Кукувица

Кукувица 1В песните кукувицата е възпята като Божи пратеник на земята, за да възвести края на зимата и да събуди природата за нов живот. Според народното вярване тя започва да кука на Благовец и кука до Еньовден.

Легендата разказва, че кукувицата и чухалът били хора. Живеели някога, в старо време, брат и сестра. Куку се казвал братът. Спретнат и трудолюбив бил той. Ала мързелива била сестрата, та момчето много я гълчало. Като не могъл повече да я търпи, той забегнал надалече и оставил свадливата мързелана самичка. Разкаяла се, затъжила за брат си и започнала да плаче и да го вика. Отчаяла се и се замолила горещо на Бога да я стори на каква да е птичка, да хвръкне, брат си да търси и като го намери – прошка да му иска. Господ чул молбата й и смилил се над разкаялата се сестра – сторил я на кукувица.

От тогава и до днес тя броди по света, търси го и вика: „Куку!…Куку!”. А брат й мълчи. Само нощно време той излиза и й отговаря: „Чух!…Чух!”. Тя го чува из гората, но не го вижда в тъмното. На сутринта пак хвърчи и още по-силно го вика, но той не се обажда…
Така неспирно го търси до Еньовден. На тоя ден, като види, че той не се обажда, тя млъкне. Мълчи догодина, до Благовец и пак за брата се сети, пак й дожалее и тръгва да го търси и вика. Затуй кукувицата кука от Благовец до Еньовден.

Кукувица 2Вярва се че „кукувицата коги та закука и немаш пари у тебе, вечно нема да имаш. Каква работа работиш, коги та закука, цело лето ше я работиш.” Други пък разказват, че трябва да те закука с железни пари, монети в джоба – така хем ще ти върви „на придобив и богатство”, хем ще бъдеш здрав като желязото. Хубаво е да броиш пари – цяла година това ще правиш! Вярва се още, че „кукувицата кога кука требва да си сит, значи цела година ще бъдеш сит.”

Дори на сън да чуеш кукувица – „добро е, блага вест ще имаш”. Тя е възпята и в хайдушките песни – рано закуква, гората се развива – време е вече да се сбират хайдушките дружини. Широко разпространено във Врачанско е и преданието за кукувицата и Нечо войвода.
Нечо войвода събирал своята дружина всяка пролет в една гора до село Малорад и там развявали знамето. Веднъж девойки от селото отишли в гората за цветя. Тогава кукувицата кукнала и една мома извикала: „Жив и здрав Нечо у гора зелена!” Войводата я чул и начаса се явил с дружината си. Дарил за това наричане девойката с шепа жълтици и я изпратил по живо по здраво. Оттогава е останал обичаят в селото рано напролет отидат ли момите в гората да наричат: „Жив и здрав Нечо у гора зелена!”

 

Advertisements

Фатмина ливада

1В Родопите, в мерата на село Широка лъка, Смолянско, се намира местност Фатмина ливада.

Легендата разказва, че някога в тамошните села две невести родили едновременно – едната момиче – Фатма го нарекли, другата момче – Сабрих. При раждането майката на Фатма умряла и затова другата родилка кърмила и откърмила детето, а след това се преселили в друго село. Когато децата пораснали, починала и майката на Сабрих. Не минали няколко години и Фатма се оженила за богат мъж, който бил много алчен за имот. И на другия ден след сватбата изгонил Фатма, за да му донесе още зестра, тъй като брат й бил прочут богаташ из тоя край. Той обаче не рачил да дава зестра на сестра си и тя останала да живее при него.

След три-четири години се оженила за Сабрих от съседното село и им се родило момче. Чак тогава някаква гостенка им разказала, че двамата са млечни братя – което се пазело много строго сред народа, с една дума, двамата се смятали като брат и сестра. Изтръпнали двамата – страшен грях сторили с женитбата си. Като не знаели как да постъпят, Сабрих яхнал коня и отишъл в Райково да пита ходжата, голям ли е грехът им с Фатма, тъй като те не са знаели, че ги е откърмила една и съща майка. И на тръгване поръчал на Фатма:

– Чакай ме два дни – ако сме греховни, няма да се върна, ще отида, където очите ми видят и никога нищо да не чувам за теб и детето ни. Но ако ходжата каже, че не сме греховни, ще се върна втория ден вечерта.

