Кецалкоатъл

КецалкоатълВ началото човеците били пръснати из всемира, били прах, носещ се, където вятърът бил нищо, където водата била нищо, където нищо не било земя, където разпръснатият човек бил нищо, където нищо било нищо. Кецалкоатъл ги събрал, дал им форма, направил ги. От звездите създал очите им; от мълчанието на съществото си извлякъл ума им и го вдъхнал в ухото им; от слънцето изтръгнал една идеа и създал храна, за да преживяват, която се наричала царевица и била огледало на слънцето, и имала цвят, който давал живот на кръвта и на бузите.

Кецалкоатъл освен това е бил мъдър мъж, жрец, върховен управник на Толян. По време на управлението му градът винаги бил изпълнен с величие: нефрити, корали и тюркоази красели света; жълти и бели метали, скъпи метали; охлюви, братя на слуха, спирали на шума, съдове на песента; пера от кецал (птица, обитаваща топлите райони на Централна и Северна Америка), червени и жълти пера, изпъстряли това величие. Имало всякакви видове какао, всякакви видове памук с всякакви цветове – във всичките си творения Кецалкоатъл бил голям майстор и извор на изобилие.

Той постоянно търсел себе си, но в един момент престанал и се поддал на изкушенията, съгрешил и после избягал. Бил измамен от магьосник, който променил съдбата му. Това бил Тескатлипока, магъосник и негов брат, сянка на светлината му, който сложил пред очите му лъжливо черно огледало и когато Кецалкоатъл се огледал в него, видял лика си разкривен, с хлътнали очи и големи сенки под тях, видял маската на подправените си черти, видял тъмната си страна, изплашил се от образа си и сетил страх от лицето си. Веднага след това бил поканен да пие пулке (гъста и силна алкохолна напитка), напитка, която го опиянила и помътила разсъдъка му. Както бил пиян, поискал да доведат сестра му Кецалпетатъл и заедно с нея пил още повече. Напълно опиянени, братът и сестрата били завладени от желанието и тогава легнали един до друг. По съмнало, идвайки на себе си, Кецалкоатъл се разплакал, после поел на изток и се качил на сал, направен от змии. Отишъл в черно – червената земя на Толян, за да намери отново себе си и след това да се изпепели.

Когато Кецалкоатъл се самозапалил, от сърцето му изскочила синя искра. Сърцето му, цялото му същество, се отделило от огъня, излетяло в небесните висини и се превърнало в Утринната звезда.

Advertisements

Скалите на Нос Бретон

Нос БретонЖивял едно време Глускап, бог на индианското племе мик-мак, населяващо остров Нос Бретон, недалеч от атлантическите брегове на Канада. Жилището му се състояло от няколко пещери, издълбани от морето в скалите на острова. Когато излязъл за първи път да обходи царството си, той взел едно кану, което намерил случайно на брега. Но кануто било пробито и малко след това започнало да пропуща вода отвсякъде.

Глускап не се обезпокоил, а продължил да гребе, като оставил кануто бавно да потъва. Но от брега го забелязали две момичета и завикали:

— Гледай, гледай, моряк, който не умее да управлява лодка.

Глускап не отговорил, макар тези думи да му били неприятни. А момичетата продължили да му се подиграват. Дори едната от тях казала:

— Ще видиш, че сега ще потъне. — И започнала да се смее.
Едва тогава Глускап проговорил:

— Естествено това кану ще потъне. То е било лошо направено. Но щом това ви забавлява толкова много, вие ще останете тук завинаги да го гледате.

Двете девойки пак се засмели, но неочаквано всичко замлъкнало, а те се превърнали в две тъмни скали.

Почти в същото време лодката на Глускап се разцепила на три части, които се превърнали в три островчета. Глускап успял навреме да скочи от лодката, която потъвала, и да спаси покривалото си от еленова кожа като го прострял на брега да съхне.

