Създаването на света според скандинавската митология

Скандинавска митология 1Според Скандинавската митология в началото не е имало буквално нищо. Нищо, освен една огромна бездна, наречена Гинунгагап, а на север и на юг от нея – съответно царството на мъглите, Нифелхейм и царството на огъня, Муспелхейм. Изведнъж от царството на мраза и мъглите се появил изворът Гергелмир, който пълнел всички морета. От него бликнали дванадесет могъщи и големи реки, които стремглаво се понесли на юг към Муспелхейм. Разбира се, Нифелхейм сковавал водите на извора, но той бил толкова могъщ, че никога не пресъхнал или замръзнал. За сметка на това ледовете се понесли още по-бързо към царството на огъня. Накрая, ледът достигнал толкова близо, че започнал да се топи.

Когато искрите и пламъците от огненото царство се смесили с леда, на място, наречено Гинунгагап или Хаос, Празнота, те му вдъхнали живот и от него се появила исполинската фигура на първото живо същество – великана Аургелмир, познат и като Имир. От лявата ръка на Имир се появили момче и момиче, а от краката му се родил шестоглавият великан Трудгелмир, предшественик на хримтурсите, рода на великаните или тролите, коварни и жестоки като пламъка и леда, които създали техния прародител. Заедно с великаните, от топящия се лед се появила и гигантската крава Аудумла. Четири реки от мляко потекли от вимето й, давайки храна на Имир и децата му. Понеже все още нямало пасища, Аудумла се хранела, облизвайки солените ледени грамади. Една от тези грамади постепенно се стопила и от нея се появил могъщият великан Бури, чийто син, Бор, взел великанката Беслу за жена. Тя родила трима синове-богове – Один, Вили и Ве.

Скандинавска митология 2Но на новородените богове от расата Аезир, или наречени ази, не се понравил света, в който трябвало да живеят, а и не искали да понасят тираничното господството на жестокия Имир. Те въстанали срещу него и след дълга и тежка битка го убили. Рукналата от него кръв удавила кравата Аумдула и всички други великани, без един. Само внукът на Имир – великанът Бергелмир успял да построи лодка, с която се спасил заедно с жена си.

Сега вече никой не пречел на боговете да уредят света според своето желание. От тялото на Имир те създали земята – кръгла и плоска. Нарекли я Митгард, или Средната земя. Разположили я всред огромното море, образувано от кръвта на великана. С черепа на Имир създали небосвода, с костите му – планините, а от косите – дърветата. От зъбите му направили скалите, а от мозъка – облаците. От искрите на Муспелхейм създали звездите. Живата искрица нарекли Сол, а мъртвобледата сгруя оформила Мани. Сол бил олицитворение на огъня и топлината, а Мани контролирал течението на водите и въобще движението.

Скандинавска митология 3Първата зеленина, която поникнала било вечно зелено и огромно ясеново дърво, което по-късно било наречено Игдразил. То е първото растение и клоните и корените му проникнали и докоснали всичките девет свята, а корените му лежали в три страни – Нифелхейм, Йотунхейм и Митгард. Измежду тях бликали чудесни извори. Първият – Гергелмир в Нифелхейм, вторият в Йотунхейм. Това бил изворът на мъдростта. Страшният, сляп великан Мимир, най-могъщият от всички великани, охранявал водите му и не позволявал никому да пие от него. Третият извор – Урдр, се намирал в Митгард. Той бил толкова прозрачен и чист, че който се потопял в него, ставал бял като сняг. Във водите му може да се види във вид на отражение всичко, което се е случило в миналото, а пиейки от него се придобивало познание за причините, довели до настоящето. До този извор било обиталището на норните. Там те разплитали нишките на съдбите на всяко човешко същество от първия ден.

След като сътворили света, Один и братята му решили да го населят. Отишли на брега на морето и видяли две дървета – ясен и бряст. Один им вдъхнал дух и съзнание, Вили им дал ум и чувства, а Ве – сетива и реч. Те се превърнали в първия мъж – Аск и първата жена, Ембла. Заселили се в Митгард, и били праотците на всички хора. Друга легенда гласи, че Аск и Ембла се спасили под кората на Игдразил. При изграждането на новия живот, боговете и хората се ръководели от „Златните таблици”, които някога принадлежали на Один. Така новият свят щял да израстне по-миролюбив и освободен от старите демони.

