Игнажден

ИгнажденДругите названия на този празник са Игнат, Млада година. На този ден се почита антиохийският епископ свети Игнат Богоносец, осъден на смърт заради християнската си вяра и хвърлен на лъвовете. От Игнажден до Бъдни вечер продължили родилните мъки на Богородица. От тогава започват и коледните и новогодишни празници. Според народното поверие на този ден е началото на новата година, затова в някои области на България го наричат Нов ден. И понеже е нова година, много важно е какъв човек ще влезне пръв в къщата, добър или лош. От това зависи каква ще е цялата година. Човекът, който пръв влиза в къщата, се нарича „полезник”. На него домакинята дава игнатово кравайче и той сяда начело на трапезата. Рано сутринта на Игнажден жените наклаждат огъня, слагат гърне с вариво и приготвят тесто за хляб, от което омесват колаци за всеки член на семейството и един колак, който оставят за Бъдни вечер. На Игнажден се приготвят също така малки гевречета („подкови”), поръсени със сусам. От Игнажден до Коледа младите и нераждали жени не работят, за да раждат по-леко. В различните краища на България съществуват различни обичаи, свързани с този празник. В Източна България, например, сутринта на Игнажден стопанката дава на кокошките кадено жито, което разпръсква в кръг. Според поверието през новата година кокошките ще се множат и няма да ходят по чуждите дворове. На този ден не се дава нищо в заем, за да се запази изобилието и плодородието в семейството. Преди изгрев слънце на празника се почистват и комините на къщите. Саждите се хвърлят на кръстопът или на двора, за да няма бълхи през лятото. В Югозападните краища на България в огнището се запалва специално отрязано дъбово или крушово дърво, което трябва да гори до Йордановден (6 януари).

 

Advertisements

Скалният феномен „Момата“

На около километър от с.Широка лъка в Западните Родопи се издига красива скала, наподобяваща отдалеч на мома с хурка в ръка. Образуването й е свързано с ерозията на скалите и въздействието на външните земни сили, формирали уникалното образувание, за което местните жители сътворили прекрасна легенда.

Много години изминали от времето, когато озверели турски чалмалии шетали по нашите места. С насилие и жестокости те искали да потурчат българите и да им наложат мюсюлманската вяра. През ония тежки години за нашия народ в китното родопско селце Широка лъка живяла мома Калинка. Тя била от хубава, по хубава. Нейните вити черни плитки се спущали над раменете и стигали чак до петите. Бялото и лице било триж по бяло от снежните преспи на Карлък, а очите и блестели като бистрите води на смолянските езера. Всяка сутрин преди изгрев слънце Калинка ставала от сън, измивала бялото си лице със студена изворна вода и подкарвала стадото на паша. По цял ден тя вардела овчиците си и пеела песни. Послушното куче Карабаш лягало в краката на своята добра стопанка, премигвайки доволно. Заслушано в песента на овчарката в този момент стадото спирало да пасе. Дори малката рекичка, която минавала през селото, намалявала своя ход, за да послуша мелодичните родопски песни.

Една сутрин Калинка извела стадото и не се върнала вече в къщи. През тоя ден тя била най-весела и пъргава, пеела най хубавите песни. Овцете от време на време жално поблейвали и не искали да пасат. Карабаш също бил неспокоен. Той скимтял, въртял опашка и постоянно ближел краката на своята стопанка. Изведнъж кучето започнало силно да лае. Песента на овчарката секнала. Когато се обърнала, тя видяла по сипея десетина турци с червени, обвити в бяло чалми. Те бързо се спущали към нея. Калинка останала вцепенена. Не и идвало на ум какво да прави, как да се спаси, а турците били съвсем близо.

Когато дощли, те започнали разярено да викат, да крещят. Калинка разбрала, че ще бъде заловена, и се затичала да се хвърли от близката пропаст, но не успяла. Бедната девойка била обкръжена от развилнялата се банда. Малката рекичка започнала да бушува сърдито в коритото си, клоните на елите засвирили, стадото забляло. А някъде далеч по склоновете на усоите отеквали последните думи от песента на овчарката и лаят на Карадаш. Изправила стройната си като топола снага, Калинка се свърнала крачка назад, оправила дългата си коса и погледнала с насълзени очи спрялото се над нея облаче. Моминските уста тихо изрекли : „Облаче, превърни ме в камък”. След миг на мястото на стадото и Карабаш се появили дребни камъни, а където стояла красивата и родолюбива девойка, като стълб извисил снага камък. Той и до днес се нарича „Момата”.

