Раждането на Аполон

ApolloБогът на светлината златокъдрият Аполон, е роден на остров Делос. Майка му, Латона, подложена на гонение поради гнева на богиня Хера, никъде не можела да си намери убежище. Преследвана от змея (дракона) Питон, изпратен от Хера, тя се скитала по целия свят и най-после се укрила на остров Делос, който през ония времена се бил носел по вълните на бурното море. Едва стъпила Латона на Делос, и из морската бездна се издигнали два грамадни стълба, които подпрели и спрели тоя пустинен остров. Той застанал непоклатимо на същото място, дето стои и сега. Около Делос шумяло морето. Унило стърчали делоските скали, голи, без каквато и да било растителност. Само морските чайки намирали подслон на тия скали и ги огласяли със своя тъжен крясък. Но ето че се родил богът на светлината Аполон и навсякъде се разлели потоци ярка светлина. Като със злато залели те скалите на Делос. Всичко наоколо зацъфтяло, светнало: крайбрежните скали, и планината Кинт, и долината, и морето. Шумно чествали новородения бог стеклите се на Делос богини, поднасяйки му амброзия и нектар. Цялата околна природа ликувала заедно с богините.

Змейова дупка

ЗмейИма в Тревненския край, някъде около Чернева поляна, пещера, за която се говори, че била обитавана от змей. Хората наоколо почитали змея, смятали, че пази посевите от суша, болест и град. Някои дори го били виждали, но само за миг – толкова бързо минавал край тях, изгубвал се и само вятърът свистял в косите им. После разказвали, че бил хубавец – дрехите му светели като слънце, а очите му разбунвали моминските сърца.

Почитали хората змея, но и се страхували от него – гледали да не го разгневят, заобикаляли пещерата и дори не помисляли да влязат вътре. Говорело се, че там има голямо езеро, в което змеят обичал да се къпе, че златни късове и какви ли не скъпоценности покривали дъното. Толкова много били, че водата около тях блестяла. Казват, че просветвала дори и извън пещерата. Понякога тази вода тръгвала мътна – тогава и птиците замлъквали, а дърветата странно шумели. По това хората разбирали, че змеят е излязъл, оглеждали се в очакване да се появи отнякъде, приготвяли му дарове, сипвали му току-що издоено мляко. След това всичко тръгвало по старому.

Един ден змеят напуснал пещерата, облечен във войнишките си дрехи, и повече не се върнал. Някои се радвали, че вече не живее по тези места, други тъгували за него. Останала само Змеювата дупка и легендата…

Свети Георги Победоносец

Свети великомъченик Георги е живял през времето на римския император Диоклециан в малоазийската област Кападокия. Той бил още дете, когато баща му пострадал за вярата си и умрял за Христовото име. След смъртта на съпруга си, майка му се преселила в Палестина, където била родена и имала голямо имение. Младият Георги-красив, снажен и мъжествен-постъпил на служба във войската. Началниците скоро забелязали добрите му качества и на 20 годишна възраст той получил чин военен трибун. За показаните от него доблест и храброст Диоклециан го удостоил с още по-висок чин и дори станал член на държавния съвет.

В християнската иконография свети великомъченик Георги се изобразява възседнал на бял кон, а дългото му копие е забито в устата на страшен змей. Тази сцена е вдъхновена от предание, което разказва за случка, написана в житието му.