Синовете на Бор поразмислили какво да правят с оцелелите великани и решили, че трябва да има някаква гаранция срещу това те отново да завладеят всички светове. Отвъд морето, на север от Митгард, те създали страната Йотунхейм и я дали във владение на спасилия се великан Бергелмир и неговите потомци – ледените великани.

Скандинавска митология 4Децата на Бергелмир, живели в Йотунхейм, а един от синовете му, на име Нарви имал дъщеря на име Нот, или нощ. Тя имала трима съпрузи, от които били нейните деца. От великана Наглфари се родил синът й Ауд. Със следващия си съпруг – Анар имали дъщеря Йорт, земя, надарена с плодородие, а с последния – Делинг създали син – Дагр, носител на дневната светлина. Один помолил Нот и сина й Дагр да се качат на две великолепни колесници, движещи се по пътя на Сол, така че да носят със себе си нощтта и деня на хората. Конят на Нот се наричал Хримфакси и неговата грива носела тъмнината, докато конят на Дагр – Скинфакси осветявал с блестящата си грива небето и земята. Сол също имал два коня – Арвак и Алсвидр, гривите им излъчвали светлина, а самия Сол – топлина.

След време боговете станали повече, а на най-стария от тях – Один, му се родили много деца, които създали своя собствена страна. Нарекли я Асгард. Била високо над облаците, толкова високо, че нито един смъртен не можел да я види. Тогава поставили мост от трептящ лед в небесата, който светел с цветовете на дъгата и свързвал света на Средната земя с Небесния свят – този мост бил наречен Бифрост. Лошо се пишело на онзи, който дръзнел да се изкачи по него. Червената ивица на моста-дъга бил вечният, никога неугасващ пламък. Той бил безвреден за боговете, но изгарял всеки смъртен, който се докоснел до него.

Пещерата на червенокосите гиганти

Червенокосите гиганти 1Много индиански племена от американския североизток и югозапад и до днес разказват легенди за червенокосите гиганти и как техните предци са водили ужасни и продължителни войни срещу тях, когато за пръв път ги срещнали преди почти 15 000 години в Северна Америка. Други, като ацтеките и маите са отбелязали техните срещи с раса от гиганти живеещи на север по време на техните изследователски експедиции.

Кои са били тези червенокоси гиганти, които историческите книги игнорират? Техни погребални места и останки са били откривани на почти всеки континент. В САЩ те са били изкопани в щатите Вирджиния Ню Йорк, Мичиган Илинойс, Тенеси, Аризона и Невада.

Невада е щатът, в който историята за войните на местното племе пают срещу червенокосите гиганти се трансформира от местен мит до научна реалност при разкопките на пещерите Лъвлок през 1924 г.
По едно време пещерата Лъвлок била позната като конска подкова заради вътрешността й с форма на буквата U. Пещерата се намира на около 32 км. южно от днешния град Лъвлок – Невада и е около около 12 метра дълбока и приблизително 18 метра широка. Това е много стара пещера и в праисторически времена е лежала под огромно вътрешно езеро с име Лахонтан, което покривало голяма част от западна Невада. Геолозите са определили че пещерата се е формирала от теченията на езерото.

Червенокосите гиганти 2Северноамериканското племе пают което е автохтонно за части от Невада, Юта и Аризона разказало на ранните бели заселници за битките на техните предци със свирепа раса от бели червенокоси гиганти. Според племето гигантите живеели там преди тях. Паютите наименували гигантите „Si-Te-Cah”, което буквално означава „ядящите папур”. Папура е водно растение, което гигантите използвали при направата на салове, за да избягат от продължителните атаки на племето пают.
Според паютите червенокосите гиганти достигали до 3,6 метра и били злобни и студени хора, които убивали и изяждали заловените членове на племето им. Те казали на ранните заселници, че след много години на войни с тях всички племена в околността накрая се обединили за да се избавят от гигантите.