Самодиви

В българските митове самодивите (самовилите) са неземно красиви, вечно млади моми, с тънка снага („самодивска“), дълги руси коси и чародеен поглед, който замайва и дори убива. Облечени са с бели дрехи (с дълги бели рокли, бяла риза или бял сукман), зелен пояс и забунче, препасани с коланче (зунка), което има цвета на дъгата, но с преобладаване на зеления цвят. Дрехите им са украсени с пера, с които летят като птици. Техните одежди включват и було или бяло наметало, наречено сянка или лъч, в което се крие тяхната сила. Ако им се отнемат те стават подчинени на човека. Самодивата се превръща в обикновена жена и се покорява на човека, който е отнел нейната сила. Тя минава през венчило, ражда, но не става добра майка и домакиня, а използва всяка възможност да си върне откраднатато т.е. свободата и изоставя децата си. Понякога самодиви пристават по собствено желание, но обсебват любимия си и го измъчват с прищявките си до смърт.

Въоръжени са с лъкове и стрели, които са носели отвлечените от тях момци. Самодивите танцуват и пеят около кладенците. Смятало се, че ако видиш самодива не трябва да я гледаш във очите. Хората са казвали, че от песента на самодивите по-хубава песен няма, и от танца на Самодивите няма по-красив.

В някои региони вярват, че самодивите са невидими същества, но могат да ги виждат съботниците, които са родени в събота, когато е Задушница или преди Великден; родените в полунощ на Бъдни вечер и през мръсните дни; повтараците (отбити и отново засукали бебета); мешаните деца (деца на самодива и простосмъртен мъж); както и кучета с „четири очи“ (с две контрастни петна над веждите).
Според народните вярвания самодивите обитават горите, дивите и планински усои – най-често в Пирин, Витоша, Рила и Стара планина. Явяват се на земята от пролетта до есента, от Благовещение до Секновене. През зимата живеят в митичното село Змейково. Тези същества владеят кладенците, реките, езерата и могат да спират водите т.е. да предизвикват суша. Самодивите са страстни любителки на музиката, обичат да слушат мелодиите на кавала, затова отвличат овчари при себе си, за да им свирят. Обиталищата си пазят ревниво от хората и ако някой пристъпи в тях, той изчезва безследно или се връща неизличимо болен. Когато се мръкне самодивите отиват край вода – езера, вирове, извори – събличат се голи, къпят се, перат дрехите си и ги простират да съхнат на лунна светлина, пазейки зорко да не ги открадне някой. След това се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище и цяла нощ играят боси вълшебно хоро. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина, поради което на развиделяване бързо напускат хорището и се скриват.

Понякога се проявяват като работни жени, особено по жътва, и подпомагат работата на невестите с деца. В повечето случаи обаче са враждебно настроени към хората – заключват водните извори, стръвно преследват и убиват овчарите, задето опустошават пасищата им, отвличат хубави моми и невести или им причиняват беди от завист и злина. Въпреки че са с човешки облик, при срещи с хората самодивите могат да се превръщат в животни – например вълци. Почитат християнските празници- особено Великден – и похищават, ослепяват или убиват хората, които не ги спазват.

Самодивите яздят едри (сури) елени, като използват за юзди и камшик змии. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. За такива болни се казвало, че са болни от самодивска болест и ако посмеели да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознавали и ги умъртвявали със смъртоносни писъци.

Не всички самодиви запазвали девствеността си. Някои имат деца, които къпят в езерата, в речните вирове. Самодивите се побратимяват с юнаци и с мъже, които са им направили добрина – стават техни покровителки и раждат от тях деца, от които израстват славни юнаци като Секула детенце. Крали Марко е откърмен от самодива и Вида Баздърджийка му е посестрима.

