Еленът и създаването на Земята

Имало едно време един голям елен с дълги рога, който живеел на дънотоЕлен на морето. Той все лежал и никой не знаел как се е хранил и как е дишал. Отвъд водата нямало нищо. Но един хубав ден нещо под елена започнало да се движи и малко след това той почувствувал силна топлина. Тъй като това не му попречило много, той продължил да лежи, без да се разтревожи особено. Но малко след това усетил, че гори. Морското дъно се било разтворило точно под него и от този процеп бликала нажежена лава.

Големият елен решил да се измести, но спокойствието му не продължило дълго, защото и на новото място по морското дъно се отворили големи пролуки. И тъй той решил да отиде и види какво има малко по-нагоре. Изправил се и тръгнал на север. Вървял дълго, но подводната равнина изглеждала безкрайна. По едно време усетил, че дъното се издига.

И действително водата започнала да намалява. Най-напред над водата се показали рогата му, после полека-лека главата, очите, муцуната, широките гърди, гърбът и дългите крака. Около него имало само вода, а той се намирал по средата на света.

Погледнал нагоре и видял луната да се издига от вълните и се почувствувал уморен. Легнал в плитката вода и заспал. А луната по лъчите си се спуснала към него и се спряла между големите му рога. После събрала малко мокър пясък от морското дъно и го посипала по муцуната на животното, точно между очите и рогата. Върху пясъка наредила един пласт тръстики и ги покрила с глина. После посяла небесносиня трева и горски дървета.

— Готово! — извикала силно луната. И рогата на елена се превърнали във високи планини, покрити с гъсти гори. Сега морето можело яростно да се разбива в тях. А луната продължила да обикаля около животното от север на юг, от изток на запад, като дооправяла всяко нещо.

Издигнали се и други планини върху раменете на елена, върху гърба му се появили равнини, от задните му части се образували хълмове и така той останал зарит в земята, която била създадена от него самия. Очите му се превърнали в слънце и облаци, а козината му в мечки, пантери, вълци и бухали. От опашката му се появили ястребите, чайките и черните врани, от кръвта му — дъжда, от сърцето му — гръмотевиците, а от копитата му — мълниите. Така се появила земята, дошла от океана с формата на елен.

Конят – посредник между Горния и Долния свят

Народните вярвания отреждат на коня специално място, приписват му неземни качества, дават му космическа мощ.

КонеСтаринни песни и легенди са запазили мистични образи на крилати коне и безстрашни юнаци – толкова бързи, че успяват да надбягат дори слънцето. Конят говори, дава съвети, дори може да предвижда какво ще се случи със стопанина му. Подобни приказни сюжети са изпъстрили нашето фолклорно наследство. А на Тодоровден и до днес се изпълняват обичаи и обреди, за да са здрави и бързи конете.

Патриархалният българин винаги се е отнасял с почит към живата и неживата природа, с благодарност към силите, които закрилят земния му живот. Във фолклорния ни календар има предвидени обредни практики, посветени на почти всички домашни животни, на различни полезни растения и селскостопански дейности. Народната вяра отрежда на коня специално място, приписва му неземни качества, дава му космическа мощ. Конят е недосегаем за тъмните сили, които нощем витаят в горите, по пътищата, около реки и езера. Ако човек пътува на кон, те не го нападат. От силното животно се страхуват и болестите, разказват старинните легенди. И до днес у нас съществува поговорката: „Здрав като кон.”

Особеното значение на коня в живота на хората по нашите земи има корени далече назад в историята. Той е бил обект на почит у всички народи, чиито наследници са българите. Тракийският конник Херос, прабългарският бог Тангра, славянският Свентовит – образите им са неизменно свързани с митичното животно. Конят е и свръхестествената сила, която може да пренесе човека от отвъдния (Долния) свят в земния (Горния) свят. Приказките разказват за героични подвизи на силни мъже, дръзнали да отидат в Долната земя, да се преборят със силите на злото и отново да се върнат към живота. Но най-често образът на коня срещаме в разказите за големи юнаци, оставили следа в съзнанието на народа ни. Те не яздят, а летят – толкова са бързи конете им.