Един ден, докато индианците преследвали вече малкото останали от червенокосия враг, отстъпващите гиганти намерили убежище в пещера. Племенните бойци настоявали врага да излезе и да се бие, но гигантите упорито отказвали да напуснат своето убежище. Ядосани от това, че не могат да победят своя враг с чест, племенните вождове и бойци напълнили входа към пещерата с клони и храсталаци и ги запалили за да принудят гигантите да излязат от пещерата. Тези, които излезли моментално били убити от стрелите на индианците. Гигантите, които останали в пещерата се задушили. По-късно едно земетресение, което разтърсило региона причинило срутването на входа към пещерата оставяйки само малко място през което да могат да влизат прилепи и да я направят свой дом.

Хиляди години по-късно пещерата била „преоткрита” и пълна с гуано (екскременти и останки) от прилепи. Разлагащото се гуано се превръща в селитра – основна съставка на барутната смес и била много ценна. Така през 1911 г. била създадена компания, която да добива гуано. Така били открити скелети и фосили. Гуаното било добивано почти 13 години преди археолозите да бъдат уведомени за откритията. За нещастие много от артефактите били случайно унищожени или просто изхвърлени.
Въпреки всичко, това което научните изследователи успели да извлекат било смайващо – над 10 000 артефакта били изкопани, включително мумифицирани останки на два червенокоси гиганта – единият женски – висок 2 метра, а другият мъжки – над 2,5 метра висок. Много от артефактите (но не и гигантите) могат да се видят в малкия исторически музей в Уинемука, Невада.

Червенокосите гиганти 3С прогреса на разкопките археолозите достигнали до неминуемото заключение, че мита на племето пают не е мит, а истина.
Онова, което ги довело до това заключение било откритието на много счупени стрели, които били изстреляни в пещерата, както и тъмен слой от изгорен материал, който се намирал под гуаното. Сред хилядите артефакти открити на това място е и това, което някои учени са убедени, че е календар: камък във форма на поничка с точно 365 зъба издълбани покрай външния му край и 52 съответстващи зъба от вътрешната страна.
Но това не е всичко относно червенокосите гиганти от Невада.
През февруари и юни 1931 г. два много големи скелета били открити в леглото на сухото езеро Хъмболд, близо до Лъвлок, Невада.
Единият от скелетите бил 2,6 метра висок и бил обвит в материал подобен на гума, както при египетските мумии, а другият бил почти 3 метра.

Норни

Безгрижно и щастливо живеели хората в златния век, но това не продължило дълго. От изток, от страната на великаните, в Митгард дошли три жени. Едната от тях била стара и грохнала и се наричала Урд – „миналото”, другата била зряла жена и се наричала Верданди – „настоящето”, а третата била съвсем млада и се наричала Скулд – „бъдещето”. Тези три жени били прорицателките норни, вълшебници, надарени със способността да определят съдбата на света, на хората и даже на боговете.

„Скоро, много скоро жаждата за злато ще проникне в сърцата на хората и тогава ще свърши златния век” – казала Урд. „Хората ще се убиват и мамят заради златото. Много славни герои ще бъдат заслепени от блясъка му и ще загинат заради него” – добавила Верданди. „Да, всичко ще бъде така, но ще мине време и златото ще изгуби властта си над хората и тогава те ще бъдат отново щастливи.” – казала Скулд.

„Жаждата за злато ще завладее не само хората, но и боговете и те също ще проливат кръв и ще нарушават клетвите си” – отново заговорила Урд. „Великаните ще започнат война с боговете. Тази война ще продължи много години и ще завърши с гибелта на боговете и великаните.” – казала Верданди. „Да, така ще бъде, но не всички богове ще загинат. Техните деца и онези от тях, които не са убивали и не са престъпвали клетвите си, ще оживеят и ще управляват новия свят, който ще възникне след гибелта на стария.” – възразила Скулд.

