Въздишката на арабина

Въздишката на арабинаСпоред легендата, последният емир на маврите в Гранада, Боабдил (Мухамад Абу Абдала), капитулирал и предал без бой на Исабела Кастилска и Фернандо II Арагонски ключовете на града. След като католическите крале завладели и последната крепост, която била под мюсюлманска власт, емирът на маврите бил принуден да бяга от Гранада. Монарсите веднага издигнали испанския флаг върху Алхамбра, показвайки по този начин края на емирството на полуострова. Те отстъпили на Боабдил малка територия в Алпухарас, където живял още няколко години.
Докато емирът се отдалечавал от Гранада, не откъсвал поглед от нея. Когато достигнал един планински проход, той се обърнал, за да види за последен път своя дворец и красивия град, който бил изгубил, въздъхнал и започнал да плаче с горчиви сълзи. Неговата майка Аиша се ядосала на постъпката на сина си и му казала: „Плачеш като жена за онова, което не можа да защитиш като мъж.”
Оттогава планинският проход се нарича „Въздишката на арабина” и не е трудно да се разбере защо се е разплакал Боабдил. Неговите сълзи били доказателство за това, че е изоставил един земен рай.

Притча за любовта

ЦветяИмало едно Време, Един Велик Крал. Великият Крал имал трима сина и искал да избере един за свой наследник. Това било много трудно, защото и тримата били много разумни и много храбри. А пък били и близнаци, така че било невъзможно да вземе решение. Посъветвал се Кралят с Великия Мъдрец и той му подсказал какво да направи. Кралят се върнал у дома и помолил да дойдат при него и тримата му синове. Дал на всеки по една торба със семена на цветя и им казал, че тръгва на поклоническо пътуване.

— То ще продължи няколко години — една, две, три, може и повече. И това е изпитание за вас. Тези семена ще ми ги върнете, когато се върна от пътуването си. Този, който ги запази най-добре, той ще стане мой наследник.

И кралят потеглил на път.

Първият син си помислил… Какво да правя със семената? Сложил ги в железен сейф – когато баща му се върне, те ще бъдат такива, каквито са били.

Вторият син си помислил… Ако ги пазя така, както прави брат ми, те ще умрат. А мъртвите семена – изобщо не са семена. Отишъл в магазина, продал ги и получил пари.

А третият син отишъл в градината и пръснал семената навсякъде, където имало свободно място.

След 3 години, когато Великият Крал се върнал…

Първият син отворил сейфа си. Семената били умрели и започнали да вонят. Бащата казал:

– Какво е това? Нима такива семена ти дадох? Те трябва да са способни да цъфнат с цветове и да миришат прекрасно, а тези семена вонят! Това не са моите семена!

Синът му възразил, че това са същите семена, но бащата казал:

– Ти си материалист.

Вторият син се втурнал към магазина. Купил семена, върнал се вкъщи и ги поднесъл на баща си. Но бащата казал:

– Но тези не са същите. Ти мислиш по-добре, но все пак това не е качеството, което бих искал да видя в теб. Ти си психолог.

Обърнал се към третия син с голяма надежда, но и страх едновременно. Какво ли е направил той? Третият син повел баща си към градината, където навсякъде цъфтяли милиони цветя. И Синът казал на баща си:

– Това са онези семена, които ти ми даде. Щом узреят семената им, аз ще ги събера и ще ти ги върна.

Бащата казал:

– Ти си моят наследник. Ето така трябва да се постъпва със семената!

Този, който трупа, не разбира живота, който пресмята също ще го изгуби. Само съзидателният ум може да го разбере. В това е красотата на цветят, те не могат да се трупат и държат на склад. Те олицетворяват Бога, не е възможно да пестиш и трупаш. Те символизират Любовта, а Любовта не може да се пази в склад. Не е случайно това, че Цветята са символ на Любовта през всички векове, във всички страни, във всякакви общности.

Любовта прилича на цветята, ако тя е разцъфнала в теб, ти трябва да я споделяш, да я даваш. И колкото повече я раздаваш, толкова повече тя ще расте в теб. Ако продължиш да даваш, ще дойде ден, когато ти ще станеш неизменен, безкраен източник на Любов.

http://www.jenite.net/2008/01/blog-post_12.html

Сайтът на Една Жена

Огледалото

ОгледалотоЖивял някога един крал. Той си построил огромен дворец. Това бил един дворец с милиони огледала. Абсолютно всичко, стените, пода и таваните били покрити с огледала.

