Въздишката на арабина

Въздишката на арабинаСпоред легендата, последният емир на маврите в Гранада, Боабдил (Мухамад Абу Абдала), капитулирал и предал без бой на Исабела Кастилска и Фернандо II Арагонски ключовете на града. След като католическите крале завладели и последната крепост, която била под мюсюлманска власт, емирът на маврите бил принуден да бяга от Гранада. Монарсите веднага издигнали испанския флаг върху Алхамбра, показвайки по този начин края на емирството на полуострова. Те отстъпили на Боабдил малка територия в Алпухарас, където живял още няколко години.
Докато емирът се отдалечавал от Гранада, не откъсвал поглед от нея. Когато достигнал един планински проход, той се обърнал, за да види за последен път своя дворец и красивия град, който бил изгубил, въздъхнал и започнал да плаче с горчиви сълзи. Неговата майка Аиша се ядосала на постъпката на сина си и му казала: „Плачеш като жена за онова, което не можа да защитиш като мъж.”
Оттогава планинският проход се нарича „Въздишката на арабина” и не е трудно да се разбере защо се е разплакал Боабдил. Неговите сълзи били доказателство за това, че е изоставил един земен рай.

Advertisements

Колелото, погълнато от дърво

BikeИдеята за колело, което е „погълнато” от дърво, може да изглежда фантастична, но в щата Вашингтон е реалистична гледка.
Колелото дълги години е било част от градските легенди и в социалните мрежи са се появявали истории за това как то е попаднало там, как се е вплело и отчасти е погълнато от едно 150 сантиметрово дърво.
Според легендата момче оставило колелото си до дървото и отишло на война през 1914 година, но никога не се завърнало. Истинската история, обаче, не е толкова романтична, но е също така въздействаща.
Хелън Пъз, сега 99-годишна, се преместила в Сентър през 1954 година заедно с петте си деца. Наскоро била станала вдовица и семейството не разполагало с излишни средства. Поради това тя дала на 8-годишния си син Дон да кара момичешко колело. Момчето не било очаровано от идеята, но според Хелън Пъз било по-добре от нищо.
Един ден Дон казал на майка си, че е изгубил колелото. Той изглеждал толкова притеснен, че госпожа Пъз решила да остави нещата така както били.
Изминали много години, когато един ден Хелън Пъз прочела новина в местния вестник, че някой намерил колело на едно дърво. Тя веднага осъзнала какво в действителност се било случило с колелото на сина й. Самото дърво било пораснало около велосипеда!

Сътворението на земята според финската митология

ИлматарСътворението на земята според фините е дело на Илматар, наричана още Каве, дъщеря на въздуха и майка на водите. Отначало Илматар живеела сама в небесата, недокосната и девствена. Там нямало никой и след цяла вечност самота тя решила да слезе надолу и да се спусне над вълните, покриващи Земята. Достигнала огромния океан, който заемал цялата Земя, и в този миг от изток задухал вятър, разразила се страшна буря, морето започнало да бушува. Злият вятър грабнал Илматар и я понесъл през вълните. Когато я оставил, тя вече била обладана и оплодена.

Детето в Илматар не се родило дълго време. Цели девет човешки живота то стояло в утробата на майка си, която трябвала да остане на земята и да бъде майка на водите. Но Каве била тъжна, защото дълго време носила детето, болките били големи, а тя не можела да се избави от тях. С надежда заплакала в молитва към върховния бог Уко, молила го за помощ. Миг след това сред небето се появила една птица, която летяла на юг и север, на запад и изток в търсене къде да кацне, за да снесе яйцата си. Илматар разбрала желанието на птицата и вдигнала коляното си над водата, за да има къде тя да свие гнездото си. Птицата кацнала на коляното, издигащо се над вълните, свила гнездо и снесла седем яйца – шест от чисто злато, а седмото било от желязо.

Вече три дена птицата мътила яйцата си, когато Илматар усетила в коляното си болка, огън. Каве не издържала и изпънала крака си. От това гнездото се разлюляло, яйцата паднали и се разбили. Водата обаче не ги покрила – земята се появила от долните черупки, от горните се появило небето; от жълтъка изгряло слънцето, а от белтъка – луната; пъстрите петна в белтъка родили звездите, а с черните петна литнали облаците.

Илматар обаче все още не успявала да роди детето си. Плувайки във водата, тя се изправила и започнала да сътворява. С тялото си моделирала земната твърд, създала острови, заливи, пропасти, рифове, скали, брегове. Ветровете започнали да се гонят из високите планини. Най-сетне Земята била готова за посрещането на Илматаровия син – героя Вайнемойнен. Той се родил във водата и тя го понесла. Скоро след това той проходил и продължил живота си.