На същото това място останали 15 акра земя, изгорена от солената вода, която покривалото попило от океана. В едно поточе на брега Глускап видял хубав бобър. Тъй като бил гладен, започнал да го преследва, но бобърът все успявал да му се изплъзне.

Когато стигнали до морето, Глускап хвърлил камък точно там, където животното се гмурнало за последен път. Камъкът се превърнал в доста голямо островче, а това дало възможност на Глускап да скочи на него и да хване бобъра. После го убил и изял. Костите, които хвърлил в морето, се превърнали в други острови; в остров се превърнала дори и голямата тенджера, в която врял бобърът.

Докато Глускап си почивал, до него се приближила една голяма костенурка. Тя била неговият чичо.

— Защо уби бобъра? — попитал той.

— Бях гладен.

— И хората са гладни.

— Тогава ще ги науча да ловуват, да ловят риба и да правят по-добри канута.

— Всичко това е хубаво — отвърнала костенурката и като казала тези думи, тя също се превърнала в голям остров. Така се образувал в морето малкият архипелаг, който заобикаля остров Нос Бретон. От този ден Глускап станал бог и индианците мик-мак го обожават и до наши дни.

Пещерата на червенокосите гиганти

Червенокосите гиганти 1Много индиански племена от американския североизток и югозапад и до днес разказват легенди за червенокосите гиганти и как техните предци са водили ужасни и продължителни войни срещу тях, когато за пръв път ги срещнали преди почти 15 000 години в Северна Америка. Други, като ацтеките и маите са отбелязали техните срещи с раса от гиганти живеещи на север по време на техните изследователски експедиции.

Кои са били тези червенокоси гиганти, които историческите книги игнорират? Техни погребални места и останки са били откривани на почти всеки континент. В САЩ те са били изкопани в щатите Вирджиния Ню Йорк, Мичиган Илинойс, Тенеси, Аризона и Невада.

Невада е щатът, в който историята за войните на местното племе пают срещу червенокосите гиганти се трансформира от местен мит до научна реалност при разкопките на пещерите Лъвлок през 1924 г.
По едно време пещерата Лъвлок била позната като конска подкова заради вътрешността й с форма на буквата U. Пещерата се намира на около 32 км. южно от днешния град Лъвлок – Невада и е около около 12 метра дълбока и приблизително 18 метра широка. Това е много стара пещера и в праисторически времена е лежала под огромно вътрешно езеро с име Лахонтан, което покривало голяма част от западна Невада. Геолозите са определили че пещерата се е формирала от теченията на езерото.

Червенокосите гиганти 2Северноамериканското племе пают което е автохтонно за части от Невада, Юта и Аризона разказало на ранните бели заселници за битките на техните предци със свирепа раса от бели червенокоси гиганти. Според племето гигантите живеели там преди тях. Паютите наименували гигантите „Si-Te-Cah”, което буквално означава „ядящите папур”. Папура е водно растение, което гигантите използвали при направата на салове, за да избягат от продължителните атаки на племето пают.
Според паютите червенокосите гиганти достигали до 3,6 метра и били злобни и студени хора, които убивали и изяждали заловените членове на племето им. Те казали на ранните заселници, че след много години на войни с тях всички племена в околността накрая се обединили за да се избавят от гигантите.

Един ден, докато индианците преследвали вече малкото останали от червенокосия враг, отстъпващите гиганти намерили убежище в пещера. Племенните бойци настоявали врага да излезе и да се бие, но гигантите упорито отказвали да напуснат своето убежище. Ядосани от това, че не могат да победят своя враг с чест, племенните вождове и бойци напълнили входа към пещерата с клони и храсталаци и ги запалили за да принудят гигантите да излязат от пещерата. Тези, които излезли моментално били убити от стрелите на индианците. Гигантите, които останали в пещерата се задушили. По-късно едно земетресение, което разтърсило региона причинило срутването на входа към пещерата оставяйки само малко място през което да могат да влизат прилепи и да я направят свой дом.

