Индра

Индра 1Индра е бог на бурите, гръмотевиците и мълниите. Символизира силата, енергията и виталността. Индра едва не погубил своята майка Адити, разпорвайки корема й при раждането си. Веднага след това метнал мълния, която осветила всичко, правейки земята видима за небето и небето видимо за земята. Той задвижил слънцето, което стояло неподвижно до този момент. Виждайки това, небето, земята и въздуха се разтреперили, а майка му се скрила от страх.

Още с появяването си превъзхождал останалите богове по сила и мъдрост. Те се изплашили, че новороденият ще промени установения порядък и опасенията им се потвърдили. Завземайки върховната власт, заедно със слънцето започнал да преустройва света. Новия свят бил изграден като дом – поддържали го четири стълба и бил покрит с небето, като покрив. В този дом имало две врати – всяка сутрин, през широко отворената източна врата влизало слънцето, а вечер излизало през западната.

Индра осигурявал устойчивостта на света, поддържайки небето и оправяйки земята. Независимо от могъществото си обаче, поведението на Индра било като на обикновените хора. От всички богове, само той си позволявал да мами, да пиянства и бил винаги готов за любовни похождения. Тези негови качества биха могли да го превърнат в лош, плашещ бог, но той прощавал с лекота хорските прегрешения, пазел хората от нещастия и се грижел за добитъка. В негово лице те виждали приятел и покровител.

Още от самото начало той бил почитан като бог на бурята, олицетворяващ пречиатващата й сила. Негово оръжие е божественият огън – мълнията. Ежегодно, в края на сухия сезон, Индра повтарял велик подвиг, убивайки Вритра. Този огромен дракон, лежал в планините и държал цялата небесна вода в деведесет и деветте пръстена на тялото си. Хората се обръщали с молба за помощ към всички богове, но те се бояли да встъпят в бой с чудовището. Единствен Индра се съгласил да им помогне. Преди да започне битката, той изпил три езера „сома” (божествения еликсир) и изял триста бивола. Вятърът управлавал колесницата му, а останалите богове се съгласили да му помогнат, но при първия рев на дракона, избягали.

Индра 2Бойният дух на Индра бил поддържан от химните, които пеели жреците и от жертвите, принасяни от обикновените хора. След тежка битка, Индра убил Вритра и освободил водата, спасявайки всички от сушата.

Тясно свързани с Индра са пет митични персонажа, символизиращи различните прояви на бурята: Трита Аптия – някога заемали високо положение в йерархията на боговете, но след това били изместени от Индра; Апам Напат – небесният огън, който живеел в буреносните облаци; Матаришван – мълнията. Него, както и Апам Напат ги отъждествяват с бога на огъня – Агни. Призовават го на брачните церемонии, за да съедини сърцата на младоженците и да възпламени искрата на новия живот; Аджа Екапад – понякога е видим като лъч, пробиващ буреносните облаци; Ахи Будхния – добър дракон, който обитава небесните и земните води.

Advertisements

Семирамида

Шамурамат 1Личността на тази асирийска царица е изключително впечатляваща, но истината за нея е забулена от митове и легенди. Запазените писмени източници, които я споменават са писани векове по-късно от гръцки историци и в тях отново е трудно да се разграничи истината от легендата. Фактът, че тя е съществувала обаче, е неоспорим. Зад възникването на всяка легенда се крие по един исторически прототип. Такъв е имала и легендарната царица Семирамида. Това е била царицата на Асирия Шамурамат. Нейната история е пряко свързана с историята на асрийският цар Нин, който в библията е наричан Нимрод. Описван като владетел жаден за власт и велик завоевател, превърнал се в тиранин, той завладява почти цяла месопотамия, включително и градът, в който се е родила Шамурамат.

