Народни вярвания за животни

Представители на всички животински видове населяват приказния фолклор от цял свят. Мечки, елени, таралежи, птици и влечуги са „възпитавали” деца и възрастни много преди да се превърнат в любими анимационни герои.

МечкаСпоред народните вярвания у нас, мечката предпазва от болести. Затова тя е сред почитаните животни, символ на плодородие и майчинска грижа. Една легенда разказва, че мечката е произлязла от момиче, чиято истинска майка починала. Оженил се бащата втори път, но мащехата се случила зла жена. Всеки ден изпращала завареното дете на реката с чувал черна вълна и със заръката да я пере, докато не побелее. Момичето се трудело от сутрин до вечер, но – разбира се – никога не успявало да избели вълната. Молило се на Господ, молило се и накрая той отговорил. Казал на момичето да наметне вълната върху гърба си като козина и го превърнал в мечка. Ето затова мечката ходи на два крака и често помага на хората, които са се загубили в гората. Ако се изгори косъм от мечка и с него се прикади (опуши) човек, който се е разболял след силна уплаха, той непременно ще оздравее. Някога вярвали, че е лечебно да те гази мечка. Затова болните са търсели мечка, за да ги прескочи и дори да се разходи върху гърбовете им. Заради своите лечителски и предпазващи способности, мечката не е сред животните, които се убиват при лов, с изключение на стръвниците, които нападат животни и дори хора. Мечката е героиня в много приказни сюжети. Народът ни я нарича ласкаво Баба Меца. Понякога тя се омъжва за момък и двамата заживяват в гората. Познат е и мотивът за различни облози, които мъж сключва с мечка.

ЛисицаЛисицата, наричана в приказките Кума Лиса, е символ на хитрост и измамничество. „Хитър като лисица” в разбиранията на народа ни означава по-скоро лукав човек, на когото не бива да се доверяваш. В народните приказки лисицата мами всички животни в гората, преструва се на умряла, за да краде, успява да надвие с хитрост дори човека. Въпреки славата на отмъстително и коварно животно, лисицата понякога носи късмет. Според поверието, ако лисица пресече пътя на човек, той ще успее в работата, за която е тръгнал. Особено, ако някой отива в съда като обвиняем. Ако има щастието да срещне лисица докато пътува, ще го оправдаят – твърди народната вяра. Сред фолклорните истории има и весели случки. Весели, защото Кума Лиса е надхитрена от някое дребно животно и е получила възмездие за пакостите си.

Елен 1Едно от най-красивите планински животни у нас е еленът. В България той обитава високи и труднодостъпни планински области. Някога еленът бил на особена почит. Считало се, че той е посредник между горния и долния свят. Легендите разказват, че еленът е другар на митичните горски създания. Възседнали хвърковати елени, в народните приказки и песни самодивите прелитат над пропасти или се издигат високо в небето. Често еленът е и божи посредник. Ако Господ има да каже нещо на хората, той праща свой ангел или някого от светците, като го преобразява в елен. Но не обикновен, а обсипан с божествени символи. Еленът, изпратен от Бога има слънце на челото си, на гърдите – месечина, а роговете му са от чисто злато. Царственото животно се радва не само на голямо уважение. За селянина той е неприкосновен. На лов елени убивали само болярите. Много истории разказват за чудно съжителство. Когато излизали напролет в планинските кошари, за да пасат стадата си, овчарите често виждали стада кошути, предвождани от елен. Без страх красивите горски животни се приближавали до каменната сол, оставена за овцете. Дори овчарските кучета не се опитвали да ги прогонят. Случвало се еленът и кошутите да се смесят с овцете и да пасат заедно с тях. Някога вярвали, че появата на елена предпазва хора и животни от лошите горски духове. Но възрастните хора казвали, че  еленът отивал само в тази кошара, в която хората били добри и не се докосвали до нищо чуждо. Роговете на елена имат магическа сила според народа ни. В къща, в която има рогове от елен, не влизат лоши сили. Малка частица от рог, поставена във вода, лекува. Изследователи са описали и практиката да се изработват кръстове от тях. Така към силата на християнския символ,  хората добавяли и вярата си в магическото въздействие на еленовите рога. С тези кръстове се предпазвали от болести и всякакви злини.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/Folkstudio%20080611.aspx