Хиляди години по-късно пещерата била „преоткрита” и пълна с гуано (екскременти и останки) от прилепи. Разлагащото се гуано се превръща в селитра – основна съставка на барутната смес и била много ценна. Така през 1911 г. била създадена компания, която да добива гуано. Така били открити скелети и фосили. Гуаното било добивано почти 13 години преди археолозите да бъдат уведомени за откритията. За нещастие много от артефактите били случайно унищожени или просто изхвърлени.
Въпреки всичко, това което научните изследователи успели да извлекат било смайващо – над 10 000 артефакта били изкопани, включително мумифицирани останки на два червенокоси гиганта – единият женски – висок 2 метра, а другият мъжки – над 2,5 метра висок. Много от артефактите (но не и гигантите) могат да се видят в малкия исторически музей в Уинемука, Невада.

Червенокосите гиганти 3С прогреса на разкопките археолозите достигнали до неминуемото заключение, че мита на племето пают не е мит, а истина.
Онова, което ги довело до това заключение било откритието на много счупени стрели, които били изстреляни в пещерата, както и тъмен слой от изгорен материал, който се намирал под гуаното. Сред хилядите артефакти открити на това място е и това, което някои учени са убедени, че е календар: камък във форма на поничка с точно 365 зъба издълбани покрай външния му край и 52 съответстващи зъба от вътрешната страна.
Но това не е всичко относно червенокосите гиганти от Невада.
През февруари и юни 1931 г. два много големи скелета били открити в леглото на сухото езеро Хъмболд, близо до Лъвлок, Невада.
Единият от скелетите бил 2,6 метра висок и бил обвит в материал подобен на гума, както при египетските мумии, а другият бил почти 3 метра.

Откриването на царевицата

Царевица 1Имало едно време една голяма планина, наречена Постектепетел. Един ден боговете на дъжда видели как мравки мъкнат семена със себе си. Тогава започнали да размишляват: „Откъде ли са донесли семената тези животинки?” За да разберат, помолили една птица да открие това място. Птицата отишла и с човката си почукала на планината. Дочула, че отвътре планината е куха и видяла как мравките изнасят оттам семена. Върнала се и разказала всичко на боговете. Тогава боговете на дъжда рекли: „Трябва да разрушим тази планина, за да вземем семената.” Младите богове на дъжда, светкавицата, гърмът и вихърът започнали да удрят по планината, но не могли да я разрушат. Тогава изпратили баща си-добрият бог на олмеките Синтеотъл. Той ударил два пъти върху планината. Тя се наклонила и се разпаднала на три части. Тогава синовете му видели царевичните зърна във вътрешноста на планината, събрали бързо белите семена и ги посели-те били най- добрите. А жълтите полуобгорени от светкавиците зърна и черните били посети от Синтеотъл. Така човечеството се сдобило с царевица, а Синтеотъл станал един от главните богове в пантеона на американските индиански племена – богът на маиса. При това кръвожаден бог, изискващ жертвоприношения. Царевицата, и по-точно маисът, бил основната храна на древната цивилизация. Тя заменяла хляба и за маите, и за инките, и за ацтеките, и за много други известни и неизвестни индиански племена. Индианците я варели, пекли и дори правели от прашеца й напитки. Лекували болните, като ги обвивали с листата й, с тях строили жилищата си, а от стъблата правели стени и с тях топлели домовете си.

Царевица 2Известно е, че индианците поднасяли царевица като дар на европейските колонизатори, а древните маи я смятали за символ на живота и й се покланяли – тя била един от боговете им. Животът на маите се намирал в пряка зависимост от царевичната реколта. За да я отгледа, селянинът запалвал участък от джунглата и го засявал по най-примитивен начин. Когато земята се изтощавала, той отивал на друго място, тъй като маите не умеели да торят почвата.

Според една стара легенда, когато могъщите богове решили да поделят всичките богатства на земята между хората с различен цвят на кожата, първи дошли индианците и си избрали най-ценното според техните представи – яркожълтия царевичен мамул. Известно е че възрастта на намерените в индианските пещери на Ню Мексико зърна е минимум 5000 години. Това обаче били култивирани зърна, което означава, че „красавицата”  на полето се е появила още по-рано.

