Гръцкият огън

Гръцки огънСпоред някои легенди, за първи път неизвестен вид огнехвъргачки са били използвани в древна Асирия, при обсадата на един град, намиращ се върху територията на днешен Ирак. Историците обаче твърдят, че първият достоверен случай за употреба на запалителна смес, „изстреляна” от специални тръби, е свързан с битката при Делия (424 г.пр.н.е.) в Древна Гърция. Тръбите са представлявали кух дървен ствол, а запалителната течност – смес между суров нефт, сяра и масло. Малко по-късно гърците създават и огнехвъргачка изстрелваща вече не запалителна смес а истински огън. Според схемите, стигнали до нас, за тази цел се използвало нещо като пещ с дървени въглища, в която с помощта на големи мехове се нагнетявал въздух и пламъкът, съпроводен от оглушителен шум, изригвал от специалния ствол, вероятно на не повече от 5-10 метра. Разстояние, което не е чак дотам безопасно, ако огънят е бил изстрелван срещу чужд кораб, непосредствено преди абордаж или ако са го използвали за подпалването на обсадните съоръжения на противника. Известно е, че с подобни огнеметни оръжия са били снабдени и някои римски кораби.

Що се отнася до истинския „гръцки огън”, той се появява едва през „тъмните векове”, т.е. в ранното Средновековие. Смята се, че е изобретен от един сирийски грък на име Калиник, принуден да избяга след арабското нашествие от родния си Баалбек. Според византийските източници, годината, в която Калиник създал страшното си оръжие, е 673. „Течният огън” се изхвърлял от специални сифони, като продължавал да гори и във вода.

Постепенно „гръцкият огън” се превърнал в истинско „абсолютно оръжие” в морските битки, защото скупчените един до друг дървени кораби са били идеалната цел за подобна запалителна смес. И византийските, и арабските историци са единодушни за смайващия ефект от употребата, отбелязвайки, че опитите да се гаси с вода само подхранвали пламъка и единственото спасение било за тази цел да се използва пясък.

Точната рецепта за изготвянето на „гръцкия огън” обаче, си остава загадка и до днес. Сред съставките обикновено изброяват нефт, различни видове дървесни масла и смоли, както и (задължително) някакъв секретен „компонент”. Според някои изследователи, „огънят” най-вероятно е представлявал смес от негасена вар и сяра, която се запалва при съприкосновение с вода, а също и от някакви смолисти „носители” като нефт или асфалт.

За първи път тръбите с „гръцки огън” били монтирани на византийските бойни кораби „дромони”, а после се превърнали в основно оръжие и на останалите морски съдове от флота на Империята. През 673, според византийския историк Теофан, арабският флот за първи път потеглил към Константинопол. Корабите презимували в Киликия, след което се насочили към столицата. Когато император Константин ІV разбрал за приближаването им, наредил да бъдат подготвени няколко огромни двупалубни „дромона”, снабдени с „гръцки огън”, както и други, натоварени с резервни тръби. Още при първия сблъсък византийците запалили два от най-големите кораби в арабския флот, а арабите били така потресени, че моментално потеглили обратно към Сирия.

Второ подобно нашествие арабите подготвят през 718, този път с два огромни флота. Единият дори успял да стовари десант в Тракия (който обаче бил напълно унищожен от армията на българския владетел Тервел), но по-късно и двата били разгромени напълно от въоръжените с огнепръскачки византийски кораби.

Гръцки огън 2По-всичко изглежда сифоните, изхвърлящи „гръцкия огън”, били направени от бронз. Как точно са изтрелвали тайнствената смес обаче, си остава загадка. Вероятното разстояние на обстрела е било около 25-30 м., т.е. напълно достатъчно да попречи на вражеските кораби да се сражават пълноценно. Така, въпреки съкрушителните поражения, претърпени от византийците срещу арабите в Сирия и Мала Азия, Константинопол и континентална Гърция останали недостъпни за арабските бойци. Впрочем, Империята успешно използвала страшното си оръжие и срещу други враждебни флотилии. В частност, през 941, с негова помощ, напълно бил унищожен флотът на руския княз Игор, появил се край Константинопол.