Така се родил певецът, поетът, лечителят и ученият Вайнемойнен, син на небесната дева и майка на водите.

Хоу Дзи

Древната китайска цивилизация е земеделска, затова в китайската митология има много предания, свързани със земеделието.

В зората на човешкото общество, хората са се препитавали с лов, риболов и събиране на диви плодове. Техният живот бил много тежък и понякога даже нямали  какво да ядат. Имало една млада девойка, която се казвала Цян Юан, която живеела в Йоутай.

Един ден  Цян Юан отишла да си играе навън и когато се връщала вкъщи, изведнъж забелязала, че в едно мочурище имало огромен отпечатък от крак. Тя много се удивила, сторило й се забавно и сложила своя крак в огромната стъпка. Най-неочаквано, като стъпила в палеца на отпечатъка, тя почувствала, че нещо става с нея. Скоро като се върнала в къщи, тя разбрала, че е бременна. Времето бързо се изтърколило и тя родила едно момченце. Понеже детето нямало баща, всички го смятали за носещо лош късмет и го взели насила от Цян Юан. Те го хвърлили в полето, като мислели, че то ще умре от глад. Но животните, които минавали от там, се грижели за бебето, като някои даже го кърмели. Хората, като видели, че то не е умряло, искали да го захвърлят в гората, но там имало дървари и планът им пак не успял. Много ядосани, най-накрая хората решили да го хвърлят в реката, но още преди те да си тръгнат, от небето слезли врани и почнали с крилата си да пазят детето.

Хората най-накрая осъзнали, че това момченце не е обикновено дете и го върнали на майка му. Понеже детето на няколко пъти било захвърляно от хората, майка му го нарекла Ци -„захвърлям”.

Още като малък, Ци проявил големи стремежи. Той наблюдавал, как хората ходят на лов, събират диви плодове и всеки ден се скитали и си мислел: „Колко ще е хубаво, ако може да има едно място, откъдето да се взима храна.” След внимателни наблюдения, той събрал семена на диворастящи просо, овес, соя, сорго и други и ги посадил в малката си градинка. На определено време ги поливал, чистел от бурени и добавял тор. Когато те узрели, те били налети с плод, а и били  по-вкусни от дивите.

За да е още по-успешно отглеждането на тези растения, от дърво и камък Ци направил прости сечива. Когато пораснал, той вече бил натрупал богат опит в земеделието. Той щедро споделил своите знания с хората и те започнали постепенно да изоставят предишния начин на живот. В благодарност, хората нарекли Ци  „Хоу Дзи”, като Хоу означава владетел, а Дзи – зърнена култура.

След смъртта на Хоу Дзи, хората, за да почетат неговия принос, го погребали в едно много красиво място – „Ду гуан джъ йе”. Стълбата, по която се качвали и слизали божествата на небето се намирала близо до това място. Земята там била много плодородна, всяка година се събирал пребогат урожай и, също така, тук се събирали да танцува фениксът, предвождащ всички птици.

Роксолана и Сюлейман Великолепни

Александра или Анастася (Настя) Лисовска се родила през 1506 г. в семейството на свещеник от Рогатин, малко градче (по онова време Полша), днешна Украйна. През 1522 г. девойката била заловена при едно от поредните нашествия на кримските татари. Според легендата това станало в навечерието на сватбата й. Отначало пленницата попаднала в Крим, но запленени от чара й татарите решили да я продадат в Истанбул. Тя имала късмет – попаднала в графата „скъпи вещи”. Причината се криела не само в чара й, но и във факта, че се смеела от сърце, а търговците не били виждали подобно нещо. Затова дъщерята на свещеника пристигнала в султанския харем с името Хурем (Веселата, Смеещата се). Тежките врати на харема хлопнали зад гърба й, когато била на 15 години (според някои източници, била на 19). И никой повече не чул истинското й име – Анастасия. По-късно тя станала султанша Хасеки, известна в Европа повече като Роксолана.

Съществуват много легенди за това, как Роксолана попаднала в полезрението на султан Сюлейман Великолепни. Една от тях разказва, че в деня, в който му представяли много по-хубави и по-скъпи от нея робини, една дребна фигурка изскочила напред, блъснала се в танцуващите одалиски и кръшно се разсмяла, а след това запяла странна песен. Харемът си имал своите строги правила и подобно поведение било нечувано. Затова евнусите чакали знак от султана – дали да приготвят скъпи дрехи за девойката или въже, с което да я удушат. Султанът обаче бил заинтригуван и удивен от необичайното поведение и още същата вечер Роксолана получила подарък-знак, че господарят ще я очаква в спалнята си. Последвали още покани и вечер след вечер султанът прекарвал в компанията й.

