Единицата

Number 1Млад момък отишъл в града да учи, когато се върнал на село, един дядо го попитал:

– Е, момко, на какво те научиха?

– Дядо, учих се много, но най-важното, което научих е това, че образованието е като една нула, работата, занаята, способностите, положението, богатството – всичко това са нули, много е хубаво човек да ги има, но преди всичко, трябва пред тях да сложи единицата – да e Човек!

Advertisements

Адапа-владетелят на Ериду

Адапа 1Ериду, шумерски град на брега на Персийския залив, е едно от най-древните месопотамски селища. Оттук шумерите се разпръснали, за да завладеят и други области от Междуречието. Блестящата слава и името на града се запазили за дълго време. Митът за Адапа служи като доказателство за тази слава. Той разказва как в древни времена градът е получил от боговете блясък и власт. На небето Адапа се опълчил срещу главния бог Ану и изпълнил съвета на Еа, бога на своя град, като отказал да приеме от ръката на Ану храната, която давала вечен живот.

Владетелят на Ериду, Адапа, един ден отишъл да лови риба в морето. Ладията му стремително порела вълните, когато изведнъж излязъл силен южен вятър.

Вятърът яростно дърпал платната, после преобърнал кораба и рибарите изпонападали в зарибената вода. Адапа се покатерил на един отломък и се провикнал гневно:

– Пази се, зли южни ветре! Като те хвана, ще пречупя крилете ти!

Без да обръща внимание на заплахата, смеейки се, вятърът играел около Адапа, който с внезапно движение го сграбчил и му пречупил крилете.

Минавали дните, вятърът не набръчквал вече огледално гладката повърхност на морската вода, вихърът не издигал нависоко яростните вълни. Когато на седмия ден от затишието господарят на небето Ану все още напразно очаквал вятъра, най-сетне се обърнал към своя пълководец Илабрат и му казал:

– Защо ли е забравил задължението си южният вятър? Ето вече седми ден откакто не е разлюшквал дърветата край брега.

– Чуй, господарю на небето, защо е утихнал южният вятър: в гнева си Адапа е пречупил крилете на вятъра. Затова той не лети вече над обширното море.

– Повикай при мене виновника! – извикал Ану.

Когато Еа научил, че Адапа трябва да се представи пред небесния господар, той го повикал при себе си и казал на своя любимец:

– Облечи траурни дрехи, така се представи на бога Ану, на сина на Ансар и Кисар. Когато прекрачиш портата на рая, ще срещнеш двамата пазачи на небесните врати, боговете Тамуз и Гизида. Поздрави ги с подобаваща почит и ако те запитат защо си в траур, отговори: „Двама велики богове са изчезнали от земята. Заради тях съм в траур, заради тях е в траур и земята.” За тия твои думи двете божества ще те обикнат и с благосклонност ще си спомнят за тебе пред Ану. Когато се представиш пред господаря на небето, пази се! Ако те покани с храна и питие, не ги приемай! Храната е храна на смъртта, питието – питие на смъртта! Но ако постави пред тебе елей и чудни дрехи, поръси се със свещенния елей и се наметни с украсеното наметало. Върви, сине, и нека щастието те съпровожда!

Адапа се простил с Еа и тръгнал към небето. И всичко се случило така, както бил казал Еа: при небесната порта стояли двете божества Тамуз и Гизида. Спрели господаря на Ериду и му рекли:

– Какво търсиш по тези места, заради кого си в траур?

– От нашата земя са изчезнали две божества, Тамуз и Гизида, тях оплаквам, тях търся, заради тях нося тъмния цвят на мъката.

Боговете добросърдечно слушали отговора на Адапа и много обикнали младежа. Завели го пред небесния господар и Адапа с дълбок поклон поздравил бога, който седял на своя златен трон.

– Отговаряй, Адапа! – креснал му Ану. – Защо си пречупил крилете на южния вятър?

– Господарю! Бях на морето с рибари и южният вятър преобърна кораба ми. Аз пък го сграбих и му пречупих крилете. Така беше.

Тогава Тамуз и Гизида пристъпили пред трона на Ану:

– Слава на тебе, Ану! Адапа наистина е прегрешил, но се е разкаял. Забрави, господи, обидата, нанесена на твоя слуга, вятъра.

Погледът на Ану се смекчил и той рекъл благосклонно:

– Еа ти е показал вътрешността на небето и земята. Той те е сътворил силен, мъдър и могъщ вероятно според твоите заслуги.

Адапа и АнуСлед това Ану се обърнал към своите слуги и променяйки предишния си план, заповядал да донесат храната на живота и питието на живота.

Слугите поставили пред Адапа храната и питието, но той, без да знае какво върши, отблъснал от себе си потира и блюдото, без да вкуси от тях. Мислел, че го канят с храната на смъртта и питието на смъртта.