Според гръцкият писател Ктесий от Книт, по време на войната на Нимрод с Бактрия, Шамурамат му дава правилен съвет, който води до бактрийско поражение. По-късно става негова жена. Нимрод обаче допуска голяма грешка, тъй като оставя своята царица да се занимава с религиозните дела в неговата империя. Шамурамат създава изцяло ново разбиране за дотогавашната религия, тази която е останла още от времето на Ной. В крайна сметка, на един пир по случай новата година, когато по традиция се е разкъсвал жив овен и месото му се е ядяло сурово, жреците, под влиянието на наркотични вещества и това на царицата разкъсват Нимрод. Така си отишъл този завоевател на древния свят, който както посочват източниците „не бил чувал за други подобни преди него”, т.е. такива които да са завладели толкова градове и земя, преди или след Ной и потопа.

След смъртта му Шамурамат разкрива своите истински способности. Всъщност тя го убива, тъй като е имала незаконно дете и той я е заплашил, че ще разкрие това и ще я лиши от властта й. Шамурамат поставя незаконния си син на престола и управлява Асирия като негова регентка. В армията има първоначално разделение между тези които искат да спазват древния закон, че владетел може да е само мъж и армията не трябва да се подчинява на жена, и привържениците на царицата. Нещата приключват след кратка гражданска война – властта на Шамурамат е пълна. Интересно е обаче, че в библията нейното име не се споменава въобще, за разлика от това на Нимрод, вероятно заради същият този древен обичай, който поставя жените в неравностойно положение. Името на Шамурамат – Семирамида, обаче е останало много по-дълбоко в умовете на хората, отколкото това на Нимрод.

Шамурамат 2Тя обаче не спира само до установяването на пълен контрол над градовете в Асирия, нито само до строежа на нови такива или до изграждането на огромните крепостни стени на Вавилон, които са първи в историята и които тя носи на своята корона като символ. Шамурамат обръща своя поглед и на изток и на запад и то с желания за завоевания. Тя прави успешни походи до Египет, Етиопия и дори Индия, за които обаче няма много източници. След походите си до Египет и Етиопия се оттегля обратно към Бактрия където е била първата й кампания. Според някой източници се е върнала поради предупреждение от египетски жрец, че синът и подготвя смъртта й. При завръщането си в Бактрия Шамурамат започва приготовления за похода си към Индия, но в крайна сметка той се превръща в един от най-големите провали на управлението й. Огромната армия, която е подготвила преминава река Индус, но е спряна, основно поради факта, че конниците и колесниците не са могли да се справят с бойните слонове използвани от врага. В този поход самата Шамурамат едва не губи живота си. Тя е прободена от стрела и от копието на индийския цар.

В крайна сметка жрецът в Египет се оказва прав. Според легендата Семирамида се опитала да прелъсти сина си. Всъщност Шамурамат искала да го изпревари и да го убие първа, но синът й – Ниний или Ададнерарий III, вече мъж със собствени привърженици в двора я изпреварил.

В крайна сметка обаче, Семирамида – Шамурамат не изчезва от паметта на хората, особено от тази на женската половина на човечеството. Трябва да се има в предвид, че тя е вероятно първата жена в историята след, а вероятно и преди потопа, която е успяла да постигне такива успехи като държавник и завоевател. Поради тази причина в района на Месопотамия и до днес името и е често срещано при кръщаването на малки деца, а жените я споменават като богиня. В същото време през историята множество владетелки и завоевателки са наричани Семирамида на севера или на запада.

Истината е, че Семирамида се е превърнала в символ за успеха на жените в една епоха, когато те масово са били на дъното на обществената йерархия.