Веднъж в двореца притичало едно куче. Огледало се и видяло около себе си множество кучета. Те били навсякъде. И като достатъчно умно, кучето се озъбило, за да се защити за всеки случай от тези милиони кучета наоколо и да ги изплаши. В отговор всички кучета му се озъбили. Кучето почнало да ръмжи – срещу него всички кучета му отговорили със същото.

Сега кучето било сигурно, че животът му е в опасност и започнало да лае. То започнало да лае с всички сили, много отчаяно. Но щом залаяло и онези милиони кучета също започнали да лаят. И колкото повече то лаяло, толкова по-силно те му отговаряли.

На сутринта намерили нещастното куче мъртво. А то било там само, в двореца нямало никой, там имало само тези милиони огледала. Никой не се беше борил с него, защото не е имало кой да го направи, но то видяло себе си в огледалата и се изплашило. И когато започнало да се сражава, отраженията в огледалата също влезли в бой. То загинало в борбата с милионите собствени отражения, които го заобикаляли от всички страни.

Ако няма никакви препятствия вътре във Вас, то не може да има и никакви препятствия извън Вас, нищо не може да застане на Вашия път. Такъв е законът.

Светът е само едно отражение, той е едно огромно огледало.

Диамантът Хоуп

Диамантът Хоуп 1Историята на така наречения Диамантът на Хоуп, започва през XVII век. Тогава френският бижутер и търговец Жан Баптист Таверние го донесъл от Индия във Франция. Предполага се, че той бил изкопан от прочутите мини в Голконда, Индия. Формата му се доближавала до триъгълната, бил само грубо шлифован и тежал 112 карата. Няма точни сведения как Таверние се е сдобил с камъка. Според едни той го купил, а според други е бил откраднат от индийски храм, където, според легендата, било третото око в статуята на богиня на смъртта и разрушението Кали. Втората версия подхранва именно легендата за проклятието, което носи диамантът. Таверние продава камъка на крал Луи XIV през 1668 г. Малко по-късно изгубва всички свои имения и пак тръгва към Индия. Но смъртта го застига на 84-годишна възраст в Москва. Френски кралски ювелир шлифовал камъка през 1673 г., но оставил от него „само” 67 карата. Той бил поставен в обков от злато и прикрепен към лента, която кралят носел при официални церемонии. Над един век диамантът се появявал по шиите на френските крале и кралици – от Диамантът Хоуп 2Луи XIV до Луи XVI. След това дошла френската революция и през август 1792 г., месеци преди екзекуцията на Луи XVI и почти година преди гилотинирането на съпругата му Мария Антоанета (която често носела синия диамант), кралските бижута са конфискувани и предадени на революционното правителство. Но на 17 септември същата година цялата колекция била открадната и диамантът изчезнал. Камъкът се появил отново около средата на XIX век в описанието на колекцията на британеца Хенри Филип Хоуп, но вече тежал само 45,2 карата. До 1901 г. получилият вече име брилянт „Хоуп” остава в семейната колекция. Тук зловещите събития, които го съпровождат, продължават — Хенри Хоуп умира от загадъчна болест, наследникът на банкера се разорява и за да изплати дълговете си, го продава, както се предполага, на турски колекционер, загинал по време на морска буря. Брилянтът обаче оцелява и се появява в Турция, където през 1905 или 1906 г. семейство Евелин и Едуард Маклин го виждат в двореца на турския султан Абдул Хамид Втори. Султанът платил 450 000 долара за него и го дал на любимата си жена Субая. Тя обаче спретнала дворцова интрига срещу султана и била екзекутирана. Но Абдул усетил, че се готви още нещо срещу него и затова нелегално изнесъл диаманта във Франция за продан. Но междувременно бил детрониран и парите отишли за новото правителство. Така Диамънтa на Хоуп се оказал в ръцете на Пиер Картие.