– Как, Адапа?! – извикал Ану. – Защо отказваш да вземеш от моята храна и моето питие?

– Следвам заповедта на Еа, господи! Той ми е забранил да взема от храната и от питието.

Тогава за обезщетение Ану подарил на Адапа скъпоценно наметало и ароматично масло.

Младият владетел намазал с маслото челото си и наметнал върху себе си скъпоценното наметало. Господарят на небето го изпратил със следните думи:

– Ти не вкуси от храната и питието на вечния живот. Вместо него ще ти подаря земна слава. Прощавам ти твоето провинение, върни се в своя град и извести на хората, че светият град Ериду ще бъде прославен и свободен. А ти като награда за своята смелост ще придобиеш уважението на смъртните.

Тангун

Корея, както и държавите около нея, има история, която започва в далечното минало, „в мрака на времето”, „в зората на човешката история”, в легендите. Според легендите, първата държава на територията на Корея е Древен Чосон (Ко – Чоосон), разположен по долината на река Таедонг. В зората на човешката история, Хуанунг, син на Бога на Небето, който създал Вселената, решил да слезе на Земята и да заживее сред хората.  Баща му изследвал корейските планини и го посъветвал да дари щастие на хората, слизайки в планината Мьохянг, в Северна Корея. Изпратил сина си с дарове – барабан, огледало и камбана (магически предмети, употребявани в корейския шаманизъм), а така също – и с 3 000 верни телохранители. Хуанунг слязъл на Земята, създал някакво селище и започнал да преподава на хората земеделие, медицина, правни и морални норми и т. н.

Един ден, при него дошли една мечка и една тигрица, които искали да се превърнат в хора. Той им дал скилидки чесън и цвят от маргарита (съставки, употребявани от лечителите) и им казал да седят 100 дни в една мрачна пещера, скрити от слънчевата светлина, да се хранят с чесън и с цвят от маргаритки и да се молят на боговете да ги превърнат в човешки същества. Тигрицата едва издържала един месец и напуснала пещерата, продължавайки да живее като звяр. Мечката издържала тежкото изпитание и търпението й било възнаградено. Тя се превърнала в красива млада жена.
Отначало тя била самотна и плачела под едно санталово дърво, молейки боговете да я дарят със съпруг и с дете от него. Венъж, Хуанунг минал оттам, видял младата жена, премного я харесал, нарекъл я Уунг – Ньо, и се оженил за нея. След време, им се родил син, когото те нарекли Тангун.

Тангун създал градовете Чосон и Пьонг – Янг (Пхенян) в 50 – тата година от началото на управлението на китайския император Яо, в 2 333 г. пр. Хр. Приблизително по това време, в поречието на река Ляо и Тедонгганг се появила голямата конфедерация (съюз) на градовете – крепости, наречена Древен Чосон. Начело на тази преддържава стоял цар. Немалко корейски историци смятат, че началото на Древен Чосон е положено от Тангун – полутотемен, полулегендарен прародител на корейците, който бил роден през 2 333 г. пр. Хр. (преди около 4 340 г.) и управлявал 1 200 години. Когато достигнал възраст 1 910 години, той се оттеглил в една планина и заживял там като отшелник.

Археологията не открива доказателства за реалното съществуване на легендарния Тангун. Ако той действително е съществувал, то Корея би била по – древна от Вавилон.

Най – вероятно, тази легенда е доказателство, че корейците са се опитали да удължат историята си, изтегляйки началото й далеч в миналото, за да изглеждат по – древни от околните народи. Япония и Виетнам също имат своите легенди, които ги „състаряват”. Не е ясно дали мита за Тангун е древен или е значително по – късен. Но, при всички случаи, Тангун е символ на корейския национализъм.

Основаването на Мадрид

Древно предание разказва за героя Бианор, син на Тиберин и красивата прочица Манто, които основали в Италия град наречен Мантуа, в чест на гадателката. Техният син също не бил лишен от дара на оракул. Често на сън му се явявал бог Аполон и го напътствал.

Когато пораснал и станал силен и ловък младеж, Бианор сънувал бог Аполон, който му обещал богато и красиво царство, ако тръгнел в посоката, където умирало слънцето. По съвет на мъдрата си майка, Бианор сменил името си и започнал да се нарича Окно, което ще рече „дарения да вижда бъдещето в сънища”

Героят изпълнил поръката на Стелометеца и поел на запад. Пътуването било дълго и трудно, продължило цели десет години. Бог Аполон посочил на героя къде трябва да се установи и да основе нов град. Окно побързал да изпълни волята на божеството.

