Таунг Калат

Taung KalatСред равнините на централна Бирма (Мянмар), магически се издига изгасналия вулкан Монт Попа. Цилиндричното формирование е на 736 м. надморска височина, а на върха му е кацнал будисткия манастир Таунг Калат. Множество поклонници се стичат към върха, за да им се поклонят в дните на пълнолуние, когато се честват празниците Nayon (май/юни) и Nadaw (ноември/декември). Преди манастирът да стане будистки, в тяхна чест местните жители принасяли в жертва животни, което днес е забранено от властите на страната.
За да стигнат до молитвените зали, вярващите трябва да събуят обувките си и боси да изкачат 777 стъпала до върха – малка жертва за постигане на душевен мир и пречистване.
Монт Попа – цвете на санкритски – се издига на 1518 м. надморска височина. Последната му вулканична активност е била през 442 години пр.н.е. и има много малка опасност островърхия, златен храм да бъде изстрелян към седмото небе от ново изригване.
Това е място, където будизмът мирно съжителства с традиционната вяра в духове – натове. Според местната легенда натовете обитават свещената планина Попа и манастирът Таунг Калат е техен дом, затова в основата му са издигнати статуи на 37 ната.
Манастирът е построен в сърцето на Бирма и от върха се разкрива неповторима панорамна гледка към четирите посоки на света. Таунг Калат не е просто религиозно място, то е и изключително красиво произведение на изкуството.

Легенди за здравеца

Здравец 1Здравецът е многогодишно тревисто растение от рода Гераниум (Geranium). Вирее на слънце и на сянка до 2500 м. надморска височина, а като билка за здраве се използват листата, корените и цветовете му. Здравецът участва в религиозните обичаи и в озеленяването на обществените площи. А заради лечебните си свойства, успешно се използва и като билка за здраве. От десетките видове здравец, най-популярен е обикновеният (див) здравец, разпространен в цяла Европа. Той има едри, жилести, леко лепкави и дълбоко нарязани листа, крепящи се върху дълги и дебели месести стъбла. Коренищата са дебели, хоризонтално разположени (разклоняват се на повърхността на почвата), с кафеникав оттенък и са богат източник на етерични масла. Здравецът цъфти през първите летни месеци и повторно през есента в бели и лилаво-розови багри. Цветчетата са събрани във връхни съцветия върху дълги стъбла и имат тичинки с прашници.

Българското наименование на растението – „здравец“, не е случайно. Коренът на думата идва от „здраве“, вероятно защото растението е богат източник на етерични масла, полифенолни съединения и антиоксиданти. То се прилага широко в народната медицина, присъства във фолклорните обичаи за здраве и дълголетие, и дори името му има символна натовареност  с вярата, че носи благополучие.

Здравец 2Стара легенда разказва, че една есен, когато жеравите отлитали на юг, един от тях се отделил от ятото, паднал на земята и замръзнал. Докато умирал с копнеж гледал към небето и от очите му се отронила сълза.Там, където тя паднала, през пролетта поникнало чудно цвете, което с окраската си напомняло лазурното небе, по което копнеел жеравът. В много езици наименованието на здравеца произхожда от думата жерав.

Друга легенда разказва, че едно време имало един манастир на Света Богородица. Задали се турци и калугерите рекли да скрият честния кръст. Скрили го на едно място, но на другия ден им се сторило, че ще го намерят, и взели, че го преместили другаде. На третия ден всичко се повторило и така го местили постоянно. А вред, дето е стоял честния кръст, изниквало здравец!

Кукленски манастир „Св. Св. Козма и Дамян“

Манастирът е основан през Второто българско царство. Споменава се още през 11в. в документ за имотите на Бачковския манастир. Манастирът възниква като религиозна обител около аязмо с лечебна вода. Наречен е на светите братя Козма и Дамян заради техните лечителски способности. От край време е посещаван от болни хора и особено от душевноболни, тъй като се вярва, че ако пренощуват в него, ще се почувстват по-добре. В притвора на едната от двете църкви в комплекса, посветена на Св. Св. Козма и Дамян, все още могат да се видят чифт окови. В миналото душевноболните хора са били оковавани с тях към пода с цел да се излекуват. По настоящем се вярва, че ако болен човек подържи оковите за известно време или ги допре до болното място, ще се излекува.

Когато българските земи са превзети от Османската империя, ролята на манастира като място, към което се стичали болни хора с надеждата да намерят изцеление, нараснала. Турските власти пазели манастира, тъй като в него се лекували и семействата на османските управници. Бил е защитаван от набезите на разбойници, като дори са били изпращани турски войници от Пловдив, когато се е налагало. През 1657 г., когато много манастири в Родопите са разрушени, монаси се стичат към „Св. св. Козма и Дамян”. През 17 в. манастирът е служел за книжовен център, като известни творци като Кръстьо Граматик и поп Аврам Димитриев са работили там. Финансово, манастирът е бил подкрепян най-вече от еснафа на пловдивските абаджии.