Една от многото загадки, свързана с това, може би най-страшно, оръжие на древността, е, защо византийците не са могли да защитят с негова помощ столицата от обсаждащите я кръстоносци, а по-късно и от турците? Между другото, от ХІІ век нататък съобщенията за използването на „гръцкия огън” съвсем изчезват, или са очевидно недостоверни. Едно от обясненията е, че тайната е била известна на съвсем тесен кръг от посветени, които са загинали в династичните междуособици по онова време. А може би, загубвайки достъп до нефтените находища около Каспийско море, Империята е загубила и необходимите суровини за изготвянето на „гръцкия огън”? Кой знае?

 

Advertisements

Предсказанието на Морган Робъртсън

Морган РобъртсънМорган Робъртсън бил слабоизвестен английски журналист и фантаст. През 1898 г., след като никой не пожелал да публикува романите му, изпълнени с космически гущери и динозаври, той решил да смени мястото на действието си в новото си произведение наречено Futility (в българската литература го превеждат като „Напразно”, „Безсмислено” или „Безсилие”, а дори и като „Гибелта на Титан”), като за сцена избрал Северния Атлантик. Главният герой на романа – суперголемият и суперлуксозен лайнер „Титан” тръгнал на първото си плаване от Англия за САЩ с милионерите на стария и новия свят. По време на плаването си в една студена априлска нощ „Титан” с пълна скорост се врязъл в айсберг и потънал. На борда нямало достатъчно спасителни лодки и по-голямата част от около 2000-те му пътници загинала.

Излишно е да се споменава, че фабулата никак не разчувствала британските души и  години наред романът трупал пласт след пласт прах върху кориците си. Но след 14 г. донесъл на своя автор място в първата колона на авторитетния „Таймс”. През април 1912 г. катастрофирал и потънал презокеанският кораб „Титаник”. Англичаните не могли да повярват – съвпаденията им дошли в повече. А и само един бърз поглед показвал каквъв зъл гений се оказал Робъртсън: потъналият в романа кораб се казвал „Титан”, реалният – „Титаник”. И двата кораба имат по 4 комина и по 3 винта. „Титан” е дълъг 260 метра, а „Титаник” – 269 метра. Измисленият имал водоизместване 70 000 тона, а истинският 66 000 тона, Робъртсъновият имал мощност 50 000 конски сили, срещу 55 000 конски сили на този на „Уайт стар лайн”. Скоростите на двата парахода съвпадали – 25 възла. Да не говорим, че и двата лайнера пътували през април, в студено време, с пълна скорост, блъснали се в айсберг през нощта и потънали. На борда им се возели много хора от висшето общество и лодките така и не достигнали за над 2000-те им пътника.

ТитаникДо злополучния „зъл гений” завалели стотици гневни и отчаяни писма на близки и роднини на загиналите, а романът му станал проклет, макар че той го преиздал. Злият гений починал не много след това – на 24.03.1915 г. е намерен мъртъв в хотела си в Атлантик сити.

Дали Морган Робъртсън е имал видение „свише” или всичко това е просто съвпадение? Каквато и да е истината, само едно е напълно сигурно – писателят с точност е описал в книгата си детайлите около потъването на „Титаник” и по този начин е предсказал една от най – големите катастрофи по онова време.

Цената на спокойствието

Цената на спокойствиетоЕдин султан заедно с любимия си слуга се отправил на морско пътешествие. Слугата, който никога дотогава не се бил впускал в плаване по море и още повече, като дете на земята, никога не бил виждал морски простори, седейки в трюма, виел, жалвал се, треперел и плачел през цялото време. Екипажът се отнасял добре с него, опитвали се да го успокоят. Но думите на съчувствие стигали само до ушите му, но не и до сърцето му, измъчено от страх. Владетелят едва понасял виковете на слугата си, те му убивали цялото удоволствие от пътуването. Тогава пред него се явил мъдрият хаким, неговият придворен лекар: „Господарю, ако позволите, аз ще се опитам да успокоя слугата.” Султанът се съгласил с радост. Тогава лекарят заповядал на моряците да изхвърлят слугата през борда. Те охотно изпълнили заповедта, благодарение на която щели да се отърват от нестихващите крясъци. След първия шок слугата успял, пляскайки с ръце и крака и плюейки вода, да изплува и да се вкопчи в стената на кораба и започнал да моли да го качат обратно. Извадили го от водата и той тихичко седнал в един ъгъл. Повече нито една жалба не се отронила от устата му.
Султанът бил изумен и попитал лекаря:”Каква мъдрост се криеше в тази постъпка?” Лекарят отвърнал: „Твоят слуга никога досега не беше опитвал вкуса на морската сол. Не знаеше каква опасност може да представлява водата. И затова той нямаше откъде да знае и какво щастие е да почувстваш дъските на кораба под краката си.”

