Вкусът на болката

Един възрастен учител в Индия се уморил от постоянните оплаквания на ученика си. И тъй, една сутрин го изпратил да донесе сол. Когато се върнал, учителят накарал недоволния младеж да изсипе шепа сол в чаша с вода и после да я изпие.

– Какъв вкус има? – попитал той.

– Горчив – отвърнал ученикът.

Учителят се подсмихнал, а после казал на младежа да изсипе същата шепа сол в езерото. Двамата отишли мълчаливо до близкото езеро и когато ученикът хвърлил шепа сол във водата, старецът рекъл:

Пий сега от езерото.

Когато водата докоснала устните му, учителят отново го попитал:

ЕзероКакъв вкус има?

Сладък – гласял отговорът този път.

Тогава учителят седнал до сериозния младеж, който толкова много му напомнял на самия него, хванал ръцете му и казал:

Болката в живота е шепа чиста сол – ни повече, ни по-малко. Тя винаги остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в който се разтваря болката. Затова, когато те боли, можеш единствено да разшириш собственото си възприятие… Не бъди чаша. Бъди езеро.

 

Advertisements

Предаването на властта от Яо на Шун

ЯоПрез дългия период на феодализма в Китай, императорският пост се предавал от баща на син. Но в китайската митология, първите три императора Яо, Шун и Ю предават властта не по кръвна линия. Хората с добродетелно поведение и способности били издигани за този пост.

Яо е първият митичен китайски император. Когато той остарял, решил да си намери заместник и затова събрал вождовете на всички племена на съвет. След като съобщил за решението си, човек на име Фан Чи рекъл: „Твоят син Джу Дан е просветен човек и е най-подходящ за твой наследник.” Яо отвърнал строго: „Не съм съгласен, моят син не е с добродетелен характер и обича да се кара с хората.” Друг казал: „Гун Гун, дето се грижи за напояването, също е подходящ.” Яо поклатил глава и отвърнал: „Гун Гун е умел в приказките и външно изглежда много почтителен, но вътрешно е съвсем друг. Ако сложим него, няма да ми е мирно на душата.” Така, него ден съветът не решил нищо и Яо продължил да търси наследник на мястото му.

След известно време. Яо пак свикал всички вождове на съвет. Този път, много вождове издигнали обикновения младеж Шун. Яо поклатил в съгласие глава и рекъл: „А! И аз съм слушал, че този човек е много добър. Може ли да ми разкажете по-подробно?” Те му разказали следното: бащата на Шун бил глупав-преглупав човек и хората го наричат Слепия старец. Родната майка на Шун починала много рано, а мащехата му се отнасяла много лошо с него. Той имал брат от мащехата си, който се казвал Сян, надут до невъзможност и любимец на баща си. Въпреки всичко, Шун се държал много добре с баща си, мащехата си и брат си. Затова, всички смятали, че Шун е много добродетелен младеж.

ШунКато изслушал разказа за Шун, Яо решил първо да изпита младежа. Той омъжил двете си дъщери Ъхуан и Нюин за Шун и му построил хамбар за зърно, както и му дал много добитък. Мащехата и брат му, като видели това, сърцата им се изпълнили със завист. Заедно с баща му, те решили да му сторят зло.

Веднъж, бащата извикал Шун да поправи покрива на хамбара. Шун се качил по стълба на покрива и тогава баща му запалил огън отдолу, с намерението да изгори Шун. Като видял от покрива огъня, Шун искал да слезе по стълбата, но тя вече не била там. За късмет, Шун носел със себе си две бамбукови шапки да се пази от слънцето. Във всяка ръка той сложил по шапка, размахал ги като крила и така скочил долу. Шапките се понесли по вятъра и Шун се приземил леко на земята, без да се рани.

Бащата и братът на Шун въобще не се зарадвали на това и го извикали да копае кладенец. Когато Шун слязъл в кладенеца, бащата и братът хвърлили вътре голям камък и запушили отвора на кладенеца, като решили да погребат Шун жив вътре. Те не очаквали, че Шун, като слязъл на дъното на кладенеца, изкопал дупка до повърхността и се върнал жив и здрав в къщи.

Сян не знаел, че Шун вече се спасил и доволен се върнал в дома си и казал на баща си: „Този път брат ми със сигурност ще умре и аз измислих този хубав план. Сега може да си поделим богатството на брат ми.” Като свършил да говори, се запътил към дома на Шун. Той се втрещил като видял Шун да седи и свири на цин. Удивил се много вътрешно, но изрекъл: „Ах, толкова ми липсваше!” Шун се направил, че не знае нищо и казал: „Ти дойде тъкмо навреме, имам много работа и имам нужда от помощта ти.” След това, Шун продължил да се отнася по старому към баща си и брат си, а те двамата не посмели да му сторят друго зло.

