Двете чайки

ЛистоИмало едно време на безлюдно островче, което сякаш случайно изплувало от океана, едно неизвестно дърво. Листата му били огромни, а клоните му, надвиснали над морето, почти докосвали повърхността му. Тъй като все още сезоните не съществували, това дърво било вечно зелено и листата му никога не увяхвали. Но ето, че един ден задухал страшен вятър и няколко листа паднали във водата. Почти всички изчезнали под вълните, само две успели да се задържат на повърхността.

Носени от течението, те плували дълго, докато един пенест водовъртеж им препречил пътя. Дълго се въртели в този вихър от вода и въздух, като бавно слизали по спиралите на водния лабиринт. Най-после стигнали дъното на океана, където се превърнали в двойка бели чайки.

Минало много време, преди двете птици да излязат отново на повърхността на океана: да плуват срещу течението на водовъртежа съвсем не било лесно. А когато изплували, те разперили големите си криле и литнали. Двете чайки летели в продължение на много дни, като навсякъде виждали безкрайния пенещ се океан.

Пожелали да намерят островчето, където се били родили като листи на странното дърво. Трябвало да летят твърде дълго, за да го открият, и когато го намерили, се почувствували истински щастливи.

После за тях настъпил периодът на ухажването и любовта. След време женската чайка трябвало да снесе яйцата си и тъй като все още не знаела как да свие гнездо, ги снесла във водата. И там те се разчупили.

От първото яйце се показали небето и звездите, луната и слънцето, облаците и небесната дъга. От второто – земята и нейните равнини, планини, езера и гори. И едва много, много по-късно дошли боговете, а те пък създали хората.

Advertisements

Еленът и създаването на Земята

Имало едно време един голям елен с дълги рога, който живеел на дънотоЕлен на морето. Той все лежал и никой не знаел как се е хранил и как е дишал. Отвъд водата нямало нищо. Но един хубав ден нещо под елена започнало да се движи и малко след това той почувствувал силна топлина. Тъй като това не му попречило много, той продължил да лежи, без да се разтревожи особено. Но малко след това усетил, че гори. Морското дъно се било разтворило точно под него и от този процеп бликала нажежена лава.

Големият елен решил да се измести, но спокойствието му не продължило дълго, защото и на новото място по морското дъно се отворили големи пролуки. И тъй той решил да отиде и види какво има малко по-нагоре. Изправил се и тръгнал на север. Вървял дълго, но подводната равнина изглеждала безкрайна. По едно време усетил, че дъното се издига.

И действително водата започнала да намалява. Най-напред над водата се показали рогата му, после полека-лека главата, очите, муцуната, широките гърди, гърбът и дългите крака. Около него имало само вода, а той се намирал по средата на света.

Погледнал нагоре и видял луната да се издига от вълните и се почувствувал уморен. Легнал в плитката вода и заспал. А луната по лъчите си се спуснала към него и се спряла между големите му рога. После събрала малко мокър пясък от морското дъно и го посипала по муцуната на животното, точно между очите и рогата. Върху пясъка наредила един пласт тръстики и ги покрила с глина. После посяла небесносиня трева и горски дървета.

— Готово! — извикала силно луната. И рогата на елена се превърнали във високи планини, покрити с гъсти гори. Сега морето можело яростно да се разбива в тях. А луната продължила да обикаля около животното от север на юг, от изток на запад, като дооправяла всяко нещо.

Издигнали се и други планини върху раменете на елена, върху гърба му се появили равнини, от задните му части се образували хълмове и така той останал зарит в земята, която била създадена от него самия. Очите му се превърнали в слънце и облаци, а козината му в мечки, пантери, вълци и бухали. От опашката му се появили ястребите, чайките и черните врани, от кръвта му — дъжда, от сърцето му — гръмотевиците, а от копитата му — мълниите. Така се появила земята, дошла от океана с формата на елен.

Чашата с вода

Чаша с водаПреподавател започнал часа си, държейки чаша с малко вода в нея. Повдигнал я нависоко, за да я видят всички студенти и попитал:

– Колко си мислите, че тежи тази чаша?