Диамантът Хоуп 3В Париж на него попада отново същата Евелин Маклин, която била дъщеря на собственика на вестник Вашингтон Поуст. Богатата американка е пленена от гледката и наброява за брилянта 187 000 щ. долара. Купувайки го, Евелин Маклин занася камъка в католическа църква, за да бъде свалено проклятието от него. Последвалите събития обаче говорят по-скоро за липсата на ефект от свещенодействието, защото богатият й съпруг се пропивал все повече, свекървата на Евелин починала от скоротечна и твърде необичайно протекла пневмония, свекърът й предложил на Евелин да се разведе със сина му и да се омъжи за него, но това не станало и след смъртта му се оказало, че е лишил от наследство потомъка си. Първородният син на Евелин, кръстен на загиналия ѝ при катастрофа брат Винсент, бил блъснат от кола, прибрал се привидно здрав, без счупвания и болки в къщи, но починал през нощта от вътрешен кръвоизлив. По-късно съпрузите Маклин се развеждат, а дъщерята на Евелин се самоубила със сънотворни таблетки.

Диамантът Хоуп 4След смъртта на Евелин Маклин, през 1949 г. брилянтът „Хоуп” е продаден за 176 000 щ. долара на ювелира Хари Уинстън, който го дарил на Смитсоновия институт във Вашингтон. Когато дарението било оповестено, пристигнали много писма от американци, разтревожени за бъдещата съдба на новия собственик на брилянта – Съединените щати.

Днес наричат брилянта „Хоуп” най-скъпият малък предмет на света и оценяват стойността му на 200 млн. щ. долара, т.е. почти по 5 млн. щ. долара на 1 карат от него.

Затворникът

По време на управлението на Луи XIV един човек бил осъден на смърт. Затворили го в замък на върха на една планина.

Само ден делял мъжа от изпълнението на присъдата и за това той бил крайно напрегнат и отчаян. Тогава крал Луи XIV, известен със странното си и лукаво поведение, го изненадал с появата си в килията му през нощта:

– Знам, че утре присъдата ти трябва да бъде изпълнена  –  казал му той,  – но реших да ти дам шанс. Ако се справиш със задачата, която ще ти поставя, утре ще си свободен и ще наредя амнистията ти. Тази нощ килията ти няма да има пазачи. Тук някъде има скрита врата. Успееш ли да я намериш, си свободен. Ако не я намериш, пазачите ще дойдат утре сутрин и ще те изведат за екзекуцията.

Скоро пазачите пред килията на осъдения наистина си тръгнали, като преди това свалили белезниците му, за да не губи ценно време.

Затворникът не можел да повярва, че има реален шанс да отърве смъртта. Тъй като нямал какво да губи, решил да се възползва от възможността и веднага започнал да търси отвора в килията си. После претърсил цялото крило, в което се намирала неговата килия. Във всички килии и ъгли. Изпаднал в еуфория при вида на отвор в коридора, покрит с износен килим. Слязъл по него и попаднал в тунел, в края на който имало стълби. Изкачил се по тях, но после го очаквали още стълби. Той продължил да се катери и усетил струя студен въздух в лицето си. Бил сигурен, че е намерил мечтания изход, но стълбите не свършвали. Катеренето продължило, докато затворникът не стигнал до една много висока кула. Постоял там известно време объркан. Не знаел накъде да поеме и почувствал, че е изгубил шанса да спечели свободата си.

Капнал от умора, затворникът се върнал в килията си. Проснал се на леглото, но не можел да заспи,  защото бил убеден, че Луи XIV не го е излъгал. Нервно започнал да почуква по стената, когато внезапно един от камъните се изместил от мястото си. Затворникът, обнадежден, скочил и махнал камъка. Видял тесен тунел. Едва се побрал вътре. Започнал да пълзи и скоро чул звук от течаща вода. Радост изпълнила сърцето му, че този път е намерил правилния изход. Накрая открил пролука, но тя била зазидана. Опитал се да я отвори, но напразно. Бил на няколко крачки от свободата, но нямал късмета да стигне до нея.

Затворникът продължил отчаяно да търси изхода, но всичките му усилия били напразни. Накрая той се върнал в килията си.

Нощта била към края си и през прозореца на килията се промъкнали първите слънчеви лъчи, сякаш да известят затворника, че изпълнението на присъдата му наближава. Той лежал на пода отчаян, изтощен, изгубил всяка надежда. Внезапно пред него застанал кралят и му казал:

– Виждам, че си още тук.

– Надявах се, че не сте ме излъгали  –  отговорил затворникът.

– Бях честен с теб.

– Но аз претърсих всяко ъгълче на замъка и нищо не открих! Къде е изходът?

– Вратата беше отворена през цялото време. Ти можеше просто да излезеш през нея, без никой да те спре!

Често най-верният отговор е най-простият възможен.