Шун 2След време, Яо подложил Шун на много други изпитания и се уверил, че е много добродетелен и способен човек и решил да му предаде императорския пост. Този вид предаване на властта, в Китай се нарича „Шанжан” (отстъпване на престола на друг). След като приел поста, Шун продължил да се труди като обикновените хора и спечелил доверието на всички. След няколко години, Яо починал и Шун мислел да предаде поста на сина на Яо – Джу Дан, но никой не се съгласил. Когато Шун остарял, по същия начин той избрал добродетелния, надарен и добре подготвен Ю за свой наследник.

Хората вярват, че през епохата на Яо, Шун и Ю, в Поднебесната е нямало борба за власт и облаги, императорът и обикновените хора живеели един и същ хубав и прост живот.

Болярски предания

Титлата „болярин” носят средновековните български аристократи. Те са обкръжението на българския цар и участват в решаването на важни държавни дела. Болярите заемат най-висшите административни и военни длъжности. Някои създават самостоятелни владения извън столицата. Част от тях успяват да останат независими български владетели още дълго след нашествието на Османската империя през ХІV век. Други са погубени. А малкото оцелели представители на болярски родове от старопрестолната столица се пръсват в търсене на убежище, но губят своите титли, позиции и богатства.

Поетична легенда за непозволена любов между болярска дъщеря и младеж от по-ниска прослойка оживява сред каменните останки от втората българска столица Преслав. Историята започва в някогашния укрепен град. Неговите високи стени ограждали царските дворци и болярски имения, много църкви и манастири. Но случката отвежда в околностите на града, в местността Патлейна.

Една стара легенда разказва за преславски момък, който си харесал високопоставена дама от царския двор. Двамата влюбени успели тайно да избягат от града. Но царските стражи ги видели и ги издали. Родителите на момичето пратили преследвачи да върнат бегълците. Двамата влюбени побягнали да се скрият в пещерата Мечата дупка. Но преследвачите ги настигнали. Тогава болярската дъщеря започнала да хвърля назад жълтиците, които успяла да вземе от дома преди да избяга. Войниците, които ги преследвали, се сбили за златните пари. Така младоженците успели да избягат и да се скрият. А там, където падали жълтиците, поникнали жълти лалета. Те растат и до ден днешен в тази местност и са рядък вид, наричан урумово лале.

Друго народно предание ни отвежда при третата средновековна българска столица Велико Търново. Недалеч от нея, в поречието на Дряновската река има местност „Царева ливада”. Там са оцелели останки от средновековна крепост. А според народното предание, някога на това място е имало дворец. В него семейството на българския цар прекарвало лятото заедно с приближените боляри. Сред хората се разказвало, че в таен тунел под двореца са скрити седем каменни корита, пълни със злато, скъпоценни камъни и накити. А на мраморна маса в подземието са поставени три царски корони и жезъл (скиптър) – символи на българската държавност, заедно с християнски кръст. Навярно това предание е съхранявало през вековете народната вяра, че българската християнска държава ще възкръсне отново след османското нашествие.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/boliarski_predania.aspx

Суейжън и огънят

В китайската митология и приказки има много мъдри, смели и правещи всичко за благото на хората герои, един от тях е Суейжън („добиващия огън”).

В далечната древност, когато хората още били диви, те не знаели, как да използват огъня и даже въобще не знаели, що е огън. Когато падала нощта, навсякъде ставало тъмно, дивите зверове надигали вой и хората са скупчвали един в друг и им било хем студено, хем страшно. Понеже нямали огън, хората ядели само сурова храна, често се разболявали и животът им бил много кратък.

На небето имало велик бог, който се казвал Фу Си. Той се трогнал от тежкия живот на хората и решил да ги научи да използват огън. С магическата си сила, той предизвикал силна буря. Една светкавица паднала върху дърво и го запалила и скоро се превърнала в голям огън. Хората се уплашили от светкавиците и огъня и се разбягали навсякъде. Не след дълго, дъждът спрял и паднала нощта, като така станало още по-студено. Разбягалите се хора пак се събрали заедно и в почуда загледали горящото дърво. В това време, един младеж открил, че обикновено бродещите наоколо зверове се били изпокрили и рекъл : „Да не би зверовете да са се уплашили от това светещо нещо?”. Тогава, той смело се доближил до огъня и усетил, че му става приятно топло. Той възбудено извикал към другите : „Елате по-бързо, този огън въобще не е страшен, той може да ни дари със светеща топлина!” В това време, хората открили изпечени в огъня животни, от които се разнасял вкусен аромат. Скупчили се около огъня и започнали да ядат месото, като това им се сторило най-вкусното нещо, което някога били яли. Така, те открили, колко ценен е огънят и решили да го запазят, като донесли клони и дървета за да го подклаждат. Всеки ден се редували да пазят огъня за да не изгасне. Но един ден, пазачът заспал и като свършили дърветата, огънят угаснал. Хората пак се върнали към тежкия тъмен и студен живот.

