Кривата гора

Кривата гораВ северозападна Полша (близо до Грифино) има странна гора. Около 400 иглолистни дървета са израсли така сякаш са приклекнали – при това всичките в една посока (на север). Тази група дървета е посадена през 1930 и е обградена от нормални прави борове. Площта на тази територия е 1,7 хектара. Сега така наречената крива гора е природен паметник, и строго се охранява, а сеченето и е абсолютно забранено.
Но фактът си остава факт: повече от 400 дървета имат практически еднакви криви извивки на стволовете си. На 25 см от семята дърветата се изкривяват на север , а след това стволът им отново се изправя. Никой няма и понятие, защо те растат точно по този начин. Имало е предположения, че това се дължи на промени във времето или на някакви природни явления, но никой не е успял да докаже каквото и да било.
В Кривата гора се срещат екземпляри и с много по-извити стволове. Предполага се, че това се е получило в резултат на човешка намеса (макар че не е доказано напълно). Изглежда дърветата са подложени на някаква механична сила за да израстат по този начин.Кривата гора 2
Една от най-популярните версии (също недоказана) е, че там са се провеждали експерименти. Предполага се, че дърветата са били специално извити така, за да може от тях по-лесно да се произвеждат определени детайли за мебели, лодки и кораби.
Всъщност, каква е истината, никой не знае…

Advertisements

Пан и Сиринга

Пан и СирингаВ горите живеел един бог, който никога не се качвал на Олимп, понеже му се харесвала земята и защото обичал простия свободен живот в планините.
Приличал малко на човек, но краката му били като на козел, два рога украсявали главата му и под долната устна растяла една сива козя брадичка.
Наричали го Пан.
Отличавал се от другите богове по своята грозота и любовта си към самотата; по цял ден се скитал по планините, радвал се на дърветата и слушал музиката на природата.
Пан много обичал музиката, не само тази на вятъра, на водата и на птиците, но и онази, която създавали хората.
Понякога, когато овчарите си почивали от дневния си труд, седнали около огъня, пристигал и Пан и се разполагал между тях. Карал ги да пеят. И който пеел хубаво, бил сигурен, че стадото му ще добрува и ще се множи, понеже Пан го е взел под свое покровителство.
Наред с музиката Пан обичал и всичко красиво, което виждал. Той гледал с особена любов на самодивите от планината, които, леки и жизнерадостни, танцували на слънце, и колкото и да го закачали и дразнели, радвал се, когато оставали при него, понеже били очарователни и смехът им звънял в ушите му като песен.
Но той обичал една самодива повече от всички други, самодивата Сиринга, понеже гласът й бил по-хубав от всеки друг глас.
Срещнал я един ден в гората и песента й му се сторила толкова нежна, че веднага я поискал за своя жена. Но Сиринга, изплашена от пресипналия му глас, се впуснала да бяга и не пожелала да го слуша. Тогава Пан се разсърдил и я подгонил. Те преминали така цялата гора, отпред полудялата от страх самодива, отзад Пан, който тичал с всички сили, като кон и силно се смеел, понеже знаел, че нищо не може да избегне от козите му крака.
Те излезли от гората и Сиринга се намерила пред една река. За миг се поколебала, погледнала зад себе си, видяла, че опасността наближава, и скочила във водата.
Пан надал страшен вик и се втурнал към реката. Но самодивата била изчезнала.
Отчаян, той гледал водите, които течели равнодушно, докато изведнъж му се сторило, че му говори гласът на самодивата. Без да мръдне, той се заслушал. Мелодичният глас ту се засилвал, ту притичвал до шепот. Това бил вятърът, който свирел в тръстиката, поникнала на мястото, където Сиринга потънала.
Тогава Пан отрязал седем тръстики, залепил ги с восък и направил оная свирка, която и до днес наричат сиринга, или свирката на Пан. Тази негова свирка подражавала песента на самодивата, и той намирал малко утеха, макар че никога не забравял любимата си Сиринга.
Понякога, когато седял вечер с приятелите си овчарите и песента им му се харесвала, а огънят го топлел, той им разказвал тази история и изпитвал сладко вълнение.