Крали МаркоВ песните Крали Марко прескача по девет планини наведнъж със своя кон Шарколия. А според легендите, хайдут Велко можел да вдигне кон, като го хване само за опашката, да го завърти над главата си и да го запрати надалече. Сюжетът за мъж, надарен с такава страшна сила, е много разпространен в българските народни приказки. Така юнаците избирали своите верни другари в битките с врага. Понякога конят успявал сам да намери изход от смъртоносна схватка и така да спаси господаря си. Затова, когато трябвало да положи клетва, юнакът се заклевал в коня и оръжието си.

Един от най-интересните мотиви, свързани с мистичните качества на коня, откриваме в песни, изпълнявани като част от коледарския цикъл. „Похвали се добър юнак, че си има добър кон” – така започват редица песенни благословии, които се изпълняват в нощта на Коледа в домове с млади момчета. Текстът предава приказна история, в която главни герои са добрият юнак и Слънцето. Похвалил се момъкът, че има „врана коня” – черен кон, с който обхожда Земята само за един ден. Като чуло това, небесното светило решило да му отнеме коня с хитрост. „Да се обзаложим.” – предложило Слънцето. „Ако ти ме надминеш, ще ти дам сестра си – Ясната звезда, за жена. Ако аз те надбягам, ще ми дадеш коня си.” Съгласил се момъкът. Тръгнали те да обикалят света. Дошло пладне и Слънцето казало: „По това време аз си почивам и поспивам малко.” Спрели те да починат, юнакът заспал, а Слънцето само това чакало. Тръгнало, за да го изпревари. Тогава конят проговорил: „Ставай, юначе, да вървим, че те задмина ясното Слънце!”. Събудил се юнакът, яхнал коня и победил.

Кон„Кончето” и „конникът” са имена на мотиви от българските шевици. Жените ги бродирали върху дрехите на своите близки с вярата, че ще ги предпазят от опасности по време на дълъг път. На конете е посветен и празникът Тодоровден, наречен още Конски великден. На него от векове се организират надбягвания с коне – традиция, която никога не е изчезвала, независимо от процесите на културни и социални промени. На този ден в селата и до днес приготвят обредни хлябове, част от които се слагат в храната на животните. Тези хлябове са няколко вида – „конче”, „копито”, „кукла”… „Кончето” и „куклата” се месят в големи количества и се раздават. На младите момчета – „конче”, на момичетата – „кукла”. За да имат „конско здраве” през цялата година. Празникът е винаги седмица след Сирни Заговезни – в първия съботен ден от Великденските пости. На него празнуват своите именни дни Тодор, Теодор, Тодора.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/120311_Todorovden.aspx

Старото магаре

КладенецВеднъж магарето на един фермер паднало в дълбока яма. То ревяло силно и отчаяно, докато той се суетял и се опитвал някакси да го извади.
След като никак не успявал, фермерът решил, че магарето е старо, а дупката така или иначе трябва да се затрупа, тъй че повикал на помощ съседите си.

Всички грабнали лопати и започнали да хвърлят пръст в ямата. Първоначално, разбирайки какво се случва, магарето започнало да крещи още по-силно и по-ужасено, но след известно време млъкнало. Фермерът се навел над дупката да провери каво става и останал изумен. С всяка лопата пръст, която го удряла в гърба магарето правело нещо изумително: отърсвало се и стъпвало върху нея. И за всеобщо учудване след още известно време магарето се показало на ръба, изскочило навън и избягало щастливо.

Животът ни засипва с всякаква мръсотия.  Номерът „да се измъкнеш от ямата” е да се изтръскаш и да стъпиш отгоре. Всеки един проблем не е препъникамък, той е стъпало. Можем да се измъкнем и от най-дълбоката дупка ако не спираме, ако никога не се предаваме!

Отърсете се и направете крачката нагоре!

Обаке

Обаке или бакемоно (化け物), понякога обакемоно, са група чудовища или духове в японския фолклор. В буквален превод термините значат „нещо, което се променя”, имайки предвид способността им да се трансформират или преобразяват. Думите обикновено се превеждат като призрак, но преди всичко те се отнасят до живи или свръхестествени същества, които временно са се трансформирали и тези бакемоно се различават от духовете на мъртвите. Второто значение на думата е синоним на „юрей”(幽霊), призрак на починал човек.

Истинската форма на бакемоно може да бъде на животно-например лисица(китсуне-狐) или на котка (бакенеко- 化け猫)- духът на растение-като кодама (木霊 – дух, обитаващ дърветата)-или неодушевен предмет-който да притежава душа според традициите на Шинто. Бакемоно обикновено се дегизира или като човек, или се появява в странна или ужасяваща форма. В разговорния език всяко странно явление може да се нарече бакемоно или обаке, независимо дали се вярва, че има друга форма.