Цената на спокойствието и самообладанието познаваме само тогава, когато поне един път сме погледнали опасността право в очите.

Смъртта на Язон

(Продължение 16)

Язон и ГлавкаСлед убийството на Пелий изгонените от Йолк Язон и Медея отишли да живеят при цар Креонт в Коринт. Медея родила двама синове. Язон и Медея би трябвало да бъдат щастливи дори в чужбина. Но съдбата не отредила щастие нито на Язон, нито на Медея. Запленен от красотата на Креонтовата дъщеря Главка, Язон изменил на клетвите, дадени в Колхида на Медея още по времето, когато получил вълшебния мехлем; изменил той на онази, с чиято помощ извършил големия подвиг. Язон решил да се ожени за Главка и цар Креонт се съгласил да даде дъщеря си за жена на знаменития герой.

Когато Медея научила, че Язон й изменя, обезло я отчаяние. Тя, както и по-рано, обичала Язон. Сякаш превърната в бездушен камък седяла Медея, потопена в скръб. Нито ядяла, нито пиела, нито слушала утешителни думи. Постепенно бесен гняв я овладявал. Нейният неукротим дух не можел да се успокои. Нима можела да понесе тя, дъщерята на колхидския цар, син на лъчезарния Хелиос, да възтържествуват над нея враговете й, да се гаврят с нея! Не, Медея била страшна в гнева си; нейното отмъщение трябвало да бъде ужасно по своята жестокост. Медея щяла отмъсти и на Язон, и на Главка, и на баща й Креонт!

Медея решава съдбата на ЯзонВ бесния си гняв Медея кълняла всички. Тя проклинала децата си, проклинала и Язон. Медея страдала и молила боговете да отнемат изведнъж живота й с един удар на светкавица. Какво друго освен жажда за отмъщение било останало в живота й? Медея призовавала смъртта; това щял да бъде краят на нейните мъки; смъртта щяла да я освободи от скръбта. Защо Язон бил постъпил тъй жестоко с нея, която го спасила; помогнала му, като приспала дракона, да придобие златното руно; която, за да го спаси, примамила в засада брата си и която заради Язон убила Пелий? Медея призовавала Зевс и богинята на правосъдието Темида да бъдат свидетели на това, как несправедливо бил постъпил с нея Язон. Все по-непоколебимо и по-непоколебимо ставало решението на Медея да отмъсти на Язон.

Но ето че дошъл Креонт. Той заявил на Медея, че тя трябвала незабавно да напусне Коринт. Креонт се страхувал от нея. Той знаел колко страшна е тя в гнева си; знаел колко могъщи са нейните магии: та тя можела да погуби и дъщеря му, и самия него.

А Медея, за да спечели време за отмъщението, си дала вид, че се подчинява на Креонт, че признава правото му да я изгони, но го помолила само за едно – да й разреши да остане само още един ден в Коринт. Креонт се съгласил, без да подозира, че с това сам се обрича на гибел. Той заплашил Медея, че ако лъчите на изгряващото слънце я заварят в Коринт, щял да  накаже със смърт и нея, и синовете й. Медея знаела, че няма защо да се бои от смъртно наказание. Креонт щял да загине преди нея, не току-тъй се е клела тя на бледоликата богиня Селена и на своята покровителка Хеката, че ще погуби враговете си. Не, не тя, а те нямали да избегнат смъртното наказание.

Напразно Язон уверявал Медея, че за нейното добро и за доброто на децата той се жени за Главка; че неговите синове ще намерят подкрепа в своите бъдещи братя, ако боговете му изпратят деца от новия брак. Медея не можела да повярва, че думите на Язон са искрени; тя го упреквала в измяна и го заплашвала с гнева на боговете; не искала да го слуша. Сега Язон, когото някога така е обичала, заради когото е забравила баща, майка, брат и родина, й е омразен. Язон си отишъл разгневен, а подир него се носели подигравките и заканите на Медея.

