Пан и Сиринга

Пан и СирингаВ горите живеел един бог, който никога не се качвал на Олимп, понеже му се харесвала земята и защото обичал простия свободен живот в планините.
Приличал малко на човек, но краката му били като на козел, два рога украсявали главата му и под долната устна растяла една сива козя брадичка.
Наричали го Пан.
Отличавал се от другите богове по своята грозота и любовта си към самотата; по цял ден се скитал по планините, радвал се на дърветата и слушал музиката на природата.
Пан много обичал музиката, не само тази на вятъра, на водата и на птиците, но и онази, която създавали хората.
Понякога, когато овчарите си почивали от дневния си труд, седнали около огъня, пристигал и Пан и се разполагал между тях. Карал ги да пеят. И който пеел хубаво, бил сигурен, че стадото му ще добрува и ще се множи, понеже Пан го е взел под свое покровителство.
Наред с музиката Пан обичал и всичко красиво, което виждал. Той гледал с особена любов на самодивите от планината, които, леки и жизнерадостни, танцували на слънце, и колкото и да го закачали и дразнели, радвал се, когато оставали при него, понеже били очарователни и смехът им звънял в ушите му като песен.
Но той обичал една самодива повече от всички други, самодивата Сиринга, понеже гласът й бил по-хубав от всеки друг глас.
Срещнал я един ден в гората и песента й му се сторила толкова нежна, че веднага я поискал за своя жена. Но Сиринга, изплашена от пресипналия му глас, се впуснала да бяга и не пожелала да го слуша. Тогава Пан се разсърдил и я подгонил. Те преминали така цялата гора, отпред полудялата от страх самодива, отзад Пан, който тичал с всички сили, като кон и силно се смеел, понеже знаел, че нищо не може да избегне от козите му крака.
Те излезли от гората и Сиринга се намерила пред една река. За миг се поколебала, погледнала зад себе си, видяла, че опасността наближава, и скочила във водата.
Пан надал страшен вик и се втурнал към реката. Но самодивата била изчезнала.
Отчаян, той гледал водите, които течели равнодушно, докато изведнъж му се сторило, че му говори гласът на самодивата. Без да мръдне, той се заслушал. Мелодичният глас ту се засилвал, ту притичвал до шепот. Това бил вятърът, който свирел в тръстиката, поникнала на мястото, където Сиринга потънала.
Тогава Пан отрязал седем тръстики, залепил ги с восък и направил оная свирка, която и до днес наричат сиринга, или свирката на Пан. Тази негова свирка подражавала песента на самодивата, и той намирал малко утеха, макар че никога не забравял любимата си Сиринга.
Понякога, когато седял вечер с приятелите си овчарите и песента им му се харесвала, а огънят го топлел, той им разказвал тази история и изпитвал сладко вълнение.

Еленът и създаването на Земята

Имало едно време един голям елен с дълги рога, който живеел на дънотоЕлен на морето. Той все лежал и никой не знаел как се е хранил и как е дишал. Отвъд водата нямало нищо. Но един хубав ден нещо под елена започнало да се движи и малко след това той почувствувал силна топлина. Тъй като това не му попречило много, той продължил да лежи, без да се разтревожи особено. Но малко след това усетил, че гори. Морското дъно се било разтворило точно под него и от този процеп бликала нажежена лава.

Големият елен решил да се измести, но спокойствието му не продължило дълго, защото и на новото място по морското дъно се отворили големи пролуки. И тъй той решил да отиде и види какво има малко по-нагоре. Изправил се и тръгнал на север. Вървял дълго, но подводната равнина изглеждала безкрайна. По едно време усетил, че дъното се издига.

И действително водата започнала да намалява. Най-напред над водата се показали рогата му, после полека-лека главата, очите, муцуната, широките гърди, гърбът и дългите крака. Около него имало само вода, а той се намирал по средата на света.