И заминал. Фатма едвам изтърпяла първия ден. На втория станала рано, изкъпала детето, накърмиго и го приспала, после облякла най-новата си премяна и тръгнала през полето край пътя, по който трябвало да се върне Сабрих. Слънцето вече клоняло към залез, а из пътя не се задавал никакъв пътник. Тогава Фатма разпасала пояса си, метнала го на едно дърво в ливадата и се обесила.

Много скоро оттам минал Сабрих – връщал се щастлив, защото ходжата му казал, че не са сторили грях, тъй като не са кръвни братя. И видял обесената Фатма.

Оттогава нарекли ливадата Фатмина ливада.

Легенда за река Тъжа

Река ТъжаТази река текла през старопланинските усои кротка и безименна. Но някога, в много старо време, при изворите й, под върховете Юмрукчал и Марагидик, имало самодивско сборище. Хората бягали далеч от това място, защото се страхували да не разсърдят самодивите и те да им пакостят. А в едно от селата, пръснати по склоновете на Стара планина, живеели брат и сестра. Били бедни сираци и слугували на чужди хора. Братът се главил овчар и се заселил в една кошара в планината, където имало богати пасища. Сестрата отишла с него да му реди и готви, да му помага край овцете.

Веднъж овчарят закарал стадото наблизо до самодивското сборище и видял няколко самодиви да решат косите си. Били толкова хубави разпуснатите им коси, като паунови пера закривали снагите им. Момъкът загорял от желание да види лицата на самодивите, но не смеел да подвикне, за да не ги разсърди. Помислил и извадил кавала си, та засвирил. Свирил бавно и тихо, после по-бързо и по-високо и накрая заситнил игриво свирнята. Самодивите развели косите си и се хванали на кръшно хоро. Свирел овчарят, свирел до прималявяне, защото една от самодивите извикала:

– Свири, овчарю, свири, ние ще играем! Ако ни надсвириш, ще вземеш за жена тая от нас, която си избереш. Ако ние те надиграем, ще те разкъсаме на парчета, за да дадем на всяка – един си и не можеш да бъдеш на всички. А ти ни видя и без нас повече няма да живееш.

Уплашил се овчарят и напрегнал сетни сили. Колко време е свирил, не се знае, но издъхнал от умора. Чакала го сестра му да се върне, чакала, но напразно. Вечерта стадото се прибрало само, без овчар. Разплакала се девойката, завикала брат си, но никой не я чул. На другата сутрин се престрашила и отишла при извора на реката. Там намерила мъртвия си брат — пръстите на ръцете му окървавени, из устните аленеела съсирена кръв — бил скъсал дробовете си от надуване. Заплакала сестрата с поройни сълзи, които се вливали в реката. Всеки ден идвала на това място, плачела и тъжала за брат си. Затова и реката нарекли Тъжа.

Кецалкоатъл

КецалкоатълВ началото човеците били пръснати из всемира, били прах, носещ се, където вятърът бил нищо, където водата била нищо, където нищо не било земя, където разпръснатият човек бил нищо, където нищо било нищо. Кецалкоатъл ги събрал, дал им форма, направил ги. От звездите създал очите им; от мълчанието на съществото си извлякъл ума им и го вдъхнал в ухото им; от слънцето изтръгнал една идеа и създал храна, за да преживяват, която се наричала царевица и била огледало на слънцето, и имала цвят, който давал живот на кръвта и на бузите.

Кецалкоатъл освен това е бил мъдър мъж, жрец, върховен управник на Толян. По време на управлението му градът винаги бил изпълнен с величие: нефрити, корали и тюркоази красели света; жълти и бели метали, скъпи метали; охлюви, братя на слуха, спирали на шума, съдове на песента; пера от кецал (птица, обитаваща топлите райони на Централна и Северна Америка), червени и жълти пера, изпъстряли това величие. Имало всякакви видове какао, всякакви видове памук с всякакви цветове – във всичките си творения Кецалкоатъл бил голям майстор и извор на изобилие.

