Гробът на Атила

АтилаСпоред едно местно предание, гробът на великия скитски воин Атила, тайно е пренесен от Панония до горното течение на река Лом и там е погребан в три ковчега (златен, сребърен и железен) от петте му сина  (Уто, Дунгезих, Емнецар, Улсиндур и Усколм). Гробът му бил някъде под един от талвеците на тогавашните реки Горен Лом и Златичка. От този район била майката на повечето от тях – царица Керка. Тогава трасето на реката между Горни и Долни Лом се е разделяло на две корита – източно и западно. Разделянето е било над сегашната Бела стена, до пещерата „Водни печ”. Сегашното „Суо полье” е било остров в езеро, образуван от реките Лом и Златичка.  Над него са стърчали хълмовете „Руменъц”, „Савичова чука”, „Запад” и „Чуката”,  с двете пещери „Суи печ (леви и десни). Според друго предание гробът бил в лабиринтта на някоя от пещерите. В последствие, синовете са се заселили наоколо.

Синовете били:Уту (Уайт) – умния, се е заселил между реките Алмус (Лом) и Утос (Вит); Дунгизих (Пухокосия),  е станал владетел на Гъмзиград ( в околностите на Зайчар-Сърбия); Емнецар – се е заселил в  подножието на Балкана (до Хемус); Улсиндур (Златодвер) се заселил  в сегашното Кулско;  Усколм се заселил в равнината между реките Огоста и Искър.

http://www.vidin-online.com/legendi/legenda-za-groba-na-atila

В ръцете на съдбата

НобунагаВеликият японски войн на име Нобунага решил да атакува противника, въпреки че враговете му били десетократно по-многобройни. Той знал, че ще победи, но неговите войници се съмнявали.

По пътя се спрял пред шинтоистка светиня и казал на хората си:

– След като посетя светинята, ще хвърля монета. Ако е ези – ще  победим. Ако е тура – ще загубим. Съдбата ни държи в ръцете си.

Нобунага влязъл в храма и се помолил мълчешком. Като излязъл, хвърлил монетата. Паднало се ези. Войниците му воювали с такова настървение, че победили като на шега.

– Никой не може да промени съдбата – казал слугата му след битката.

– Разбира се, че не – отговорил Нобунага, като му показал монетата, на която и двете страни били ези…

Легенда за водната лилия

Водни лилииВеднъж Великият Воин решил да остави знак за своите умения и подвизи. Той бил много силен, бърз и ловък. Пуснатите от него стрели летели по-бързо от мълния, човешкото око не можело да проследи полета им. И той замислил да пусне една стрела в небето, като се надявал тя да остане там навеки в памет на неговата сила и ловкост.

– Звезди – обърнал се той към небето, – приемате ли моята стрела сред вас, за да остане тя в небесата в знак на моята ловкост и сила?

– Ако достигнеш до нас, какво пък…Приемаме и ще я оставим сред нас – отговорили Полярната звезда и Вечерницата.

Великият Воин натегнал тетивата на лъка си с всичка сила и пуснал стрелата. Тя се извисила в небето, разрязвайки облаците. Като видели това, двете звезди се спуснали да я ловят. Те летели почти със същата скорост като стрелата на Великия Воин и не обръщали внимание на нищо около себе си. Гонейки стрелата, цепели въздуха, но в един миг се сблъскали една в друга. Небето засияло от искри и елмази, които светнали при удара и се посипали към земята.

Великият Воин бил смаян от гледката, но нещо друго го поразило повече. Всички искри, които падали във водата, се превръщали във великолепни цветя.

– Да! Аз не можех да предвидя такъв изход от всичко това. Цветя! Великолепни цветя, това е много по-добре да оставя след себе си на хората.

И днес в езерата цъфтят водни лилии, спомен за силата и ловкостта на Великия Воин.

 

Притча за обидата

СамурайБлизо до Токио живеел един велик самурай, който бил вече възрастен и се бил оттеглил, за да обучава младежите в дзен-будизъм. Въпреки възрастта му се носела легендата, че може да разбие всеки съперник.

Един ден, един войн, известен с тоталната си липса на скрупули, дошъл при него. Войнът бил прочут с това, че използвал техниката на провокацията: изчаквал противника му да направи първата крачка, възползвал се от направените грешки и контраатакувал внезапно. Младият и нетърпелив войн никога не бил губил битка. Знаейки репутацията на самурая, бил дошъл, за да го разгроми и да се прослави. Всички ученици протестирали срещу идеята, но старецът приел предизвикателството…

Всички излезли на площада и младежът започнал да обижда стария учител. Хвърлил няколко камъка по него, заплюл го в лицето, изкрещял всички възможни обиди, обиждал дори предците му… С часове правил всичко възможно, за да го провокира, но старецът останал невъзмутим. Привечер изтощеният и унизен войн се принудил да се оттегли.

Угнетени от факта, че учителят им трябвало да изтърпи толкова обиди, учениците му го попитали:

– Как можахте да понесете това? Защо не влязохте в двубой, пък макар и да бяхте загубили битката, вместо да ни показвате тази страхливост?

– Ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий е подаръкът?

– На този, който го е донесъл – отговорил един от учениците.

Ами, същото важи и за завистта, гнева и обидите – казал учителят – Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си.

Самураите

Самурай (в превод от японски „някой, който служи”) е една от четирите основни класи в Древна Япония, а именно: самураи, земеделци, занаятчии и търговци.

Това са т.нар. защитници на Япония, воини, които живеят според свой неписан закон Бушидо – път на воина, споменат в края и началото на 16 век в произведението на Цунетомо „Хагакуре”. Важна част от бушидо закона било сепукуто-самоубийствен ритуал, който позволявал на посрамен самурай отново да спечели честта си като премине в отвъдното, където самураите продължават да се водят от бушидо закона. Белег на самурайското съсловие били двата меча, опасани около кръста на самурая, както и характерната прическа.

