„Луда Яна”

КрепостФеодалът Красен, който живеел в крепост на юг от днешно Панагюрище, имал красива дъщеря Яна. Тя била буйна и обичала да подражава на мъжете – заедно с тях ходела на лов и умело въртяла сабя, точно хвърляла копие, а стрелите й винаги попадали в целта. На един лов, организиран от баща й, Яна не се появила. Тръгнали да я търсят. Но от един съседен връх към ловджиите се спуснала група конници, начело със сина на друг местен владател. Това бил Никола, син на феодала Душко. На коня на Никола седяла и Яна. Те били влюбени. Никола поискал ръката на Яна от Красен.

– Моята дъщеря е родена да се омъжи за богат и по-силен човек, приближен до царския трон – смръщено заявил Красен.

Дълго ридаела и се молила Яна, но бащата бил непреклонен.

През една тъмна и потайна нощ обаче Никола, подпомогнат от свои верни другари, откраднал момичето. Двамата изчезнали в Душковата крепост. Красен събрал многоброен отряд войска и ги повел на север, за да накажат Никола и Душко. След тежък бой те разбили бранителите и разграбили цялата крепост. Никола и Яна намерили убежище в горските гъсталаци. Оттам те нападали често Яниния баща. След едно такова сражение Никола бил ранен. Яна отвела любимия си при изворите на реката, където денонощно се грижела за него. Но Никола умрял.
Яна дълго страдала и духът й никога не намерил покой. С оръжие в ръка тя мъстяла на всички противници на нейното щастие.

Днес легендата за нея звучи като химн на младостта и искрената любов, отразен във водите на буйната едно време река, която и днес пресича центъра на Панагюрище.

Другата версия е, че турците искали да вземат Яна за ханъма. Когато я подгонили, тя се хвърлила от една скала в реката, а турците възкликнали „Луда Яна”.

Advertisements

Притча за любовта

ЦветяИмало едно Време, Един Велик Крал. Великият Крал имал трима сина и искал да избере един за свой наследник. Това било много трудно, защото и тримата били много разумни и много храбри. А пък били и близнаци, така че било невъзможно да вземе решение. Посъветвал се Кралят с Великия Мъдрец и той му подсказал какво да направи. Кралят се върнал у дома и помолил да дойдат при него и тримата му синове. Дал на всеки по една торба със семена на цветя и им казал, че тръгва на поклоническо пътуване.

— То ще продължи няколко години — една, две, три, може и повече. И това е изпитание за вас. Тези семена ще ми ги върнете, когато се върна от пътуването си. Този, който ги запази най-добре, той ще стане мой наследник.

И кралят потеглил на път.

Първият син си помислил… Какво да правя със семената? Сложил ги в железен сейф – когато баща му се върне, те ще бъдат такива, каквито са били.

Вторият син си помислил… Ако ги пазя така, както прави брат ми, те ще умрат. А мъртвите семена – изобщо не са семена. Отишъл в магазина, продал ги и получил пари.

А третият син отишъл в градината и пръснал семената навсякъде, където имало свободно място.

След 3 години, когато Великият Крал се върнал…

Първият син отворил сейфа си. Семената били умрели и започнали да вонят. Бащата казал:

– Какво е това? Нима такива семена ти дадох? Те трябва да са способни да цъфнат с цветове и да миришат прекрасно, а тези семена вонят! Това не са моите семена!

Синът му възразил, че това са същите семена, но бащата казал:

– Ти си материалист.

Вторият син се втурнал към магазина. Купил семена, върнал се вкъщи и ги поднесъл на баща си. Но бащата казал:

– Но тези не са същите. Ти мислиш по-добре, но все пак това не е качеството, което бих искал да видя в теб. Ти си психолог.

Обърнал се към третия син с голяма надежда, но и страх едновременно. Какво ли е направил той? Третият син повел баща си към градината, където навсякъде цъфтяли милиони цветя. И Синът казал на баща си:

– Това са онези семена, които ти ми даде. Щом узреят семената им, аз ще ги събера и ще ти ги върна.

Бащата казал:

– Ти си моят наследник. Ето така трябва да се постъпва със семената!

Този, който трупа, не разбира живота, който пресмята също ще го изгуби. Само съзидателният ум може да го разбере. В това е красотата на цветят, те не могат да се трупат и държат на склад. Те олицетворяват Бога, не е възможно да пестиш и трупаш. Те символизират Любовта, а Любовта не може да се пази в склад. Не е случайно това, че Цветята са символ на Любовта през всички векове, във всички страни, във всякакви общности.