Той постоянно търсел себе си, но в един момент престанал и се поддал на изкушенията, съгрешил и после избягал. Бил измамен от магьосник, който променил съдбата му. Това бил Тескатлипока, магъосник и негов брат, сянка на светлината му, който сложил пред очите му лъжливо черно огледало и когато Кецалкоатъл се огледал в него, видял лика си разкривен, с хлътнали очи и големи сенки под тях, видял маската на подправените си черти, видял тъмната си страна, изплашил се от образа си и сетил страх от лицето си. Веднага след това бил поканен да пие пулке (гъста и силна алкохолна напитка), напитка, която го опиянила и помътила разсъдъка му. Както бил пиян, поискал да доведат сестра му Кецалпетатъл и заедно с нея пил още повече. Напълно опиянени, братът и сестрата били завладени от желанието и тогава легнали един до друг. По съмнало, идвайки на себе си, Кецалкоатъл се разплакал, после поел на изток и се качил на сал, направен от змии. Отишъл в черно – червената земя на Толян, за да намери отново себе си и след това да се изпепели.

Когато Кецалкоатъл се самозапалил, от сърцето му изскочила синя искра. Сърцето му, цялото му същество, се отделило от огъня, излетяло в небесните висини и се превърнало в Утринната звезда.

Легенди за Баба Вида

Преди време имало двама братя и две сестри: Гъмзо, Коста, Кула и Вида. Те не могли да живеят заедно, защото постоянно се карали. Един ден, след дълъг разговор, решили да се разделят и всеки от тях да си създаде по един град. Най-старият брат, Гъмзо, построил Гъмзиград, Коста – Костолец, Кула – град Кула, а Вида, която била най-малката, но най-досетливата и хитра, направила града Видин. Така били създадени тези градове-крепости, в които се заселили много хора от околността.
Когато турците завладели Видин, там властвал Саид Ашар паша. Един ден като се разхождал в околността, той харесал ъгъла, който се затваря между реките Тимок и Нишава – местността, където сега е разположен град Зайчар, и решил да направи чифлик. Мястото било много красиво, земята плодородна, водата – в изобилие. Пашата веднага започнал да изпълнява желанието си и в скоро време там изникнали конаци, воденици, лозя и градини. Отначало земите на пашата били обработвани от селяните от съседните селца, ала Саид Ашар не се задоволявал само от тяхната работа. Искал да натрупа големи богатства и да живее на широка нога. Затова той преселил по тези места колибари от около трийсетина тетевенски села. Наредил им да обработват чифлика и им опростил всички повинности към държавата.

От тези заселници населението лека-полека се увеличавало. Дошли да живеят хора и от други села на Видинската област. Този чифлик и хората, които го работели, образували голямо селище, наречено на името на Саид Ашар, но в устата на хората то се променило на Зайчар.
Сестрите Кула и Вида били много по-умни и хитри от братята си и затова в техните градове непрекъснато прииждали нови заселници, особено във Видин, и тези селища станали големи и с много жители.
Братята гледали повече живота си и не се грижели за друго. Гъмзо обичал много лозята – засадил цялото землище с лозя и правел прочуто вино, което и досега е известно – „Гъмза”. Край него се заселили само хора, които обичали лозята и се грижели да опазят доброто име на виното.
Коста се занимавал със земеделие, което непрекъснато линеело. Жителите били трудолюбиви, но не могли да забогатеят.

Според друга легенда двете сестри Вида и Кула нямали братя.
Вида била много красива. Искали я много мъже, но тя нито един не харесала. Кула често я увещавала да се задоми, но Вида се ядосвала на съветите й и за да не се карат – отделила я в една местност и й дала верни хора да живеят с нея. Така Кула станала основателка на град Кула, а Вида останала да живее в родния дом. Когато турците вече се разпореждали по българските земи, Вида била вече остаряла – неомъжена и самотна, защото десетилетия не могла да си избере прилика за своя ум и хубост. Като се разчуло, че турците наближават града, тя събрала хората си и им заръчала да изградят на най-личното място в града кули, в които да се скрие населението. И се запретнали всички: работили ден и нощ и съградили кулите, които и днес носят името „Бабини Видини кули”.