Агни

АгниАгни (от санскрит-„огън”), най-големият син на Брахма, е бог на огъня, бог на жреците и без него не можело да се проведе нито едно жертвоприношение. Той имал две глави, първата означавала безсмъртието, а другите две представлявали непознатия символ на живота. Бил е изобразяван още с дълга коса, падаща по гърба му, заоблено коремче, шест очи, седем ръце, четири рога и три крака. Седемте ръце представлявали седемте пламъка,  трите му крака – трите свята, които управлявал, а заобленото коремче подсказвало за слабостта му към мазна храна. Негови съпруги били Сваа и Свада. Други имена в Ригведа, епитети и аспекти на Агни са включително Матаришван, Джатаведа и Бхарата. Той бил прекрасен, чист, променял формата си, винаги се стремял нагоре – да достигне небесета. Можел да вижда с четири, но и с хиляди очи. Въоръжен бил с лък и превозното му средство бил овен – типичното жертвено животно, което асоциира връзката на този бог с жертвените ритуали. Месторождението на Агни не е установено, тъй като огънят можел да възникне, където и да е. Той не живеел постоянно на едно и също място. Можел да блесне в небето, за миг да се спусне на земята във вид на мълния и да влезе в сухо дърво, а след това във вид на пламък и дим, да се издигне отново в небето. Понеже Агни е вечен, той винаги е млад, защото се ражда ежедневно. Най-важната му функция е освещаването, а за жреците най-важен е огънят в жертвения олтар. Пребиваващ едновременно в три свята – небето, въздуха и земята, Агни изисквал разпалването на три ритуални жертвеника. Омиротвореният Агни носел на хората огромна полза. По време на битки изпълвал враговете със страх, а през нощта прогонвал демоните и злите духове. Изгаряйки предметите, той изгарял и злото, скрито в тях. Огънят в домашното огнище, дарен от Матаришван трябвало да се пази като светиня, защото той защитавал семейството от нещастия и се явявал най-добър приятел, пазейки главата на семейството.

Камбаните

Открай време камбаната съпътства човека и предначначението й не се е променило и до днес – тя гони злите сили и привлича добрите.

Камбани са се ползвали при богослужения в различни култури. В Египет жреците биели  звънците на Озирис и Изида.  При разкопки в двореца на асирийските владетели е намерена камбана от  9 в. пр. н.е., с изображение на духове.   На празниците в атинските храмове пък младежите носели  огърлици от малки звънчета, с които приканвали боговете да се присъединят към веселбата.

В Далечния изток, и по-специално в Китай и Япония, камбаните са разпространени като празничен атрибут. Според тамошните вярвания,  всеки, който се стреми към хармония, трябва да показва уважение към множеството добри духове и малки божества. А това най-лесно ставало  като им се поднесе храна и благовония, както и  небесна музика. И до ден днешен,  на големи празници в тези страни,   се чува  звън на хиляди камбани.

Китайците вярват, че камбаната е измислена от добрия и мъдър Бог на огъня и желязото, който живее някъде из Хималаите. Учените обаче са на мнение, че  именно  Китай е родина на камбаните. Там са намерени най-старите бронзови камбанки с диаметър 4,5-6 см,  на възраст 4 хиляди години.

Не е известно кога в християнския  свят за първи път при богослужение е  използвана кабана. Разпространението й обаче започва в края на 6 в., а през 604-606 г. камбанният звън бил официално въведен в богослужението.

Според някои вярвания, благодарение на силата и честотата на трептенията,  звукът на голямата църковна камбана, може да  унищожава опасни болестотворни микроорганизми във въздуха в радииус на няколко километра.  Звънци се използвали като предпазни амулети за домашни животни и за самите  домове. Древногръцките войници украсявали  с тях щитовете си, древноегипетските жреци ги връзвали към глезените си, а юдейските свещеници – към полите на дрехите си. Древните римляни пък слагали в гроба на починалия звънче срещу нечистата сила.

И до  днес на Британските острови подаряват на малките деца играчки със звънче  против  уроки. В Шотландия вярват, че ако на Рождество не чуеш камбанен звън, няма да доживееш до следващата Коледа. В Исландия в коледната нощ хората тичат по улиците със звънчета в ръка, за да гонят злите духове. Същото правят и нашите кукери  със своите звънци и чанове.