Китсуне

Китсуне – 狐, са много известни в японския фолклор. Буквално името им означава „лисица”. Историите ги описват като интелигентни същества, притежаващи магически способности които се засилват с възрастта. Сред тях най-важно е умението да приемат човешка форма. Някъде се описва че ги използват за да мамят , но има и текстове където се посочва че са добродушни, верни приятели и роднини на хората. Китсуне се свързват с Инари (богинята на ориза и плодородието) като нейни вестоносци. Колкото повече опашки има една такава лисица толкова по-силна е тя. Най–много може да бъдат девет. В някои легенди се казва, че им растат след като изминат 1000 години. Когато израсне и деветата последна опашка Китсуне става златна. Друга интересна характеристика е че те могат да виждат и чуват какво става навсякъде по света. Човешка форма може да приемат едва когато станат най-малко на сто години (или 50 според други). Поверие гласи че всяка девица заварена по тъмна доба и сама, може да бъде такава лисица. Когато приеме човешка форма Китсуне крие опашките си. Всичко това обаче става безполезно когато наблизо има куче. Китсуне мразят и същевременно се страхуват от кучета, защото те ги виждат нормални. Дори в човешка форма са неспокойни в присъствието на куче. Истинската форма на Китсуне може да се наблюдава и по сянката от луната вечер или отражението им във вода. Други характеристики са това да предизвикват мълнии с опашките си, да създават илюзии и да летят. Но освен всичко те имат способността да обладаят жив човек, най-често млади момичета, като техния дух влизал в човешкото тяло изпод ноктите или през гърдите. Обладаните често бивали смятани за луди и вечер виели като лисици. Изгонването им ставало чрез специален ритуал, изпълнен от свещеник.

Тсучигумо

Тсучигумо-土蜘蛛 (буквално–„земен паяк”) са митологични същества, които представляват огромни паяци, няколко пъти по-големи от човек. Имат дълги крака и очи колкото чиии, остри нокти и зъби. Принципно се разглеждат като животински демони защото притежават свръхестествени способности. Тези отвратителни и опасни същества според легендите обитават всякакви пещери и дупки, стари замъци и къщи.Там се маскирали като купища дрехи или парцали. Плячка им стават окъснелите пътници, които в съня си биват омотани със здрави паяжини-те могат да се премахнат само с помощта на магия. Имат способността да смучат кръв, дори направо да изядат жертвата си. Нрава им е по-скоро животински освен в случаите, когато проявяват специалните си способности. Освен всичко това един такъв огромен паяк имал възможността да хипнотизира който и да било и да го отрови.

Легендарният герой Минамото но Йоримитсу (Райко) имал чести сблъсъци с тях. На няколко пъти го нападали, опитвали се да го изядат или разболеят. Дори се оказало, че един от спътниците на героя бил Тсучигумо, предрешен като монах.

Легенди и вярвания за мечката

Образите на мечката в нашия фолклор са много различни. В представите на народа ни тя има силата да лекува, да предпазва от болести и да дарява плодородие. Едновременно с това е символ на голяма физическа мощ. Страхът от нападенията на дивите животни е формирал редица ритуални практики, за които вярвали, че осигуряват закрила и сигурност.

На 30 ноември православната църква почита паметта на Свети апостол Андрей Първозвани. В народния календар празникът се нарича Андреевден, Едрю, Едреевден и др. А мечката неизменно присъства в ритуалите и наричанията, защото се счита, че светецът е неин повелител. Затова Андреевден се нарича още Мечкинден.

Мечката излиза от зимното си леговище на Благовещение (25 март) и първо се окъпва в реката. Вярва се, че след това водата се е „отвърнала” – т. е. температурата й вече е добра за хората. Освен това е лековита, защото докосването на мечата козина носи здраве. По същата причина се извършва ритуално къпане на летния Андреевден (4 юли) в няколко селища на Северна България. Вярва се, че в деня на своя повелител мечката непременно ще влезе във водата.