Медея и децата йВ това време пристигнал в Коринт на път от Делфи за Троизена атинският цар Егей. Той дружелюбно поздравил Медея и я попитал защо е така опечалена. Медея му разказала за своето нещастие и го помолила да даде на нея, прокудената и забравена от мъжа си, убежище в Атина. Тя обещала на Егей, че ще му помогне със своите магии; обещала му, че той ще има многобройно потомство, че няма да остане бездетен, както дотогава, стига само да й даде подслон. Егей се заклел, че ще приюти Медея. Заклел се в богинята на земята Гея, в Хелиос, Медеиния дядо, във всички богове на Олимп, че няма да я предаде на враговете й. Само едно единствено условие поставил: тя трябвала да дойде в Атина сама, без негова помощ, тъй като Егей не искал да се скара с царя на Коринт.

След като си осигурила убежище, Медея пристъпила към изпълнението на замисленото отмъщение. Тя решила не само да погуби Креонт и дъщеря му Главка, но и да убие децата си, деца на Язон. Тя изпратила прислужничката си да повика Язон. Пред него Медея се показала покорна; тя си дала вид, че се е помирила със съдбата си и с решението на Язон, и го помолила само за едно – да убеди Кренот синовете й да останат в Коринт. Дошли и децата. Като ги видяла, Медея заплакала, прегърнала ги, целунала синовете си; тя ги обичала, но жаждата й за отмъщение била по-силна от любовта към децата.

Под предлог, че се стреми да склони Главка да остави децата й в новия дом на Язон, Медея й изпратила като  подарък скъпоценна дреха и златен венец. Този именно подарък носел със себе си гибел. Щом Главка облякла дрехата и сложила на глава венеца, отровата, с която били напоени те, проникнала в тялото й; венецът стегнал главата й като меден обръч, дрехата горяла като огън тялото й. Главка умряла в страшни мъки. Притичал й се на помощ баща й: той прегърнал нещастната си дъщеря, но дрехата прилепнала и към него. Той се стараел да отдели тази дреха от тялото си, но с нея заедно откъснал и парчета месо. И Креонт загинал от подаръка на Медея.

Медея и колесницатаЗастанала до своя дворец, Медея тържествуваща чула, че Креонт и Главка са загинали; но тяхната гибел не е утолила жаждата й за мъст: защото тя е решила да убие и своите деца, за да накара Язон още по-силно да страда. Сега и друго обстоятелство подтиква Медея да се реши на това убийство – тя знае каква участ застрашава синовете й, когато роднините на Креонт ще им отмъщават за престъпленията на майка им. Набързо Медея отишла в двореца и тозчас се чуват оттам виковете и стенанията на нейните синове. Родната им майка ги е убила. А Язон, когато Креонт и дъщеря му Главка загинали от ръката на жена му Медея, страхувайки се, че родствениците на Креонт за отмъщение ще погубят синовете му, бърза да се прибере в двореца си. Но вратата, която водела в двореца, била затворена. Язон искал да я разбие. Изведнъж във въздуха се появила Медея на изпратената й от бог Хелиос колесница, запрегната с дракони; в краката й лежали убитите от нея синове. Язон изпаднал в ужас. Той молел Медея да му остави поне телата на неговите синове, за да може да ги погребе. Но и това утешение не му дала Медея и бързо изчезнала с чудесната колесница. Безрадостен бил целият по-нататъшен живот на Язон. Никъде той не можел да остане задълго. Веднъж той минавал през Истъм, покрай мястото, където стоял изтегленият на брега кораб „Арго”, посветен от аргонавтите на бога на морето Посейдон. Умореният Язон полегнал да си почине на сянка под кърмата на кораба и заспал. Когато Язон спокойно спял, кърмата на изгнилия вече кораб се сринала и затрупала със своите отломъци спящия Язон.

Край!