Легенди за здравеца

Здравец 1Здравецът е многогодишно тревисто растение от рода Гераниум (Geranium). Вирее на слънце и на сянка до 2500 м. надморска височина, а като билка за здраве се използват листата, корените и цветовете му. Здравецът участва в религиозните обичаи и в озеленяването на обществените площи. А заради лечебните си свойства, успешно се използва и като билка за здраве. От десетките видове здравец, най-популярен е обикновеният (див) здравец, разпространен в цяла Европа. Той има едри, жилести, леко лепкави и дълбоко нарязани листа, крепящи се върху дълги и дебели месести стъбла. Коренищата са дебели, хоризонтално разположени (разклоняват се на повърхността на почвата), с кафеникав оттенък и са богат източник на етерични масла. Здравецът цъфти през първите летни месеци и повторно през есента в бели и лилаво-розови багри. Цветчетата са събрани във връхни съцветия върху дълги стъбла и имат тичинки с прашници.

Българското наименование на растението – „здравец“, не е случайно. Коренът на думата идва от „здраве“, вероятно защото растението е богат източник на етерични масла, полифенолни съединения и антиоксиданти. То се прилага широко в народната медицина, присъства във фолклорните обичаи за здраве и дълголетие, и дори името му има символна натовареност  с вярата, че носи благополучие.

Здравец 2Стара легенда разказва, че една есен, когато жеравите отлитали на юг, един от тях се отделил от ятото, паднал на земята и замръзнал. Докато умирал с копнеж гледал към небето и от очите му се отронила сълза.Там, където тя паднала, през пролетта поникнало чудно цвете, което с окраската си напомняло лазурното небе, по което копнеел жеравът. В много езици наименованието на здравеца произхожда от думата жерав.

Друга легенда разказва, че едно време имало един манастир на Света Богородица. Задали се турци и калугерите рекли да скрият честния кръст. Скрили го на едно място, но на другия ден им се сторило, че ще го намерят, и взели, че го преместили другаде. На третия ден всичко се повторило и така го местили постоянно. А вред, дето е стоял честния кръст, изниквало здравец!

Притча за мечтите

Както разказва една древна легенда, някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дръвчета. Всеизвестно е, че кедрите растат много, много бавно, тъй че нашите три дървета прекарали цели векове в размисли за живота и смъртта, за природата и човечеството.

Те видели, как на земята на Ливан пристигнали пратениците на цар Соломон и как после в битки с асирийците тази същата земя се обляла в кръв. Срещнали се лице в лице със заклетите врагове Йезавел и пророк Илия. Пред погледите им била измислена азбуката. Дивели се, гледайки как покрай тях минават кервани, натоварени с чудни тъкани. И в един прекрасен ден кедрите решили да поговорят за бъдещето.

– След всичко, на което станах свидетел – казал първият,- аз бих искал да се превърна в трон, на който да седне най-могъщият цар на Земята.

– Моето желание е да стана частица от нещо, което завинаги да преобрази Злото в Добро – обадил се вторият.

– Колкото до мен – проговорил третият, – аз бих желал всеки път, когато хората погледнат към мен, да си спомнят за Бога.

Изминали много години. И ето че най-сетне в гората пристигнали дървосекачи. Те отсекли кедрите и ги нарязали с триони на дървен материал. Всеки кедър си имал своето съкровено желание, но реалността никога не пита за какво мечтаем.

Първият кедър станал на обор, а от отпадъците му направили ясла. От второто дърво сглобили груба дървена маса, която продали на един търговец на мебели. Гредите от третия кедър така и не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги прибрали на склад в един голям град.

Горестно заоплаквали съдбата си трите кедъра: „Нашата дървесина беше толкова хубава! Но така и никой не й намери достойно приложение…”

Времето минавало. И веднъж, в една звездна нощ съпружеска двойка, останала без подслон, влязла да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била в напреднала бременност. Същата тази нощ тя родила син и го положила в яслите върху мекото сено. И в този миг първият кедър разбрал, че мечтата му се сбъднала: той послужил да поеме най-великият Цар на Земята.