Великият бог Фу Си гледал от небето и накрая се явил в съня на онзи младеж, който пръв разбрал ползата от огъня и му казал: „Далече на Запад има царство Суеймин, там има огън, ти можеш да идеш да вземеш и донесеш.” Младежът се събудил, спомнил си за думите от съня си и решил да иде да вземе огън от царство Суеймин.

Той прекосил високи планини, дълбоки реки и гъсти гори и след много трудности най-накрая стигнал до царство Суеймин. Но там нямало слънце, нямало ден и нощ, навсякъде царяла пълна тъмнина и въобще нямало никакъв огън. Младежът се натъжил и седнал да си почине под едно дърво, наречено „Суей”. Изведнъж, пред очите му всичко се озарило със светлина и така няколко пъти. Младежът се изправил и тръгнал да търси източника на тази светлина. Тогава той видял, че на дървото имало няколко птици, които с късите си и твърди човки търсели буболечки в дървото. Като клъввали по дървото, от него изскачали искри. Като видял това, младежът получил озарение. Той веднага откършил клон от дървото и с малка пръчка започнал да пробива дупка в клона докато се появили искри. Но не се запалил огън. Той не се обезнадеждил и събрал всякакви клони и почнал търпеливо да ги изпробва. Най-накрая, от клона се появил дим и скоро се запалил огън. От радост, младежът заплакал.

Младежът се върнал в родния си край и донесъл на хората незагасящ способ за добиване на огън чрез триене и от тогава хората вече не живеели в студ и страх. Хората възпели смелостта и мъдростта на този младеж и го поставели за вожд на племето. Те го нарекли „Суейжън”, което означава „Добиващият на огън”.

Морската звезда

Живял едно време мъдър човек, който всяка сутрин се разхождал по брега на океана, преди да седне да пише своите книги. Един ден, докато се разхождал по плажа, видял човешка фигура, която сякаш танцувала. Той се усмихнал от мисълта за човека, танцуващ сам край океана посред бял ден. Забързал крачка, за да разбере по-скоро каква е тази работа.

Като приближил, видял, че фигурата е на млад мъж. Той не танцувал, а вземал нещо от пясъка и после много нежно го връщал обратно във водата.

– Добро утро–извикал мъдрецът на младежа, когато се изравнил с него. –Какво правиш?

Младият човек се спрял за миг, погледнал го и отговорил:

– Хвърлям морски звезди обратно в океана.

– Може би трябваше да те попитам защо ги хвърляш обратно в океана?

– Слънцето изгрява и започва отливът. Ако не ги върна във водата, те ще умрат.

– Но, млади момко, този плаж е много дълъг и целият е покрит с морски звезди. Ти нищо не можеш да промениш.

Младежът изслушал учтиво. После се навел, вдигнал поредната морска звезда, хвърлил я върху пенливите вълни и казал:

– За тази вече го промених.

Tайната на щастието

Един баща изпратил сина си при най-големия мъдрец на света, за да му разкрие тайната на щастието. Когато младежът пристигнал в двореца, влязъл в една голяма зала, пълна с хора, имало и музиканти, и танцьори и какво ли още не. В центъра на залата седял мъдрецът и разговарял с дошлите да го посетят. Младежът се приближил и обяснил за какво е дошъл. Мъдрецът му казал:

– Сега съм зает – използвай времето докато чакаш, за да разгледаш двореца. Но имам едно условие – ще ти отговоря на въпроса само ако обиколиш двореца с тази лъжица в ръка – и му подал една лъжица. Но внимавай, в нея има две капки олио и ти не трябва да ги разлееш.

Младежът обиколил двореца и след три часа се върнал при мъдреца, държейки лъжицата в ръка. Капките олио още били в нея. Мъдрецът го попитал:

– Е, видя ли прекрасните ми персийски килими? Видя ли великолепната ми градина – на градинаря му трябваха 10 години, за да я създаде? Видя ли картините и статуите?“

– Не! – отговорил младежът. – Внимавах да не разлея капките олио!