И наистина, всичко в света започнало да става така, както предопределили норните. В сърцата на хората се зародила алчността. Много от тях оставили мирните си занимания, хванали мечовете и започнали да воюват. Слънцето в небето продължавало да грее все така, но хората вече не били така щастливи, както преди. Сбъднало се и другото предсказание – между боговете и великаните започнала жестока борба, която продължавала векове. Безсилни да се доберат до Асгард и да победят азите, великаните насочили гнева си към хората. Започнали да изпращат в Митгард студове и суша, бури и градушки, а понякога спускали от планините огромни лавини, под които изчезвали цели селища. За да защитят хората от злодеянията им, боговете издигнали от веждите на Имир пръстен от високи, непроходими гори. Но понякога гигантите успявали да се промъкнат през него и тежко на онзи, който се изпречвал на пътя им. Желаейки да погубят света,те изпратили чудовища след слънцето и луната, за да ги погълнат. Единственият бог-аз, от който великаните се страхували, бил гърмовержеца Тор, който водел всеки ден безпощадни битки с тях, наказвайки ги за деянията им.

Аргонавтите на полуостров Кизик

 

(Продължение 3)

Когато аргонавтите плавали из Пропонтида, пътем се отбили на полуостров Кизик. Там живеели долионите, потомци на Посейдон. Управлявал ги цар Кизик. Недалеч от полуостров Кизик се намирала Мечата планина, където живеели шесторъки великани; долионите можели да живеят в безопасност наред с такива съседи само благодарение на Посейдоновата закрила. Царят на полуостров Кизик приел аргонавтите с почести и цял ден прекарали те в двореца му на весело пиршество. А щом взело да се разсъмва, аргонавтите се стегнали за път. Те вече се били качили на „Арго”, когато неочаквано на отсрещния бряг на залива се появили шесторъките великани. Те започнали да хвърлят в морето грамадни камъни, откъсвали цели скали и ги натрупвали една върху друга, за да препречат на аргонавтите изхода от залива към открито море. Грабнал стегнатия си лък Херкулес и една след друга започнал да изпраща своите смъртоносни стрели по великаните. Като се прикривали с щитовете си, аргонавтите се нахвърляли срещу враговете си с копия в ръце. Боят не траял дълго, един след друг великаните изпопадали на земята и в морето; всичките били избити, нито един от тях не можал да се спаси.

Аргонавтите потеглили. Попътен вятър издул корабното платно и целия ден „Арго” спокойно се носил по вълните. Настанала вечер; богът на слънцето Хелиос завършил пътя си по небето, нощта обвила с тъма небето и земята. Вятърът променил посоката си и вече носил „Арго” обратно – към бреговете, които той неотдавна бил напуснал. В нощния мрак аргонавтите пак стигнали до Кизик. Жителите на Кизик не ги разпознали- те ги сметнали за морски разбойници и ги нападнали начело с младия си цар. Завързал се страшен нощен бой. В пълен мрак се биели героите със своите неотдавнашни приятели. Могъщият Язон с острото си копие наранил в гърдите младия цар на Кизик и той със стенание паднал на земята. Но ето, лъчите на богинята на зората  Еос обагрили изтока с червена светлина. Настъпило утро и всички разбрали, че са се били с приятели.

Аргонавтите и жителите на Кизик три дни оплаквали убития млад цар. А жена му, прекрасната Клейто, дъщеря на Мероп, не могла да понесе тежката загуба и сама забила остър меч в гърдите си.

Следва продължение…

Куафу и преследването на слънцето

Много-много отдавна, на север се издигала висока до облаците планина. В дълбоките и гори живеел великани с безмерна сила. На ушите на предводителя им висели две златни змии, в ръцете си също държал две златни змии. Той се казвал Куафу и затова цялото племе се казвало племето Куафу. Тези хора били много добри, работливи и смели. Те живеели мирно и свободно.