Царевица 3Колумб открил царевични посеви в Централна и Южна Америка. Френските и испанските пътешественици от XVI век също така отбелязали, че индианците отглеждат голямо количество царевица. Не отминали този факт и Ернан Кортес, който видял царевичните полета в Мексико, и испанският конкистадор Франциско Васкес де Коронадо, открил обширни царевични посеви на югозапад в Северна Америка. С откриването на американския континент царевицата се разпространила в Европа, проникнала в нейната култура и се превърнала в част от кулинарните традиции на някои страни. За първи път докарана през XVI век в Испания, след три десетилетия тя заела обширни площи, попаднала в Португалия, Италия, Франция, Китай, Индия…

Белите индианци

Безброй индиански легенди свидетелстват, че зараждането на всички големи цивилизации в Новия свят се дължи на дошли от Запад бели, брадати пришълци, донесли със себе си непознати до този момент знания и умения.

В няколко бразилски географски списания се появява сензационна новина, че една от многобройните напоследък експедиции, изследваща труднодостъпните джунгли в северозападната провинция Мату Гросу, е попаднала на следи от легендарния британски пътешественик от началото на века полковник Пърси Фосет, безследно изчезнал преди повече от седем десетилетия тъкмо в този район.

Фосет, чиито дневник, озаглавен „Недовършено пътешествие”, и днес е сред бестселърите за любителите на загадъчното и необяснимото, е бил твърдо убеден, че дълбоко в джунглите на Северозападна Бразилия живее тайнствено племе от бели индианци, рязко отличаващо се по своите антропологични белези и култура от околните индиански племена и избягващо контакти с тях. В дневника му се цитират няколко случая на нападения, извършени от „високи на ръст, белокожи диваци, с червеникави коси и сини очи” срещу опитващи се да проникнат в района на горното течение на река Тауман бразилски фермери и ловци. На свой ред, британският консул в Манаус съобщава на Фосет, че според местните индианци, странно племе от „бели хора, излизащи от скривалищата си само нощем и поради това наричани „прилепите”, действително обитава района на митичните златни мини, северозападно от река Диамантина в Мату Гросу”. Отправяйки се за пореден път в джуглите на тази част от Бразилия, полковник Фосет споменава пред близките си, че разполага с конкретни сведения за местоположението на легендарния „златен град” на „белите индианци”, известен още и като Ма Ноа. Въпреки увереността му в успешния резултат от експедицията обаче, само няколко седмици по-късно той изчезва безследно, заедно с всичките си спътници.

Впрочем британският авантюрист съвсем не е първият, повярвал в историята за „белите индианци”. Още Колумб записал в дневника си на 6 ноември 1492, че на един от островите в Карибско море, хората му са посрещнати от местните жители като „пратеници на белите богове, живеещи на звездите”. Безброй легенди на индианците от двете Америки разказват за това, как в дълбока древност край бреговете на континента се появили странни блестящи кораби, от които слезли синеоки и светлокоси хора, облечени в дрехи от груба черна материя и ръкавици. На челата си, повечето от тях, носели украшения с формата на змия. Според ацтеките и толтеките в Мексико, името на водача на „белите богове” било Кетцалкоатъл, инките го нарекли Кон-Тики Виракоча, сред индианците-чибча от Колумбия той е известен като Бочика, а сред маите в Централна Америка – като Кукулкан.

