Европа

ЕвропаФиникийският цар Сидон имал дъщеря хубава като богиня-Европа. Веднъж тя сънувала сън: Азия и материкът, отделен от континента с море, се превърнали в жени, които се борели за нея- кой да я спечели.И двете искали да я притежават. Победена била Азия, която макар, че възпитала и отгледала Европа, трябвало да я отстъпи на другата.

Когато се събудила, Европа започнала да се моли на боговете, ако я очаква някакво нещастие да го предотвратят. Облякла се и заедно с други девойки отишла да си играят на една зелена ливада. Там лудували и брали цветя в златните си кошнички. Видял я синът на Кронос-Зевс и решил да я открадне. За да не я уплаши той се превърнал в красив бик. На челото му блестяло сребърно петно, рогата му-извити като „нов месец” станали златни. Девойките заобиколили чудното животно и започнали да го галят.

Европа 1Бикът се приближил до Европа, която го прегърнала и целунала. Той легнал в краката и, сякаш я молел да се качи върху него. Тя наистина се качила на гърба му. Тогава той станал и се затичал към морето. Уплашила се Европа и викала за помощ, но бикът се хвърлил в морето и като делфин заплувал по лазурните му води. Самият бог на морето Посейдон, заобиколен от морски божества, плавал напред и правел път в морето за своя велик брат Зевс.Треперейки от страх Европа се държала за златните рога на бика.

Скоро се очертали бреговете на остров Крит. Бикът  бързо доплувал до брега и се превърнал отново в красивия бог Зевс. От този съюз им се родили трима синове-мъдри и силни: Минос, Радамант и Сарпедон.

Впоследствие, обаче, Европа се омъжила за Астерион, царя на Крит, който умирайки бездетен, оставил властта над острова на синовете на Европа от Зевс.

 

Родопа планина

Родопа планинаИмето на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат – може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина – стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.

Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.

ОрфейДебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Скитал веднъж Орфей цял ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.

Има и друга легенда за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.

Родопа планина 2Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.

Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна.

Годжи бери

Годжи бери 1Това се случило в богатите години на китайската династия Тан. Пътуващи от Запад търговци срещнали млада девойка, която ругаела и удряла немощен старец. Търговците скочили да помогнат на стареца, възмутени от младото момиче. Каква била почудата им, когато чули следното: „Не се намесвайте! Това е синът ми” – казала девойката. „И напълно си е заслужил наказанието, защото никога не ме слуша!”. Оказало се, че майката всъщност е на над 300 години, но изглежда така благодарение на чудодейна билка, която пие всеки ден. А малкият й син бил „едва” на 90 години, но изглеждал ужасно, защото отказвал да приема плодовете й. И сега бил оглупял, остарял преждевременно, немощен, полусляп.

Търговците дали и последните си пари на жената, само и само да узнаят от нея името на магическата билка на младостта. Тя се наричала Годжи!

Годжи бери е дългогодишен храст с малки червени плодове и жълти бъбрековидни семенца. Плодовете му са най-ценената част в медицината, въпреки че цялото растение е лечебно. Храстът е с много здрави корени и може да вирее по няколкостотин години, като издържа на всякакви температурни условия. Расте от 2000 до 4000 м. в Тибет, Непал и Китай. Вирее и на други места, но губи от свойствата си и плодчетата са значително по-малки.

Годжи бери 2Лечебните свойства на билката Годжи бери са познати в Китай от хилядолетия.  Древната медицинска книга „Трактат за билките и техните свойства” („Яо син лун”) отделя специално внимание на годжито и пише, че плодовете му „възвръщат запасите на телесните течности, успокояват духа, освежават и проясняват тена на кожата и укрепват очите”. В друга класическа китайска книга „Билки и хранолечение” („Шъ ляо бън цао”) се казва, че годжито „укрепва мускулите и сухожилията, предпазва от настинки и води до дълголетие.”  Поетът Лю Юйси от династия Тан (618-907 г.) възхвалява чудните ефекти на билката в поема за Годжи. В нея пише, че дори водата от кладенец в близост до растението може да помогне на хората да постигнат дълголетие.

Един от най-известните лекари и фитотерапевти в историята на Китай, Ли Шъджън, в знаменития си труд „Основи на Фармакопедията” („Бънцао Ганму”) от 1578 г. споменава, че жителите на село Нанчю имали навика да ядат плодове от  годжи и почти всички са дълголетници.

Въпреки че официалните китайски регистри документират, че Ли Чинюн е живял цели 256 години, името му по-скоро е свързвано с много легенди и фантастични разкази. Признат лечител, билкар и майстор на бойните изкуства, той надживява девет поколения императори, погребва 23 съпруги и оставя над 180 потомци. По спомени на очевидци, лицето на Ли Чинюн по нищо не се отличавало от онези на по-младите от него с 200 години. Истинското му признание като лечител идва след 100-годишнината му. Тогава получава и първата си императорска грамота. Когато навършва 200 години, става университетски преподавател. Специалността му била предимно очните болести и заболяванията на костната система. „За да живееш дълго – обяснявал Ли Чинюн –  трябва да имаш спокойно сърце, да седиш като костенурка, да ходиш весело като гълъб и да спиш като куче!”