Завръщането на аргонавтите

(Продължение 14)

Когато „Арго“ излязъл в открито море, задухал попътен вятър. Героите опънали платната на кораба и той бързо се понесъл по вълните на Евксинския Понт. Три дни плавали героите. Най-сетне в далечината се показали бреговете на Скития. Аргонавтите решили да плават нагоре по течението на Истър, за да се спуснат после по един от неговите ръкави в Адриатическо море. Когато аргонавтите доплавали до устието на Истър, видели, че цялото устие и всичките острови са заети от войската на колхидците, които дошли тук с корабите си по най-късия път. Като видели многобройната войска на колхидците, героите се убедили, че не ще могат да я победят; те били твърде малко, за да се решат на бой с хилядите отлично въоръжени войнствени колхидци. Аргонавтите решили да прибягнат до хитрост. Те влезли в преговори с предводителя на неприятелската войска Абсирт и му обещали да затворят Медея в един храм и да я предадат, ако царят на съседния град реши, че Медея трябва да се върне в Колхида, а златното руно трябвало да остане у аргонавтите, тъй като Язон изпълнил точно подвига, за който Еет обещал да му предаде руното. Но всички тези преговори се водели само за да се спечели време. Медея пък обещала на Язон да примами Абсирт в храма, намиращ се на един от островите.

Язон изпратил на Абсирт уж от името на Медея богати дарове и заповядал на пратениците си да го помолят да дойде в уединения храм, за да се види там с Медея. Абсирт отишъл в храма, но щом се показал на вратата, върху него се нахвърлил с изваден меч Язон и Абсирт паднал на земята смъртно ранен. Ужасно злодеяние извършили Язон и Медея: убили един невъоръжен човек, Абсирт, и то в храм. Като нарязал тялото на Абсирт на парчета, Язон го хвърлил във вълните на Истър. Колхидците изпаднали в ужас; те се впуснали да събират частите от тялото на своя предводител, а аргонавтите бързо потеглили, нагоре по течението на Истър.

Дълго плавали аргонавтите; най-после по ръкава на Истър се спуснали в Адриатическо море, към бреговете на Илирия. Там ги изненадала ужасна буря. Покрити с пяна вълни се издигали като планини. Ветровете, сякаш откъснали се от веригите си, вилнеели по морето и разкъсвали платното на „Арго“. Корабът стенел под напора на вълните, бордовете му се огъвали, веслата се чупели в ръцете на могъщите гребци. Вълните носели „Арго“ като тресчица. Гибел застрашавала аргонавтите. Тогава откъм кърмата се чул глас. Той идвал от вграденото в кърмата на кораба парче от свещения дъб, който растял в Додона. Гласът заповядал на аргонавтите да отидат при магьосницата Кирка, за да очисти тя Язон и Медея от осквернилото ги убийство на Абсирт. Щом аргонавтите насочили „Арго“ на север, бурята стихнала и те разбрали, че това е волята на боговете.

По река Еридан и после по Родан аргонавтите се спуснали в Тиренско море и дълго плавали по него, докато най-сетне стигнали до вълшебния остров на Кирка, сестра на Еет. Кирка очистила Медея и Язон от замърсяването им с убийство. Тя принесла жертва на Зевс, който очиствал от замърсяване с убийство, обляла ръцете на Язон с жертвена кръв и заклела при олтара Ериниите да не преследват със своя гняв убийците. Кирка не отказала и на Медея да я очисти от страшното злодеяние, тъй като по блясъка на очите и магьосницата разбрала, че Медея, както и тя самата, произлиза от рода на бога на слънцето Хелиос.

Аргонавтите продължили плаването си. Още много опасности имало да преодолеят те. Проплавали между Сцила и Харибда, където щели сигурно да загинат, ако не им била помогнала великата Зевсова жена Хера. Проплавали и покрай острова на сирените и чували тяхното примамващо пеене, което с непреодолима сила ги влечало към гибел. Но певецът Орфей дръпнал струните на златната си китара и неговата песен се оказала по-силна от магията на песните на сирените. След това аргонавтите стигнали до Планктите — тесен пролив, над който като свод се склопвали грамадни скали. Морето се блъскало между скалите, вълни се мятали под свода в страшен водовъртеж, издигайки се от време на време до самия връх на свода. Даже гълъбите, които носели на Зевс амброзия, не пролетявали невредими под тоя свод и всеки ден загивал по един от тях. Но и тук помогнала на аргонавтите Хера: тя помолила Амфитрита да укроти вълните край Планктите и аргонавтите минали през тях, без да пострадат.