Затова, ако чуем камбанен звън, трябва да се спрем и да се вслушаме, защото тя пее с гласа на боговете.

Сириус

Сириус е най-ярката звезда в южната небесна полусфера. Тя всъщност представлява двойна звезда. Сириус А е голяма бледосиня звезда няколко пъти по-голяма от Слънцето. Сириус В е тежка звезда с диаметър около 20 километра. Двете звезди обикалят една около друга на много малко разстояние. Преди около 40 години дори с най-мощните телескопи се е виждала само Сириус А.

В древен Египет звездата Сириус е била на особена почит. По появяването й, след периода й на невидимост, сутрин и лъчите на изгряващото Слънце, жреците предсказвали разливането на р. Нил, което било от жизнено значение за древните египтяни. По звездата Сириус жреците определили приблизително продължителността на тропическата година, която е в основата на древноегипетския слънчев календар. Уточняван през хилядолетията, този календар се използува сега от цивилизованите народи в целия свят.

Въпреки известността си в древен Египет, Сириус е била най-популярна в Месопотамия, при това за дълъг период от време. Нейното древноакадско име е „Мул-лик-уд”, което означава „звездата куче на Слънцето”. Във Вавилон, Сириус е известна като „Какаб-лик-ку”, което означава „Кучешката звезда”. В Асирия тя е била известна под името „Кал-бу-са-мас”, което значи „Кучето на Слънцето”. В Халдея наричали Сириус „Как-шиша” или „Водещата звезда”, както и „Ду-шиша”, „Ръководителя”. По-късно персите наричат звездата „Тир”, „Стрелата”. Семитското име на Сириус е „Хасил”. Евреите използват и „Сихор”, египетско име, научено вероятно по време на престоя им в Египет. Сириус е бил и „Звездата на царица Изида” в древен Египет.  Тя е асоциирана с майката-богиня Изида и нейния по-стар архетип Хатор. Храмът на Дендера, посветен на богинята, е построен така, че всяка Нова година светлината на Сириус прониква през специален отвор към вътрешността на капелата. Обстоятелството, че в Египет и Вавилон са свързвали началото на новата година с хелиакалния изгрев на Сириус, говори за важната роля на тази звезда в културата на древните. Малко по-късно Сириус има добра репутация сред гърците и римляните.

Римляните са наричали звездата Сириус Канинула (Кучешка звезда— от думата канис, която значи куче). За тях появяването на тази звезда в лъчите на изгряващото Слънце показало, че настъпват непоносимите летни горещини. Настъпвало времето на пожари и различни епидемии. Богатите през време на горещините отивали във вилите си, а народът понасял тежко последиците от горещините. За римляните летните горещини били „кучешко време“ — каникула (ваканция).

За звездата Сириус сред нашия народ се разказва следната легенда. В ранна есен керван от коли, натоварени с жито, спрял да пренощува. През нощта керванджиите се събудили и видели на изток ярка бяла звезда-Сириус. Взели я за Зорницата, впрегнали колите и тръгнали в тъмната нощ. Но вместо да се зазори, нощната тъма оставала непрогледна. Заблудил се керванът, попаднал в тинесто блато и всички загинали. Затова народът нарича Сириус Лъжикерван.