Една година настъпило много горещо време. Нажеженото слънце изпепелявало дърветата и пресушавало реките. Хората изнемогвали в тази горещина и хората от Куафу започнали да измират. Техният вожд много се натъжил. Той вдигнал глава да погледне слънцето и казал на хората си: „Слънцето е тъй жестоко! Аз ще ида да го намеря, да го хвана и да го науча да се вслушва във волята на хората.” Като чули това, хората му се помъчили да го разубедят. Някои казали: „Недей да ходиш в никакъв случай, слънцето е толкова далеч от нас, ти ще се преумориш до смърт.” Други пък казали: „Слънцето е тъй горещо, ти ще се изпечеш жив.” Но Куафу вече бил твърдо решен, защото не можел да гледа повече, как страдат съплеменниците му и заявил: „За щастието на всички, аз ще ида!”

Куафу се сбогувал с хората си и тръгнал в посоката, от където изгрявало слънцето. Той вървял с големи крачки и се движел като вятъра. Слънцето тичало бързо по небосклона, а Куафу с все сили го преследвал. Той прекосил много високи планини и дълбоки реки, земята екнела и се поклащала от стъпките му. Куафу се уморил да тича, отръскал прахта от обущата си и там станала голяма планина от кал. За да си свари ориз, той поставил три големи камъка като триножник. Тези три камъка се превърнали в три големи планини, високи по няколко хиляда метра.

Куафу тичал непрестанно след слънцето и все повече го доближавал, а вярата му все повече и повече нараствала. Най-накрая, Куафу настигнал слънцето в мястото, където то залязвало. Тази голяма червена топка пред Куафу го огряла с милиарди златни лъчи, но той не се трогнал от гледката, а разтворил широко ръце за да го хване. Но слънцето било прекалено горещо, Куафу ожаднял, и се уморил. Той дотичал до Хуанхъ и я изпил на една глътка. Тогава се затичал към Уейхъ, която също изпил до дъно, но пак не се напил до насита. Той тръгнал да тича на север, защото там се намирало огромно, безбрежно езеро и водата вътре щяла да му стигне да утоли жаждата си. Но преди да успее да дотича до езерото, на половината път той паднал и умрял от жажда.

Малко преди да умре, сърцето на Куафу било изпълнено със съжаление. Той продължавал да си мисли за своите съплеменници и захвърлил тоягата си. Там където тя паднала, израснала веднага прасковена гора. Дърветата в нея целогодишно били отрупани с плод и давали сянка на пътниците, а плодовете им утолявали жаждата им. Те премахвали умората на хората и им давали сила да продължат пътя си.

Историята, как Куафу гони слънцето, показва желанието на древните китайци да се преборят със засухите. Въпреки че  накрая той паднал жертва на делото си, неговият силен дух не изчезнал. В много древни книги е записана тази история и в някои местни планини в Китай са наречени „планината на Куафу”, в памет на този велик герой.

 

Петте свещени планини

След като прародителката Нюуа създала хората, всичко било спокойно. Един ден, изведнъж, небето и земята се развълнували, в небето се отворила голяма пукнатина, а на земята започнали бедствия, огнени пламъци изригнали от земните недра и изгорили горите; в същото време, започнал голям потоп, който наводнил всичко до върховете на планините; навсякъде бродели зли духове и демони, жестоки зверове и чудовища и хората започнали да загиват в дълбоката вода и горещите пламъци.

Нюуа дочула виковете за помощ на хората. Тя първо избила всички духове, демони, чудовища и кръвожадни зверове, след това успокоила потопа и започнала великото дело за поправка на небето.

Нюуа събрала дървета и съчки от цялата земя и ги натрупала така, че да стигнат до пукнатината в небето. Материалът бил подбран по цвят като небето. Но понеже на земята нямало много такъв цвят камъни, тя донесла бели, жълти, червени и черни камъни и ги сложила върху дървата. Земният огън още не бил изгаснал съвсем, когато тя взела едно голямо дърво и с него запалила гигантската клада. Огънят озарил цялата вселена, а всички камъни се нажежили до червено. Бавно-бавно, те се претопили и като захарен сироп се излели в небесната пукнатина. След като огънят угаснал, небесната пукнатина била напълно запълнена.