Според някои вярвания самодивите били умрели жени, но най-грешните, които не ги искат ни на земята, ни на небето. Ако харесат някоя жена, тя умира преждевременно и се превръща в самодива. Отвлечените от тях девойки също стават самодиви.

Според други вярвания самодиви стават жени, умрели девствени.

Известни самодиви са:

Стана – посестрима на свирците и кавалджиите;

Дена – посестрима на юнаците ратоборци;

Радка – посестрима на овчари и пастири;

Магда – посестрима на билярки;

Смита – посестрима на дървари, на горите.

 

Връх Петрахиля

Връх Петрахиля е символ на град Тетевен. Висок е 1 179 м. Каменният му лоб, с височина около 130 м, пръв посреща слънчевите лъчи. От тук произлиза и името на върха (от гръцки “петрос” – камък и “хелиос” – слънце) – Слънчев камък. Върху скалата при подходящо осветление се виждат знаци със значителни размери. Едни ги виждат като букви, а други като хурка с вретено.

За Петрахиля се носят някои легенди. Според една от тях, левент Димо е задирял красивата мома Цвята. Свирил и той с кавала, а тя слушала в захлас. За срещите си с него се обличала с най-хубавата премяна. За да го изпита колко е юначен се съгласила да му пристане, ако забие хурката й в скалата на Петрахиля. Речено – сторено. Той се изкачил на върха. Спуснал се с въже от павет и забил хурката. Но въжето се скъсало и той паднал от шеметна височина. А хурката останала да напомня за облога на двамата влюбени. И затова нощем, когато вятърът запее над Петрахиля, той пее за погиналия левент Димо.

Поверия и легенди за прилепите

Прилепите са едни от най-интересните обитатели на пещерите. Техният начин на живот, свързан с нощната тъмнина и пещерния мрак, и странната им анатомия винаги са будили интерес у народа, който е създал за тях различни поверия и легенди. Двойствеността им – крилата, които ги оприличават с птиците, и тялото, което наподобява мишка, е породила в народните представи странни, наивни и фантастични предания.

Местното източнородопско население нарича прилепите още нощно пиле, нощна птица, полуптица. Старите хора разказват легенда, която обяснява защо прилепите летят само нощем: „Било много отдавна. Решили птиците и животните (в смисъл на бозайниците) да водят война кой да господства на земята. Отначало побеждавали птиците и прилепът отишъл на тяхна страна. Тогава му поникнали крилете. После птиците започнали да губят и накрая били победени. Но крилете на прилепа останали. Той се скрил в пещерите и тъмните дупки, защото се срамувал от предателството си към животните” (легендата е записана от автора в с. Пепелище, Кърджалийско, през 1974 г.).

В народната демонология прилепът се използва като магическо средство, което носи желано щастие или предпазва от лошо. Самото име „прилеп” народът възприема като символ на прилепване, привличане, примамване. Изсушени или стрити на прах крила служат за приготвянето на муски и лекове.

В Кърджалийския край съществува поверие, че с крило от прилеп може да се направи любовна магия: „Ако успееш да отскубнеш перо (крило) от прилеп и го допреш до жената, която желаеш, тя се прилепва до тебе, привързва се и те залюбва.”

В Хасковското село Татарево в миналото старите жени са приготвяли любовни муски. Уловен, прилепът се умъртвявал, като главата му се отрязвала със златна или сребърна пара. След това от изсушеното тяло се правели муски, завити в чисто парцалче. Давали ги на момите да ги носят на „скришно място”, за да се прилепват ергените към тях.

Муската от прилеп има многофункционална роля. Тя служи за предпазване от болести, за отблъскване на лоши неща. Също така може да донесе щастие, сполука, пари. В миналото е имало хора, които са носели в портфейла или кесията си сушено прилепно крило, за да „прилепват” парите.

Народът вярва, че когато прилеп се появи в някоя къща, това носи радост и щастие на дома. Стопаните се радват и смятат, че прилепът им предвещава нещо хубаво – ще получат хубава вест, ще настъпи радост. Прилепът е домашен тотем, който привързва към къщата, привлича имот и богатство.