Според легендата, на връщане от войнски поход свети Георги видял една плачеща девойка край езеро в близост до град на езичници. От нея разбрал, че жителите на града почитали като бог един огромен змей, който живеел в езерото, затова всяка година му обричали като жертва по една девойка, а тази година дошъл редът и на самата царска дъщеря. Напразно светецът-войн се опитвал да убеди нейния баща да се откаже от своя бог и кървавите жервоприношения в чест на чудовището, а да приеме християнската вяра. Накрая царят приел да се покръсти заедно с целия си народ само ако младия войн докажел силата на своя Бог и победи змея. Георги приседнал край езерото и като склонил глава в скутите на красивата девойка, задрямал. Изведнъж водите на езерото се разбушували и от тях се показал огромният змей, който се устремил към обречената му жертва. Девойката заплакала, една сълза капнала върху лицето на момъка и го разбудила. Като скочил на нозе, той грабнал оръжието си, изрекъл молитва към своя Бог и се насочил към змея-с един удар посякъл главата със зловонната му паст, а после го разпрал. От туловището му излезли цели всички погълнати по-рано девойки, които се радвали на свободата и се прегръщали със своите плачещи родители. Царят удържал на думата си и приел християнството заедно с целия си народ, а Свети Георги се прибрал в своя роден край, където вече били чули за славния му подвиг…

За тази победа над чудовището и за показаното мъжество в битките свети Георги се нарича Победоносец и се счита покровител на войниците.

Св. Георги e един от малкото светци, почитан и славен както от християни, така и от мюсюлмани.

 

Дракони

Известно е, че древните хора почти повсеместно са почитали змиите като свещени. В Древен Египет, две змии с царски корони символизират единството между северната и южната части на страната. На юг, в полумитичното царство Куш, се кланяли на крилатата змия. В Тибет и Непал свещените тръби на местните будистки монаси са украсени с фигури на змии, в съседна Индия пък върховният бог Вишну нерядко е изобразен върху трон от живи змии. Странни, подобни на змии, същества са били обожествявани в Шумер, Асирия и Вавилон, а „пернатата змия” Кетцалкоатъл се смята за създател на ацтекската империя в Мексико. Почти по същия начин изглежда и най-великият бог на древните маи – Кукулкан.

На пръв поглед, в това няма нищо необикновено – за свещени животни в една или друга стари цивилизации са се смятали и котката, и мечката и дори кравата. Интересно е обаче, че култът към змията в прастарите човешки култури не е свързан с реално съществуващото в природата влечуго, а то по-скоро символизира друго, при това изключително загадъчно същество – Змеят или Драконът, присъстващи буквално във всички по-значителни епоси на Стария свят.

Като започнем от „хилядоглавия змей” Шаша, носещ на гърба си бог Вишну и свършим с Питон, оракулът на Дракона от общоелинското светилище в Делфи, тези същества почти винаги се описват като носители на някакво „висше знание”, което са предали и на хората. В египетските и халдейски митове, както и в легендата за мексиканския полубог Вотан, се твърди, че драконите се появили на Земята от тайнствени проходи, свързващи нашата планета с други подобни светове, намиращи се в небесата. В най-древните китайски книги също се споменава, че драконите идват от „странни места, намиращи се отвъд небесните предели”.

В древноиндийският епос се подчертава, че хилядоглавият змей Шаша предава познанията си по астрономия на първия индийски астроном – легендарният Харга, както и, че Шаша имал способността „да променя времето”. Учител на хората е и героят от легендите на ацтеките Кетцалкоатъл – „пернатата змия”. В почти всички древни митове, драконите са носители на цялото тогавашно познание и родоначалници на повечето науки. Неслучайно статуите на древногръцкия бог Ескулап винаги го изобразяват държащ чаша, около която се увива свещената змия.

Внимателният анализ на откъслечните сведения, съдържащи се в древните митове, показва и още нещо, много интересно. Оказва се, че драконите са същества, предшестващи в хода на еволюцията не само появата на хората, но и на човекоподобните богове. Нещо повече, в момента на появата на последните, драконите вече са достигнали високо ниво на знания и мъдрост, част от която предават и на боговете с човешки облик. Последователност и приемственост, доста наподобяваща онази между следващите една след друга цивилизации. Не по-малко интересно е, че в по-късните митове, в които човекопободните богове вече играят най-важната роля, драконите постепенно се сдобиват с все по-ясно изразени отрицателни черти и нерядко влизат в пряк сблъсък със своите наследници в божествения свят. Така най-големият подвиг на древноиндийския митичен герой Индра е тъкмо победата му над чудовищния змей Вритрой, всички славянски божества активно участват в битката на върховният бог Перун със Змея, Йехова се справя с митичния Левиатан, а  Свети Георги побеждава Дракона. В крайна сметка, нещата стигат дотам, че в повечето съвременни религии, злото, т.е. Дяволът, нерядко придобива много от външните признаци на Змея-Дракон.

