Легенда за появата на названието Чингис

Чингис ханЧингис хаган бил роден в годината на черния кон (1162 г.), на шестнадесетия ден на първия летен месец на по пладне. Говори се, че когато се появил на бял свят, в дясната си ръка стискал черен съсирек от кръв, голям колкото ашик.

Докато празнували раждането на детето, в стана довели татарския пленник Темуджин. И тъй като той бил заловен точно в този ден, нарекли новороденото Темуджин. Дали му това име и затова, защото го люлеели в желязна люлка (от temür ~ tömür – „желязо”).

Седмица по-късно, насред един морски остров в продължение на три дни върху един черен камък кацала черна птица и когато слънцето започвало да клони на запад, тя започвала да пее.

Йисугей Багатур, бащата на Чингис хаган, казал: „Тази птица предвещава нещо.” Разсякъл черния камък и вътре съгледал златен печат, който се издигал към небето. А след това камъкът като преди се затворил, птицата като преди зачирикала.

Отново разсякъл камъка и вътре съзрял сребърен печат, който тутакси паднал и потънал в морето. И пак камъкът се разтворил, а птицата зачуруликала.

Йисугей Багатур казал: „Появата на тази птица точно сега, когато се роди момчето, трябва да е някакво знамение.”

Още веднъж разсякъл камъка и съгледал в него печата Хасбу (нефритовия печат на династията Юан). Взел го и го обсипал с почести. Запалил худж (благовонни пръчици) и дзул (вид кандило) и докато стоял край него отново се появила черната птица, кацнала на димника (кръгъл отвор на покрива на юртата) и зачуруликала: „Чингис, чингис!” Песента на птицата била изтълкувана като знамение и затова започнали да наричат детето Чингис.

Advertisements

Раждането на хората

123В онова далечно време единственият обитател на земята било едно коварно чудовище. Съществувал също и Гбазо, Великият дух, но те живеели в два различни свята. Един ден те се срещнали и чудовището поискало да разкъса Гбазо. За щастие Великият дух успял бързо да се покатери на едно дърво. Когато стигнал до върха, той забелязал, че чудовището го е последвало и че е вече много близо до него.

— Искам да те изям — викало чудовището и въпреки големите си размери се приближавало все повече и повече. Гбазо се уплашил и решил да опита с хитрост да се отърве от неприятеля си. С един голям скок той се озовал отново на земята.

Чудовището видяло това, но му било необходимо много време, за да се спусне също на земята. Гбазо се възползвал от това и успял да отсече дървото с брадвичката си. Заедно с дървото паднало и чудовището, като останало затиснато под ствола му.

Великият дух ожаднял и отишъл да търси вода. Търсил, търсил, но не успял да открие дори и едно малко изворче. Най-сетне, след продължително ходене, той стигнал до морския бряг и се зарадвал, като видял необятната водна шир, тъй като вече можел да утоли жаждата си.

Приближил се до прибоя и поднесъл с шепа морска вода към устните си. Но като извикал силно, той я изплюл надалеч. Водата била солена и не можела да утоли жаждата му. Тъкмо се отдалечавал от морския бряг, когато се спънал в един камък, зарит в пясъка.

— Ох — извикал Гбазо, — защо ми причини болка? И без дори да дочака отговор, той решил да се разправи с този невъзпитан камък. Грабнал брадвичката си и тъкмо се канел да го разцепи на две, когато камъкът проговорил:

— Почакай, Велики дух. Искам да поговорим. Гбазо се спрял и му отвърнал грубо: — Какво искаш? — Ако си жаден, трябва да постъпиш по следния начин: върни се назад по стъпките си, вземи чудовището, което уби, и го изгори.

От него ще остане голяма купчина пепел. После ще се върнеш пак тук и ще филтрираш през пепелта морска вода. Гбазо го погледнал недоверчиво, но тъй като нямал друг изход, се върнал назад и сторил така, както го посъветвал камъкът.

Изгорил чудовището, изсипал пепелта в една кошница и прекарал през нея морска вода. И о чудо! Докато водата се прецеждала, капките, които изтичали от кошницата, се превръщали в хора.

Така се родило човечеството, което веднага се заело да изкопае кладенец, за да утоли жаждата на Гбазо. А докато Гбазо пиел вода, хората му казали:

— Ние ще останем с теб на брега на това море. Ти ни сътвори с чудотворната вода. Ти си нашият баща, а водата е нашата майка.