Една от тайните на дълголетието си Ли Чинюн отдавал на специална отвара, в която най-важната съставка била, разбира се, Годжи.

Годжи бери 3Друга легенда гласи, че плодовете Годжи и уникалните им свойства са открити от будистки монаси в Тибет. Няколко монаси се престрашили да опитат плодовете, без да се страхуват, че може да са отровни. Вкусът им допаднал и тъй като храната им и без това била оскъдна, започнали всеки ден да ядат Годжи. След години абсолютно всеки от тези монаси надживял с много останалите, които не приемали червените плодчета.

Също по време на династията Тан, в близост до стената на известен будистки храм бил изкопан кладенец. Непосредствено над него надвесвали клоните си храсти Годжи. С течение на времето презрелите плодове падали във водата. Всички, които идвали да се молят в храма и да пият от кладенеца, не се състарявали като останалите. Казват, че дори 80-годишните нямали бели коси и имали здрави зъби.

Всъщност,  годжито допринася не само за дълголетие, но често е свързван и с красотата. В миналото девойките от знатните фамилии са пиели чай от годжи, за да изглеждат по-млади и по-красиви. Мъжете пък са използвали годжи за засилване на половите сили. Не случайно в Китай има поговорка: „Който отива на командировка далеч от къщи, да не взима годжи със себе си.”, тъй като той е силен афродизиак.

Легенда за нос Емине

Нос ЕминеНос Емине се намира на 54 км северно от Бургас. Скалният нос е най-източната точка на Старопланинската верига и там планината среща морето. Така Емине разделя условно българското Черноморие на северно и южно. Той е и най-бурният нос по нашето Черноморие. За името на носа се носят различни легенди и предания. Според някои от тях така гърците са наричали това ветровито място. Според други носът носи името на майката на Мохамед – Емине, а най-разпространено е схващането, че скалата носи старото име на Стара планина – Емон.

Нос Емине 2За нос Емине днес се разказва красива легенда. Някога пазач на фара бил стар моряк, който живеел тук с единствената си и невероятно красива дъщеря. Тя расла на воля – плувала, карала лодка, ловяла риба. Суровото море я направило силна и смела. Веднъж, в страшна буря, тя спасила давещ се моряк-корабокрушенец. Морякът се влюбил в девойката. На раздяла обещал да се върне, но забравил дадената дума. От сутрин до вечер, застанала на носа, девойката чакала своя любим. Накрая, обезумяла от отчаяние, хвърлила се в морската бездна и вълните станали пурпурночервени. И днес, когато слънцето изгрее, морските води около носа се обагрят в червено и напмнят за излъганата любов на девойката.

Китсуне

Китсуне – 狐, са много известни в японския фолклор. Буквално името им означава „лисица”. Историите ги описват като интелигентни същества, притежаващи магически способности които се засилват с възрастта. Сред тях най-важно е умението да приемат човешка форма. Някъде се описва че ги използват за да мамят , но има и текстове където се посочва че са добродушни, верни приятели и роднини на хората. Китсуне се свързват с Инари (богинята на ориза и плодородието) като нейни вестоносци. Колкото повече опашки има една такава лисица толкова по-силна е тя. Най–много може да бъдат девет. В някои легенди се казва, че им растат след като изминат 1000 години. Когато израсне и деветата последна опашка Китсуне става златна. Друга интересна характеристика е че те могат да виждат и чуват какво става навсякъде по света. Човешка форма може да приемат едва когато станат най-малко на сто години (или 50 според други). Поверие гласи че всяка девица заварена по тъмна доба и сама, може да бъде такава лисица. Когато приеме човешка форма Китсуне крие опашките си. Всичко това обаче става безполезно когато наблизо има куче. Китсуне мразят и същевременно се страхуват от кучета, защото те ги виждат нормални. Дори в човешка форма са неспокойни в присъствието на куче. Истинската форма на Китсуне може да се наблюдава и по сянката от луната вечер или отражението им във вода. Други характеристики са това да предизвикват мълнии с опашките си, да създават илюзии и да летят. Но освен всичко те имат способността да обладаят жив човек, най-често млади момичета, като техния дух влизал в човешкото тяло изпод ноктите или през гърдите. Обладаните често бивали смятани за луди и вечер виели като лисици. Изгонването им ставало чрез специален ритуал, изпълнен от свещеник.

Странната смърт на Руфина Камбасерес

Между гробовете и гробниците на Реколета в Буенос Айрес витаят милиони истории за призраци. Измежду тях най-много се откроява тази за Руфина Камбасерес, дъщеря на аржентинския писател Еухенио Камбасерес. Авторът се оженил за италианската балерина Луиса Бакичи. От този брак се родила единствената им дъщеря-Руфина. След смъртта на бащата през 1889 година, майката и дъщерята заживели сами в една къща на улица „Монтес де Ока”. След четири години Луиса се омъжила за бъдещия тогава президент Иполито Иригойен.