Ацтекските жреци дори „изчислили”, че белите богове напуснали страната им в годината „Ке Акатъл”, щели да се върнат пак в същата година, повтаряща се на всеки 52 години по нашия календар. По странно стечение на обстоятелствата, тъкмо в поредната година „Ке Акатъл” на брега на днешно Мексико слезли частите на испанския конкистадор Ернан Кортес, успял с нищожната си армия да завоюва огромната империя на Монтесума до голяма степен именно заради жизнеността на древната легенда. Впрочем, почти по същия начин от нея се възползвали и хората на Писаро, превръщайки в развалини могъщата държава на инките в Южна Америка. Показателно е, че инките се вдигнали срещу завоевателите, едва когато, нахлувайки в столицата Куско, испанците задигнали или унищожили и златните и мраморни статуи на „белите богове”, пазени в местните дворци и храмове като светини.

Остава въпросът, обаче, има ли нещо вярно в легендите за белите цивилизатори на Америка? Ако оставим настрана екстравагантните хипотези на хора като Ерик фон Деникен, обявил ги за „пришълци от Космоса”, струва си да се потърси обяснението, тръгвайки оттам, където съгласно легендите, вероятно през първите векове от новата ера е приключил дългият им път – на островите от Полинезийския архипелаг.

Повечето съвременни учени са единодушни, че днешните полинезийци са потомци на поне няколко различни раси. Още първите европейци, появили се по тези места, отбелязали наличието на представители на така наречения „арабо-семитски тип”, с прави носове, тънки устни и прави светли коси. Самите полинезийци ги наричали „уру-кеу” и ги смятали за преки потомци на древна светколокожа „раса на боговете”, първоначално заселила се на островите. На най-отдалечения от Полинезия и най-близко разположен до Америка остров Пасха и до днес се предават легенди за първите жители, пристигнали тук от неизвестна пустинна страна, разположена някъде на Изток, след като в продължение на 60 дни пътували през океана, следвайки Слънцето. Пак, според легендите, въпросната страна била известна също с многобройните си гробници. На запад от Пасха, в цялото огромно пространство до Югоизточна Азия няма нищо, съответстващо поне малко на това описание. За сметка на това обаче, на изток от острова се намират крайбрежните пустини на Перу, където действително през 20-те години били открити два огромни некропола в района на полуостров Паракас. Възрастта на повечето от мумиите в тях е около 2200 години, а в гробниците са намерени и остатъци от огромните салове, с които древните южноамерикански индианци са извършвали каботажни плавания, и които, както показала легендарната експедиция на Тур Хейердал със сала „Кон-Тики”, спокойно са могли да достигнат Полинезия. Сензациите обаче не свършват дотук. Още един от откривателите на древните гробници в Паракас – американският археолог Стюарт отбелязъл, че „повечето от погребаните в тях принадлежат към съвършено различна в расово отношение от местното население група от едри хора със светла кожа и нерядко – с руси коси”. Впрочем Франсиско Писаро, завоевателят на Перу, описва по същия начин членовете на управляващата кралска фамилия в империята на инките.

Нахлувайки в най-големия храм на индианската столица Куско, смаяните войници на Писаро се изправили пред огромна каменна статуя на върховния бог Кон-Тики Виракоча – бял мъж с къдрава брада и горда осанка, облечен в дълга туника. В началото испанците дори решили, че тя изобразява Свети Вартоломей, стигнал до Перу дълго преди тях и това за известно време спасило статуята от участта на останалите „езически” идоли, които били разрушени моментално. През 1553 испанският хронист Сиеса де Леон отбелязва, че Виракоча се появил в Перу от района на езерото Титикака, в днешна Боливия, сложил край на войните между местните племена и поставил основите на цивилизацията по тези земи.

Известно е, че именно край езерото Титикака са разположени развалините на древния мегалитен център Тиуанако, който местните жители също свързват с името на Виракоча. Според тях странното бяло племе, създало огромните сгради и храмове в Тиуанако, се появило от Север, а по-късно след неуспешна война с местните индианци се отправило на Запад и изчезнало в океана.

На север от инкската държава обаче, в планините на днешна Колумбия, се намирала държавата на племето чибча – още един загадъчен народ, достигнал високо културно равнище. Местните легенди също съдържат данни за „белия учител” Бочика, чието описание, съвпада с това на Виракоча, и който дошъл от Изток. На изток, т.е. във Венецуела индианците пък разказват историята за тайнственият светлокож вожд Суме, научил местните жители как да обработват земята и създал първите закони.