Язон изпълнява поръката на Еет

(Продължение 12)

Настъпила нощта. Като се облякъл в черни дрехи, Язон отишъл на брега на река Фазис и там в потайна доба се окъпал в бистрите й води. После изкопал дълбок трап и принесъл над него, както му била наредила Медея, жертва на Хеката. Щом като принесъл жертвата, земята се раздрусала и се появила великата Хеката с горящи факли в ръце. Страшни чудовища и бълващи огън дракони обкръжавали Хеката; около нея лаели и виели ужасни адски кучета. Нимфите от околността с висок крясък избягали, като видели Хеката. Ужас обхванал Язон, но като помнел думите на Медея, без да се обръща назад, той вървял към „Арго”, където го чакали другарите му.

Щом настъпило утрото, аргонавтите изпратили Теламон и Мелеагър при Еет да вземат драконови зъби. Еет им дал зъбите на убития от Кадъм дракон и започнал да се тъкми да отиде на Аресовата нива, за да види как Язон ще изпълни поръчението му. Еет облякъл своите доспехи, покрил главата си с шлем, блестящ като слънце, взел в ръце копието и щита си, които по тежест били само по силите на Херкулес, и се качил на колесницата си; колесницата управлявал син му Абсирт.

Аргонавтите също се стягали да отидат на Аресовата нива. Язон намазал копието, меча и щита си с вълшебния мехлем, а после и себе си намазал с него. Страшна сила усетил той тогава в цялото си тяло. Мускулите му станали сякаш челичени, тялото му станало като изковано от желязо. Когато аргонавтите пристигнали със своя бързоплувен „Арго” до Аресовата нива, Еет вече ги чакал, а около нивата, по склоновете на хълмовете, се тълпели колхидците. Язон слязъл на брега, блестящ като лъчезарна звезда със своите доспехи. Той тръгнал из нивата, намерил там железен плуг и меден хомот и като се закрил с щита си, отишъл да търси изпускащите огън бикове. Изведнъж двата бика изскочили от една пещера и с яростен рев се нахвърлили върху героя. От устата им излизали кълба огън. Прикрит с щита, героят ги чакал. Ето биковете връхлетели върху него и със страшна сила блъснали с рога Щита на героя. Никой не би издържал такъв удар, но Язон стоял непоклатим като скала. За втори, за трети път биковете се нахвърлят с рев върху него, вдигайки облаци прах. Язон хванал един след друг с могъщите си ръце биковете за рогата и ги довлякъл до плуга. Биковете се дърпали; те горели Язон с огън, но той останал невредим и яростните бикове не могли да се изтръгнат от ръцете му. С помощта на Кастор и Полидевк Язон ги впрегнал в плуга. Подкарвайки биковете с копието си, Язон изорал цялото Аресово поле и засял нивата с драконовите зъби. Като завършил, сеитбата Язон разпрегнал биковете, страшно креснал и ги ударил с копието. Биковете полетели като бесни и се скрили в дълбоката пещера. Първата половина от работата била свършена; сега трябвало да се чака кога ще израстат на нивата воините. Язон отишъл на брега на Фазис, гребнал с шлема си вода и утолил жаждата си. Но не можал да си отпочине. Ето че на нивата се показало от земята острието на копие, след него – второ, трето, четвърто и цялата нива се покрила сякаш с медна четина. Земята сякаш се размърдала и от нея се показали шлемове и глави на воини. Ето вече цялата нива се покрила с воини в блестящи доспехи. Като си спомнил думите на Медея, Язон грабнал грамаден камък; такъв камък не можел да бъде вдигнат и от четирима измежду най-силните герои, но Язон го вдигнал с една ръка и го запратил далеч всред тълпата родени от драконовите зъби воини. Хванали се за оръжието воините и между тях се започнала кървава битка. Язон се нахвърлил с меч върху воините, повалял ги един след друг и скоро цялата нива била покрита с убити воини – нито един от тях не останал жив; всички загинали от силната ръка на Язон. Цялата нива покрили те като отрязани с остър сърп класове, застилащи плодородна земя. Подвигът бил извършен. Изумен Еет гледал Язон, учудвайки се на свръх силата му. Страшно свъсил вежди царят, в очите му засвяткал гняв. Без да промълви нито дума, той полетял с колесницата си към града, мислейки само за едно – по какъв начин да погуби необикновения чужденец. А Язон, като се върнал на „Арго”, се отдал на почивка всред своите приятели, които славели големия му подвиг.