Любовта прилича на цветята, ако тя е разцъфнала в теб, ти трябва да я споделяш, да я даваш. И колкото повече я раздаваш, толкова повече тя ще расте в теб. Ако продължиш да даваш, ще дойде ден, когато ти ще станеш неизменен, безкраен източник на Любов.

http://www.jenite.net/2008/01/blog-post_12.html

Сайтът на Една Жена

Аврора

АврораФеноменът наречен Северното сияние или Аврора очарова и в същото време изумява човечеството още от древни времена. В гръцката митология богинята-сияние е наречена Еос (на римляните тя е позната като Аврора)-дъщеря е на титана Хиперион и на титанидата Тея, сестра на Хелиос и на Селена. Според една друга версия тя е дъщеря на Хелиос и на Нощта. От първия си съпруг Астрей родила ветровете Борей, Зефир, Нот и звездите. За поетите от Омир нататък е облечена в багрите на утринното небе, тя е розовопръста, шафранодрешна, лъчезарна, златопрестолна, роснокоса, пурпурна. Всяка сутрин носи светлината на боговете и хората. Тя е тази, която изплува из морските дълбочини на дивна колесница с конете си Лампос и Фаетон – „Блестящият” и „Искрящият”, подкарва звездите (пред нея бърза единствено Зорницата), пропъжда тъмнината и отваря с розовите си пръсти пред колесницата на Слънцето златните небесни порти. Героиня е на четири любовни романа, в които се явява все похитителка. Отвела в обитела на боговете надарения с божествена красота Клит, сина на Мантий от гадателския род на меламподидите. Отвлякла ловеца Орион, сина на Посейдон, но боговете се разгневили и богиня Артемида го пронизала със стрела на остров Ортигия. След смъртта му Зевс го въздигнал заедно с ловното му куче в съзвездие на утринното небе близо до Плеади. Отвлякла и страстния ловец Кенфал, сина на Дейон и внука на тесалийския цар Еол, скоро след сватбата му, след като го отчуждила от невестата Прокрида. ЕосНай-известното увлечение на Еос е по Титон, за когото още Омир съобщава че е син на троянския цар Лаомедонт, брат на Приям и баща от Еос на етиопския цар Мемном. Пленена от красотата му , богинята го обикнала, похитила и отвлякла в океана, а в друга версия в страната на Слънцето – Етиопия. Оттам всяка сутрин се надигала от леглото му, за да разнася дневната светлина. Обърнала се с молба към Зевс да дари любимия й с безсмъртие, но забравила да поиска за него и вечна младост. Така Титон пред нейните очи като всички смъртни се състарявал и смалявал, докато запазил само гласа си, превърнал се на щурец. От срам тя го скрила от чуждите очи, в залостената си спалня, а Мемном, като съюзник на троянците в троянската война бил пронизан от стрелата на Ахил. В мига на неговата смърт Еос избледняла и облак забулил Ефира. Оттогава майката плачела при всяко зазоряване. Капките утринна роса били нейните сълзи.