Самураите в своето основно начало са били предимно кавалеристи – ездачи на коне, като тяхното основно оръжие били: лъкът или нагината – вид копие с извито острие. Доспехите им били пищни и красиви. Единствен шлемът на самурая бил направен от метал. Бронята наречена кузане била направена от кожа, лакирано дърво и коприна (за разлика от европейския аналог). Така самураят в бой бил подвижен и лек. Кузане била съобразена и с климата на Япония, който през определени периоди е влажен.

Като родоначалник на термина самурай се счита принц Ямато, за когото се носят легенди. Силата му била изключителна, както и смелостта му. Именно тези качества са характерни за самурая. Идеализирания образ на самурай включва в себе си готовността да умре по всяко време в полза, защита или по желание на господаря си. Да не изпитва страх, но единствено съжаление, както и да презира материалните блага.

Особен вид самурай бил „ронин”-ът (в буквален превод „странник”). Така наричали самураите, загубили покровителството на господаря си или допуснали неговата смърт.

 

Легенди за появата на чая

Легендите за това как се е появил чаят са многобройни и вълнуващи. За негови откриватели се считат както смели войни, така и обикновени селяни, както богати търговци, така и бедни дървари, както красиви девойки, така и зли вещици. Всяка една от тези легенди носи в себе си частица от истината за направеното преди толкова много години откритие.
От уста на уста се предавала невероятната история за смел войн, тръгнал на дълъг път, за да завоюва нови земи и да участва във вълнуващи приключения. Вървейки по каменистия и трънлив път младият мъж стигнал до малка горичка, която пресичала пътя му. Тласкан от невидима сила навлязъл в нея. С наближаването на залеза, войнът започнал да усеща тревогата от наближаващата нощ, която щяла да го завари неподготвен и без подслон в гората. Оглеждайки се във всички посоки с надеждата да открие място, където да пренощува младият момък се спрял край едно красиво дърво. Бил омагьосан от красотата му и възхитен от плавното движение на клоните под допира на лекия ветрец. Запленен от гледката той решил, че най-после е открил подходящото място за почивка. Смелият войн запалил огън, отпил жадно от котлето вода и заслушан в лекия ветрец и песента на птиците се унесъл в спокоен сън.
На сутринта, щом слънцето изгряло, той се събудил и открил нещо невероятно–огънят, запален вечерта, все още горял, а отгоре му, необезпокоявано, къкрело котлето с вода. Смелият мъж започнал да се чуди какво витае в тази гора и дали дървото нарочно не го е примамило на това място, пленявайки го с красотата си. В същия момент се извил силен вятър и клоните на красивото дърво се залюлели пред смаяния поглед на момъка. От короната му се отронили няколко листа, които паднали точно в котлето с къкрещата вода и веднага променили цвета й в кафяв. Войнът стоял вцепенен, смаян от случилото се. Разумът му нашепвал да избяга от омагьосаната гора, но сърцето му нареждало друго. С разтреперани пръсти той се доближил да котлето и отпил от течността. За негова най-голяма изненада, водата с потопените листа била удивително вкусна и с учудващо приятен аромат.
Зарадван от необикновеното си откритие, младият мъж решил, че боговете са му дали знак и че може би те са го пратили на това пътуване, за да открие тази уникална напитка. Благодарейки горещо на боговете, той се поклонил пред дървото, подслонило го през нощта и дало му този безценен дар и с треперещи пръсти откъснал клонка от короната му. След това потеглил към дома си със щастлива усмивка и спокойно сърце.
Връщайки се в родното си място той представил новото си откритие и всички единодушно решили да засадят красивата клонка в неговия двор. Клонката израснала бързо и се превърнала в стройно дърво, обсипано с бели цветове и ароматни листа.
До ден днешен се носи легендата, че чаят расте на места, където властва доброто, издигайки короната си като щит, защитващ мира и спокойствието. Това е и причината, поради която напитката с чаените листа носи спокойствие на хората, зарежда ги с енергия и ги кара да се насладят на живота и да повярват във вълшебства, така както е направил и смелият войн преди хиляди години…

Друга легенда ни пренася в 2737 година преди новата ера. По това време Китай е управляван от Втория си император – Шен Нун. Майка му веднъж видяла дракон да лети над планините и моментално заченала. След девет месеца се появил на бял свят Шен Нун, който научил китайците да бъдат ненадминати майстори на земеделието. Той навсякъде ходел с триножник, на който било закачено котле, за да прави в него отвари от различни треви. Веднъж в кипящата вода паднали донесени от вятъра листенца на чаено дърво. Шен Нун опитал отварата и тя толкова му харесала, че до края на живота си пиел само от нея. Така или иначе, на всичките му портрети, този император е изобразяван като дъвчещ различни треви зелен мъж.

Третата легенда е от 519 година преди нашата ера, но пък е много по-поетична. Неин герой е косматият индийски монах Бодхидхарма. Емигрирал той от Индия в Китай и основал там будистката секта „Чан“, позната на целия свят в японския си превод „Дзен“. В планината Суншан Бодхидхарма създал безспорно най-известния в днешно време манастир – манастира Шао Лин. Започнал да учи монасите на медитация, като им обещал, че девет години ще съзерцва една стена. Но още на втората нощ заспал. Събудил се и бесен от това, че се е изложил, откъснал клепачите си и ги стъпкал, за да не заспи никога повече. Дали Буда е видял това отгоре, не знаeм, но от стъпканите клепачи поникнало даряващото бодрост чаено дръвче. И до ден днешен на китайски, а и на японски, йероглифът за клепач е абсолютно идентичен с този, който обозначава  думата чай.