Пътят на „бялото племе” може ясно да се проследи географски и хронологически още по-на север – в Средна Америка. Легендите за брадатите богове, съществуват сред индианците „куна” в Панама, те са в основата на митологията на древномексиканските племена толтеки и ацтеки (именно „белият бог” Кетцалкоатъл поставя основите на двете най-могъщи местни цивилизации). Преди това обаче, неизвестните цивилизатори на Америка създават през ІІ-І в.пр.н.е. първите стъпаловидни пирамиди в градовете на маите Чичен Ица и Маяпа. Тук техният вожд е известен под името Кукулкан, а сред родствените на маите индианци киче от Гватемала, той фигурира като Кукумац в свещената им книга „Попол Вух”.

Изследователите на древните индиански легенди посочват, че най-старите подобни сведения датират от средата на първото хилядолетие преди новата ера и се съдържат в легендите на индианците, населяващи Западен Юкатан. В тях се говори за белия пратеник на боговете Вотан, произхождащ от страната Валум, разположена далеч на изток (т.е. отвъд Атлантика), който научил местните племена на основите на земеделието и създал първата йероглифна писменост.

През 1932 американският археолог Бенет открива по време на разкопки в Тиуанако статуетка от червен камък, изобразяваща Кон-Тики Виракоча като висок мъж с брада и дълга туника, украсена с изображения на рогати змии и пуми – символите на висшите божества в Мексико и Перу. На перуанското крайбрежие образът на Виракоча може да се открие върху керамиката и наскалните рисунки на местните племена чиму и мочика. Огромно количество подобни предмети са намерени в различни райони на Еквадор, Колумбия, Гватемала, Мексико и Салвадор. Прекалено широк е кръгът от източници, споменаващи разпространението в Новия свят на светлопигментирано население от „кавказоиден тип” (по определението на Тур Хейердал). Как то е успяло да запази расовия си тип по време на продължителната миграция от Мексико до Перу и Полинезия е само една от загадките. Впрочем, строгата ендогамия, т.е. браковете само вътре в етническата група, изглежда достатъчно правдоподобно обяснение, още повече, че се подкрепя и от индианските легенди. И все пак, кои са били „белите богове” на предколумбова Америка? Ясно е само, че не са пришълци от Космоса. Може би това са творците на древните мегалитни съоръжения в Европа? Или тайнствените „морски народи”, опустошили някога Египет и после отплували на запад към Гибралтар? А може би древните критяни или финикийци? Но, както се казва, това е вече друга тема…

Тютюнът

Насладата от тютюна трае дълго и вкусът му се усеща дори след като цигарата, пурата или лулата е изгасена. Това изкушение има и своя история. Някои историци твърдят, че китайците са измислили лулата и че там се е пушело векове преди Новата ера. Но това, което се е пушело в Азия, са билки и треви. Тютюнът се е отглеждал само в Централна и Южна Америка, преди пътешествието на Колумб. Счита се, че рожденото място на тютюна е също там, в Новия свят.

Не е известно от кого е открито растението и кога е започнало да се използва за пушене. Съществуват много индиански легенди, в които се говори за тютюна като дар от боговете. В някои от тях, като например легендите на индианците чероки, димът от тютюна можел дори да върне мъртвите към живот. Има също така легенди за споровете между царевицата и тютюна – кой от тях е по важен? В миналото лулите се правели от царевичен кочан, морска пяна и глина.

Първото, което е привлякло хората, бил ароматът на тютюневите листа, който се носел и от дима, когато се запалят. Всяка „дръпка“ била приятна и тогава хората захвърляли работата и храната, и сядали да попушат.