Макар внимателният анализ да показва, че появата им на Земята е била по-скоро принудителна и християнските „откровения” и китайските легенди разказват за жестоки схватки в небето между „силите на доброто” и Драконите, в резултат от които последните били заставени да „кацнат” на нашата планета. В някои от митовете дори се загатва, че Драконите се разбунтували срещу реда в „небесната империя”, били разгромени в последвалите схватки с нейните управници и, търсейки убежище, се отзовали на Земята. В един древноиндийски текст пък посочва и мястото на космическата битка. Там се твърди, че сблъсъкът между боговете, начело с Вишну и асурите и демоните (т.е. драконите) се е състоял някъде „в северната част на Млечния океан”. Навремето се е предполагало, че става въпрос за Атлантическия океан. Някои съвременни учени обаче смятат, че под това име спокойно би могла да фигурира нашата Галактика, видимата част от която още от най-дълбока древност се нарича Млечен път.

В митовете не е трудно да се проследи и еволюцията в отношенията между низвергнатите дракони и с хората. В самото начало (и в най-древните легенди) Драконите еднозначно били възприемани като „цивилизатори, учители” и, съответно, богове на човечеството. В по-късните митове обаче се появяват нови страни в отношенията между низвергнатите дракони и хората. Възможно е войната да е завършила с катастрофа, изстрила следите от създадената с помощта на Драконите древна човешка цивилизация. Макар че е вероятно и, с течение на времето, Драконите, които и без това са били малобройни, да са деградирали сериозно, ставайки уязвими за своите ученици, които в крайна сметка са ги унищожили напълно. Споменът за контакта постепенно се изтрил от съзнанието на хората, макар че в подсъзнанието им той вероятно все още съществува. Иначе защо в повечето фантастични филми и романи извънземните притежават толкова черти на легендарните Дракони?

 

Цветница

Запазена е стара легенда, която е свързана с празника и разказва за историята на една мома.

В едно тракийско селце – Читалово, правели голям сбор. Един път от съседното село Курталан тръгнала една мома на име Ружа, заедно с майка си и тейко си на Връбница – сбора да видят. Вървели, що са вървели, ожадняло момичето и рекло на татка си, че ще се отбие от пътя, да иде до змейновото кладенче, вода да си пийне.

-„Не ходи, потрай малко до село!“ – рекъл бащата, – „че това място е лошаво.“

Но девойката не послушала съвета, свърнала от пътя. Тъкмо се навела водица да пийне и дошъл един змей, който й рекъл да стане змейница. „Богата и пребогата ще бъдеш“ – завършил той. Но Ружа се уплашила, хукнала да бяга и настигнала баща си и майка си. Нищо не им казала.

Отишли на сбора, момите пеели, но Ружа била невесела — мислела за предложението на змея. Искало й се богата да бъде и в дворец да живее. Щом се пръснал сборът, изоставила своите и пак отишла на кладенчето. Тогава пристанала на змея, позмейчила се и отишла в змейновите палати.

Минали години. Домъчняло й за земята и за родата, та помолила змея да я пусне, за да види своите близки. Змеят се съгласил и я пуснал по същото време, на същото кладенче. После отлетял.

През годините, що прекарала със Змея, й била пораснала змейнова опашка и тя първо решила да се освободи от нея. Извила се и опитала да захапе опашката, за да се измъкне от нея, но не успяла. Завила се на другата страна и отново опитала да улови опашката си, но пак не успяла. Започнала лудо да се мята насам-натам и все не успявала, а чула и песните на момите, които се връщали от сбора. Кървава пяна се появила на устните й, но проклетата опашка стояла на мястото си. От ужас, че така ще я видят дружките, сърцето й се пръснало.  Така я намерили и девойките, погребали я там и оттогава всяка година на този ден се събирали на кладенчето и хоро играели, ама несключено и като змеица го извивали в чест на мома Ружа – змейница. Танцът нарекли „буенец“, а момите що играят – „лазарки“.