Няколко години по-късно, в скромен селски дом хора седели около масата, направена от дървесината на втория кедър. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи над хляба и виното, поставени върху масата. И изведнъж вторият кедър разбрал, че точно в този момент той крепи върху себе си не само чаши с вино и блюдо с хляб, но и съюза между Човешкото и Божественото.

На следващия ден от две дъски на третия кедър сглобили кръст. След няколко часа довели окърваен човек и го заковали за кръста с гвоздеи. Третият кедър се ужасил от предопределението си и започнал да проклина своята жестока участ. Но не минали и три дни и той разбрал подготвената му съдба: човекът, висял на кръста, станал Факел на Света. Кръстът, сглобен от дървесината на третия кедър, се превърнал от оръдие на мъчението, в символ на тържеството.

Така се осъществила ориста на трите ливански кедъра: както винаги става с мечтите – мечтата на всеки се сбъдва, но съвсем различно от това, което си е представял.

Кръстът

Младият мъж бил в края на силите си и не виждайки изход, паднал на коленете си в молитва. „Боже, не мога да продължа – казал той. – Имам да нося прекалено тежък кръст.”

Бог отговорил: „Сине мой, ако не можеш да понесеш неговата тежест, просто остави кръста си в тази стая. След това отвори онази врата и си избери който и да е друг кръст.” Мъжът бил изпълнен с облекчение и казал: „Благодаря Ти, Боже.” След това направил така, както му било казано.

Като влязъл в стаята, той видял много кръстове – някои толкова големи, че върховете им не се виждали. Тогава забелязал малко кръстче, подпряно на отдалечената стена. „Бих искал този, Боже” – прошепнал той. И Бог отговорил: „Синко, това е кръстът, който ти току-що остави.”

Когато проблемите в живота изглеждат непреодолими, това ни помага да се огледаме наоколо и да видим с какво трябва да се справят другите хора. Тогава ние виждаме, че сме по-щастливи, отколкото сме си представяли.

Босилек

Босилекът е ароматна трева, чиито кулинарни и лечебни свойства са безспорно доказани. Интересното при него е, че той има две лица – както може да бъде много полезен и да придава чудесен вкус, така в прекалено големи количества може да се окаже токсичен.

Босилек може да се види в цяла Азия, Африка, Централна и Южна Америка. Още преди 5 000 години древни любители на вкусната храна от Индия и тропическа Азия останали запленени от неповторимия му аромат и започнали да го отглеждат в градините си. Там е смятан за свещена билка, свързана с любовта и верността. Индусите го отглеждат в домовете си и смятат, че това носи щастие на цялото семейство. Листо босилек, поставено в ковчега на умрял човек, помага на душата му да премине в рая.

Пътят на босилека започва действително от Азия. Но историята му е пряко свързана с Гърция. Смята се, че Александър Велики е пренесъл босилека по тези територии. Именно от тук произхожда името, под което го познава целият западен свят. Basileus (βασιλεύς) означава цар, а легендите за това название са много. Според някои босилекът е бил жънат единствено от византийския василевс със златен сърп. Друга история твърди, че ароматното растение е растяло на мястото, където свети Константин и Елена открили кръста на Христос.

Италианците пък, за които босилекът е неизменна част от тяхната културна традиция считат, че етимологията е от базилиск – страшният змиеобразен дракон, който можел да убива с поглед. Римляните също свързвали босилека с любовта и плодородието. И у нас босилекът е познат с наименованието царско биле. В древна Гърция и Рим растението се възприемало като символ на омразата, но за днешната православна църква той е част от ритуала по освещаване на вода и е тачен като свята трева.

Французите наричат босилека „царска билка“, а средноевропейците го считат за магическо растение.

Не навсякъде по света босилекът е толкова почитан. Така напримет в Хаити, той се свързва с Ерзули – местна вуду богиня на любовта.

За италианците босилекът е символ на любовта. В Румъния пък съществува поверие, че ако мъж приеме стрък босилек от жена, те са официално сгодени.

Пак по Средиземноморието, в Египет и Индия в древни времена полагали до мъртвите стръкче босилек, защото се смятало, че отваря вратите към небесното царство. Именно заради това има хора, които са с предубеждение към него, свързвайки го със смъртта и магьосничеството.