По настоящем манастирът е действащ и отворен за посетители. Разполага с две църкви – едната посветена на Св. Св. Козма и Дамян и построена през 15 в., а другата наречена „Св. Благовещение” и построена през 50-те години на 20 в. Манастирският комплекс включва също така стопански и жилищни постройки, както и голямо аязмо недалеч. Църквата „Св. св. Козма и Дамян” представлява 22 м дълга и 8 м широка кръстовидна безкуполна постройка.

По време на принудителното помохамеданчване на българското население, манастирът е бил опожаряван неведнъж, но все пак неговите уникални стенописи са оцеляли. В края на 18-ти, началото на 19-ти век манастирът е бил обитаван от гръцки монаси, които замазали оригиналните му стенописи и ги покрили с нови, изписани с гръцки надписи. При по-късното реставриране на църквата са възстановени и сега могат да се видят и двата пласта фрески. Манастирът е обявен за паметник на културата. Неговият празник се отбелязва всяка година на 29-ти юни, Петровден, като празненствата обикновено продължават три дни. На този ден иконата на Св. св. Козма и Дамян, за която се смята, че е чудотворна, се изважда от църквата.

Съществува една легенда за светите лечители-братята безсребреници-Козма и Дамян.

Братята Козма и Дамян се родили в богато семейство. Още като деца били възпитани да почитат Бог и да живеет по неговите закони. Раздавали милостиня на бедните. Хранели гладните и обличали сиромасите. Господ ги дарил с чудотворни способности – да изцеляват болните от всякакви страдания. Те правели това даром, затова ги нарекли „безсребреници”. Славата на благочестивите лечители растяла. Но завистливи езичници ги наклеветили пред царя. Изпратил ги на съд и поискал от тях да принесат жертва на езическите богове. Светите мъже били непреклонни. Разгневеният императорът осъдил лечителите на смърт. В този миг Бог го наказал – главата му се обърнала назад пред очите на онемелите от изненада римски поданици. Безпомощен, царят започнал горещо да се моли на Бог. С помощта на двамата братя бил изцелен. В знак на признателност, императорът върнал свободата и славата на Козма и Дамян. Двамата лечители продължили да обикалат села и градове, да изцеляват болни и да сеят вярата Христова в сърцата на еретиците. Своята мъченическа смърт св. безсребреници Козма и Дамян намерили през 284 г., когато първият им учител ги пребил с камъни от завист и злоба. Телата им погребали в един гроб в днешна Сирия.

 

Манастирът Сумела

Буквално вграден в скалите, на около 350 м височина над равнището на долината Алтъндере, близо до Трабзон, североизточна Турция, се намира най-важният в областта византийски манастир – Сумела, създаден в чест на Дева Мария.

Сумела е построен на мястото на раннохристиянско светилище от преди 386 г. Както при повечето свети обители, така и тук историята за създаването му е свързана с легенда. Според легендата през 386 г. двама атински монаси – Варнава и Софроний открили икона на Дева Мария в една от пещерите. Пак според легендата иконата била рисувана от Св. Лука. Монасите решили да останат и да съградят на това място храм. Всъщност, въпреки, че това е легенда, тази дата се смята за основополагаща за манастира.

Мястото става едно от най-често посещаваните от поклонници. Постепенно се доизгражда манастирът, който в сегашния си вид е съграден през периода XIII-XIV в. През цялото си съществуване обителта се е ползвала с особено внимание и привилегии по време на управлението на поколенията византийски императори – император Алексей II дори е бил коронясан тук, свидетелство за което са фреските в главната зала, изобразяващи коронацията. В издълбаната в скалите пещерна църква фреските са навсякъде – всеки сантиметър от стените е изрисуван, като на някои места дори се разграничават по няколко пласта един върху друг, в различни стилове. През 1923 г. манастирът е изоставен вследствие решението на правителствата на Гърция и Турция за изселване на малцинственото население. Изселвайки се, гръцките монаси от Сумела изнасят всички събирани през вековете в манастира ценности и икони. Чак през 1996 г. турските власти започват реставрацията му. И въпреки многото поражения, нанесени върху фреските от времето и най-вече от хората, все пак обителта остава доста запазена. Многобройните, сравнително запазени фрески изобразяват Исус Христос и Дева Мария в различни библейски сцени, Сътворението, Адам и Ева и много други библейски сцени. Всичко това, съчетано с уникалната гледка, разкриваща се от манастира, оставя в посетителите едно невероятно впечатление.