Следва продължение…

Скалният феномен „Момата“

На около километър от с.Широка лъка в Западните Родопи се издига красива скала, наподобяваща отдалеч на мома с хурка в ръка. Образуването й е свързано с ерозията на скалите и въздействието на външните земни сили, формирали уникалното образувание, за което местните жители сътворили прекрасна легенда.

Много години изминали от времето, когато озверели турски чалмалии шетали по нашите места. С насилие и жестокости те искали да потурчат българите и да им наложат мюсюлманската вяра. През ония тежки години за нашия народ в китното родопско селце Широка лъка живяла мома Калинка. Тя била от хубава, по хубава. Нейните вити черни плитки се спущали над раменете и стигали чак до петите. Бялото и лице било триж по бяло от снежните преспи на Карлък, а очите и блестели като бистрите води на смолянските езера. Всяка сутрин преди изгрев слънце Калинка ставала от сън, измивала бялото си лице със студена изворна вода и подкарвала стадото на паша. По цял ден тя вардела овчиците си и пеела песни. Послушното куче Карабаш лягало в краката на своята добра стопанка, премигвайки доволно. Заслушано в песента на овчарката в този момент стадото спирало да пасе. Дори малката рекичка, която минавала през селото, намалявала своя ход, за да послуша мелодичните родопски песни.

Една сутрин Калинка извела стадото и не се върнала вече в къщи. През тоя ден тя била най-весела и пъргава, пеела най хубавите песни. Овцете от време на време жално поблейвали и не искали да пасат. Карабаш също бил неспокоен. Той скимтял, въртял опашка и постоянно ближел краката на своята стопанка. Изведнъж кучето започнало силно да лае. Песента на овчарката секнала. Когато се обърнала, тя видяла по сипея десетина турци с червени, обвити в бяло чалми. Те бързо се спущали към нея. Калинка останала вцепенена. Не и идвало на ум какво да прави, как да се спаси, а турците били съвсем близо.

Когато дощли, те започнали разярено да викат, да крещят. Калинка разбрала, че ще бъде заловена, и се затичала да се хвърли от близката пропаст, но не успяла. Бедната девойка била обкръжена от развилнялата се банда. Малката рекичка започнала да бушува сърдито в коритото си, клоните на елите засвирили, стадото забляло. А някъде далеч по склоновете на усоите отеквали последните думи от песента на овчарката и лаят на Карадаш. Изправила стройната си като топола снага, Калинка се свърнала крачка назад, оправила дългата си коса и погледнала с насълзени очи спрялото се над нея облаче. Моминските уста тихо изрекли : „Облаче, превърни ме в камък”. След миг на мястото на стадото и Карабаш се появили дребни камъни, а където стояла красивата и родолюбива девойка, като стълб извисил снага камък. Той и до днес се нарича „Момата”.

Притча за големите и малките неща в живота

Професор по философия стоял пред студентите си, а на катедрата пред него имало няколко предмета.

Лекцията започнала, той взел голяма стъклена чаша и я напълнил догоре с големи камъни. Попитал студентите дали чашата е пълна.Те се съгласили.

Професорът взел кутия с речни камъчета и ги изсипал бавно в чашата с големите камъни. Камъчетата се наместили в свободното пространство между големите камъни. Професорът отново попитал студентите дали чашата е пълна. Студентите се засмяли и пак се съгласили.

Накрая професорът взел чаша с пясък и я изсипал в другата. Пясъкът естествено запълнил празното пространство в чашата.

– И така, – казал професорът – с това искам да разберете, че тази чаша е като вашия живот. Камъните са важните неща в живота – вашето семейство, партньорът, здравето, вашите деца. Тоест, неща, с които, дори и другото да липсва, вашият живот ще е пълен.

Речните камъчета са другите, по-маловажни неща, например, вашата работа, къща или кола.

Пясъкът символизира най-маловажните неща в живота. Ако сипете първо пясъка в чашата, не остава място за речните камъчета или големите камъни. Ако изразходвате цялата Ваша енергия за дребните неща в живота, не остава време за големите.