Третото предание разказва, че някога баба Вида направила една голяма каменна кула и друга по-ниска, подобна на първата. До тях изкопала кладенец и построила черква. Народът ги нарекъл на нейно име – кулите на баба Вида. От тях е получил името си и градът Видин.

Последното предание разказва за Видинската крепост. Когато баба Вида строила калето, цялата околия мъже и жени са работили. Старите хора разказвали, че било „през латинско време”. Камъкът бил взиман чак от Буковец, откъдето бил прекарван на ръце – от ръка на ръка, човек до човек били наредени. Един баща оставил сина си мъничък, на три месеца. Докато се строила крепостта, детето пораснало и попитало майка си дали има баща. Тя му казала, че има и че работи във Видин на крепостта. Майката омесила питка и момчето отишло на крепостта, питало, разпитвало и най-сетне намерило баща си. Като видял порасналия си син, бащата заплакал…

Сусаноо и Аматерасу

Имало едно време един брат и една сестра на име Сусаноо и Аматерасу, създадени от Изанаги – богът на морето.

Докато братята на Сусаноо покорно държали позициите си във Високата равнина на Рая, той създавал неприятности на земята. Пренебрегнал работата си поради причината, че много от растенията на земята загивали. Изанаги попитал Сусаноо защо е тъжен, а той ясно заявил, че не харесвал земята, и вместо това искал да бъде в Йоми (Подземното царство на мъртвите) с неговата Изанами (Богинята на сътворението и смъртта). Изанаги се разгневил и наказал Сусаноо.

Преди Сусаноо да слезе в Йоми, той решил, че трябва да се върне в Рая да се сбогува със сестра си. И започнал своето пътуване, въпреки че неговото издигане предизвикало голям земетръс на земята. Чувайки това, Аматерасу се уплашила, че приближаването на Сусаноо е злонамерено. Аматерасу се подготвила за битка, и изчакала Сусаноо да се доближи.

Когато Сусаноо се появил, се опитал да обясни на Аматерасу, че е дошъл единствено да и каже сбогом. Тя искала доказателство и решила да направи състезание за създаване на поколение. Този който създаде раждане на мъж с червена кръв, ще покаже кой е праведния брат. Аматерасу взела меча му и му дала броеница в замяна. И двата предмета били измити и приготвени за състезанието. Аматерасу започнала първа, захапвайки сабята създала три божества от дъха си. Тогава Сусаноо сложил броеницата в устата си и създал пет божества от нея.

Сусаноо бил победителят, но въпреки божествата, които създала, Аматерасу била праведната сестра. Сусаноо се разярил и атакувал с хаос цялата земя и целия рай. Накрая, Аматерасу избягала и се затворила в пещера. Отсъствието на слънцето, било много тежко, и изисквало връщането на Аматерасу, давайки на Сусаноо строга присъда. Неговата броеница била скъсана, неговите нокти – на краката и ръцете, били изтръгнати, и бил подложен на няколко смущаващи ритуала. Накрая, боговете го изгонили от Рая е го изпратили в подземното царство на Йоми.

По-късно, когато Сусаноо се среща и убива драконът Ямата но Орочи (Осем разчленената змия), той открива таен меч, който бил скрит в опашката на чудовището. Подарил този меч, мечът Ама но Мура кама но Цуруги (Мечът на събиращите се облаци на Рая) или Кусанаги но Цуруги (Треворежещият меч) на Аматерасу.Според легендите тя го дала на нейния наследник Ниниги заедно с огледалото Ята но Кагами и скъпоценния камък Ясакани но Магатама. Този меч, огледало и скъпоценен камък са станали трите Свещени имперски съкровища на Япония.