Осеновлашкият манастир (7-те престола)

Понастоящем Осеновлашкият манастир е функциониращ и посреща гости. Манастирът е ограден от висок каменен зид, а в средата на вътрешния двор е разположена църквата. Комплекса включва също камбанария и две жилищни сгради, голямата част от които са стаи за посетители. Дворът впечатлява със своята добре поддържана градина с много цветя, цъфтящи храсти и стари дървета, едно от които е едновековна секвоя.

Най-ранните сведения за съществуването на Осеновлашкия манастир се намират в преписка от четириевангелие, датираща от 1511г. и в един служебник от 1554г. През 1737г. султан Махмуд, нарежда разрушаването на много манастири и църкви, в това число и Осеновлашкия. След Руско-турската война през 1770г. и подписаното мирно споразумение, султан Абдул Меджит издава указ, с който се позволява на подчинените християни да строят църкви и манастири. Тогава Осеновлашкият манастир е реконструиран и върнат към живота от двамата братя свещеници – Тодор и Марко от Тетевен и с помощта на майстор Стоян от Троян.

В началото на 19 век Осеновлашкият манастир е бил обезлюден, манастирските сгради сринати, а територията му станала собственост на мюсюлманска фамилия от град Роман. С помощта на врачанина Димитраки Хаджитошев и митрополит Доситея, през 1824г. започва възстановяването на манастира. Те откупили земите на манастира, а настанения тук монах Паисий от Ловеч изградил жилищна сграда. Комплексът бил предоставен за метох на Черепишкия манастир. През 1848г. отец Христофор основава в манастира килийно училище, като един от учителите става самия той, а през 1851г. започнало изграждането на нова голяма триетажна сграда.

В епохата на национално-освободителните борби на българския народ Осеновлашкият манастир неведнъж е бил убежище на революционери. Тук са намирали закрила Вълчан войвода, Мартин войвода, Софроний Врачански и Апостола Васил Левски.

Легенда свързва основаването на Осеновлашкия манастир (7-те престола) с името на болярина Петър Делян и с въстанието против византийското владичество през 1040 г. Има и друга легенда за създаването на манастира, свързана с името „Седемте престола”. Според нея обителта е основана през 11в. от 7 боляра, които идват от Бесарабия и се заселват в Балкана заедно с техните семейства. Установяването им в тези земи е свързано и с възникването на 7 села в близост до манастира – Осеновлак, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков Дол, Желен и Лъкатник.

Според  друга легенда прочутият Вълчан войвода (син на осеновлашкия старейшина Деян Пандурина, родом от Осеновлак, където бил овчар),  възмутен от безчинствата на турците, изоставил стадото и станал хайдутин – съратник на легендарния поп Мартин. Четата била страшилище за османлиите, от които хайдутите взели голямо имане, което заровили някъде в Балкана. В двора на „Седемте престола” е гробът на Змей Горянин – псевдоним на детския писател Светозар Димитров (1905-1958).

 

 

Чудотворните змии в Кефалония

Жителите на гръцкия остров Кефалония (най-големият от Йонийските острови по западното крайбрежие на Гърция) вече векове имат странен обичай. Всяка година в продължение на четири века те събират малките змии с кръстчета на главата и езика, които се появяват по едно и също време в селата на югозападната част на острова. Наричат ги „змийчетата на Богородица” не само заради кръстчетата по шарките им, но и заради една легенда.

На мястото, където през 14 век местните жители намерили по чудодеен начин икона на св. Богородица, била съградена църква, а по-късно – и прочутият манастир „Св. Богородица Лангобарда”, посветен на Божията Майка. През 16 век островът бил нападнат от пиратите на Барбароса. Монахините отправили молитва към Божията Майка да ги спаси и когато пиратите стигнали до манастира, видели, че той е обитаван единствено от змии. Големият им брой ги изплашил и накарал да изоставят обителта. Населението е създало и песни за това, как Богородица превърнала монахините в безобидни змии, за да ги опази от нападателите.

Местните жители считат змиите за чудотворни и след появата им внимателно ги събират по улиците на селата, слагат ги в съдове и ги носят в манастира на св. Богородица. Всяка година те се появяват по едно и също време – в периода от 6 до 15 август. Последната година, обаче, змийчетата не се появили и хвърлили в паника жителите на острова. Досега това се е случвало само 2 пъти – през 1940 г., когато започнала Втората световна война, и през 1953 г., когато било катастрофалното за острова земетресение. За щастие змийчетата се появили отново, макар и с 24 часа закъснение. Жителите го отдали на скорошните големи пожари на острова, които опожарили големи площи.