– 50 грама… 100 грама… 200 грама… – чували се отговори.

– Наистина не знам колко тежи – казал професорът,- но въпроса ми е: Какво би станало, ако я подържа в ръка за няколко минути?

– Нищо. – отвърнали студентите.

– Добре, какво би станало ако я държа така за 1 час? – задал следващия си въпрос професорът.

– Рамото ще започне да Ви боли. – отговорил един от студентите.

– Прав си, а какво би станало ако я държа цял ден? – бил следващия въпрос.

– Ръката Ви ще изтръпне, може би ще получите мускулна треска и дори парализа. – казал един от студентите.

– Със сигурност ще Ви се наложи да посетите болница. – допълнил друг студент и всички в залата се разсмели.

– Много добре. Но през всичкото това време, теглото на чашата променило ли се? – попитал професора.

– Не. – хорово отвърнали студентите.

– Тогава какво причинява болките в рамото и мускулната треска – попитал той.

– Продължителното държане на чашата в това положение – се чул отговор.

– И още един въпрос – казал професора. – А какво трябва да направя, за да избегна всички тези проблеми?

– Да оставите чашата! – казал един от студентите.

– Точно така! – казал преподавателя. – Проблемите в живота са нещо подобно.

Задръжте ги в ума си за малко и всичко изглежда наред. Когато си мислите дълго време за тях, започва да Ви боли. А ако ги задържите по-дълго, те ще Ви парализират. Няма да можете да направите нищо.

Важно е да мислите за предизвикателствата (проблемите) в живота, но дори по-важно е да ги „оставяте” всяка вечер, преди да си легнете.

По този начин, няма да сте стресирани, а ще се събуждате сутрин свежи и отпочинали, готови да посрещнете всички предизвикателства, които Ви предстоят.

Не забравяйте да оставите чашата още днес!

Вкусът на болката

Един възрастен учител в Индия се уморил от постоянните оплаквания на ученика си. И тъй, една сутрин го изпратил да донесе сол. Когато се върнал, учителят накарал недоволния младеж да изсипе шепа сол в чаша с вода и после да я изпие.

– Какъв вкус има? – попитал той.

– Горчив – отвърнал ученикът.

Учителят се подсмихнал, а после казал на младежа да изсипе същата шепа сол в езерото. Двамата отишли мълчаливо до близкото езеро и когато ученикът хвърлил шепа сол във водата, старецът рекъл:

Пий сега от езерото.

Когато водата докоснала устните му, учителят отново го попитал:

ЕзероКакъв вкус има?

Сладък – гласял отговорът този път.

Тогава учителят седнал до сериозния младеж, който толкова много му напомнял на самия него, хванал ръцете му и казал:

Болката в живота е шепа чиста сол – ни повече, ни по-малко. Тя винаги остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в който се разтваря болката. Затова, когато те боли, можеш единствено да разшириш собственото си възприятие… Не бъди чаша. Бъди езеро.

 

Желанието трябва да бъде силно

1234Един учител завел свой ученик до едно езеро.

– Днес ще ти покажа какво означава истинска отдаденост – казал той.

Учителят повикал ученика да нагази в езерото до него, след което го хванал здраво за главата и я потопил във водата.

Минала една минута. По средата на втората минута момчето започнало да се бори с всичка сила да се освободи от ръцете на учителя и да се изправи на повърхността.

В края на втората минута учителят го освободил. Момчето се изправило с разтуптяно сърце и силно си поело въздух.

– Ти се опита да ме убиеш! – изкрещяло то.

Учителят го изчакал да се успокои и казал:

– Не се опитвах да те убия. Ако бях, сега нямаше да си тук. Просто исках да разбера какво почувства, когато беше под водата.

– Почувствах, че умирам! Единственото, което исках, беше да вдишам малко въздух.

– Точно така. Истинската отдаденост се появява само когато имаме едно-единствено желание и чувстваме, че ще умрем, ако не го постигнем.