Погледнал нагоре и видял луната да се издига от вълните и се почувствувал уморен. Легнал в плитката вода и заспал. А луната по лъчите си се спуснала към него и се спряла между големите му рога. После събрала малко мокър пясък от морското дъно и го посипала по муцуната на животното, точно между очите и рогата. Върху пясъка наредила един пласт тръстики и ги покрила с глина. После посяла небесносиня трева и горски дървета.

— Готово! — извикала силно луната. И рогата на елена се превърнали във високи планини, покрити с гъсти гори. Сега морето можело яростно да се разбива в тях. А луната продължила да обикаля около животното от север на юг, от изток на запад, като дооправяла всяко нещо.

Издигнали се и други планини върху раменете на елена, върху гърба му се появили равнини, от задните му части се образували хълмове и така той останал зарит в земята, която била създадена от него самия. Очите му се превърнали в слънце и облаци, а козината му в мечки, пантери, вълци и бухали. От опашката му се появили ястребите, чайките и черните врани, от кръвта му — дъжда, от сърцето му — гръмотевиците, а от копитата му — мълниите. Така се появила земята, дошла от океана с формата на елен.

Вавилонски мит за сътворението

Мардук 0Едно време съществували само водният свят и двете същества, които го управлявали: Апсу — богът на гладките води и съпругата му Тиамат — богинята на солените води. Техните две владения били примесени едно с друго, защото по онова време не съществували нито океаните, нито реките. От този съюз, който продължил много дълго време, един ден се родили две създания: Лахму и Лахаму.

Те били две чудовищни змии, които можели да живеят единствено в неясното царство на водния хаос. Те отгледали две деца — Ансар и Кизар — бога на височините и бога на низините. От тази трета двойка по-късно се родили големите богове: Ану — богът на небето, неговият син Еа — бог на океана и на края синът на Еа Мардук — бог на земята.

Тяхното присъствие, което до известна стенен въдворило някакъв ред в хаоса, съвсем не се понравило на Тиамат, богинята на солените води. Голямата водна майка почувствувала, че нейната безгранична власт е към края си и разбрала, че най-големият й неприятел е Мардук, защото е бог на земята, макар земята още да не съществувала.

Тиамат сторила тъй, че от огромния й течен корем да се появи необикновена войска — това били страшни животни с остри зъби, готови да разкъсат всекиго. Още щом се появявали от бездните, Тиамат изсипвала във вените им отровна течност вместо кръв.

Това били жестоки, бълващи пламъци и мълнии чудовища. Светлината, която излъчвали телата им, била толкова силна, че който ги погледнел, се превръщал в пепел. Казвали се Пепелянка, Дракон, Мамонт, Гигантски лъв, Сърдито куче, Вампир и Кентавър.

Битката между Мардук и ТиаматКогато излезли всичките, те се строили в боен ред и боговете затреперали от страх. Само Мардук останал спокоен. Баща му Еа, богът на океана, като видял, че всички се страхуват, разбрал, че единственият способен да се бори с бъркотията на примитивния хаос е Мардук.

Успял да убеди и другите богове да възложат на Мардук да ги защитава. Мардук поставил своите условия:

— Ако искате да покоря Тиамат и да възстановя мира, аз трябва да стана ваш цар завинаги.

Боговете приели и завикали:

— Мардук е цар, Мардук е цар! — Дали му скиптъра, възкачили го на трона и после спокойни се завърнали по домовете си. Мардук приготвил оръжията за сражението. Взел лък и стрели и помолил мълнията да върви пред него.

После изплел една огромна мрежа, за да хване в нея своите неприятели, и помолил урагана да върви редом с него. Когато всичко било готово, той взел в ръце гърмящия боздуган и се качил в колесницата на бурите.

Четири чудовища я теглели: Гневен, Жесток, Бурен и Бързи. Мардук начервил устните си с червена охра, която трябвало да държи настрани злите сили, и взел една ароматна трева, за да се предпази от отровната смрад на Тиамат и на нейните чудовища. После потеглил.