Уилям Уолъс

Уилям Уолъс – шотландеца, който вдигнал народа си на оръжие, с желанието да извоюва свободата на страната си. Извън легендите и художествените разкази онова, което ни е известно за Уилям Уолъс от историята, обхваща 8-годишен период от живота му. И все пак историческите сведения го характеризират като интересна и противоречива личност, еднакво силно мразена от англичаните и почитана от сънародниците си. Докато за едните той е просто разбойник, предател и убиец, за другите той е символ на борбата за свобода, в чието име загива като мъченик.

Историята и легендата се преплитат и някои факти от живота му са спорни. Смята се, че е роден през 1270 г. в Елдерслай, близо до Пейсли, Ренфрюшир, Шотландия. Разработката „History of William Wallace and Scottish affairs”, обаче твърди, че е роден 6 години по-късно – през 1276 година. Водят се дискусии и относно името на баща му, но най-много доказателства подкрепят хипотезата, че Уилям израства в дома на Малкълм Уолъс. Семейството му е обикновено – има няколко дребни благородника в историята си, потомци на Ричард Уолъс, Уелшеца, земевладелец и поддръжник на Стюардите. Младият Уилям научава латински и френски от двама свои чичовци-свещеници.

Детството на Уилям минава под знака на царуването на крал Александър III. Близо двадесет години суверенът управлява Шотландия с желязна ръка, осигурявайки мир и икономическа стабилност на хората си, спасявайки страната си от всички претенции на Англия. През 1286 г. смъртта му се превръща в началото на тъмен и кървав период за кралството му. Единственият му жив наследник е внучката му Маргарет (по-известна като „Девицата от Норвегия”), чиято крехка 4-годишна възраст налага избора на регент. Кралят на Англия, Едуард I, съзира чудесна възможност да установи претенциите си над Шотландия. Той урежда брак между невръстната кралица и своя син, принцът на Уелс, Едуард. Уви, Маргарет се разболява и умира на път за Англия, с което въпросът за шотландската корона остава отворен. Изправени пред опасността от война между династиите, шотландците канят Едуард I да изпълни ролята на арбитър между 13-те претендента за престола. Изборът на английския суверен пада върху Джон Балиол, който му отдава почит като негов лорд. Под натиска на шотландците, които се съпротивляват срещу задължението за военна служба при Едуард I, новият крал се отказва от лоялността си към Англия. В резултат през 1296 г. Едуард I нахлува в Шотландия, избива опонентите си в пограничните селища, без да пощади дори онези, които бягат по домовете си. Така през април шотландците претърпяват загуба в битката при Дънбар (в Лотиан) и до юли Балиол е принуден да абдикира. Английският крал използва сила, за да принуди над 1800 шотландски благородници да му отдадат почит, като техен крал. Дори отнема Камъка на съдбата (ритуален предмет, използван при коронацията на шотландските крале) и го отнася в Лондон.

Историята не посочва с точност събитието, което променя безвъзвратно обикновения живот на Уилям Уолъс, за да го превърне в тачена и до днес от шотландците легенда. Слепият Хари, написал през 1477 г. „The Actes and Deidis of the Illustre and Vallyeant Campioun Schir William Wallace” (считано за първото писмено сведение за живота и делата на шотландския борец за свобода), предполага, че преломният момент е смъртта на бащата и брата на Уилям през 1291 г., които губят живота си при схватка с англичаните. Според друга легенда от Айршир, двама английски войници предизвикват Уилям на пазара в Ланарк. Спорът прераства в разпра, която пък завършва със смъртта на двамата военни. Но най-често разказваната история е за смъртта на Марион Брейдфют от Ламингтон, младата девойка, която Уилям обича и с която сключва брак според историята на Слепия Хари. За да отмъсти за смъртта й, през май 1297 г. Уилям убива жестоко Уилям Хезелриг, английския шериф в Ланарк.

След тези събития Уилям Уолъс печели множество битки в Лаудун хил, Айршир, бие се редом до сър Уилям Дъглас. Градове като Абърдийн, Пърт, Глазгоу, Скоун, Дъндии и всички земи северно от Фърт са освободени. Схватките прерастват в бунт, в който все повече шотландци се включват. Благородниците се виждат принудени да сключат споразумение с Едуард I. Уилям и неговата нарастваща по брой армия, напускат гората Селкърк, в която се крият, за да се присъединят към Андрю Морей в Стърлинг. Там те се подготвят да посрещнат английската армия в битка.