В началото тя не била претенциозна жена, подчинявала му се, изпълнявала желанията му. Пожелала само едно-да използва библиотеката на двореца. Сюлейман бил изненадан, но й разрешил. И един ден, когато се върнал от дълъг поход, с изненада установил, че прелестната девойка вече говорела няколко езика. Благодарение на своите познания и на любовта на султана, Роксолана ставала все по-известна. Започнали да говорят, че задържа вниманието на господаря с нечисти сили и магии, но тя не се притеснявала от завистта и лошите думи. Учила се от всичко, което дворецът й давал, вземала всичко, което животът й поднасял. Историците свидетелстват, че малката славянка наистина свободно говорела турски, арабски и персийски език, танцувала съвършено и декламирала стихове. Дори приела и исляма като вяра, така че никой не можел да я упрекне, че не играе по правилата на новата си родина. А султанът наистина бил заслепен и безумно влюбен. Не забелязвал никой друг, освен нея, Роксолана. И никой не предполагал, че робинята ще стане негова законна съпруга.

Постоянните интриги в двора на Сюлейман превърнали Роксолана в истински психолог. Тя изучавала хората и поведението им, винаги знаела какво да каже, как да реагира. Султанът открил в нейно лице един умен и добър съветник, затова често се допитвал до нея за държавните дела. А тя винаги била нащрек, защото в империята имало един основен закон на оцеляването: „Или ти унищожаваш, или унищожават теб!” Отношенията на Сюлейман и Роксолана минали през различни фази, но стигнали до своя логичен завършек – той я направил своя законна съпруга. Сватбата се състояла през 1530 г., а султанът бил невероятно щастлив. Двамата можели с часове да говорят за любов, държавни дела, изкуство. Често общували със стихове. Като истинска дама, Роксолана знаела кога трябва да замълчи, кога да възкликне и кога да се засмее. Появявала се пред султана и гостите му с открито лице, но въпреки волностите й я уважавали като образцова правоверна мюсюлманка. А тя не мислела само за себе си. По нейно време харемът се превърнал в център за красота и просветителство. Построила за еничарите нови казарми-дворци, дарила ги с нови привилегии. И докато Сюлейман воювал в далечни земи, султаншата реставрирала и обновила двореца Топкапъ, построила нови минарета.

Роксолана станала майка и дарила съпруга си с пет прекрасни деца – четири синове и една дъщеря. И тук срещнала голям проблем – наследник на престола бил синът на султана от първата му съпруга – Гулбехер. А Роксолана била наясно, че колкото и да я обича Сюлейман, положението й става нестабилно, ако първородният й син не наследи престола. И започнала да крои коварни планове. Първата й жертва станал везир Ибрахим, обвинен в прекалени симпатии към Франция и удушен по заповед на султана. Мястото му било заето от Рустем паша, който симпатизирал на Роксолана и получил като награда 12-годишната й дъщеря. Но това не го спасило. В един момент той се опитал да използва съпругата си и да действа срещу тъща си – бил уличен в предателство и убит за това. С много последователност и усърдие Роксолана успяла да убеди Сюлейман, че собственият му син от първата му жена – Мустафа, готви заговор срещу него. Султанът страдал, но наредил да го убият заедно с братята му и наследниците им. От болка и мъка майка му Гулбехер също починала. Но и това не било достатъчно сигурно за Роксолана и тя наредила да бъдат издирени и убити всички синове на Сюлейман, родени от наложниците му.

За 40 години брак Роксолана постигнала невъзможното-била провъзгласена за първа жена на султана, а синът й Селим станал наследник на престола, след като се погрижила да убият другия й син – Баязид. Целите и мечтите й били осъществени. Оставащите й години живот преминали спокойно. Роксолана починала на 18 април 1558 г. (според други източници – 1561 или 1563). След найната смърт Сюлейман провел активна дейност в нейна чест, в цялата империя били построени много сгради, посветени на нея. Разказват, че Сюлейман не повикал в покоито си нито една жена след смъртта на неговата любима съпруга. Наложниците му били обидени и разочаровани, но Сюлейман не пожелал да види нито една от тях в своята постеля.

Султанът умрял в нощта на 5 срещу 6 септември 1566 г. по време на военен поход. Тялото на падишаха (без сърцето му и вътрешностите му) закарали в Истанбул и погребали редом с това на Роксолана. Това било неговото желание – да бъде погребан в общ мавзолей с любимата жена. Може би двамата са се събрали отново в един по-хубав свят, казват романтиците. Дали това място е рая, трудно е да се каже, предвид жертвите, които амбициозната дама оставила по пътя си към върховете на властта, но все пак историята завинаги ще съхрани тяхната любов – на една робиня и на един властелин. На мъж и жена, открили общото помежду си, въпреки различията, които животът им бил дал по рождение.