След дълго плаване аргонавтите стигнали до острова на феакийците. Там радушно ги приел цар Алкиной. Аргонавтите можели да си починат след опасностите от пътуването, но не прекарали още и един ден при феакийците, когато край острова се появила флотата на колхидците, които поискали да им бъде предадена Медея. Щял да се започне кървав бой, ако Алкиной не възпрял враговете. Той отсъдил, че Медея трябва да бъде предадена на колхидците, ако не е жена на Язон. През нощта Алкиноевата жена Арета изпратила вестоносец при Язон, за да му съобщи решението на Алкиной. Същата нощ Язон и Медея извършили сватбените обреди и на другия ден Язон дал пред събралите се феакийци и колхидци тържествена клетва, че Медея му е жена. Тогава Алкиной отсъдил, че Медея трябва да остане при мъжа си, и на колхидците не останало нищо друго, освен да се върнат при Еет без Медея.

Като си отпочинали при гостоприемните феакийци, аргонавтите си заминали. Дълго плавали те благополучно. Ето в синята морска далечина се мярнали вече бреговете на Пелопонес. Изведнъж се извил страшен вихър и отвлякъл „Арго“ далеч в морето. Дълго носил вихърът кораба по безбрежното море и най-сетне го изхвърлил на пустинен бряг. „Арго“ затънал дълбоко в тинята на залива, който цял бил покрит с водорасли. Отчаяние обхванало аргонавтите. Кормчията Линкей с наведена глава седял на кърмата, загубил надежда, че ще се завърнат в Гърция. Аргонавтите печални бродели по брега, сякаш загубили всички сили, цялото си мъжество. Всички виждали пред себе си гибел. На помощ на Язон дошли нимфите. Те му открили, че „Арго“ е бил отнесен от вихъра до Либия и че аргонавтите трябва да пренесат кораба си през Либийската пустиня, като го извлекат от тинята тогава, когато Амфитрита изпрегне конете от своята колесница. Но кога именно Амфитрита изпряга от колесницата конете си? Това аргонавтите не знаели. Изведнъж те видели как от морето изтичал снежнобял кон и бързо се понесъл през пустинята. Аргонавтите разбрали, че това е кон на Амфитрита. Вдигнали аргонавтите „Арго“ на рамене и дванадесет дни го носили през пустинята, изнемогвайки от жега и жажда. Най-после стигнали до страната на Хесперидите. Там Хесперидите им посочили кладенеца, който Херакъл бил издълбал в скалата. Героите утолили жаждата си, запасили се с вода и потеглили на път за родината си. Но аргонавтите никак не можели да намерят изход към море. Те се намирали не в морето, а в езерото на Тритон. По съвета на Орфей аргонавтите посветили на бога на езерото един триножник. Пред тях се появил хубав младеж. Той подал на героя Евфем буца пръст като знак за гостоприемство и посочил на аргонавтите изхода към морето. Аргонавтите принесли в жертва един овен. Пред „Арго“ застанал сам бог Тритон и извел кораба покрай бели скали през един водовъртеж на открито море. От езерото на Тритон аргонавтите доплавали до остров Крит и искали да се запасят там с вода за по-нататъшното си плаване. Но медният исполин Талос, подарен на Минос лично от гръмовержеца Зевс, не ги допуснал дори до бреговете на Крит. Талос охранявал Миносовите владения, като обикалял целия остров. Медея обаче приспала Талос със своите магии, той се свлякъл на земята и медният гвоздей, който затварял единствената жила, по която течала кръвта на Талос, паднал. Плиснала по земята кръвта на Талос, подобна на разтопено олово, и исполинът умрял. Аргонавтите можели сега безпрепятствено да слязат на брега и да се запасят с вода.

По пътя от Крит за Гърция героят Евфем изтървал в морето буцата пръст, която му бил дал Тритон, и от тая буца се образувал остров, който аргонавтите нарекли Калиста. На този остров по-късно се заселили потомци на Евфем и той започнал да се нарича Тера.