Когато войската на Тиамат го видяла да се задава, потреперала от страх. Никой не очаквал толкова дързък и могъщ противник. Само Тиамат не трепнала, запяла своя победен марш:

— Ти си цар на боговете, Мардук. Вече всеки би трябвало да ти прави път. И все пак, както виждаш, други богове се събраха, за да те предизвикат. – Още щом тези думи стигнали до ушите на Мардук, неговият отговор се издигнал към небето:

— Ти беше царицата, Тиамат, и твоята сила нямаше равна на себе си. Ти си майка на всички нас, но сега твоята душа е обладана от долни и безразсъдни чувства. Тъй като не смееш сама да предизвикаш боговете, ти се доверяваш на една сбирщина от чудовища. Ако имаш кураж, ела да се биеш на дуел с мен.

При тези думи яростен гняв обзел Тиамат. Без да се колебае, тя се нахвърлила върху този, който я предизвикал. Разтворила своята течна паст, сякаш за да го погълне и запрати в дълбините на утробата си. Но Мардук не се поколебал нито за миг.

Битката на МардукКогато видял, че тя се втурва към него, разпънал мрежата си и я пленил. После призовал урагана и той се устремил към устата на богинята на хаоса, като й попречил да я затвори. А Мардук взел лъка си и запратил една стрела в тази чудовищно раззинала уста.

Няколко секунди след това Тиамат издъхнала и нейните течни тленни останки останали да лежат в краката на Мардук. След всичко това войската на Тиамат се разпръснала и боговете дошли да изкажат благодарността си на новия цар.

Но Мардук имал друга работа, която трябвало да свърши, и едва ги чул. Той се навел над бездиханното тяло на Тиамат и с един удар на сабята си го разсякъл на две. После вдигнал едната част и съставил небесния свод и небето, а другата послужила за основа на сушата. Така светът бил създаден от тялото на Тиамат.

 

Оризала и Одудуа

Суданска легендаЕдно време съществувало само Окун, морето, и то представлявало маса вода, която се разпростирала по всички посоки. Над него било Олорум, небето. И морето, и небето съществували от памтивека и били господари на света. Олорум имал двама сина, по-големият се казвал Оризала, а по-малкият Одудуа.

Един ден Олорум, небето, извикал при себе си Оризала и му наредил:

— Вземи пилето с петте пръста и това малко късче земя. Спусни се до морето и създай света.

— Да, татко — отвърнал Оризала и тръгнал на път.
Той пътувал дълго през лабиринтите от облаци, които задръствали небесните пътища, и на края се загубил.

Обикалял, обикалял, стигнал до една палмова горичка и тук спрял да си почине. Докато спял, един мех, пълен с палмово вино, спрял до него. Като се събудил, Оризала го видял и решил да пийне малко от виното.

Една глътка иска втора и така скоро мехът се изпразнил, а Оризала се напил. После отново заспал и забравил бащината си заръка. А Олорум, който виждал всичко, разбрал какво се е случило и извикал Одудуа, второродния си син, като му казал:

— Бях заръчал Оризала да отиде и сътвори земята. Но той се напи и сега спи. Ти трябва да го заместиш. Слез, вземи пилето и хумуса и иди в морето. Там ще сътвориш земята.

— Да, татко — отвърнал Одудуа и заслизал към горичката, където бил заспал Оризала. Видял вълшебния мех с палмовото вино, който отново се бил напълнил, но устоял на изкушението да пие.

Взел хумуса и пилето с петте пръста и стигнал до морето. И тук се зачудил какво ли трябвало да стори, за да сътвори земята? Замислил се и така минало доста време.

Най-сетне, като го видял колко е затруднен, Окун — морето, решил да му се притече на помощ.

— Разстели хумуса върху вълните ми — прошепнал той — и постави върху него пилето!