Свети Хуберт

Всяка година на 3 ноември християнският Запад тържествено празнува деня на Свети Хуберт. Този толкова популярен празник има любопитна история, а личността на самия Свети Хуберт е станала неделима част от лова.

Хуберт, който е роден във Франция около 665 г., е бил първороден син на херцог Бертран Аквитански. Той живеел безгрижно както подобава на аристократ от такъв ранг, но най-много от всичко обичал лова. Веднъж на Страстни петък вместо да отиде на черква, Хуберт се отправил на кон да половува в гората. Кучетата бързо подгонили огромен елен. Когато юношата се приближил към него за да убие нещастното животно, между еленските рога проблеснал блестящ кръст и невидим глас поискал Хуберт да престане да преследва елена и да се посвети на зараждащото се христианство. Хуберт слезнал от коня, коленичил и обещал да постъпи така, както му било наредено свише. Същият глас съобщил, че от този момент нататък животът на Хуберт ще бъде направляван от епископа на Маастрихт Ламбер.

Хуберт с много страст започнал да проповядва учението на Христа в просторните арденски гори на Белгия, стигащи чак до Рейн. Той се молел за ловците и помагал на тези, които  страдали от бяс след ухапване от кучета. Самият Хуберт не само бил защитен от тази болест, но и имал способността да лекува заболелите. Той притежавал и златен ключ на Св. Петър, който имал чудодейните свойства на амулет и който Хуберт допирал до тялото на заразените от бяс. Мълвата за вълшебните умения на лечителя Хуберт се разпространили с бързината на мълния и в неговата обител в Арденския лес започнали да се стичат стотици хора. С това, обаче, той предизвикал и завистта на епископ Ламбер.
През 705 г. Ламбер наказал Хуберт да извърши поклонение в Рим, но самият епископ бил убит в отсъствието на лечителя. По-късно в гр. Лиеж на мястото, където загинал Ламбер, Хуберт построил катедралата Свети Петър, а папата го ръкоположил за епископ на града.
17 години след смъртта на Хуберт през 744 г. той е обявен за светец и става покровител на ловците. Отначало го погребали в Лютих, а почти 100 години по-късно през 825 г. прахът му е пренесен в манастир в Арденските планини, известен днес като aбатството Свети Хуберт, намиращо се, както се предполага, в близост до мястото на срещата на Хуберт с кръстноносния елен. Абатството е прекрасен представител на истинската готическа архитектура и има много красиви каменни фризове, на които, рабира се, е изобразен и въпросният елен.

И така от VIII век насам (вече 13 века!) всяка година на 3 ноември цяла Франция, Белгия и Люксембург отбелязват деня на Св. Хуберт. Но не винаги този ден е бил свързан с лова. През 1444 г. крал Джордж V учредява Ордена на Свети Хуберт в чест на победата, която спечелил на този ден. Първоначално орденът не е бил свързан с лова и едва след 300 години ловните тържества заменили всички други начин на отбелязването на деня на Свети Хуберт. За първи път това е станали на 3.11.1744 г.

Ловният сезон, който се открива на тази дата, започва с меса в чест на светеца, по време на която под звуците на ловни рогове се благославят ловците, четат се молитви за тяхната безопасност и слука, както и за здравето на животните (преди всичко на кучетата), соколите и т.н. Също така се освещава хляб, който на специални подноси се внася от двама конници в парадни ловни униформи. Тази церемония носи на кучетата избавление от беса, а вярващите ловци се угощават с осветения хляб. В деня на Свети Хуберт в някои части на Европа се забранява лова на елени и дори не е учебен ден!

Център на поклонението на Свети Хуберт и днес е едноименния град в Белгия, където хиляди хора се събират на 3 ноември. За много европейски ловци посещението на тези места в деня на светеца може да се сравни само с посещението на свещенните за различните религии места: Йерусалим, Мекка, къпането в р. Ганг.

През XIX век удивителните церемонии в чест на Свети Хуберт започнали активно да се пропагандират, започнали да се появяват предмети, които той е притежавал, създала се и голяма иконография на светеца. А още преди това с името на Свети Хубер започнали да кръщават различни архитектурни съоръжения (например ловният замък на Луи ХV в Рамбуйе), породи кучета и т.н. В Музея на лова във френския град Санлис се съхранява пръстенът на Свети Хуберт, направен от позлатено сребро, скъпоценни камъни и украсен със зъб от куче или вълк. Говорело се, че пръстенът облекчава страданията на болните от бяс.