Сред източнородопското население се вярва, че кръв от прилеп или крилата му, стрити на прах, лекуват различни болести. Има рецепти за лекуване на припадъци (епилепсия), полово безсилие, обриви по тялото и други болести. У нас някои поверия за прилепите са дошли от Азия по време на османското робство.

Предания като тези съществуват и другаде из страната. И днес се вярва, че прилепът е фантастично същество с магическа сила. Често се случва да се уговарят пещерняци да уловят прилепи за лек.

Вън от образа на митично същество обаче прилепът е интересен за науката пещерен обитател, полезен за селското стопанство. Избиването на прилепи, дължащо се на подобни суеверия, е глупаво и неоправдано и наш дълг е да ги защитим и пазим.

Изворът „Момина сълза“

Управител на Хисаря бил закоравелият Хасан бей, комуто и Аллах не можел да изчисли зулумите. Вечно обикалял из съседните села, възседнал породист кон, не за данъци и грабежи, а да съзре някоя хубавица, която да запълни мястото на по-старите в харема му. Затова жените се криели от погледа му, когато узнавали за неговото идване. Само едно момиче през тези години успяло да се укрие от нечестивия му поглед и станало чудно хубава мома. Гордеели се с нея роднините, но една тежест притискала сърцата на селяните — да не би проклетият Хасан бей да я открие. И се случило най-лошото. Съзрял я турчинът, и още на другия ден изпратил гавазите си да я доведат в харема му. Цяло село се изпроводило да моли за милост, много сълзи и много плач придружили пътя й дотам. Но нищо не могло да охлади коравата душа на управника. Още no-кораво било сърцето на младата българка. Тя се простила от живота, но за вярата си решила да се държи докрай. Какво ли не правел Хасан бей, за да я предразположи към себе си. Давал й обещания, каквито на друга жена не бил давал. Дарил й дрехи от сърма и коприна, в краката й стояли нанизи от злато и сребро,  но нищо не помагало. Тя продължавала да не го забелязва, защото умът и душата й принадлежали на изгората, останал в селото.

Тогава турчинът решил да си отмъсти така, както никой дотогава. Поканил знатни турци от Филибето и устроил пищен обед. Когато гостите преяли и препили, домакинът заповядал да съб лекат гяурката гола, да намажат тялото й с гюлово масло и така да излезе и разнесе тавата със сладкишите.

Тези, които я познавали в харема и не веднъж виждали до къде отива гордостта й, помислили, че тя няма да изпълни волята на господаря. Очаква ли no-скоро да се хвърли от високия чардак, отколкото гола и унизена да поднесе на гостите сладкишите. Но младата българка излязла с дебелата бакърена тава върху главата си. Срамът отстъпил място на голямата й злоба, защото това, което била замислила, трябвало да се извърши.

Тя се приближила до Хасан бей спокойна, дори малко усмихната. Душата на стария турчин се поотпуснала!

— Най-сетне… — повтарял той и засуквал дебелите си мустаци. — Дойде й умът в главата!…

Всички турци, станали от местата си и онемели от ненагледната хубост на моминското тяло. започнали да цъкат. Беят се унесъл в сладострастните си мисли за настъпващата нощ…

Когато българката дошла до него, тя издигнала още no-високо тежката тава и с всичка сила я стоварила върху голото му теме. Докато се развикали и разтюхкали гостите, Хасан бей заминал при Аллаха.

— Да получи най-жестоката смърт! — решили в конака.

Една привечер в крепостта станало невероятно зрелище. Още предишния ден заптиетата издигнали висока камара със сухи дърва, а по средата й побили кол. Там докарали българката, за да бъде изгорена жива. Насъбрало се мало и голямо. Преди да я завържат за гредата, турците я съблекли гола, намазали тялото й вместо с гюлова вода с катран и я подпалили. Не се чул нито вик, нито стон. След малко всички, които гледали, онемели. Две бистри сълзи паднали от моминските очи и тозчаз изпод краката й бликнал топъл извор. Тя бавно, бавно се потопила в него.

Оттогава този извор получил името Момина сълза. Много години се търкулнали, но легендата за момата не отшумяла, защото тя била свързана с извора, който не пресъхнал.