Интелектът и сърцето

index11Имало двама просяци, които живеели извън някакво село. Единият бил сляп, а другият нямал крака. Един ден гората до селото, в която живеели просяците, се запалила. Тези просяци, разбира се, били конкуренти – с една и съща професия, просещи от едни и същи хора – и непрестанно били ядосани един на друг. Те били врагове, а не приятели.Когато гората се запалила, онези двама просяци се замислили за момент. Те били врагове, дори и не си говорили, но това бил извънреден случай. Слепият казал на онзи, който нямал крака:
– Сега единственият начин да избягаме е като седнеш на раменете ми; използвай моите крака, а аз ще използвам очите ти. Това е единственият начин да се спасим.
Другият веднага го разбрал. Нямало проблеми. Безкракият не би могъл да се измъкне; за него било невъзможно да прекоси гората – тя цялата била в пламъци. Той можел по малко да се движи, но това нямало да помогне. Трябвало да се излезе, и то много бързо да се излезе. Слепият също бил сигурен, че не може да се измъкне. Той не знаел къде е огънят, къде е пътят, къде дърветата горят и къде не. Сляп човек… той би се загубил. Но и двамата били интелигентни хора. Те прекратили враждата, станали приятели и спасили живота си.
Това е една източна притча. Тя е за интелекта и сърцето. Тя няма нищо общо с просяците, а се отнася за теб. Тя няма нищо общо с гората, която се е запалила, а с теб – защото ти си обхванат от пожар. Във всеки момент гориш, страдаш, обзет си от нещастие, от мъка. Сам, твоят интелект е сляп. Той има крака, може да тича, да се движи бързо, но тъй като е сляп, не може да избере правилната посока, в която да се движи. И непрекъснато ще се спъва, ще пада, ще се наранява и ще чувства живота си безсмислен. Интелектуалците по цял свят казват: „Животът е безсмислен“.
Причината животът да им изглежда безсмислен е, че слепият интелект се опитва да види светлината. Това е невъзможно.
В теб има сърце, което вижда, чувства, но което няма крака; то не може да тича. То си остава там, където е, тупти, чака… някой ден интелектът ще разбере и ще е в състояние да използва очите на сърцето.
Когато казвам думата упование, имам предвид очите на сърцето.
А когато казвам съмнение, имам предвид краката на твоя интелект.
Двете заедно могат да се измъкнат от пожара, в това няма никакъв проблем. Но помни, интелектът трябва да приеме сърцето да се качи на раменете му. То не може иначе. Сърцето няма крака, а само очи, и интелектът трябва да слуша сърцето и да следва насоките му.

„За смелостта”, Ошо

Легенда за Бяла Слатина

Бяла СлатинаБило много много отдавна и никой не помни, кога се е появило селото. Малко, сгушено на левия бряг на реката Скът, с бедни разкривени къщурки, сякаш изпаднало от една от непрекъснато трополещите каруци. Оттатък реката едно поле простирало безкрайната си еднообразност и чезнело в далечината. Заоблените му зелени хълмове обгръщали тъничката сиромашка река, мъчейки се да я задържат единствено за себе си. Напролет, в ниското, близо до водата израствали хиляди бели цветчета. Толкова много и толкова мънички. Златинки им викали. Бели златинки. И вярвали, че щом като те са тук зимата вече си е отишла.

Издълбан и прашен път водел към селото. По него търговците стигали до хана. Разпрягали уморени каруците и бързали да се отпуснат на грубо скованите столове. Там сред гъстия тютюнев дим и шумната глъчка, отново се намирал някой, който да подхване позабравената легенда за бяла Злата… Кога е живяла – никой не помнел. Но всички се надпреварвали да разказват за хубостта и. Стройна, усмихната, весела била. И всички я обичали в селото. Харесвал я и бейският син и все по-настойчиво я задирял. Заплашвал я, че ще затрие селото ако не му пристане.

Кой знае как щяло да завърши всичко, ако една нощ Злата не изчезнала. Търсили я всички, но никой повече не я видял. Едни разказвали, че чули смеха и, когато пресичали гората, други уж я били мяркали покрай реката. И това било всичко. Дали безбройните бели цветчета или красотата на Злата са дали име на селището е трудно да се каже. Но Бяла Слатина живее и днес, пренесла през годините звънкото си име и спомена за една непокорена хубост.