Друиди и келтски богове – I част

Друидизмът трябва да се разбира в контекста на създалата го култура. Само древните келти са ги назовавали друиди; другите култури са имали други имена за своите духовници, от които са очаквали да служат и по различен начин. Друидите не са етническа или културна група сами по себе си, а част от едно по-голямо общество, от което са били част. В предхристиянската ера на келтите, друидите са били членове на една професионална класа в тяхната култура, Келтските народи на Западна Европа и Британските острови. Друидите са изпълнявали ролята на съдии, лекари, ясновидци, магьосници, мистични и духовни учени; с други думи те са били религиозната интелигенция в своето общество. За да станат друиди, студентите са се събирали в големи групи за обучение за период от около 20 години. Митологията описва друидите като хора притежаващи редица магически сили като ясновидство и пророчество, контрол над времето, лекуване, левитация и превръщане в различни животни. Обучението им е било толкова задълбочено, че в края му те са били буквално ходещи енциклопедии. Една от думите, които добре ги описва е „жреци”. Въпреки това римляните никога не са я използвали, тъй като друидите не са изнасяли проповеди по време на литургии, както жреците. Те са имали клиенти, също като адвокатите, консултантите или шаманите. Цезар и неговите историци никога не са се обръщали към тях като жреци, но може и да не са могли да ги признаят за такива, тъй като римското духовенство е било съставено повече от учители и съдии, отколкото от пророци и ясновидци, докато друидите изглежда са имали и правни и магически сили и отговорности.

Връзката на друидите с природата е източник на всичките им сили, както в обществото, така и в магиите. Разбирайки тази връзка, друидът се обединява с природата и така научава всичко, което е известно на вселената. Така той се превръща в нещо като природен мистик.
Основните келтски територии, в които келтската цивилизация е достигнала върха си, и където се говорят местни келтски езици са Алба (Шотландия), Брейц (Британия, или Галия – настояща Франция), Кимру (Уелс), Ейре (Ирландия), Галатия (северна Испания), Керноу (Корнуол), Манин (Isle of Man), и Британия. Келтската култура била основана на родовото общество, т.е. основната социална и политическа единица е било семейството. Келтите са владеели технологията на новата „желязна ера”, което означава, че са могли да коват желязото за необходимите им инструменти, да използват златото и среброто в изкуството, да разчистват земята за земеделски нужди и отглеждане на животни, и са живели в чифлици. Келтите са мигрирали от древните индоевропейски земи в източна Европа, за да обхванат почти цяла западна Европа. Съществува възможност за проследяване на миграционните маршрути по изработените от тях предмети, които са оставили. Науката различава два основни класа археологически материал, наследен от келтите – Ла Тене (от 900 до 500г.пр.Хр) и Халщад (от 500 до 15 пр.Х.), наречени на градовете, където са открити предмети, различаващи се с определен културен стил и специфика. Халстад се намира в Залцкамергут в Австрия, а Ла Тене е в Швейцария. Келтите от Галатия, настояща Турция, са били посетени от Пол от Тарсус около 40-та година след Хр.; неговото послание към тях има постоянно място в християнската Библия.

