Один

OdinОдин е върховният бог в митологията на скандинавците. Повелител на небето и справедливата война, следи за справедливост. Баща на Тор, Тир, Балдур и други богове.
Один, върховният бог, седял на трона си в най-великолепната зала на Валхала със златен шлем и в златна броня. В него съжителствали силата и мъдростта, изкуството на поезията и силата на властта. Той създал човешките закони според митовете, наредил жертвоприношенията и по негова заповед валкириите водели във Валхала падналите в боя герои, където те ще пируват заедно с Один до края на света-Рагнарьок, когато ще излязат на последен бой рамо до рамо с боговете срещу Локи и слугите му.
Один седял на златен трон и държал в ръката си направено от джуджета копие, наречено Гунгнир, което при всяко хвърляне безпогрешно улучвало целта. Осмокракият му кон Слейпнир можел да го пренесе в боя по-бързо от вятъра. На лявото и дясното рамо на Один са кацнали по един черен гарван-Хугин и Мунин, мисълта и паметта. Один пращал всяка сутрин своите птици и те обикаляли целият свят и донасяли новини за съдбата на народите. До Один седели вълците Гере и Фреке, на които давал цялата си храна, от която самият той нямал нужда.
Когато настъпи Рагнарьок и Локи нападне Асгард, Один ще се сражава с чудовищния вълк Фенрир, който ще го погуби, ала синът му Видар ще отмъсти за него, убивайки звяра.

Advertisements

Косите на Вероника

Coma BerenicesПрез III в. пр.н.е. в Египет властвувал фараонът Птолемей III Евергет. Неговата съпруга се славела с божествена красота. Но това, което я правело приказно прелестна, били нейните коси. Като златиста река с леки вълнички косите на Вероника блестели и будели възторг у всеки, който имал щастието да ги види. От далечни страни идвали царе, царедворци и жреци да видят и се насладят на това най-прекрасно чудо. Поети възпявали косите на Вероника и нейната удивителна прелест в прочувствени поеми. Радост изпълвала сърцето на фараона Птолемей III и той се чувствувал безкрайно щастлив. Погледът му не се откъсвал от сияещите коси на неговата съпруга. Обаче щастието им не продължило дълго. Птолемей III заминал с войските си да воюва с враговете.
Минавали дни, месеци, години…, но Птолемей не се връщал. Потънала в дълбока скръб по него, Вероника отишла в храма на Афродита и развълнувана отправила гореща молба към нея: да закриля съпруга й, да му помогне да победи и да се върне по-скоро. Обещала й да принесе за жертва своите прекрасни коси.
Не минало много време и вестоносец дошъл в двореца при Вероника. Предал й много поздрави от нейния съпруг и съобщил радостната вест, че Птолемей е победил и се връща. Скоро ще бъде в двореца при нея.
Изслушала радостната вест Вероника и вярна на обещанието си, веднага отишла в храма на Афродита, отрязала косите си и ги поставила на олтара й.
Пристигнал Птолемей III. В двореца устроили приказно пиршество за ознаменуване на победата му. Всички ликували. Прегърнала го Вероника…, но вместо радост в дълбока скръб потънал Птолемей, като видял, че ги няма прекрасните й коси. Разказала му тя, че ги е поднесла в жертва на Афродита, за да му помогне да победи. Поискал Птолемей да види косите на Вероника в храма на Афродита, но… през време на тържеството те изчезнали от храма. Още по-голяма скръб обзела Птолемей и сълзи затекли от очите му. В този тежък миг дошъл при него придворният му астроном математикът Конон и му казал:
— Не тъжи, господарю мой! Погледни на небето, там, гдето сияе Арктур… Виждаш ли слабите звездички? Това са Косите на Вероника.
Утешавайки натъжения Птолемей III, астрономът Конон му разказал, че косите на неговата Вероника са отнесени на небето от богинята на любовта Афродита. Там по волята на боговете те ще блестят като съзвездие през нощите. Хората ще ги виждат и ще се наслаждават на тяхната божествена прелест.
Утешил ли се е Птолемей III Евергет от думите на придворния астроном, легендата не казва. Но ясно е, че астрономът Конон е ограничил съзвездие с името Косите на Вероника.

Гръцкият огън

Гръцки огънСпоред някои легенди, за първи път неизвестен вид огнехвъргачки са били използвани в древна Асирия, при обсадата на един град, намиращ се върху територията на днешен Ирак. Историците обаче твърдят, че първият достоверен случай за употреба на запалителна смес, „изстреляна” от специални тръби, е свързан с битката при Делия (424 г.пр.н.е.) в Древна Гърция. Тръбите са представлявали кух дървен ствол, а запалителната течност – смес между суров нефт, сяра и масло. Малко по-късно гърците създават и огнехвъргачка изстрелваща вече не запалителна смес а истински огън. Според схемите, стигнали до нас, за тази цел се използвало нещо като пещ с дървени въглища, в която с помощта на големи мехове се нагнетявал въздух и пламъкът, съпроводен от оглушителен шум, изригвал от специалния ствол, вероятно на не повече от 5-10 метра. Разстояние, което не е чак дотам безопасно, ако огънят е бил изстрелван срещу чужд кораб, непосредствено преди абордаж или ако са го използвали за подпалването на обсадните съоръжения на противника. Известно е, че с подобни огнеметни оръжия са били снабдени и някои римски кораби.