Мястотo било красиво и приятно, покрито с гъсти гори от дъбови и ягодови дървета, изобилствали подпочвени води. Наблизо живеели добри хора, които отглеждали многобройни стада добитък. Те се наричали „карпетанос”, което означавало „без град” или „тези, които нямат град”. Това население очаквало знак от боговете къде да основе своята родина. Окно им разказал своя сън и веднага започнали да строят селище. Издигнали крепост, жилища, дворец и храм.

Когато градът бил завършен, започнали спорове на кои богове да бъде посветен – една част от населението искали покровител да е бог Аполон, но други желаели друг закрилник. Окно помолил Стрелометеца да му даде съвет, за да се разреши този конфликт. Богът го посъветвал да направи две важни неща: града да се посвети на богиня Metragita, наричана още Кибела – покровителка на земята, посевите и плодородието. Втория съвет се отнасял до самия Окно – когато настъпи момента, героят трябвало да даде собствения си живот, за да спрат разногласията и да спаси града.

Окно побързал да разкаже съня си и наредил да се изкопае една много дълбока яма. Когато шахтата била готова, героят слязал в нея и отвора бил покрит с тежка каменна плоча. Цялото население се стекло около това тъжно място, молело се и пеело пограбални песни. Неочаквано се разразила силна буря и от върховете на планината Гуадарама се спуснала върху облак богиня Кибела. Тя отместила плочата и извела Окно от гробницата. Двамата изчезнали от погледите на хората.

От този момент града започнал да се нарича Mertagita, т.е. Кибела. През годините името се променило на Magerit (произнасяло се Madjirit), а днес се произнася Мадрид – град на хората, които нямат родина.

Легенда за Станимака

До 1934 г. Асеновград се казва Станимака от гръцкото име на града Στενήμαχος, Стенимахос. През 1934 година е преименуван в чест на цар Иван Асен II на Асеновград. Над самия град се намират останките от Асеновата крепост, стара крепост, която при цар Иван Асен II е подсилена и е превърната във важен военен пост в отбраната на южните граници на Второто българско царство.

Градът е известен с многото си църкви, манастири и параклиси и често е наричан Малкият Йерусалим. Преобладаващият брой от жителите на Асеновград са българи, като в града има представители на турския и ромския етноси.

Едно по известно тълкуване за старото име на Асеновград – Станимака идва от една легенда. Според нея в Асеновата крепост се е крил последният християнски цар Костадин. Докато стоял в крепоста, а майка му пържела риба, дошъл един войник и му съобщил, че крепостта е под обсада и скоро ще бъде превзета, но той не повярвал. Войникът идвал няколко пъти със същата новина, но царят казал, че когато рибата в тигана оживее, тогава той ще повярва. Изведнъж рибата оживяла и царят, казал на майка си: „Стани, майко, да бягаме” и оттам „стани, майко” се превърнало в Станимака – старото име на Асеновград.

Легенда за София

По времето на император Юстиниан Византийската империя процъфтявала – в хазната влизали много данъци и подаръци. Императорът имал голяма власт и бил много богат, но не бил щастлив. Неговата дъщеря София била болна и това сломявало бащиното му сърце. Много лекари се опитвали да я излекуват, но безуспешно.

Веднъж при императорът дошъл един старец и му казал:

–    Твоята дъщеря, господарю, ще се почувства по – добре ако смени мястото и заживее за известно време другаде.

Изпратил Юстиниан писма до всяко кътче на империята си, за да търси най– подходящото място за своята дъщеря. След известно време получил предложение да заведе дъщеря си на място, намиращо се в подножието на планината, където имало топли минерални извори, небето било чисто и ясно, а селото, разположено там, блестяло с неподправена красота. Харесал императорът тази земя и завел щерката си да живее там. След известно време тя се почувствала много по–добре – изникнала усмивка на устните й, изпълнила долината с веселите си песни.

В знак на благодарност Юстиниан разпоредил да се построи на това място църква – нарекли я София, на името на императорската дъщеря. Години по-късно започнали да наричат и селището София, с името на църквата.

Легенда за град Елена

Легендата за град Елена е дошла от преди повече от пет века! Тя разкзва, че в девствените вековни гори се извивала пътека, по която минала щастлива младоженска двойка – девойката Елена от с. Къпиново и момъкът Самуил от Твърдица. Сватбената процесия весело пътувала към Твърдица и не знаела, че я грози смъртна опасност. Младежите от Капиново не могли да преглътнат факта, че тяхната красавица отива в чужди ръце и тръгнали да отмъщават. Нападнали сватбарите на мястото, където сега е град Елена. Убили момата при Конашкия мост. Погребали я в местността „Кръста”, превърната после в черковище. Момчето заколили там, където днес е местността Самоилец.

От скръб по своята рожба родителите се заселили тук и основали селото, на което Елена с живота си дарила своето име.

Previous Older Entries