. Дори го „коронясват” с венец от дъбови клонки на главата, като символ, че е „крал на разбойниците.” Уилям отговаря на обвиненията с думите, че не е предател пред Едуард I, защото никога не му се е клел във вярност и не е бил негов поданик.

На 23 август 1305 г., след като е признат за виновен по всички обвинения, Уилям е съблечен гол, влачен от кон, после бесен, разпъван, давен, душен почти до смърт чрез висене, скопен и изкормен по изключително жесток начин. След това го обезглавяват и набиват главата му на Лондонския мост, а крайниците му – в Нюкасъл, Бъруик, Стърлинг и Абърдийн за назидание и предупреждение за това, какво става с онези, които се противопоставят на краля.

Но унизителната екзекуция не постига желания ефект. Напротив, шотландците стават още по-единни и на 24 юни, 1314 г. Робърт Брус, вече крал на Шотландия, повежда в битката при Баннокбърн армията си и с много кураж и смелост разбива английската армия и постига заветната мечта на Уилям Уолъс – свободата на Шотландия.

Чудовището от Лох Нес

Тъмните води на шотландското езеро Лох Нес крият загадки и до ден днешен, вълнуващи ума както на хилядите туристи, застанали пред огромния водоем, така и на местните жители. Според безбройни очевидци езерото крие в глъбините си чудовище – загадъчно създание, което се показва отвреме на време, предизвиквайки възклицания на почуда или викове на ужас. Вероятността нещо да се спотайва в Лох Нес и до днес нито е потвърдена, нито е отхвърлена. От едната страна са учените-традиционалисти, които отхвърлят всички сведения за Неси (както галено е наричано съществото) с насмешка, казвайки, че става дума я за фалшификати, я за хорската глупост, привидяла странни същества в най-обикновени и скучни явления. И наистина, колко е в забуленото от мъгли тъмно езеро да видиш далечна обърната лодка, като гръб на същество не от този свят, а безобидно клатещия се дънер с клон-като огромно влечуго, търсещо плячка? А не са малко и откровените фалшификати – една от най-известните снимки на създанието се оказала опашата измама.

И все пак очевидците са твърде много и да наречеш всички от тях глупаци, пияници и мошеници е проява на върховна арогантност, характерна за учените. Така поне смятат многото почитатели на Неси, голяма част от местните хора и по-смелите учени, склонни да не се затварят в догмите. Те повтарят случая с целаканта, древна риба, която дълго време се считаше за изчезнала докато не бе уловена наново, както и Кракена, това „моряшко суеверие”, което се оказа съвсем реално, когато един рибар хвана гигантски калмар в мрежите си.

И наистина, нерядко сонарите в езерото дават странни данни за огромни тела, носещи се под водата, които, съчетани с многото любителски снимки и безбройните свидетелства подсказват, че нещо в езерото наистина има. Въпросът е какво може да е то и защо никой не го е хванал?

Последното е лесно обяснимо. Лох Нес е едно от най-зловещите места в света, по признание на всички гмуркали се в него водолази. Водите са черни и тъмни, в тях не се вижда нищо, а дълбочината е огромна – над 200 метра. В такъв воден басейн би могло да се скрие всичко, изчислено е, че дори великия часовник Биг Бен би бил напълно потопен. Но какво ли би могло да се крие? Ако наистина има чудовище, какво същество би могло да е то?

Най-популярната теория е, че в езерото живее плезиозавър. Това са големи зверове от епохата на динозаврите, с масивни тела с перки, дълга шия и малка глава, като такива описания на Неси има много. Това е и най-вълнуващата теория, тъй като дава възможност нещо да е оцеляло след катастрофата преди 65 млн. години. Дали обаче е възможно плезиозавър да живее в Лох Нес? Някои учени спорят, че той не би издържал в толкова студени води. Разкопки обаче показали останки от плезиозавър в Австралия отпреди 120 млн. години – тогава, когато най-малкия континент е бил покрит с лед. Други казват, че той няма да има какво да яде. В Лох Нес обаче има мигриращи сьомги в големи количества. В САЩ, тези миграции хранят цели семейства мечки гризли стоящи край потоците. Може би и Неси би могъл да хапва сьомга. Третият и най-сложен въпрос обаче е как и защо създанието се е измъкнало от холокоста отпреди 65 млн. години. Тук отговор няма-затова някои смятат, че Неси не е динозавър, а гигантска змиорка. Змиорки в езерото има много, но могат ли някои да порастнат толкова грамадни? Традиционните учени клатят отрицателно глава, но пък те така са правили и за калмарите, а са били опровергани. Една голяма змиорка би приличала на плезиозавър – тя е влечугоподобна на вид, има грозна зъбата глава и перки отстрани.

Друга риба, за която вече се знае, че може да стане грамадна (над 8 метра) е есетрата. В нея обаче няма нищо змийско, а тези моменти са преобладавщи в описанията на очевидците. И тя обаче има перки, а гледана отгоре може да наподоби влечуго.

Любопитно е, че подобни на Неси създания са виждани и в други езера по целия свят или в морето. Това са Моргар, Чампи (който даже е защитен от закона), Тианчи, Мокеле Мбембе, Огопого и т.н. Възможно е тези създания да са просто съвременни митове, нещо, в което хората имат нужда да повярват. Но, може и да има нещо, което търпеливо чака под вълните, нещо, което е било много преди ние да се появим на този свят и може би ще бъде много след като сме изчезнали…