Легенда от СуданОдудуа го послушал, разстлал хумуса и сложил върху него пилето. А то като се почувствувало свободно, започнало да рови и разпръснало малкото земя по всички посоки.

Постепенно падащите зрънца хумус се спускали към морското дъно и там, смесвайки се, набъбвали неимоверно много. Така били създадени земята, островите и континентите благодарение на небето, океана и пилето с петте пръста.

Сътворението на земята според финската митология

ИлматарСътворението на земята според фините е дело на Илматар, наричана още Каве, дъщеря на въздуха и майка на водите. Отначало Илматар живеела сама в небесата, недокосната и девствена. Там нямало никой и след цяла вечност самота тя решила да слезе надолу и да се спусне над вълните, покриващи Земята. Достигнала огромния океан, който заемал цялата Земя, и в този миг от изток задухал вятър, разразила се страшна буря, морето започнало да бушува. Злият вятър грабнал Илматар и я понесъл през вълните. Когато я оставил, тя вече била обладана и оплодена.

Детето в Илматар не се родило дълго време. Цели девет човешки живота то стояло в утробата на майка си, която трябвала да остане на земята и да бъде майка на водите. Но Каве била тъжна, защото дълго време носила детето, болките били големи, а тя не можела да се избави от тях. С надежда заплакала в молитва към върховния бог Уко, молила го за помощ. Миг след това сред небето се появила една птица, която летяла на юг и север, на запад и изток в търсене къде да кацне, за да снесе яйцата си. Илматар разбрала желанието на птицата и вдигнала коляното си над водата, за да има къде тя да свие гнездото си. Птицата кацнала на коляното, издигащо се над вълните, свила гнездо и снесла седем яйца – шест от чисто злато, а седмото било от желязо.

Вече три дена птицата мътила яйцата си, когато Илматар усетила в коляното си болка, огън. Каве не издържала и изпънала крака си. От това гнездото се разлюляло, яйцата паднали и се разбили. Водата обаче не ги покрила – земята се появила от долните черупки, от горните се появило небето; от жълтъка изгряло слънцето, а от белтъка – луната; пъстрите петна в белтъка родили звездите, а с черните петна литнали облаците.

Илматар обаче все още не успявала да роди детето си. Плувайки във водата, тя се изправила и започнала да сътворява. С тялото си моделирала земната твърд, създала острови, заливи, пропасти, рифове, скали, брегове. Ветровете започнали да се гонят из високите планини. Най-сетне Земята била готова за посрещането на Илматаровия син – героя Вайнемойнен. Той се родил във водата и тя го понесла. Скоро след това той проходил и продължил живота си.

Така се родил певецът, поетът, лечителят и ученият Вайнемойнен, син на небесната дева и майка на водите.

Дървото на живота

Дървото на животаДървото е символ на живот, могъщество, дълголетие, щедрост, търпение, покровителство. В неговата символика и боготворене намира отражение обожествяването на природата. Всяка култура има свое Дърво на живота. И всеки бог си има свое свещено дърво. Навсякъде по света могат да се видят дървета, превърнати в светилища, окичени с различни тотеми, талисмани, конци, парцалчета, гирлянди от цветя.

За много народи дървото е образ на света и на световната ос, около която се групира вселената. Такова е дървото Сейба или Яхче, което според маите расте в центъра на света и носи небесните слоеве. Те вярвали, че във всяка от четирите зони на света по едно такова дърво се издигало като крайъгълен стълб на небосвода. Игдрасил, космическото дърво на скандинавците, пък било огромен ясен. Боговете всеки ден се събирали на съвет под неговата сянка. А кипарисът бил за финикийците Дърво на живота.