Въпреки че разрушеното небе и земя били поправени от Нюуа, те не възвърнали първоначалния си облик. Небето на северозапад било леко накривено, затова слънцето и луната без да искат, все се спускали натам; на югоизток имало голяма пропаст, затова водата на всички потоци и реки се движела в тази посока и се стичала направо вътре, като скоро там се образувал океан.

На изток от Бохайско море имало толкова дълбока падина, че не и се виждало дъното; тя се казвала „Гуейсю”. Водата и от земята, и от морета се стичала тук, като равнището на водата вътре нито се увеличавало, нито намалявало, винаги било едно и също. Така тя никога не можела да застраши пак да наводни земята.

В „Гуейсю” имало пет свещени планини – „Дайю”, „Юандзяо”, „Фанху”, „Инджоу”, „Фънлай”. Всяка планина била висока 30 000 ли и се намирали на разстояние 70 000 ли една от друга. На върха на планините имало златни дворци, с резбовани колони, украсени с нефрит и скъпоценни камъни, в които живеели много божества.

В свещените планини всички птици и животни били чисто бели; там растели чудновати дървета, чиито плодове били скъпоценни камъни и перли с приказен вкус и ако простосмъртен ги вкусел, той никога не остарявал. Всички божества носели чисто бели дрехи, а на гърба им имало чифт крила. Обикновено те летели като птици над морето и под небето, обикаляли петте планини за да навестят роднините и приятелите си. Животът им бил щастлив и весел.

Но в това безгрижие, имало едно малко нещо, което ги тревожело. Тези пет свещени планини се носели свободно сред океана, отдолу не растели корени и като подухвал вятър, те плували без посока. Това донасяло на божествата неудобства. Затова те изпратили посланик до Небесния император да му се оплачат. Небесният император също се притеснявал тези планини да стигнат до края на света и божествата да изгубят дома си. Затова наредил на морския бог Ючян да изпрати 15 гигантски морски костенурки, които да сложат на гърба си планините. Всяка планина се поставила на гърба на една костенурка, а други две стояли отстрани да пазят. Трите костенурки си сменяли местата на 60 000 години веднъж. По този начин, планините се закотвили и всички божества и безсмъртни там заживели щастливо.

Но една година, един великан от царството на великаните „Лунбогуо” отишъл на Гуейсю да лови риба. Той бил голям като планина и с въдицата си вдигнал шест големи костенурки от морското дъно. Тези шест костенурки били именно от тези, които носели свещените планини. Но великанът, без да му мисли много, взел костенурките и си отишъл в къщи. Двете планини, които останали без костенурките си, „Дайю” и „Юандзяо” били отнесени от вятъра до Северния полюс и потънали в морето. Живеещите на тези планини божества и безсмъртни в паника си събрали покъщнината и така литнали безцелно във въздуха.

Когато Небесният император научил за това, той много се разгневил и смалил всички обитатели на „Лунбогуо” за да предотврати те пак да сторят някоя пакост. Останалите три свещени планини продължили да стоят здраво и до днес се намират в източния край на морето.

Херкулес и Антей

По пътя към градините на Хесперидите на Херкулес  му се наложило да премине през Либия. Там срещнал великана Антей – син на бога на моретата Посейдон и богинята на земята Гея, която го била родила, откърмила и отгледала. Той заставял всеки пътник да се бори с него. Тези, които побеждавал, ги убивал жестоко. Великанът поискал и от Херкулес да премерят сили.

Досега никой не бил побеждавал в двубой сина на Гея. Никой не знаел тайната му, откъде получавал все нови и нови сили по време на борбата. А тайната била следната: когато чувствал, че губи сили, Антей се докосвал до земята, своята майка. Тя му вливала нови и той ставал по-силен и непобедим. Но ако случайно някой го откъснел от земята и го вдигнел във въздуха, силите му веднага изчезвали.

Двамата великани дълго се борили. На няколко пъти Херкулес го повалял на земята, без да знае, че Антей черпи силите си от там. Изведнъж в разгара на двубоя могъщият син на Зевс го вдигнал високо във въздуха. Така силите на сина на Гея изчезнали и Херкулес го удушил.

Previous Older Entries