Кукувица

Кукувица 1В песните кукувицата е възпята като Божи пратеник на земята, за да възвести края на зимата и да събуди природата за нов живот. Според народното вярване тя започва да кука на Благовец и кука до Еньовден.

Легендата разказва, че кукувицата и чухалът били хора. Живеели някога, в старо време, брат и сестра. Куку се казвал братът. Спретнат и трудолюбив бил той. Ала мързелива била сестрата, та момчето много я гълчало. Като не могъл повече да я търпи, той забегнал надалече и оставил свадливата мързелана самичка. Разкаяла се, затъжила за брат си и започнала да плаче и да го вика. Отчаяла се и се замолила горещо на Бога да я стори на каква да е птичка, да хвръкне, брат си да търси и като го намери – прошка да му иска. Господ чул молбата й и смилил се над разкаялата се сестра – сторил я на кукувица.

От тогава и до днес тя броди по света, търси го и вика: „Куку!…Куку!”. А брат й мълчи. Само нощно време той излиза и й отговаря: „Чух!…Чух!”. Тя го чува из гората, но не го вижда в тъмното. На сутринта пак хвърчи и още по-силно го вика, но той не се обажда…
Така неспирно го търси до Еньовден. На тоя ден, като види, че той не се обажда, тя млъкне. Мълчи догодина, до Благовец и пак за брата се сети, пак й дожалее и тръгва да го търси и вика. Затуй кукувицата кука от Благовец до Еньовден.

Кукувица 2Вярва се че „кукувицата коги та закука и немаш пари у тебе, вечно нема да имаш. Каква работа работиш, коги та закука, цело лето ше я работиш.” Други пък разказват, че трябва да те закука с железни пари, монети в джоба – така хем ще ти върви „на придобив и богатство”, хем ще бъдеш здрав като желязото. Хубаво е да броиш пари – цяла година това ще правиш! Вярва се още, че „кукувицата кога кука требва да си сит, значи цела година ще бъдеш сит.”

Дори на сън да чуеш кукувица – „добро е, блага вест ще имаш”. Тя е възпята и в хайдушките песни – рано закуква, гората се развива – време е вече да се сбират хайдушките дружини. Широко разпространено във Врачанско е и преданието за кукувицата и Нечо войвода.
Нечо войвода събирал своята дружина всяка пролет в една гора до село Малорад и там развявали знамето. Веднъж девойки от селото отишли в гората за цветя. Тогава кукувицата кукнала и една мома извикала: „Жив и здрав Нечо у гора зелена!” Войводата я чул и начаса се явил с дружината си. Дарил за това наричане девойката с шепа жълтици и я изпратил по живо по здраво. Оттогава е останал обичаят в селото рано напролет отидат ли момите в гората да наричат: „Жив и здрав Нечо у гора зелена!”

 

Песни и предания за български хайдути

Кшатриите в Индия, митичните войни на Древна Елада, благородните рицари от Средновековието… Подвигът им е възпят в стих или песен, независимо от епохата, в която са живели – независимо от географската точка, в която са се родили. Смелост и героизъм са наситили и съдържанието на огромен дял от българския фолклор. Специално място в него заемат песни, предания и легенди за хайдушкото движение, чието начало се губи далече назад във времето и представлява важен дял от предосвобожденската ни история. И днес народните изпълнители пеят за реално съществували личности, за факти и събития от нашата история.

Много са легендите, в които са пресъздадени моменти от живота на хайдутите.