На 31 май 1902 Руфина навършвала 19 години. Майка й организирала празненство, а след това щели да присъстват на концерт в театър „Колумб”. Когато празника приключил, Луиса чула вика на излизащия от стаята на Руфина камериер. Жената открила дъщеря си мъртва, лежаща на пода. Според съдебното свидетелство ставало въпрос за синкоп. Съществува версия, че собствената й майка я дрогирала с успокоителни всяка вечер, за да не се събуди през нощта и да открие за любовната й връзка с предполагаемия годеник на Руфина. В нощта на смъртта й Луиса удвоила дозата и това било фатално за девойката. Предполагаемият годеник се самоубил след двайсет дни пред кафене „Тортони”.

На следващия ден след смъртта на Руфина, Луиса и Иполито Иригойен я погребали в Реколета. Но няколко дни по-късно пазачът на гробището направил невероятно откритие: ковчегът й бил отворен, а капакът-счупен. Официалната версия за случилото се е че става въпрос за кражба, понеже девойката била погребана със всичките си бижута. Според много хора, обаче, Руфина била преживяла каталептичен удар  и била погребана жива.

Съгласно легендата девойката се събудила, започнала да удря по капака на ковчега и в крайна сметка успяла да го счупи. Но когато излезнала, видяла, че е заключена в семейната гробница, изпаднала в дълбоко отчаяние и умряла от сърдечен удар.

Една статуя в нов стил я показва с прилепена ръка към решетката на гробницата, сякаш се опитва да я отвори. Много хора уверяват, че след толкова опити духът на Руфина най-после е успял да излезе от там и се разхожда през тъмните нощи по гробищните алеи. Някои смятат дори, че тя може да е мистериозната Дама в бяло… Въпреки че това вече е съвсем друга история…

Чешмата на влюбените

Легендата разказва за майстор Стефан от с. Брезен. На един Богородичен събор в Искрец се видели с Богдана от Загъжене, заприказвали се и после често си търсели сгледа. Стефан превивал шия цял ден в ковачницата и майсторел- кое за управата на каазата, кое за бедните си съселяни. Помагал му чирак Илия. И както си седял, майсторът почвал: „Богдана – бог да убие, кад’мене да се превие- чекам я, чекам да дойде или по друм за друг да ойде! Богдана-богу прилега, мене ме мъка налега!” Отскачал чука от наковалнята и припявал, а разжарените искри от желязото пръскат златни звездици. В това време вратата изскърцва жаловито.

-Аферим, майсторе! И работата ти – работа, и песента ти-песен, еша ти няма!… А коя е тая мома Богдана, лична девойка трябва да е тъдява?-изкривил устни с котарашки поглед делибашията.

-То е… либето на майстора, от Загъжене! Такава мома трудно се ражда, а роди ли се, или младо умира, или зло носи на всеки , дето го погледне!- обадил се чиракът Илия.

Отминали делиите, а сърцето на Стефан се сковало, сякаш приклещено на менгемето. Предусещал той нещо нередно от внезапното заминаване на турците. На другия ден вратникът на ковачницата пак се отворил по жежко пладне, само че вече вътре нямало песен.

– Ей, ербап Стефан! За сватбата да ми изковеш свещник от злато, а после- бешлик за детето!- коварно се усмихнал делибашията и подхвърлил кесия със злато през прага.

-Недей, Стефане!- чул се задавен глас от падинката. Тия пари са нефелни. По-добре сандък за гроб ми направи!…

Познал гласа майсторът, разбутал делиите и що да види – яшмак покривал омайното лице на изгората му, а нозете й – натъкмени в шалвари. Затичал се, хванал юздите на коня, дръпнал Богдана на земята и телата им се слели в едно. Разделили ги с псувни и ритници. Като видели, че всичко е свършено, момата грабнала един балван и го стоварила върху темето си. Строполила се на земята и повече не мръднала. Само от очите и продължавали да се леят бистри сълзи. Изял полагащия му се пердах майсторът, а войската продължила към Искрец да опустошава и плячкосва полските имоти.

Скоро на мястото, където се самоубила вярната девойка, изникнала чудо-чешма. С два чучура. А отпред над безводните дула, било изписано: „Тая чешма правил майстор Стефан – 1845. Ковачлъко учил, а чешмата самоук правил с чирако му Илия.” С появяването на чешмата майсторът изчезнал. А от чучурите бликнала чиста като бисер букова вода.
Казват, че това били радостните сълзи на двамата влюбени, които се срещнали след смъртта. Тия радостни сълзи и днеска текат. Голяма трябва да е била любовта им, щом тая радост още блика и утолява жаждата човешка…

Previous Older Entries