– Обиколи тогава пак двореца, но този път разгледай всичко – казал Мъдрецът.

Младежът обиколил двореца и този път наистина разгледал с удоволствие всичко. Но когато се върнал в залата при Мъдреца с ужас забелязал, че е разлял капките олио в лъжицата.

– Ето в това е смисълът на щастието – казал му Мъдрецът.

Да съумееш хем да се насладиш на прелестите на света край теб, хем да не забравяш и за двете капки олио в лъжицата…

 

Легенди за цветето карамфил

В древни времена са нарекли карамфила „цветето на Зевс” или „божественото цвете”. Древногръцки мит разказва за появата на карамфила…

Веднъж богинята Диана (Артемида), връщайки се изключително раздразнена след неуспешен лов, срещнала по пътя си красив пастир, който свирел на флейтата си весела мелодия. Извън себе си от гняв тя упрекнала бедния човек, че той е подплашил дивеча с музиката си и разярена го заплашила, че ще го убие. Младежът започнал да се оправдава, да се кълне, че не е виновен и умолявал богинята за пощада. Но Диана била толкова вбесена, че не можела да разсъждава трезво. Нахвърлила се върху пастира и извадила очите му. В този грозен момент тя дошла на себе си и осъзнала пълния ужас на злодеянието. Тогава, за да увековечи тези, така жално гледали към нея очи, тя ги посяла в земята и тутакси от мястото поникнали два красиви червени карамфила, напомнящи с цвета си за пролятата кръв…

Всъщност цветето е сързано с редица кървави събития в историята. В културата на Новото време карамфилът се е разглеждал като „цветето на огъня” или „цветето на борбата”. Красивото растение е изиграло интересна роля и в някои важни за историята на Франция моменти. Първата поява на цветето в Европа се отнася към времената на Св. Луи IX през 1270 г. То е донесено след последния кръстоносен поход, когато френските войски дълго са обсаждали Тунис. Сред кръстоносците се разразила ужасна чума. Хората умирали поголовно и всички усилия на лекарите да им помогнат отивали напразно. Св. Луи бил убеден, че в природата трябва да съществува „противоотрова” за тази коварна болест. Той имал завидни познания за билките и лечебните растения, и решил, че в страна, в която хората често страдат от тежкото заболяване, по всяка вероятност има и лекуващо я растение. Вниманието му било привлечено от непознато, прелестно цвете. Неговата красива окраска и специфичният му аромат, накарали Св. Луи да предположи, че именно това е растението, което му трябва. Той заповядал на подчинените си да наберат колкото се може повече карамфили, да направят от тях отвара и да лекуват с нея заболелите. Напитката имала небивал ефект и много скоро епидемията била потушена. За съжаление обаче тя не помогнала на краля, когато чумата поразила и самия него, и Луи IX издъхнал в тежки мъки…

Карамфилът бил любимото цвете на принц дьо Конде (Луи II дьо Бурбон). Благодарение интригите на кардинал Мазарини принцът е арестуван и хвърлен в затвора. Там, под прозореца му растяли карамфили…
За щастие съпругата на Луи II не е стояла безучастна и е подела въстание. Принцът бил освободен. От тогава червеният карамфил става емблема на привържениците на Конде и Бурбоните, от които той произлиза.

По време на Френската революция през 1793 г. невинните жертви на терора, които отивали на ешафода, се украсявали с червен карамфил и по този начин показвали, че умират за своя крал.

Когато френските жени изпращали мъжете си на война, те им поднасяли букети от червени карамфили, изразявайки по този начин желанието си любимите им да се завърнат невредими. Войниците вярвали в чудотворната сила на цветето и го носили като талисман.
Подобен обичай са имали и италианците. Карамфилът е считан за защитен амулет и в Испания, но там е имало и друго интересно приложение на цветето. Красивите испанки тайно и безмълвно са се уговаряли с възлюбените си да се срещнат, украсявайки деколтетата на роклите си с различни цветове карамфили.

В Белгия карамфилът е бил смятан за цветето на бедните или простолюдието, а така също и за символ на домашното огнище.

В Англия и Германия дълго време са смятали карамфила за символ на любовта и чистотата, за което разказват народните легенди, а така също произведенията на Уилям Шекспир. За Гьоте цветето е било олицетворение на приятелството и устойчивостта. Карамфилът е възпян в безсмъртните картини на художници като Леонардо да Винчи, Рафаело, Рембранд, Рубенс, Гоя…