Що се отнася до истинския „гръцки огън”, той се появява едва през „тъмните векове”, т.е. в ранното Средновековие. Смята се, че е изобретен от един сирийски грък на име Калиник, принуден да избяга след арабското нашествие от родния си Баалбек. Според византийските източници, годината, в която Калиник създал страшното си оръжие, е 673. „Течният огън” се изхвърлял от специални сифони, като продължавал да гори и във вода.

Постепенно „гръцкият огън” се превърнал в истинско „абсолютно оръжие” в морските битки, защото скупчените един до друг дървени кораби са били идеалната цел за подобна запалителна смес. И византийските, и арабските историци са единодушни за смайващия ефект от употребата, отбелязвайки, че опитите да се гаси с вода само подхранвали пламъка и единственото спасение било за тази цел да се използва пясък.

Точната рецепта за изготвянето на „гръцкия огън” обаче, си остава загадка и до днес. Сред съставките обикновено изброяват нефт, различни видове дървесни масла и смоли, както и (задължително) някакъв секретен „компонент”. Според някои изследователи, „огънят” най-вероятно е представлявал смес от негасена вар и сяра, която се запалва при съприкосновение с вода, а също и от някакви смолисти „носители” като нефт или асфалт.

За първи път тръбите с „гръцки огън” били монтирани на византийските бойни кораби „дромони”, а после се превърнали в основно оръжие и на останалите морски съдове от флота на Империята. През 673, според византийския историк Теофан, арабският флот за първи път потеглил към Константинопол. Корабите презимували в Киликия, след което се насочили към столицата. Когато император Константин ІV разбрал за приближаването им, наредил да бъдат подготвени няколко огромни двупалубни „дромона”, снабдени с „гръцки огън”, както и други, натоварени с резервни тръби. Още при първия сблъсък византийците запалили два от най-големите кораби в арабския флот, а арабите били така потресени, че моментално потеглили обратно към Сирия.

Второ подобно нашествие арабите подготвят през 718, този път с два огромни флота. Единият дори успял да стовари десант в Тракия (който обаче бил напълно унищожен от армията на българския владетел Тервел), но по-късно и двата били разгромени напълно от въоръжените с огнепръскачки византийски кораби.

Гръцки огън 2По-всичко изглежда сифоните, изхвърлящи „гръцкия огън”, били направени от бронз. Как точно са изтрелвали тайнствената смес обаче, си остава загадка. Вероятното разстояние на обстрела е било около 25-30 м., т.е. напълно достатъчно да попречи на вражеските кораби да се сражават пълноценно. Така, въпреки съкрушителните поражения, претърпени от византийците срещу арабите в Сирия и Мала Азия, Константинопол и континентална Гърция останали недостъпни за арабските бойци. Впрочем, Империята успешно използвала страшното си оръжие и срещу други враждебни флотилии. В частност, през 941, с негова помощ, напълно бил унищожен флотът на руския княз Игор, появил се край Константинопол.

Една от многото загадки, свързана с това, може би най-страшно, оръжие на древността, е, защо византийците не са могли да защитят с негова помощ столицата от обсаждащите я кръстоносци, а по-късно и от турците? Между другото, от ХІІ век нататък съобщенията за използването на „гръцкия огън” съвсем изчезват, или са очевидно недостоверни. Едно от обясненията е, че тайната е била известна на съвсем тесен кръг от посветени, които са загинали в династичните междуособици по онова време. А може би, загубвайки достъп до нефтените находища около Каспийско море, Империята е загубила и необходимите суровини за изготвянето на „гръцкия огън”? Кой знае?

 

Норни

Безгрижно и щастливо живеели хората в златния век, но това не продължило дълго. От изток, от страната на великаните, в Митгард дошли три жени. Едната от тях била стара и грохнала и се наричала Урд – „миналото”, другата била зряла жена и се наричала Верданди – „настоящето”, а третата била съвсем млада и се наричала Скулд – „бъдещето”. Тези три жени били прорицателките норни, вълшебници, надарени със способността да определят съдбата на света, на хората и даже на боговете.