Легенда за манастира „Св. Св. Константин и Елена“

В мрачните дни на нашето минало, когато българският дух е бил прикован от веригите на робството, когато в душата е гаснела и последната искрица човешки живот, единствено църквите и манастирите са поддържали през вековете будно неговото съзнание. Но понякога в злощастни дни вълните на верския фанатизъм са достигали и до тези тихи пристанища, приютили в лоното си безценните скрижали на народа ни и надеждата му за спасение.

Неверниците знаели, че няма по-надежден щит от вярата, и с огън и меч се стремели да изтръгнат и последния корен на непокорното ни племе. И тогава, в пламъците на пожарите и развалините, погивало сътвореното от столетия. Оцелелите от погромите Христови братя понесли най-драгоценното – несломимата си вяра. Едни избягали по друмищата, а други се криели из пущинаците, за да се върнат отново сред пепелищата. За да начеват с нови сили съграждането на вечния храм на правата Христова вяра и български дух.

През ХVI век, когато войните на християнска Европа най-сетне спрели пълчищата на неверниците, цялата ярост на агаряните се стоварила върху останалите под робство християнски народи, а над старите български християнски светини запял мюезин. И отново монасите-отшелници започнали да бродят, съхранявайки светото Православие.

В тези тежки дни на изпитания в една пустинна местност, недалеч от морския бряг и старата българска твърдина Варна, сред непроходима вековна гора потърсили убежище неколцина монаси. С разкъсани одежди, с подбити от трудния път крака и изпонаранени тела, те идели тук с надежда да намерят пристан и утеха за изтерзаните си души. Черна мъка свивала сърцата им – старата монашеска обител, от която бягали, била превърната в пепелище от неверниците, а мнозина от братята им погинали мъченически.
Сякаш самата Божия ръка ги водила към това закътано място. Никъде наоколо не се виждали следи от човешки съществувания – нито село, нито път. Вековни хралупати дървета им дали подслон, гората ги хранела с плодовете си и стар целебен извор утолявал жаждата им. А сладкопойните горски обитатели по цял ден огласяли околността с песните си, утешавали ги и вливали бодрост в сърцата им.

Отшелниците били щастливи – усещали и чувствували Божието присъствие! Така живеели в мир и покой монасите – в единение с Бога, далеч от грешния и зъл свят. Нямали нито храм, нито икона, пред която да се помолят. Липсвали им и камбанния звън, и екота на клепалото. Само молитвата утешавала тези изстрадали, но вярващи и уповаващи се на Бога души!

Веднъж, в една дълбока нощ, когато ураганен вятър превивал клоните на дърветата, откъм морето, сред оглушителния тътен на вълните се дочул вик за помощ. Скрити от стихията, монасите не посмели да излязат. А на утрото, когато бурята стихнала и те достигнали брега, пред очите им се открила ужасяваща гледка. Вредом били пръснати отломките на голям кораб. Телата на десетки удавници се подмятали върху вълните или лежали ничком по пясъка. С нажалени сърца брятата се погрижили по християнския обичай за мъртвите. Внезапно едно от телата се размърдало. Чул се слаб стон. Зарадвани, монасите вдигнали тялото на спасения по Божия воля странник и вързопа, лежащ до него, и ги понесли в гората.

След няколко дни той дошъл на себе си и разказал на братята чудната си история. Във вързопа била завита голяма икона на св. равноапостолни Константин и Елена – покровителите на христианството – а спасения се оказал брат от една православна обител в близост до Цариград.

Той бил пратен във Великата Киевска лавра, за да вземе и пренесе в Константинопол чудотворната икона на двамата светци. Предания разказвали, че иконата била спасена и пренесена в Киево-Печьорската лавра от незнаен монах по време на агарянското нашествие и поробването на християните от двете страни на Стара планина.

Така, благодарение на покровителството на св. равноапостолни Константин и Елена, и по Божията милост, пратеникът и иконата били спасени от погибел.

От благодарност за спасението, пратеникът дарил чудотворната икона на братятата и поръчал на това място да бъде съграден храм. Колко време минало оттогава никой не знае. Но на това място, върху стария целебен извор, била съградена малка църквичка. По-късно, привлечени от славата на чудотворната икона, тук се появили и други монаси. Около църквата възникнал манастир, който и до днес носи името „Св. св. Константин и Елена”.

През много превратности преминала монашеската обител. Била разграбвана, опожарявана и разрушавана – и от безбожници, и от стихиите природни… Но св. равноапостоли не оставяли това да продължи задълго. Манастирът отново оживявал. За тържествуване на православната вяра! За да пази жив българския дух!

Previous Older Entries