„Събрали са се на хайдушкото сборище все отбор млади юнаци” – така започват Българска четаредица народни песни, за да разкажат за юначни битки или за легендарните хайдушки трапези. В България има десетки местности, познати под името „Хайдушко сборище”. На някои от тях и до днес се провеждат народни събори – в знак на почит към хайдутите и хайдушкото движение. Едно от най-популярните хайдушки сборища е Агликина поляна. Това митично място е свързано с дейността на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Тяхната чета е сформирана през 1868 г. в опит до се повдигне национално въстание срещу османските поробители. Двамата воеводи умират, не навършили 30 години. След като четата е разбита, Стефан Караджа е заловен и обесен от османските власти. А Хаджи Димитър, тежко ранен в боя, е отнесен от свои четници под един планински връх. Въпреки грижите на местни овчари, умира от раните си. Много са легендите, в които са пресъздадени моменти от живота на двамата воеводи. Една от тях разказва как Хаджи Димитър тръгнал на бой с враговете си. Битката била неравна, но юнаците успели да се спасят от войската, която ги преследвала. Вечерта Хаджи Димитър седнал със своя племенник – също четник – на хайдушкото сборище. Момчето му припомнило, че е събота, а според народното вярване, на този ден от седмицата не бива да се започва никаква работа. Воеводата му отвърнал: „Не се страхувай! Ние ако загинем, други ще ни довършат работата.” Трети по длъжност в четата, след Хаджи Димитър и Стефан Караджа, бил Иван Попхристов. Получил военно образование в Русия, в четата той бил инструктор по стрелба и военни умения. Хаджи Димитър го ценял изключително много. Народни песни разказват как веднъж Иванчо попаднал в затвора, а воеводата тръгнал да го освобождава. „Нощем през поля вървеше, денем през гъсти дъбрави… та си Иванчо освободи.”

Според историците, легендарният Индже войвода е роден в средата на ХVІІІ век. Загива в бой с османските войски през 1821 г. Истинското му име е Стоян. Баща му умира, когато Стоян е съвсем малък. Вторият му баща го дава в Цариград, в школата за еничари. Там получава сериозна военна подготовка. Както и прозвището си „Индже”, което на турски означава „тънък”. По-късно напуска формированието, в което е разпределен след завършване на школата. Става воевода на конна хайдушка дружина из планините Странджа и Сакар. Знаменосец на дружината е Кара Кольо. Според едно предание Индже се опитал да организира бунт срещу османците в началото на ХІХ век. Притежавал е невероятни лидерски способности и военни умения. Народът ни е възпял не само легендарната му смелост. В песни и легенди образът на Индже е предаден с много почит и любов. Според един народен текст, дори гората плачела за него. „Разплакала се гората. Гората и планината. И на гората дървето. И на дървето вършето…” Чул ги Индже войвода и се провикнал: „Кольо ле, Кольо байрактар, развивай Кольо, байраци, събирай, Кольо, юнаци, гората да развеселим, гората и планината…”

В българската история има няколко воеводи с името Стоян. Един от тях е предвождал дружината си в Стара планина. Веднъж дружината му била обкръжена от многобройна армия. Само чудо можело да ги спаси. Стоян воевода събрал момците и им казал да се молят. И наистина Бог чул тяхната молитва – паднала гъста мъгла и покрила всичко наоколо. Хайдутите, скрити от очите на враговете си, ги нападнали неочаквано и ги сразили. Родът на Стоян воевода и до днес пази много песни и предания за своя юначен предшественик.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/140911_haiduti.aspx

Победителят

Победителят е глухЖивели някога в гората, група малки зелени жабчета. Един ден те решили да си организират състезание. Целта била в изкачването на една много висока кула. Долу, в основата на кулата, се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да подкрепя участниците.

Стартът на състезанието бил даден. Никой от тълпата не вярвал, че тези слабички жабчета ще достигнат върха на кулата. Чували се изказвания…

– О, има толкова много стъпала!

– Те НИКОГА няма да стигнат до върха.

– Няма начин просто. Та те са толкова слаби!

Малките жабчета започнали да отпадат. Едно по едно. С всяко изминало стъпало към върха на кулата, участниците намалявали. От долу, тълпата продължавала да крещи.

– Това е невъзможно! Никой няма да успее!

Но ЕДНО продължавало нагоре. Стъпка по стъпка. То не се предавало! На последните няколко стъпала, всички други вече се били отказали. Било останало едно единствено мъничко жабче, което успяло да стигне до върха! Тогава всички в основата на кулата, искали да разберат, как е постигнало този успех. Един от тълпите попитал малкото жабче, от къде е намерило силата, за да достигне целта?

Оказало се, че Победителят бил глух.

Поуката от тази история е…

Никога не слушайте негативните или песимистични изказвания на другите. Подминавайте ги, защото те Ви отдалечават от Вашите цели.
Винаги се доверявайте на вашият „вътрешен глас”.

И преди всичко…

Бъдете ГЛУХИ, когато хората ВИ казват, че ВИЕ няма да осъществите мечтите си!

Previous Older Entries