Денят на Свети Хуберт се празнува и в Канада – например на нос Свeти Игнатий в Квебек. По време на тържествената служба в местната черква се събират ловците в ловните си дрехи и с оръжия, за да получат благословия заедно кучетата си. Процесията влиза и излиза от храма под арка, образувана от вдигнатите нагоре оръжия на ловци в камуфлажни дрехи.

Съвременният ловец – любител ловува съвсем не за да си набавя храна. За него ловът е ритуал, който пречиства душата му. Както и повод за среща с приятели и благородна надпревара. Това е и причината едно от най-популярните състезания за ловци с кучета, в което е позволен отстрел на дивеча, да носи името на Свети Хуберт.

 

Легенда за Кръстова гора

В село Борово през 1933 г. пристигнал Йордан Стойчев Дрянков. Той е роден в село Ковачевица, Гоцеделчевско, и още от детинство се отличавал с голяма религиозност. Йордан се отказал от светски изгоди и земно благополучие, бил беден, извънредно скромен и честен човек, готов да понася всякакви унижения заради Бога. Понякога дори се държал много странно и непонятно за околните. Йорданчо, както го наричали всички, понякога получавал видения. За едно от тях ­ явяването на кръст на небето ­известява цар Борис III, с когото се познавал лично.

След една нощ, прекарана на връх Кръстов, му била открита историята на мястото. Тази история разказва, че на този връх се издигал голям манастир, в който се пазела частица от Кръста Господен. Преди това тази частица, която била прикрепена към кръст или от нея бил направен кръст, се съхранявала в Истанбул в султанската съкровищница. Но руски цар научил за това и изпратил пратеници с богати дарове за султана, като им поръчал:

– Като поиска султанът и той да ви даде подаръци за мене, вие му кажете, че вашият цар не иска нищо друго, освен дървения кръст, който е научил, че се пази в съкровищницата ви.

Пратениците изпълнили поръчката на царя и султанът им дал искания кръст. Но майката на султана, като научила за това, му рекла:

– Какво си направил? Знаеш ли, че този кръст крепеше властта и силата ти? Пусни потери да хванат пратениците и си го вземи.

Султанът веднага изпратил хора, но те не могли да хванат пратениците. Като узнали, че ги търсят, те не се върнали по пътя, по който дошли, а се отправили към Средните Родопи. В манастира на връх Кръстов русите предали на монасите кръста и заминали за Русия, като мислели, може би, по-късно да дойдат и да го вземат. Но не след дълго манастирът бил нападнат от турците и разрушен до основи, а монасите избити. Те успели обаче да скрият кръста в подземното манастирско скривалище.

Йорданчо съобщил още, че му било казано да направи и постави висок метален кръст в знак на това, че там има частица от Кръста Господен.

След случилото се в Борово Йордан Стойчев отново се явил при цар Борис III и му разказал всичко. По това време при царя се намирал запасният подполковник Величков, който заявил, че на него Бог му открил как трябва да изглежда металният кръст и къде да бъде отлят. Така било решено да се отлее 66-килограмов кръст, като разходите по изработването му били поделени между цар Борис III и подполковник Величков.

На 1 май 1936 г. металният кръст е донесен от Йорданчо и подполковник Величков на връх Кръстов, където в присъствието на цялото село Борово е бетониран на източното възвишение на върха и осветен от свещеник Петър Василев Кошелев. В края на водосвета на менчето със светена вода кацнало бяло гълъбче, което след това литнало към западното възвишение на връх Кръстов.

На малката снимка-Йордан Стойчев.

Йордан Стойчев посочил гълъба и казал на хората да го последват, защото той ще им покаже къде се е намирало старото манастирско аязмо. Гълъбът кацнал на една скала, в долната част, на която след разчистването на натрупаните камъни бликнала вода.

Йордан Стойчев изчезва и около 1960 г. мъченически умира в Ловешкия лагер, като жив е закопан до главата в пръст. Животът му остава непроучен и около него продължават да съществуват много неясноти и загадки.

Previous Older Entries