Има доказателства, че древните маи познавали пушенето. То било разпространено в Табаско (Мексико) и се използвало най-вече при религиозни церемонии. Между 3000 и 2000 години пр. Хр. културата на пушенето се разпространила на юг през Централна Америка и на някои от островите. По времето, по което римски императори като Антоний Пии издигали стени, с които да се предпазват от варварски нападения, маите вече пушели своите грубо свити цигари. Те нямали хартия и затова увивали тютюна в палмови листа или го натъпквали в бамбукови пръчки. Те дори започнали да увиват тютюн в тютюневи листа, което са и първите опити за направа на пура. Пушачи можели да се срещнат както в Бразилия, така и по течението на река Мисисипи.

Ацтеките също се научили да пушат и да взимат енфие. Тютюнът се дъвчел, ядял, пиел и втривал в тялото. Прочутият император на ацтеките Монтесума ІІ също имал навика ритуално да изпуши лула тютюн след хранене.

Идването на Колумб на остров Гуанахани довело до много промени. Островът бил прекръстен на Сан Салвадор, а пушенето предстояло да се качи на борда на неговите кораби и да обиколи света заедно с него. Двама моряци от екипажа на Колумб слезли на о-в Куба на разузнаване. Там те срещнали множество полуголи мъже и жени, които имали свитъци от „местно растение, чийто аромат вдишвали”. В същия този ден Родриго де Херес забързано си дръпнал от един свитък, който бил с дебелината на човешка ръка, и така той се превърнал в първият европеец-пушач.

Местното население на Куба познавало тютюна като „коиба“ и за тях той бил чудотворна билка, която е част от религиозни, политически и обществени церемонии. Обикновено тютюнът се отглеждал в малки ниви насред полета с маниока. Когато експедицията на Колумб се прибира в Испания, Родриго, който привикнал да пуши всеки ден, имал неблагоразумието да запали на публично място. Испанската инквизиция го хвърлила в затвора за три години, което го превърнало в първата жертва на забраната срещу тютюнопушенето.

През 1497 г. Романо Пане, свещеникът, който пътувал с Колумб и неговата втора експедиция, също говорел за пушенето. През 1512 г. Португалия станала първата европейска държава, която отглежда тютюн. В средата на ХVІ век енфие вече се продавало на пазара в Лисабон. Малко по-късно Джон Хоукинс, който прави няколко експедиции до Африка и до Карибите, забелязва индианския навик да се пуши тютюн. Вероятността той да го е донесъл в Англия е далеч по-голяма отколкото Уолтър Ралей, но последният изиграва голяма роля в популяризирането на пушенето в двора на Елизабет І и другите аристократи. Тютюнът, който пристигал в Испания, се превръщал в енфие и се наричал „Севилски прах“.
Първият известен англичанин, който се научил да пуши пури бил Джон Кокбър, който живял на бреговете на Хондурас.

Първи започнали да пушат морските капитани по улиците на Лондон, което удивлявало хората и много от тях се тълпели да гледат зрелището. Търговията с тютюн се разраствала, както и контрабандата с него. Главните центрове на незаконната търговия били кубинските градове Тринидад, Матансас, Баямо и др. Правели се както пури, така и пурети. С времето използването на енфие намаляло. Тютюнът, който се внасял, не бил много качествен, но пушенето се разраснало. Най-добри били пурите, които се правели в Куба и бизнесът процъфтявал.

Европейците, които  за първи път стъпили на Южноамериканския бряг, се учудили много като забелязали индианците да изпускат дим от завит на тръбичка лист, който държали в устата си. Както се оказало по-късно това били листа на тютюн. Пушенето в Европа се разпространило до голяма степен благодарение на Катерина Медичи. Тя започнала да използва тютюневи листа, за да намали главоболието си и скоро навикът да си вдъхва от тази билка бил възприет от целия двор. Нарекли я билката на кралица Медичи. Отначало изпробвали тютюна като лек за различни болести.