Ищар и Таммуз

ИщарВлюбила се прекрасната богиня Ищар в младия красавец Таммуз. Не можела да живее без него ден, даже минута, а когато бил далече от нея, потъвала в дълбока печал. Веднъж Таммуз се отправил на лов в степта и вече не се върнал. От слугите, съпровождащи ловците, богинята узнала, че внезапно се извил силен вихър, Таммуз паднал, като покосена тръстика и изпуснал последния си дъх. Като научила това, богинята потънала в дълбока скръб. Не можела да се примири със смъртта на този, който бил за нея по-ценен от живота й. Mислите й били устремени към страната, от която не се връщал никой, от владенията на мрака, където властвала нейната сестра Ерешкигал. Облякла богинята най-красивата си дреха, сложила най-прекрасните си накити и се отправила по тъжния път, който се спускал надолу към сенките на мъртвите. Смазана от мъката си вървяла Ищар и неусетно стигнала до голяма медна порта, която била отворена за мъртвите, но недостъпна за живите. Заблъскала богинята с всички сили по вратата и извикала: „Отворете! Отворете тази врата или ще я разбия и ще пусна мъртвите навън.” Щом чула тези викове, раздиращи вековната тишина, сърцето на Ерешкигал се изпълнило с ярост и тя запитала пазачите на портата: „Кой е там? Кой блъска така, сякаш е пиян безумец и смущава вечния покой?” Но пазачите отвърнали почтително: „Не, това не е пиян безумец! Това Ищар2е богинята Ищар – твоята сестра, която е дошла за Таммуз. Пусни я, защото наистина ще разбие портата!” Ерешкигал махнала с ръка и наредила да я пуснат. Вратата се отворила, скърцайки оглушително, но за да премине, Ищар трябвало да даде на стражите част от украшенията си. Не успяла обаче да направи няколко крачки и пред нея се издигнала друга медна порта. И на тези стражи дала част от украшенията, които й останали, за да продължи. Богинята минала през седем порти и всеки път давала част от накитите си, а след като раздала всичко, давала одеждите си, докато останала съвсем гола. Така продължила всред непрогледния мрак, опипвайки стените, които били влажни и хлъзгави от сълзите на умрелите. Падала и ставала, но продължавала непреклонно напред и без да обръща внимание на унижението, застанала гордо пред господарката на подземното царство. „Върни ми Таммуз, сестрице! Не мога да живея без него!” казала Ищар, но Ерешкигал отвърнала надменно: „Не мога да върна живота на умрелите заради нечий каприз. Има толкова младежи – нека те заменят твоя Таммуз.” Ищар обаче възразила: „Таммуз е един и няма друг, прекрасен като него.” Тогава разгневената Ерешкигал махнала с ръка и Ищар паднала бездиханна на земята. В този миг, без Ищар, цялата земя затихнала. Престанали да растат тревите, опустели птичите гнезда, овците не раждали агнета. Целият живот започнал да се разпада, а от дълбините започнал да настъпва подземният мрак. Боговете погледнали от небесата и не могли да познаят до скоро цветущата земя. ИзплашТаммузени, те изпратили свой пратеник в подземното царство с изрична заповед: „Върни Ищар и заедно с нея, Таммуз!” Колкото и да кипяла от ярост Ерешкигал, колкото и да виела и фучала в безсилната си злоба, колкото и да крещяла, че няма връщане от нейното царство, трябвало накрая да се примири и да се подчини на волята на боговете. И в мига, когато Ищар, заедно с Таммуз се върнали на земята, настъпила пролетта. Всичко разцъфнало с буйни цветове. Птиците запяли възторжено в клоните на кичестите дървета, възпявайки любовта. Всички врати в храмовете на Ищар се разтворили и ликуващите хора прославяли връщането на Ищар и Таммуз.

Легенда за офиката

ОфикаДъщерята на един богат търговец обикнала беден момък. Бащата не искал и да чуе за такъв младоженец. За да спаси семейството си от позор, повикал на помощ магьосник. Дъщерята узнала за това и решила да избяга от дома си.

Била тъмна и дъждовна нощ. Девойката побързала за срещата със своя любим на брега на реката. В същия час излязъл от дома си и магьосникът. Но момъкът го забелязал. За да отклони опасността от любимата си, храбрия юноша скочил във реката. Магьосникът изчакал, докато младежа преплува реката, след което направил магия. Светнала мълния. Ударил гръм и юношата се превърнал в дъб.

Всичко това се случило пред очите на момичето, което заради дъжда закъсняло за срещата. Момичето останало да седи на брега. Тънкият й стан станал ствол на офика, а ръцете й  превърнали се  в клони се протегнали към любимия. През пролетта тя надява бяла рокля, а през есента рони във водата червени сълзи. Тъгува, че реката е широка и не може да я премине. Така стоят на двата бряга двамата влюбени, като самотни дървета разделени от реката.

Брачните халки

Брачни халки 1Без начало и без край, кръглото бижу символизира вечността на семейния съюз. Сложени заедно една до друга мъжката и женската халка образуват знака на безкрайността. Според едно от поверията „виновник” за появата на сватбените пръстени е Йосиф. Легендата разказва, че в знак на неговата вярност и любов към Мария той я дарил с пръстен с аметист. Такова бижу и до днес се съхранява в италианския град Перуджа.
За съществуването на халката като знак за обвързаност свидетелстват документи още от Древен Египет. Има сведения, че мъжете използвали коноп или други растения, които увивали около пръстите на жените си, за да ги „маркират” като заети. Този жест може и да се прави от любов, но едва ли е символ на вярност, тъй като повечето египтяни се водят полигамни.

Брачни халки 2Историята на сватбените халки ни води и в Древен Рим. Според една от легендите заетите жени си слагали тези бижута на средния пръст, откъдето се смятало, че тръгва нерв, който води директно към сърцето. Целта е той да бъде притиснат и любовта да няма край. Друга версия е, че халките се носят на безименния пръст на лявата ръка, откъдето тръгва „вената на любовта”. И при двете тълкувания няма сведения дали мъжете също са си слагали такива бижута. Разбира се, има и доста по-реалистична теория за сватбените пръстени – римлянките ги носели, за да им бъдат гарантирани правата на омъжени жени. Трета версия е, че бижутата символизират имотното състояние на жениха. Затова той дарява с метални пръстени и родителите на избраницата си.