Келтите от Шотландия са ирландски колонизатори, скоти, а също така и местни предкелтски народи, известни като Пикти, отличаващи се с матриерхална обществена подредба. Те доминирали в Шотландия, докато не са били обединени с шотландците от Далриада от Кеннет Мак Алпин през 843 година. За съжаление няма много известни факти за пиктите; дори и името им е това, което са използвали римляните, а не тяхното собствено самоназвание („Пикти” означава „изрисувани хора”- римляните ги нарекли така, тъй като войните на пиктите имали традиция да се изрисуват в синьо с екстракт от сърпица преди битка). Съществуват някои предмети изработени от пиктите, предимно гравирани камъни, но за съжаление символите им не са напълно разгадани. Днес силни келтски културни центрове могат да бъдат открити в Нюфаундленд и Нова Скотия, Канада, някои части на Нова Англия, САЩ и Австралия. Едно от галски келтски племена заслужаващи внимание са Хелветите, които се сражавали срещу армиите на Юлий Цезар през 58 година преди новата ера. Те са населявали днешна Швейцария, като продължават да живеят и сега: официалното име на Швейцария е все още „Confederatio Helvetica“, което на латински означава „Конфедерация на Хелветите“ Други съсловия в социалния ред на старите келти са военната аристокрацията, воинското общество Фияна, бардите, брехоните (законодателите), историците и други по-специализирани професионалисти; земевладелците; свободно родените работници; несвободно родените работници. Келтските закони са давали възможност на всички, дори и на несвободно родените работници, да се движат в социалната йерархия; определяли какви права и задължения има всеки, и какво наказание се полага на престъпника съобразно статуса му (като повече се е очаквало от тези, които имат повече).
Една стара келтска поговорка гласи „Човек е повече от своята съдба.”
Бардите и филите са основните пазители на историията, родословието, законите, поезията, музиката на келтските народи. Тяхното обучение е било подобно на това на друидите и техния ранг в обществото е втори единствено след Краля. Бардите трябвало да владеят „три благородни умения”, които били музика или поезия, които да провокират смях, сълзи и сън. Бардовете се радвали на почит; полагало им се подобаващо гостоприемство, където и да отидат и не било добра идея да бъдат; ако това все пак се случило, бардът можел да сътвори поема, която да накърни репутацията на обидилия го човек за поколения напред.
Благородническата класа на келтите разполагала с политическата и икономическа власт на рода. Кралският трон се е предавал от баща на син, или (както е било при пиктите) от краля на майчиния син. Повечето келтски племена избирали кралете си за доживотен мандат. Те били набирани от благородни семейства, чиито предци били крале. Интерес за онези, които изучават друидизма, представлява концепцията за свещения крал. Централно място в нея заема ритуалния съюз/брак между краля и Богинята на земята. В отделни случаи жена-друид (или както в случая от Донегал, Ирландия, кон) олицетворявала временно богинята, за която бива женен кралят. Негово задължение било да управлява честно и почтено, за да задоволи безсмъртната си съпруга, тъй като в противен случай земята ще стане неплодородна и племето ще се повяхне, събитие, което се случва доста често в митологията. Кралят трябвало да бъде напълно здрав и без психически отклонения, както и да удовлетворава Богинята-поради това изискване бог Нуада трябвало да абдикира от трона, когато загубил ръката си в битка. Свещеният крал също бил обвързан с геш, като допълнително условие за блоготворното му царуване. Този ритуал бил израз на друидската концепция за единството на хората и природата.

Историческите извори показват, че много от жените били друиди. Факт е, че келтските жени се радвали на повече свобода и права, отколкото жените от другите култури през онези времена. Това включвало правото да влизат в битка, да имат собствено и наследено имущество, да запазват връзката със собствения род, както и името му, след брака; да избират съпруга си и да се развеждат с него. Ирландскияг герой Ку-Хулийн бил обучен в бойнте изкуства от една кралица-войн на име Скатах. Тя владеела не малко земя и била много почитана. По-късно шотланският остров Ский бил наречен на нея.

В Уелските митове научаваме за могъщата жрица/богиня Керидуен, както и за Арианрод, която властвала над Каер Арианрод (от уелски –„Замъка на Арианрод”). В Британия, вожд на келтското племе исени, била Будика. Тя била достатъчно силна за да застане начело на бунт срещу римляните през 61 г. пр.Хр. Неин патрон била Андраста, богиня на гарваните и битките, подобна на ирландската богиня на войната Мориган.
Ирландските жени имали за своя героиня кралицата на Круахан, Майве, която повела войска срещу провинцията Ълстър, само за да осигури своята равнопоставеност в брака. Могх Ройт, един от най-могъщите ирландски друиди, бил обучен от жена-друид, на име Банвуана, дъщеря на Деиртхоуалах. Жените също можели да бъдат част от Фияна. В ирландския Фионски цикъл разбираме, че Фион МакКуул бил просветен в поезията и магията от жена-друид. След приемането си във Фиана, друга жена, на име Аса (от ирл.”Нежна”), получила ново име – Ни-Аса („Не-нежна”, „Груба”), което впоследствие преминало в Несса. Тя била майка на Крал Конховар. Влиянието на Несса било така голямо, че сина й запазил нейното име, вместо това на баща си. Затова днес говорим за „Конховар МакНесса” или „Конор, сина на Несса”.