Родовото наименование (Nikotiana) води началото си от името на  Жак Нико, който отглеждал това растение и се лекувал с  него. А пренасянето на семената на тютюна в Европа става от френския ботаник Теве. Отначало чудната билка се използвала за „пречистване„ на главата, а по-късно се разпространило и пушенето на тютюневи листа. Това имало такова глямо разпространение,  че през 1624 г. Папа Урбан VІІІ анатемосал пушачите на тютюн. А руският цар Михаил Романов издал заповед пушачите да получават телесно наказание 60 тояги и ако не се поправят, да им се отреже носът. В Европа отначало пушели тютюн с лула или като пура, а пушенето на цигари се разпространило едва в началото на ХV век.
Интересно е, че най-ревностните пушачи са някои от жителите на Африканските страни. Прочутият Алберт Швайцер нарекъл Габон страната с хроническо отравяне с никотин. Той до края на живота си работил там сред прокажените. В Кения туземците от племето кавирондо понякога запалват по четири цигари едновременно, като слагат по една в ъгълчетата на устата си и в ноздрите си.

Африканците много държат на вида и качеството на лулите. Те ги изработват от дърво, рога на животни, от камък или глина.
У някои народи пушенето с лула е свързано с традиционна церемония, както например пушенето на известната лула на мира у североамериканските индианци.

Сега най-хубавите лули се правят от корените на Erica arburea (сем Ericaceae), или пирен – храст от Средиземноморието. За да се получи суровината за изработването им, корените се държат десет месеца на куп, покрити с влажно платно. След това се нарязват на малки кубчета и се варят в медни котли, а после се сушат. Процесът на сушене трае много дълго – от една до 60 години. Най-ценното дърво имат корените, които растат на скалиста почва, тъй че лулите от пирен в Сардиния се смятат за най-хубавите. Високото качество на дървесината от корените са свързани със съдържанието на някои неизгарящи соли на силициевата кисилина, които в пиреновия храст достигат до 17%.

Наркотичното действие на тютюна се дължи на алкалоида никотин. Това съединение се смята за едно от най-отровните. Доза от 0,05 г предизвиква смъртта на човека за по-малко от минута. По време на пушенето само незначителна част от никотина влиза в организма на човека, но при „заклетите” пушачи той предизвиква хронично отравяне.

Никотинът в цигарите предизвиква при по-голяма част от пушачите висока степен на зависимост. Смята се, че тя е силна, колкото тази, причинена от хероина. Това превръща тютюна в най-често употребявания и единствения напълно легален и свободно продаван наркотик.

Тайната на вечната любов

Има една древна легенда, в която се разказва за двама влюбени индианци, младеж и девойка. Веднъж те отишли при великия вожд на своето племе и му казали:

– Ние се обичаме! Искаме да ни дадеш своята благословия и да ни поучиш, какво трябва да направим, за да може нашата любов да трае вечно.

– Добре, – отвърнал им вождът. – Ще ви кажа, какво да правите. Но първо елате с мен горе в планината и ми донесете два орела, пък после ще видим.

Двамата млади тръгнали в различни посоки и всеки от тях донесъл по един орел. Когато отишли на върха на планината, вождът им казал:

– Вземете сега този шнур и завържете с него един за друг крачетата на орлите.

Послушали го влюбените и вързали краката на двете птици.

– Хайде сега, пуснете ги да летят!

Младежът и девойката подхвърлили нагоре към небето орлите, но птиците не успели да полетят, защото крачетата им били вързани. Те паднали на земята и започнали да се кълват една друга, за да се отърват от това, за което са вързани. Тогава старият индианец им казал:

– До тук добре, а сега скъсайте въжето…

Младите изпълнили и тази повеля, срязали връвта и отново хвърлили двата орела във въздуха. Този път птиците бързо се издигнали на високо, зареяли се няколко пъти в кръг и след това поели към заснежените върхове на близката планина. А мъдрият вожд казал:

– Ето, това е тайната на вечната любов и щастието заедно: ако сте завързани един за друг, вие никога няма да успеете да полетите. Можете да летите заедно, обаче не се връзвайте. Ако го направите, никога няма да изпитате щастие!…

Previous Older Entries