След това буря изненадала аргонавтите в морето. Тя се разразила през една тъмна нощ. Аргонавтите се опасявали, че всеки миг може да се натъкнат на подводна скала или да се разбият о каменистия бряг. Изведнъж с ярка светлина блеснала над морето златна стрела и осветила всичко наоколо. След нея блеснала втора, трета. Бог Аполон осветявал със своите стрели пътя на аргонавтите. Те спрели край остров Анафа и престояли там, докато минала бурята. Най-сетне бурята утихнала, укротили се морските вълни и задухал попътен вятър. „Арго“ спокойно заплувал по морската синева. Аргонавтите не срещали вече опасности по пътя си и скоро пристигнали в жадуваното пристанище на Йолк.

Когато аргонавтите пристигнали в Йолк, те принесли щедра жертва на боговете, които им помагали през време на опасното плаване. Всички в Йолк тържествували и празнували завръщането на аргонавтите; всички славели големите герои и техния вожд Язон, който придобил златното руно.

Следва продължение…

Легенди за Свети Никола

Никулден се празнува на 6 декември и е посветен на Свети Николай Мирликийски. Понеже това е един от най-известните празници, свързан с имен ден го празнуват всички в България.

Основното ястие за Никулден е рибата и то най-вече шарана. Пълнен шаран с орехи или ориз полято с много вино е гаранция за добро настроение и много веселие.

Още в детството си Св.Николай е бил пример на добродетелност и аскетизъм. През целия си живот се отказва от материалните облаги и ги раздава на бедните. След избирането му за епископ на Мира, в Югозападна Мала Азия, добродетелните му дела непрекъснато се множат. По време на пътуването му до Божи гроб силна буря застига кораба и убива един от моряците. С кротка и искрена молитва към Бога Свети Николай успокоил морето и възкресил убития моряк.

Друго предание раказва, че Свети Николай спасил една пробита лодка от потъване като запушил дупката с шаран.

Популярни са и други добродетелни дела на светеца. Например, когато един богаташ с три дъщери се разорил и решил да продаде децата си като робини, светията тайно му подхвърлил три кесии със злато и така спасил момичетата от ужасна участ. Той откупувал и други хора от робство. Своята най-известна добрина Николай Чудотворец извършил в родния си град Петра. Един заможен и почитан гражданин ненадейно се разорил и не можел да омъжи трите си дъщери. Св. Николай още същата нощ подхвърлил през прозореца на бедняка голяма кесия със злато. Като се събудил на сутринта, бащата не могъл да повярва на очите си – насред стаята блестели жълтици. Скоро омъжил най-голямата си дъщеря за добър момък. Подир време Св. Николай подхвърлил още една кесия в дома на разорения и така била задомена и втората щерка. „Милостиви Боже, замолил се благодарният баща, покажи ми тоя благодетел!” Скоро желанието му било изпълнено. Една тъмна нощ беднякът дочул как някой отваря прозореца и през него за трети път влетяла пълна със злато кесия. Стопанинът скочил, затичал след непознатия и когато го настигнал, познал Св. Николай. Коленичил пред него и казал: „Ако не беше те пратил Господ да ни спасиш, аз щях да стана просяк или крадец. Благодаря ти, че ме запази от грях!” По-късно разореният човек станал рибар и при всяка хваната риба, целувайки я, казвал: „На Свети Николай Чудотворец!” Оттогава, на 6 декември рибата е основно и предпочитано ястие, символизиращо силата и добротата.

Поверието казва, че когато се прави нова лодка, в нея трябва да се вгради икона на Св.Николай. Вярва се, че тя пази лодката от бурите и ветровете. С иконата на светеца жените на рибарите излизали по време на морска буря на брега и я потапяли до три пъти във водата като заклинание да се върнат мъжете им живи и здрави. В миналото и рибарите не излизали в морето без молитва пред иконата на Св.Николай за неговото застъпничество. С името на Свети Николай е свързано възникването на с. Черноморец. Допреди няколко десетилетия селото носеше името Свети Никола, прието от основателите му заради донесена от морето икона с лика на Чудотвореца. Легенда разказва и за възникването на манастир край с. Емона. Според нея, веднъж, както се разхождал по Стара планина, светецът бил подгонен от турска потеря. Той хукнал към морето да дири спасение, а земята пред него растяла и се вдавала все по-навътре в морето. Там, където спрял, след време местните богомолци издигнали манастир с неговото име – като крепост срещу нашествениците.