„Скоро, много скоро жаждата за злато ще проникне в сърцата на хората и тогава ще свърши златния век” – казала Урд. „Хората ще се убиват и мамят заради златото. Много славни герои ще бъдат заслепени от блясъка му и ще загинат заради него” – добавила Верданди. „Да, всичко ще бъде така, но ще мине време и златото ще изгуби властта си над хората и тогава те ще бъдат отново щастливи.” – казала Скулд.

„Жаждата за злато ще завладее не само хората, но и боговете и те също ще проливат кръв и ще нарушават клетвите си” – отново заговорила Урд. „Великаните ще започнат война с боговете. Тази война ще продължи много години и ще завърши с гибелта на боговете и великаните.” – казала Верданди. „Да, така ще бъде, но не всички богове ще загинат. Техните деца и онези от тях, които не са убивали и не са престъпвали клетвите си, ще оживеят и ще управляват новия свят, който ще възникне след гибелта на стария.” – възразила Скулд.

И наистина, всичко в света започнало да става така, както предопределили норните. В сърцата на хората се зародила алчността. Много от тях оставили мирните си занимания, хванали мечовете и започнали да воюват. Слънцето в небето продължавало да грее все така, но хората вече не били така щастливи, както преди. Сбъднало се и другото предсказание – между боговете и великаните започнала жестока борба, която продължавала векове. Безсилни да се доберат до Асгард и да победят азите, великаните насочили гнева си към хората. Започнали да изпращат в Митгард студове и суша, бури и градушки, а понякога спускали от планините огромни лавини, под които изчезвали цели селища. За да защитят хората от злодеянията им, боговете издигнали от веждите на Имир пръстен от високи, непроходими гори. Но понякога гигантите успявали да се промъкнат през него и тежко на онзи, който се изпречвал на пътя им. Желаейки да погубят света,те изпратили чудовища след слънцето и луната, за да ги погълнат. Единственият бог-аз, от който великаните се страхували, бил гърмовержеца Тор, който водел всеки ден безпощадни битки с тях, наказвайки ги за деянията им.

Ахилесовата пета

Ахил е тесалийски герой, най-силният, най-храбрият и най-красивият от гърците, участвали в легендарната Троянска война, внук на Еак, син на смъртния Пелей и на морската богиня Тетида. В Илиада е споменат и като цар на Мирмидонците.

Според легендата прорицателят Калхант предсказал на Атридите – братята Агамемнон и Менелай, че те ще превземат великата Троя само ако в похода участва и Ахил. Майка му знаела какво е отредила съдбата на сина й. С всички сили тя се стараела да предотврати смъртта му. Още докато бил дете, тя го потопила в чудотворната и свещена река Стикс, за да стане неуязвим, но петата му, за която го държала, останала суха и така тя станала единственото му уязвимо място. Точно там го улучила отровната стрела на Парис, насочена с помощта на бог Аполон и Ахил загинал в Троянската война.

Оттам и изразът „ахилесова пета” придобила смисъл на „уязвимо място”.

Екатерина II Велика

Екатерина II Велика (на руски Екатерина II Великая), родена София Фредерика Августа фон Анхалт-Цербст, е императрица на Русия от 1762 г. до смъртта си. Тя се възкачва на руския престол на 33 годишна възраст, в резултат на дворцов преврат, извършен на 28 юни 1762 г. Измайловският и Семьоновският гвардейски полк подкрепят възторжено новата владетелка, която е провъзгласена за самодържавна императрица в Казанския събор в Петербург.

Въпреки многото легенди за нейната необикновена личност неоспорими са няколко факта, че е най-дълго управлявалата Руската империя личност – цели 34 години, и че е била много похотлива. Знае се, че всичките й любовници са били и съветници в политиката й. Но до последния момент Екатерина не загубва самостоятелността във взимането на решенията си. С изключителната си женска интуиция тя променя облика на Русия завинаги. Превръща страната, която управлява, във велика сила и непреодолим фактор за останалите европейски държави. Разширява територията на империята във всички посоки и строи дворци, които бележат величието на Русия.

В края на петата поредна Руско-турска война от 1768-1774 година, предприета от великата руска императрица Екатерина Втора на 21 юли 1774 година е сключен договора между Русия и Османската империя в Кючюк Кайнарджа в Добруджа, близо до Дунав край Силистра. От името на Русия подписва граф Пьотр Румянцов. Подготовката на договора, уточняването на текста му, превода и подписването му траят около шест месеца. Граф Румянцов лично води цялата дипломатическа операция.

Легендата разказва, че Екатерина Велика по това време е безумно влюбена в него и ревнувайки го лудо пристига в Кайнарджа в свита на група придворни дами и престоява известен период от време там. Тя пристига с цел да го проследи дали й изневерява, но много скоро не издържа и му разкрива анонимността си. Няколко седмици императрицата и графът изживяват своята любов в Кайнарджа инкогнито, за която местните жители още разказват за техните „любовни гнезда.”