За това как светецът победил силното животно, се разказват различни легенди. Едната история описва Андрей като монах, който живеел в пещера, близо до манастир в планината. В малкото стопанство на манастира имало и няколко кошера. Мечката все успявала да издебне монасите и да открадне меда. Накрая Андрей я хванал, обуздал я и я яхнал като кон. Според друга легенда свети Андрей имал малка нивица. Имал и волове, но мечката изяла единия от тях. Ядосал се мъжът, борил се яростно със звяра и накрая успял. Кръвожадното животно трябвало да застане на мястото на изядения вол и да изоре нивата. Според учените, дълбокият смисъл в тези сюжети е отвоюването, облагородяването на част от дивия свят. Това, че светецът изпълнява функцията на орач, прави самото действие магическо и дълбоко символично. Само човек, който притежава неземни сили, може да победи неусвоената природа. И да я използва в създаването на културно пространство, даващо добри плодове.

Някога в България имало хора, които водели по селата дресирани мечки. Хората плащали на мечкарите с пари и храна, за да обиколят дома им – според народното вярване това носи щастие и плодородие. Съществувал и друг обичай, който се изпълнявал за здраве. Болните или наскоро оздравелите от тежка болест лягали на земята и оставяли мечката спокойно да стъпва върху тях.

Друга разпространена легендата разказва, че Свети Андрей единствен от апостолите нямал празник. Нямал и кон, но възседнал една мечка и отишъл при Бога. Господ, като видял какво силно животно е победил, рекъл: „Който тебе не празнува, да го язди твоя кон.” Затова на 30 ноември хората поднасяли ритуално варена царевица – любима храна на мечката според народа ни. Заедно с царевицата се варят и други зърнени храни – леща, боб, нахут, лимец. Сутринта семейството заставало до огнището и всеки взимал по малко зърна, хвърлял ги нагоре и произнасял: „На ти, мечко, варен кукуруз, да не ядеш суровия и да не ядеш стоката и човеците.” От варените зърна после давали на всички от фамилията, слагали по малко в храната на животните. Смята се, че от Андреевден нататък денят започва да нараства с едно просено зърно.

По нашето южно Черноморие почитат Свети Андрей наравно със Свети Никола, защото вярват, че и двамата са повелители на бурите и силните ветрове. А в Петричко разказват, че Андрей е баща на Никола. Мечка и мечкар са сред персонажите в кукерските игри, както и в карнавалните представления в Западна България. В този край на страната ни се изпълнява интересен предсватбен ритуал – годеницата се преоблича като мечка и се захваща на обредно хоро заедно с другите девойки. Без думи, само с мимики и жестове, тя пресъздава легендата за девойка, преследвана от потеря. За да я спаси, Господ й спуска кожа и я превръща в мечка.

На Андреевден се разказват още много приказки и легенди, посветени на мечката. Ето една от тях. Някога, много, много отдавна, в едно семейство с малко момиченце починала жената. Бащата се оженил повторно за жена, която също имала момиче. Мащехата карала завареничето да върши цялата къщна работа, тормозела го с груби думи и с постоянното си недоволство. Веднъж, посред зима, дала на девойката черна вълна и заръчала да я пере, дорде стане бяла. Детето отишло на реката, започнало да пере, измръзнало, но така и не избелило вълната. Заплакало горко, защото не смеело да се прибере вкъщи. Внезапно пред него се появил белобрад старец, който попитал защо плаче. Като разбрал каква е работата, казал: „Наметни си вълната, отиди си в къщи и за нищо не се бой.” После изчезнал. Детето дълго чукало на затворената врата, а когато злата мащеха отворила, застинала от изумление – пред нея стояло златно момиче, което сияело като слънце. Решила да изпрати и своето дете, та и него да позлатят. Мързеливото момиче стигнало реката, хвърлило къделята и седнало на брега. Но никой не идвал. Измръзнало и заплакало, а щом заплакало, се появил старецът.

–   Защо плачеш?– попитал той.

–   Тебе чакам, да ме направиш златна, че да си вървя.

–   Хубаво! Наметни си вълната и си отивай в къщи.

Момиченцето грабнало вълната и тръгнало. Майка му го чакала до вратата. Щом чула стъпките му, бързо отворила. Но още по-бързо я затворила, защото пред нея стояла голяма черна мечка. Така злата мащеха и невъзпитаното й дете били наказани. Оттогава в деня на Свети Андрей разказват тази приказка.

 

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/%D0%A4%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D1%81%D1%82%D1%83%D0%B4%D0%B8%D0%BE17112011.aspx

Previous Older Entries