Вариант на тази легенда е познат и по северното Черноморие и разказва за появата на нос Калиакра и на намиращия се на север от него нос Свети Никола. Според народния култ към Св.Никола, той се явява още и като семеен и родов покровител, като пазител на дома, имота, стоката, рода.

Съществува мит, който разказва за подялбата на света. При тази делба на свети Никола се паднали моретата, реките, езерата и затова е провъзгласен за господар на целия подводен свят, както и на морските ветрове. Свети Никола е този, който разлюлява и спира морските ветрове, ходи по моретата, спасява кораби в беда. Светецът е покровител на моряците и рибарите. Празникът е в чест на морската стихия. В жертва се принася риба с люспи, най-вече шаран, защото той е слуга на светеца. Голата риба без люспи предвещава бедност. Люспите се почистват внимателно, така че да не падат на земята. Ако някоя люспа все пак падне, тя не трябва да се настъпва, защото който я настъпи, няма да се радва на добро здраве през годината. Костите на рибата пък се събират и изгарят, както кокалите на гергьовското агне, закопават се в земята или се пускат във вода. Свети Никола е покровител не само на тези, които са кръстени на името му, той е личен и семеен покровител. На този празник се канят роднини, кумове и съседи и се освещава голяма трапеза, която завършва с песни и веселба. На Никулден се правят предсказания за времето и бъдещата реколта. Освен за покровител на моряците свети Никола се смята и за закрилник на семейството и рода, пазител на дома, имота и стоката. За свой патрон го почитат търговци, кираджии, воденичари, ловджии, банкери.

Язон взима Златното руно

(Продължение 13)

След като се върнал в двореца, Еет свикал на съвещание най-знатните жители на Колхида. До късно след полунощ царят се съветвал с тях как да погуби аргонавтите. Еет се досещал, че само с помощта на Медея Язон е можал да извърши подвига. Медея чувствувала, че голяма опасност застрашава и нея, и Язон. Тя но могла да намери покой в своите разкошни чертози. Сънят бягал от очите й. Затова станала през нощта от леглото си и тихо напуснала двореца на Еет. По пътеки, познати единствено на нея, тя отишла на брега на Фазис, на мястото, където пламтял буен огън, накладен от аргонавтите. Като дошла при огъня, тя повикала Язон и по-малкия син на Фрикс, Фронтис. Медея казала на Язон какви лоши предчувствия я тревожат и го убедила незабавно да тръгне с нея за руното.

Язон облякъл, своите доспехи и отишъл в свещената гора на Арес. Всичко наоколо било обвито в мрак, само в гората святкало със златен блясък руното, което висяло на свещеното дърво. Когато Медея и Язон навлезли в гората, срещу тях се изправил страшен дракон, изригвайки пламък. Медея призовала могъщия бог на съня Хипнос. Тя шепнела страшни заклинания и леела по земята накис от вълшебни отровни билки. Драконът се строполил на земята, още веднъж повдигнал отмаляла глава, но Медея го попръскала със сънотворен накис от билки;
голямата му уста се затворила, святкащите като огън очи се склопили и, обхванат от сън, той се проснал край дървото, на което висяло златното руно. Язон откачил руното и побързал да се върне по-скоро на „Арго”. Героите се струпали около Язон и Медея, разглеждайки с учудване златното руно. Но нямало време за губене, трябвало да се напусне Колхида, преди още Еег да е разбрал какво се е случило.

Освободили въжетата, с които „Арго” бил вързан за брега, героите грабнали веслата и корабът полетял като стрела надолу по течението на Фазис, към морето. Ето и морето се показало. Напирали на веслата героите; „Арго” се носел по вълните като птица; все по-далеч и по-далеч оставала Колхида.

Рано на сутринта Еет научил за открадването на златното руно, както и това, че Медея избягала заедно с аргонавтите. Обхванала го ярост. Той свикал колхидците на морския бряг. Но „Арго” вече бил далеч; не се виждал по морето. Еет заповядал на колхидците да се приготвят за преследване. Той ги заплашил със смърт, ако не настигнели аргонавтите. Спуснали колхидците корабите си в морето и с Еетовия син Абсирт начело тръгнали да преследват аргонавтите.

Следва продължение…

Previous Older Entries