Насочете вниманието си към важните неща, отделяйте време за децата си, партньора, обръщайте внимание на здравето си. Ще остане и достатъчно време за работата, домакинството, партита.. Внимавайте първо за големите камъни, те са от значение. Останалото е само пясък!

Легенда за каменните гъби

Въглищарят Радуил имал четири дъщери – една от друга по-красиви. Живеели в крепостта Перперикон. Една слънчева утрин, нарамили ведрата и тръгнали за вода извън крепостните стени. Изведнъж, на хълма зад реката видели голяма орда от нашественици. Бегом се прибрали в крепостта. Започнала люта, но неравна битка. Хората хукнали да се спасяват кой къде завари. Много от мъжете били избити, а голяма част от жените – пленени. Сред тях били и дъщерите на Радуил.

Повели ги към водача на ордата, възседнал расов кон край близката река – да ги огледа и задели най-красивите за себе си, а останалите да продаде за робини. Щом го наближили, ярост обзела сърцата на девойките. Вкупом грабнали кой какво намери – дървета, камъни и започнали да замерят конника.

Изплашил се конят, изправил се на задните си крака и нищо неподозиращият ездач паднал на земята. Втурнали се четирите девойки към него и го разкъсали. След което потънали в близката гора.

Скоро най-близкият на водача – приятелят му Омур – се окопитил и хукнал да преследва момите. По заник слънце ги застигнал, замахнал с ятагана и отсякъл главата на първата от тях. Онемял! Щом докоснала земята, тя се превърнала мигом в каменна гъба. Замахнал и покосил другите две сестри. Същото се повторило. Изплашил се Омур, слезнал от коня, но преди да покоси главата на последното девойче, сама се превърнала в камък. Ужасен, скочил на коня и понечил да избяга, но при първата крачка се превърнал в черна скала. Хората и днес наричат самотната канара в близост до гъбите „Каратепе”.

Легенда за целувката

Родината на целувката е Древна Елада. Легендата за това сладострастно откритие е свързана с гръцката митология. Според тази легенда Целувкадис се родил в онази част на Гърция, която днес е известна под името Беотия. Един ден той нарамил торбичката си, взел овчарската си гега и се отправил на север. След дълго пътуване пристигнал в Тесалия. Там го наел богатия скотовъд Триядис, който имал много голямо стадо. Всеки ден Целувкадис изкарвал овцете в планината Пелион, пускал ги да пасат и им свирел със своя кавал. Триядис имал много красива дъщеря-Евридия. Понякога тя се скитала по планинските върхове и срещала Целувкадис. Разговаряли, докато слънцето залезе и сянката на стария Пелион легне чак до Егейско море и едва тогава връщали овцете у дома. Един ден Евридия намерила край планинска рекичка цветно камъче и започнала да го разглежда. Било колкото грахово зърно и имало грапави страни. Когато го въртяла насам натам, с учудване забелязала, че камъчето отразява всички цветове. „Дъгата,дъгата!”-извикала радостно тя и решила да го отнесе на Целувкадис. Но чула тропот на копита. Обърнала се и видяла онова същество за което се молела на боговете да не среща – великият Пан, бог с грубо, космато лице и рунтави кози крака. Евридия се разтреперила от страх. „Дай камъка.Искам го за една от горските ми нимфи!” – заповядал й Пан. „Не,ще го дам на Целувкадис!” -казала Евридия. „А кой е Целувкадис?” – попитал богът и приближил. Евридия побегнала. След минута била в прегръдките на любимия си. Целувкадис заговорил на бога с кротък глас, умолявал го да си отиде и му обещал двойна жертва на следващия празник. Пан сърдит се отдалечил. Евридия разказала на Целувкадис за камъка, който скрила в устата си. Прошепнала му да го вземе,но ръцете му били заети с прегръдката. Тогава момъкът се навел към нея, за да вземе камъчето по друг начин – с устни. Лицето му се приближило до това на момичето. Щом устните им се допрели, забравил каква била целта. Двамата се договорили да запазят своето „откритие” в тайна, но скоро Евридия споделила с приятелката си и в чест на любимия нарекла откритието Целувка. Скоро тайната се разпространила и стигнала чак до боговете. Целувкадис и Евридия се оженили и през целия си живот той не целунал друга. Техните имена са малко известни, но откритието им е познато навред. Благодарение на него всички услаждаме живота си, намаляваме скръбта, разпалваме страстта, забравяме омразата.