Тактиката на Уолъс се състои в поредица от внезапни удари и бързи отстъпления. Според Слепия Хари крал Едуард, вбесен от партизанската стратегия на шотландеца, прибягва до крайни мерки. За назидание екзекутира голяма част от Съвета на бароните в Айр, както и тези в Ренфрюшир. Един от първите обесени е Роналд Крауфорд, за чиято смърт Уилям и хората му подготвят кърваво отмъщение . Те избиват целия английски гарнизон в Айр, като през нощта заключват всички врати и подпалват сградата. След това те отново се оттеглят в гората Селкърк.

На 11 септември 1297 г. шотландците, водени от Уолъс и Морей, печелят битката при Стърлинг. Въпреки че англичаните превъзхождат числено шотландците, те претърпяват позорна загуба. Професионалната армия на графа на Сърей от 3000 конника и 10000 пехотинци е разбита при опита си да пресече реката. Тесният мост не позволява едновременно по него да преминат много войници. Това помага на шотландците да ги избият малко по малко. Накрая мостът се срутва – било от огромната тежест, било, както Слепият Хари твърди, разрушен от самите шотландци, но много от войниците намират смъртта си. Остатъкът от английската армия е прогонен от Шотландия от тежката шотландска кавалерия, наброяваща едва 400 конника.

След победата Уилям Уолъс е посветен в рицарство най-вероятно от Робърт Брус, който по това време е граф на Кърик. Новопосветеният рицар получава и титлата „Защитник на Шотландия и водач на нейните армии.”

Последвалите битки помагат много на шотландците и огромна част от Северна Шотландия е освободена. Това вбесява крал Едуард и той решава да се справи с проблема веднъж завинаги. И така, година по-късно, на 1 април 1298 г. англичаните нахлуват в Шотландия, като плячкосват Лотиан и си връщат няколко замъка. Само че не успяват да вкарат Уолъс в битка. Най-накрая двете армии се срещат във Фалкърк.

Стратегията на Уилям срещу англичаните се състои в употребата на „шилтрони” – кръгли, подобни на таралеж, формации от копиеносци, заобиколени със защитна стена от дървени колове. Врагът обаче нанасят първия удар с кавалерията си, като разкъсва линията на стрелците. Оттеглянето на шотландските рицари дава на хората на Едуард възможността да нападнат шилтроните. Не е ясно дали огнените стрели и камъните, хвърляни по копиеносците, са причината, но скоро се появяват пукнатини във формациите. Англичаните се възползват и в крайна сметка всяка защита е разбита. Битката също е изгубена, а голяма част от шотландците умират. Въпреки загубата, Уилям като по чудо успява да се измъкне и да избяга с част от хората си.

По-късно той се отказва от титлата си на „Защитник на Шотландия” в полза на Робърт Брус и Джон Комин. Брус се помирява с крал Едуард I през 1302 г., докато Уолъс все още търси начини за освобождение. Той дори заминава за Франция, за да моли за помощ в борбата срещу англичаните. След завръщането си в Шотландия той е преследван, но винаги се измъква от клопки и засади. На 5 август 1305 г. обаче Джон де Ментейт, шотландски рицар, лоялен на крал Едуард, организира засада и след залавянето на Уилям го предава на англичаните. Те завеждат Уолъс в Лондон, където го съдят за предателство. Дори го „коронясват” с венец от дъбови клонки на главата, като символ, че е „крал на разбойниците.” Уилям отговаря на обвиненията с думите, че не е предател пред Едуард I, защото никога не му се е клел във вярност и не е бил негов поданик.

На 23 август 1305 г., след като е признат за виновен по всички обвинения, Уилям е съблечен гол, влачен от кон, после бесен, разпъван, давен, душен почти до смърт чрез висене, скопен и изкормен по изключително жесток начин. След това го обезглавяват и набиват главата му на Лондонския мост, а крайниците му – в Нюкасъл, Бъруик, Стърлинг и Абърдийн за назидание и предупреждение за това, какво става с онези, които се противопоставят на краля.

Но унизителната екзекуция не постига желания ефект. Напротив, шотландците стават още по-единни и на 24 юни, 1314 г. Робърт Брус, вече крал на Шотландия, повежда в битката при Баннокбърн армията си и с много кураж и смелост разбива английската армия и постига заветната мечта на Уилям Уолъс – свободата на Шотландия.