Със специални халки мъжете от Далечния изток тествали верността на съпругите си. Те създават разглобяеми пръстени, които буквално приличали на пъзели. Ако жената се пробвала да махне халката, тя се разпадала. И само съпругът можел да я сглоби отново, тъй като знае правилната комбинация. Тестът работел безпогрешно дори когато мъжът бил на война.

Брачни халки 3В християнския свят венчалните халки започват да се използват пряко в церемонията през IV век. Пръстените са най-често гладки и от бронз, а понякога и от злато. Историята помни името на първия мъж, който се осмелил да дари жена си с пръстен със скъпоценни камъни. Това бил Максимилиан Австрийски, който през XV век се врича във вярност на Мария Бургундска и дава пръстен с елмази. По-късно в сватбената бижутерия започват да се използват и диамантите. Има и поверие: колкото по-скъпи са те, толкова по-добре…

Вероятно този момент може да се тълкува като времето, в което се разграничават годежните пръстени от брачните халки. Горе-долу по това време се появяват и първите сведения, че и мъжете започват да носят халки. Пръстените се правят основно от злато, сребро или платина. Някои двойки предпочитат чисти бижута, други ги украсяват дискретно с камъчета и красиви гравюри. В католическия свят се появява традиция младоженците да изписват на вътрешната част на халките си името на своята половинка. Пръстенът на жениха е от злато, а на булката – от сребро.

Брачни халки 4По същото време в Ирландия се спазва неписано правило халките да са от злато. Според местни поверия, ако пръстените се изработват от друг метал, това ще донесе лош късмет на младото семейство. Лоша поличба според други поверия е, ако пръстените не са точно по мярка. Твърде стегнатата халка може да стане причина за ревност, а за бижу, което се върти прекалено свободно около пръста, се смята, че вещае „негативно стечение на обстоятелствата”.

Вероятно заради италианското поверие за „вената на любовта” в някои страни женените поставят брачните бижута на безименния пръст на лявата ръка. Сред тях са САЩ, Великобритания и Бразилия. В повечето европейски страни обаче халките се носят на дясната ръка.

И до днес важи поверието, че е лош късмет за семейството, ако съпрузите си подават от ръка на ръка халката след сключването на брака. По-страшното обаче е, ако някой от тях изгуби пръстена.

Болярски предания

Титлата „болярин” носят средновековните български аристократи. Те са обкръжението на българския цар и участват в решаването на важни държавни дела. Болярите заемат най-висшите административни и военни длъжности. Някои създават самостоятелни владения извън столицата. Част от тях успяват да останат независими български владетели още дълго след нашествието на Османската империя през ХІV век. Други са погубени. А малкото оцелели представители на болярски родове от старопрестолната столица се пръсват в търсене на убежище, но губят своите титли, позиции и богатства.

Поетична легенда за непозволена любов между болярска дъщеря и младеж от по-ниска прослойка оживява сред каменните останки от втората българска столица Преслав. Историята започва в някогашния укрепен град. Неговите високи стени ограждали царските дворци и болярски имения, много църкви и манастири. Но случката отвежда в околностите на града, в местността Патлейна.

Една стара легенда разказва за преславски момък, който си харесал високопоставена дама от царския двор. Двамата влюбени успели тайно да избягат от града. Но царските стражи ги видели и ги издали. Родителите на момичето пратили преследвачи да върнат бегълците. Двамата влюбени побягнали да се скрият в пещерата Мечата дупка. Но преследвачите ги настигнали. Тогава болярската дъщеря започнала да хвърля назад жълтиците, които успяла да вземе от дома преди да избяга. Войниците, които ги преследвали, се сбили за златните пари. Така младоженците успели да избягат и да се скрият. А там, където падали жълтиците, поникнали жълти лалета. Те растат и до ден днешен в тази местност и са рядък вид, наричан урумово лале.

Друго народно предание ни отвежда при третата средновековна българска столица Велико Търново. Недалеч от нея, в поречието на Дряновската река има местност „Царева ливада”. Там са оцелели останки от средновековна крепост. А според народното предание, някога на това място е имало дворец. В него семейството на българския цар прекарвало лятото заедно с приближените боляри. Сред хората се разказвало, че в таен тунел под двореца са скрити седем каменни корита, пълни със злато, скъпоценни камъни и накити. А на мраморна маса в подземието са поставени три царски корони и жезъл (скиптър) – символи на българската държавност, заедно с християнски кръст. Навярно това предание е съхранявало през вековете народната вяра, че българската християнска държава ще възкръсне отново след османското нашествие.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/boliarski_predania.aspx

Previous Older Entries