Легенда за Станимака

До 1934 г. Асеновград се казва Станимака от гръцкото име на града Στενήμαχος, Стенимахос. През 1934 година е преименуван в чест на цар Иван Асен II на Асеновград. Над самия град се намират останките от Асеновата крепост, стара крепост, която при цар Иван Асен II е подсилена и е превърната във важен военен пост в отбраната на южните граници на Второто българско царство.

Градът е известен с многото си църкви, манастири и параклиси и често е наричан Малкият Йерусалим. Преобладаващият брой от жителите на Асеновград са българи, като в града има представители на турския и ромския етноси.

Едно по известно тълкуване за старото име на Асеновград – Станимака идва от една легенда. Според нея в Асеновата крепост се е крил последният християнски цар Костадин. Докато стоял в крепоста, а майка му пържела риба, дошъл един войник и му съобщил, че крепостта е под обсада и скоро ще бъде превзета, но той не повярвал. Войникът идвал няколко пъти със същата новина, но царят казал, че когато рибата в тигана оживее, тогава той ще повярва. Изведнъж рибата оживяла и царят, казал на майка си: „Стани, майко, да бягаме” и оттам „стани, майко” се превърнало в Станимака – старото име на Асеновград.

Австралийски мит за създаването на света

Имало време, когато всичко било в покой. Всички духове на Земята били заспали – или почти всички. Великият Баща на всички духове бил единственият буден. Той нежно събудил Майката Слънце. Щом тя отворила очите си, топъл лъч светлина се прострял към спящата земя. Бащата на всички духове казал на Слънчевата Майка: „Майко, имам задача за теб. Слез долу на Земята и събуди спящите духове. Придай им форма.”

Слънчевата Майка се плъзнала надолу към Земята, която по това време била пуста и започнала да се разхожда по всички посоки и навсякъде, където ходела, пониквали растения. След като се върнала на полето, откъдето започнала своята работа, Майката си починала, доволна от свършеното. Бащата на всички духове дошъл и видял нейната работа, но и казал да отиде в пещерите и да събуди духовете.

Тя отишла в тъмните пещери в планините. Ярката светлина, която се излъчвала от нея събудила духовете и след като си тръгнала, различни видове насекоми влезли в пещерите. Слънчевата Майка седнала и наблюдавала великолепната гледка от нейните насекоми, които общували с цветята й. Но Бащата имал ново искане към нея.

Майката влязла в много дълбока пещера, разпростирайки светлината около себе си. Нейната топлина разтопила леда и реките и потоците на света били създадени. След това тя създала риби и малки змии, гущери и жаби. След това тя събудила духовете на птиците и животните и те избликнали под слънчевата светлина във възхитително множество от цветове. Виждайки това, Бащата на всички духове останал доволен от работата на Слънчевата Майка. Тя извикала всички нейни създания при себе си и им казала да се радват на богатството на земята и да живеят в мир едни с други. След това тя се издигнала в небето и се превърнала в слънцето.

Живите същества наблюдавали със страхопочитание слънцето, докато то пълзяло по небето на Запад. Но, когато най-накрая слънцето потънало зад хоризонта, те били обхванати от паника, мислейки си, че тя (слънцето) ги е изоставила. През цялата нощ те стояли замръзнали на местата си, мислейки си, че е дошъл краят на времето. След известно време, което им сторило като цяла вечност, Слънчевата Майка подала глава над хоризонта от Изток. Децата на Земята се научили да очакват, че тя ще идва и ще си заминава и вече не се страхували.

Първоначално децата живеели заедно в мир, но в края на краищата завистта се прокраднала в техните сърца. Те започнали да спорят. Слънчевата Майка била принудена да слезе долу от небесния си дом, за да посредничи в уреждането на техните спорове. Тя дала на всяко същество силата да променя формата си и да се превръщат в каквото си пожелаят. Но тя не била дововлна от крайните резултати. Плъховете, които тя направила се превърнали в прилепи, имало огромни гущери и риби със сини езици и крака. Но най-странното от новите животни било животно с човка на патица, зъби за дъвчене, опашка като на бобрите и способността да снася яйца. Тя била наречена птицечовка.

Слънчевата Майка погледнала към Земята и помислила, че трябва да създаде нови същества, защото Бащата на всички духове можел да се ядоса от това, което вижда сега. Тя родила две деца. Богът бил Утринната Звезда, а богинята Луната. На тях им се родили две деца и тя ги изпратила на Земята. Те се превърнали в нашите предци. Тя ги направила по-висшестоящи от животните, защото те притежавали част от нейния дух и никога не биха поискали да променят формата си.