Змейова дупка

ЗмейИма в Тревненския край, някъде около Чернева поляна, пещера, за която се говори, че била обитавана от змей. Хората наоколо почитали змея, смятали, че пази посевите от суша, болест и град. Някои дори го били виждали, но само за миг – толкова бързо минавал край тях, изгубвал се и само вятърът свистял в косите им. После разказвали, че бил хубавец – дрехите му светели като слънце, а очите му разбунвали моминските сърца.

Почитали хората змея, но и се страхували от него – гледали да не го разгневят, заобикаляли пещерата и дори не помисляли да влязат вътре. Говорело се, че там има голямо езеро, в което змеят обичал да се къпе, че златни късове и какви ли не скъпоценности покривали дъното. Толкова много били, че водата около тях блестяла. Казват, че просветвала дори и извън пещерата. Понякога тази вода тръгвала мътна – тогава и птиците замлъквали, а дърветата странно шумели. По това хората разбирали, че змеят е излязъл, оглеждали се в очакване да се появи отнякъде, приготвяли му дарове, сипвали му току-що издоено мляко. След това всичко тръгвало по старому.

Един ден змеят напуснал пещерата, облечен във войнишките си дрехи, и повече не се върнал. Някои се радвали, че вече не живее по тези места, други тъгували за него. Останала само Змеювата дупка и легендата…

Раждането на хората

123В онова далечно време единственият обитател на земята било едно коварно чудовище. Съществувал също и Гбазо, Великият дух, но те живеели в два различни свята. Един ден те се срещнали и чудовището поискало да разкъса Гбазо. За щастие Великият дух успял бързо да се покатери на едно дърво. Когато стигнал до върха, той забелязал, че чудовището го е последвало и че е вече много близо до него.

— Искам да те изям — викало чудовището и въпреки големите си размери се приближавало все повече и повече. Гбазо се уплашил и решил да опита с хитрост да се отърве от неприятеля си. С един голям скок той се озовал отново на земята.

Чудовището видяло това, но му било необходимо много време, за да се спусне също на земята. Гбазо се възползвал от това и успял да отсече дървото с брадвичката си. Заедно с дървото паднало и чудовището, като останало затиснато под ствола му.

Великият дух ожаднял и отишъл да търси вода. Търсил, търсил, но не успял да открие дори и едно малко изворче. Най-сетне, след продължително ходене, той стигнал до морския бряг и се зарадвал, като видял необятната водна шир, тъй като вече можел да утоли жаждата си.

Приближил се до прибоя и поднесъл с шепа морска вода към устните си. Но като извикал силно, той я изплюл надалеч. Водата била солена и не можела да утоли жаждата му. Тъкмо се отдалечавал от морския бряг, когато се спънал в един камък, зарит в пясъка.

— Ох — извикал Гбазо, — защо ми причини болка? И без дори да дочака отговор, той решил да се разправи с този невъзпитан камък. Грабнал брадвичката си и тъкмо се канел да го разцепи на две, когато камъкът проговорил:

— Почакай, Велики дух. Искам да поговорим. Гбазо се спрял и му отвърнал грубо: — Какво искаш? — Ако си жаден, трябва да постъпиш по следния начин: върни се назад по стъпките си, вземи чудовището, което уби, и го изгори.

От него ще остане голяма купчина пепел. После ще се върнеш пак тук и ще филтрираш през пепелта морска вода. Гбазо го погледнал недоверчиво, но тъй като нямал друг изход, се върнал назад и сторил така, както го посъветвал камъкът.

Изгорил чудовището, изсипал пепелта в една кошница и прекарал през нея морска вода. И о чудо! Докато водата се прецеждала, капките, които изтичали от кошницата, се превръщали в хора.

Така се родило човечеството, което веднага се заело да изкопае кладенец, за да утоли жаждата на Гбазо. А докато Гбазо пиел вода, хората му казали:

— Ние ще останем с теб на брега на това море. Ти ни сътвори с чудотворната вода. Ти си нашият баща, а водата е нашата майка.

Previous Older Entries