Много от най-могъщите келтски божества, били богини. Интересно е да се отбележи, че полът на божествата не е надежден белег за определяне на сферата на отговорностите и влиянието им. Така например, има мъжки земни богове, женски слънчеви богини, женски богини-животни, женски божества-воини, мъжки и женски богове на плодородието. Тази полово-функционална неопределеност се различава от съвремения западен окултизъм и особенно от Уика. Разбира се, известни са женски богини на реки, мъжки богове-ковачи, мъжки и женски божества на върховната власт и.т.н., които са в съзвучие с популярните съвременни представи за божествата, пола и функциите им. Изводът, който авторът прави тук е, че най-вероятно ранните келти не смятали пола за съществена, определяща и неизменна черта на божествата. От всичко това става ясно, че не съществува разумна причина да се смята, че в древни времена друидството е било строго и единствено патриархално, както настояват някои представители на романтичния друидизъм от края на 18 в. та чак до днес.

Не може да се каже със сигурност дали в друидството е съществувал един общ символ, който да изразява същноста на цялото учение. Самото друидство придобивало различни черти при отделните келтски народи, и различините племена, които влизали в състава им. Следват някои от най-често срещаните келтски символи:

*Трискал – получава се от преплитането на две успоредно-извиващи се линии, които създават трираменна фигура без начало и край. Този символ е въплатен във всяка една от стотиците триади в келтската книжнина. Най-общо представлява единството на морето, земята и небето, които са основата на келтската космология.

*Спиралата – върху множество паметници от новокамената епоха са гравирани разнообразни спираловидни форми. Този символ предшества класическата келтска култура (800г. пр.Хр – 1в сл.Хр) и историците не са наясно какво значение древните хора са влагали в него. Предполагаме, че е изразявал взаимовръзката на противоположностите като живота и смъртта, деня и нощта, природните времеви цикли и.т.н. Когато застанете с лице на юг, слънцето видимо извършва спираловидно движение по часовниковата стрелка, изминавайки пътя от изток, където изгрява, до запад – точката на залеза. Звездите обаче, изминавайки пътя си около Полярната звезда, извършват спираловидно движение обратно на часовниковата стрелка. Възможно е гравираните върху пред-келтските паметници (като Ню Грейндж) спирали, да изразяват тези астрономически явления.

*Тройна спирала – спирала с три рамена, които се събират в средата на фигурата и създават посока на движение по-часовниковата стрелка. Също като трискала изразява троичния принцип на творението.

*Ауен – представлява два вертикални лъча, които са носочили своите върхове срещу върха на трети, вътрешен лъч. Най-рано този символ се появява в Бардас. Днес е широко използван от друидите. Често над трите лъча се добавят и три звезди, след което цялата фигура се обгражда с три кръга. Думата „ауейн” е уелска и означава „вдъхновение” или „течащ дух”.

*Кръгът – подобно на повечето индоевропейски слънчеви символи, кръгът е една проста геометрична форма, която всички добре познаваме. Този символ се проявава в много от мегалитните паметници, като „каменните кръгове” (истор. кромлехи) и кръглите могили. Кръгът е най-обичайната религиозно-геометрична форма по целия свят. Тя може да се открие навсякъде-в слънцето, луната, хоризонта, птичето гнездо, човешкото око и.т.н.

*Келтски кръст – представлява кръст, в който е вплетен кръг. Въпреки, че този символ е предхристиянски, в един етап от историята става основен за т.нар. Келтско християнство. Открива се върху много паметници, надгробни плочи, църковни орнаменти, граничини камъни и такива, които обозначават свещени места. Най-големите келтски кръстове са гравирани от ранни християнски свещеници върху единични изправени камъни (истор. менхири). Такива има на о-в Айона и Ейберлемно.