СейбаДървото въплъщава съюза между земята, в която впива корените си и от чиито богатства се храни, водата, която всмуква и отделя, въздуха в който протяга листата си и огъня на слънцето, под който расте и ражда своите плодове. То е и символ на многообразието в единството със своите многобройни клони, които излизат от един корен и отново се връщат в едното – семето от плода на клоните, от което ще се роди ново дърво. В него се проявява цялото, защото корените му са в земята, а клоните му се протягат към небето и така в едно се свързват двата свята – също като в човека. Дървото символизира също и женското начало, Великата майка – природата, извор на живот във всичките му форми. Затова често е изобразявано като стилизирана женска фигура. Вечнозеленото дърво олицетворява вечния живот, безсмъртния дух, вечността. А широколистното, което се променя през сезоните, е символ на непрестанно изменящия се и обновяващ се свят – живота, смъртта, възкресението, възпроизвеждането, животворното начало.

Дървото на познаниетоВ християнския рай расте забраненото Дърво на познанието. От ствола му после бил направен христовият кръст и оттам насетне то станало Дърво на живота. В „Битие” не се уточнява от какъв вид е било Дървото на познанието и това е дало известна свобода на трактовките при различните народи. Италианците и гърците се колебаели между смокиня и портокалово дърво, французите избрали ябълката. Но сигурно е, че тя е била истинско Дърво на познанието най-вече за Нютон, който под него формулирал идеята си за всеобщото притегляне.

Дървото носи символиката на възкръсването, защото през есента листата му опадват, а през пролетта от голите му клони покълва нов живот. С това значение е натоварено то и когато промените му през годишния цикъл са изобразявани в християнската иконопис. А когато е безплодно или изсъхнало, олицетворява грешника.

БанянДървото играе важна роля и в други религии. Индийските аскети и свети хора садху се събират под огромните корони на някой банян, там често се правят и малки светилища. Буда получил просветление под дървото Бо и то става символ на великото израстване.

На листата на вселенското дърво според исляма са написани имената на човеците, а ангелът на смъртта събира окапващите по волята на Аллах листа и отвежда определените да умрат. От едно дърво египетската богиня Хатор протягала на мъртвите или на тяхната летяща душа напитки и храна да се подкрепят. И шумерският бог на растенията Тамуз бил почитан като Дърво на живота. Дъбът бил за древните германци свещено дърво на бога на гръмотевиците, а за древните гърци – на върховния бог Зевс.
Всеки народ има свои предпочитания към определено дърво. В Китай на особена почит е прасковата, символ на дълголетието и безсмъртието. В Източна Азия и борът е дърво на живота, което и на преклонна възраст си оставало свежо и зелено. Най-традиционният символ на мъдростта и мира е маслиновото дърво, а известно е, че с венци от лаврово дърво овенчават победителите. Кедърът, чиято негниеща дървесина послужила за построяването на Соломоновия храм, е символ на сила, благородство, нетленност.

Палмово дървоВ Египет палмата е символ на щастие, изобилие и плодовитост и често може да се види в ръцете на богинята Изида. Гърците подарявали палмова клонка на победителите, с палмови клонки и „Осанна!” приветствали Исус в Ерусалим и те станали символ за духовен триумф.

А всички дървета, които раждат плодове, навсякъде са свещени. Не случайно те присъстват и в рая на всяка религия.

Желанието на Хелиос

ХелиосПокровителят на остров Родос е гръцкият бог Хелиос. Има легенда, която разказва защо богът на слънцето е защитник на островитяните. Според преданието, когато върховният бог Зевс решил да раздели земята между останалите богове, Хелиос бил на ежедневната си обиколка на небето. Зевс го забравил и не му оставил късче земя, над която да господства. След залеза си, когато се прибрал в дома на боговете, Хелиос разбрал, че е останал с празни ръце. Зевс поискал да направи повторно разпределение. Вместо да се ядоса обаче, гръцкият бог бързо намерил разрешение на проблема. Той помолил Зевс да му даде остров Родос, който тогава още бил под морските води, но от висотата на небето Хелиос видял как започвал да се издига от Егейско море. Доказателство, че островът наистина се е издигнал от водните дълбини, е че и на най-високите хълмове на Родос често се намират вкаменели миди.

Previous Older Entries