Легенди за диамантите

Диамантът е един от „най-силните” минерали. Името му произхожда от гръцката дума adamas – „несъкрушим, непреодолим”. В неговите описания десетки пъти се повтаря „най” — най-твърд, най-скъп, най-рядкосрещан, най-блестящ.

Диамантът е известен на човечеството от незапомнени времена. Неговата съвършена прозрачност, изящен блясък, висока твърдост, механична устойчивост и чудесни форми са му определили отдавна славата на най-прекрасния скъпоценен камък.

Съществуват археологически данни, които свидетелстват, че още около 3000 г. пр.Хр. диамантите са били известни в Индия и до средата на ХVІІІ век тази страна е била основен доставчик на диаманти. От средата на ХVІІІ в. поради изтощаване на индийските находища главен диамантодобивен център става Южна Америка – Бразилия, а по-късно и Боливия, Венецуела и Еквадор.

Древните индуси смятали, че диамантът е образуван от петте природни стихии, приписвали му пет достойнства. При това особено ценни били смятани само чистите и прозрачни камъни. Диамантите с примеси и включвания според техните представи носели проказа, жълтеница и окуцяване. Препоръчвали диаманти да се носят в златен обков на безименния пръст на дясната ръка.

Арабите предполагали, че от две воюващи страни победител ще бъде онази, която владее по-голям диамант. Казват, че в това свято вярвал Наполеон и винаги носел със себе си огромен диамант.

Персите смятали, че „втренченото съзерцание на прозрачен брилянт прогонва малодушието, сваля от очите мрачната завеса, прави човека проницателен и го настройва весело.”

Диамантът е камък, в който подобно на свита пружина са концентрирани огромни енергии, неподвластни на човека. Щастие той носи само ако е получен като подарък или като наследство. Ако е купен в магазина, то едва след като минат 7-9 години, той ще привикне към вас и ще започне да „работи”. Смята се, че брилянтът дава на притежателя си сила, здраве, храброст, непобедимост в боя; осигурява му власт, богатство и слава. Но за всичко това той трябва да е дошъл при своя притежател по честен път. На крадци и убийци той няма да донесе успех – попаднал в техните ръце, камъкът ще им навлече неизброими беди.

Няма друг скъпоценен камък, с който да са свързани толкова много предания, легенди и дори страдания, както с диаманта. Съществува легенда, в която се разказва, че първите  „огнени камъни” (диамантите) са намерени в 327г. пр.Хр. от войниците на Александър Македонски по време на похода му в Индия. Това се случило в непристъпната „Долина на диамантите”, пазена от огромни и страшни чудовища – змейове, които само с един поглед убивали всичко живо. Александър Македонски обаче ги победил с хитрост. Той заповядал да се полират до огледален блясък щитовете и да се насочат към чудовищата. Виждайки собствените си отражения в получените по този начин огледала, змейовете моментално умирали. След като загинал и последният звяр, Александър Македонски заповядал да хвърлят в пропастта късове тлъсто овнешко месо, към мазнината на което диамантите прилепвали много добре. Привлечени от миризмата на мърша, в долината скоро се спуснали множество орли. И когато с плячка в ноктите си те се отправяли към непристъпните си обиталища, били прострелвани от точните стрели на войниците. По този начин диамантите се оказали в краката на завоевателя.

Легендата за вечността пък разказва, че в далечна страна, на брега на морето имало огромна диамантена планина. Върховете й опирали в небето. Веднъж на хиляда години на върха на планината долитала сребриста птица, която точила клюна си в каменния планински връх. Когато птицата изтриела с клюна си диамантената планина до основата й, едва тогава щяло да е преминало първото мигновение на Вечността.