*Друидският Сигил (магически знак, печат) – представлява кръг, пресечен от две успоредни вертикални линии. В книгата на Стюард Пигот- „Друидите”, има снимка на британо-римска сграда (в Лейчестършир, Англия), вероятно храм. Основите на това разрушено здание имат формата на този символ. The Henge of Keltria, една от големите организации на друиди в САЩ, използва този символ като своя емблема.

*Богът с рога – изображение на мъжки бог с рога на главата, най-често еленови, но понякога и по-малки, от бик. В наше време е често използван символ на мъжкото божество. Еленовите рога наподобяват клони и така изразяват идеята за плодовитостта; Бичите рога говорят за сила и власт. В келтската култура показател за богатство и икономическа сила бил броят на рогатия добитък, които човек притежавал. Оттук и рогата като израз на сила.

*Лунен сърп – този символ бил въведен или преоткрит от романтичните друиди. Изразява божествения женски принцип на плодородието, като опозиция на мъжкия такъв-Богът с рога.

*Дървото – основен друидски символ, който олицетворява връзката между Земното и Небесното царство, по която тече водата на живота. В историите понякога ирландския бог Биле отговаря за осъществяването на този кръговрат. Дървото е мястото на срещата на Трите свята по вертикала-Земя, Море, Небе и Четирите посоки (Ветрове), по хоризонтала. Място на велика сила, вдъхновение и пътувания.

*Главата – според историците келтите вярвали, че главата била мястото на душата. Различни истории говорят за герои, които обезглавяват своите противници за да подсигурят тяхната смърт. Известни са няколко останки на келтски светилища, които имали ниши, съдържащи човешки глави. Можем да заключим, че историята няма ясно разбиране за мистичното значението на главата. Не се знае дали древната келтска космология включвала сложни системи от съответствия на числа, елементи, цветове и т.н., както е в съвремения окултизъм и в частност- романтичното друидство.

Сред немногото числа, които друидите използвали, като че ли тройката заемала най-значимото място. Почти всички неща били организирани в триади, а по-рядко – в четни числа или във взаимно противопоставящи се двойки. Например, три били богините, които първите смъртни срещнали в Ирландия, три били нивата на физическия свят, три са и рамената на трискала и спиралата. Някои допускат, че за келтите двойката и четворката не били дотам уравновесени числа, защото нямали нищо по средата, както е при тройката и петицата.
В келтският мистицизъм съществува най-малко един случай на символично-религиозен дуализъм. Той се проявява в съчетаването на основите Огън и Вода. Те са противоположните сили, които сътворяват трите свята и живота въобще. И огъня и водата притежават съзидателни и разрушителни свойства, затова е неправилно да се обобщава, че „огъня и водата олицетворяват доброто и злото, мъжкото и женското или други подобни противоположни двойки”. Може просто да се заключи, че тези два елемента са две различни страни на божествената сила.

Има множество неоспорими аргументи, които ни карат да мислим, че друидите използвали четворния символизъм. Например, историята за лечителският извор/кладенец, създаден от ирландсия бог Диянкехт. Изворът, който бил сътворен за да подкрепи другите боговете, сражаващи се с Фоморите, изисквал четири работника – самият Диянкехт и трите му деца. Логично е да се допусне, че те са заемали по една от четирите посоки, около извора/кладенеца, който се намирал се в средата.
Самата Ирландия била разделена на четири части, наричани провинции: Ълстър, на север; Ленстър, на изток; Мюнстер, на юг; Конахт, на запад. Имало и пета провинция, Мийт, която се намирала в средата на четирите други. Там се намирал халма на Тара, седалището на главните вождове (крале). Много от европейските светилища, като Cournaysur-Aronde в северна Франция (древен Гаул), са конструирани в зависимост от слънчевите и астрономическите измирвания и съобразно четирите посоки на света. Една част от тези постройки имали в средата си ритуални ями.
Изглежда, че ритуалния център, средата или промеждутачното пространство играели основна роля в старата друидска магия, независимо че се използвали и други символни идеи.

Следва продължение…