Ти си това, което мислиш

Hug-Кой съм аз? – попитало момче един старец.
-Ти си това, което мислиш – отвърнал старецът. – Ще ти го обясня с приказка: Една вечер в полумрака на улицата можело да се видят силуетите на двама души, които се прегръщат.
„Това са майка и татко” – мисли си детето.
„Това са двама влюбени” – мисли девойка, която мечтае за любов.
„Това са приятели, които не са се срещали дълго време” – мисли човекът, който се чувства самотен.
„Това са двама търговци, сключили добра сделка” – мисли алчният за пари.
„Родител прегръща детето си, което се е завърнало у дома след дълго странстване” – мисли майката.
„Това са двама, които се борят до смърт” – мисли убиецът.
„Кой ги знае защо се прегръщат?” – мисли безчувственият човек.
-Всеки мисли нещо, – завършил старецът – в зависимост от това кой е и какво носи в себе си.

Проникни в мислите си и ще можеш да кажеш за себе си повече от всеки друг.

Шаманът

Два гълъбаВ едно малко село живеел шаман, който бил известен с това, че имал отговори на всички въпроси. Той бил Учителят и всички, дори и от съседните села, ходели при него за съвет.

Един ден едно младо момче решило да злепостави шамана, като пред цялото село му зададе въпрос, на който той не може да отговори правилно. Момчето събрало селото, за да обясни как щял да злепостави Учителя. Щяло да хване в двете си ръце по един гълъб и да попита шамана дали са живи или умрели. Ако шаманът кажел, че са умрели, момчето щяло да ги пусне да литнат, а ако кажел, че са живи, момчето щяло да ги стисне силно и да ги убие. Всички хора много се притеснили за своя Учител и на следващия ден, когато момчето отивало при шамана, тръгнали след него да видят какво ще стане.

Момчето застанало пред шамана с двата гълъба в ръцете си и попитало: „Учителю, тези гълъби живи ли са или са умрели?” Шаманът погледнал момчето и спокойно отвърнал:
„Млади човече, всичко е в твоите ръце.”

Хан Крум и Мавруд

Преданието разказва, че когато пленил велможите на разбития от него аварски хаганат, хан Крум започнал да ги разпитва кое е довело до унищожение такава силна държава. Много причини били посочени, сред които и кражбата, лъжата и пиянството. Това накарало Крум да предприеме мерки срещу тези пороци. Строгият закон бил въведен веднага. Изкоренени били и всички лозя. Всеки, у когото откривали от забранената течност (виното), бил набиван на кол. Но смелостта на един млад мъж накарала хана да отмени тежката си дума.

Бедната вдовица Илая била принудена да отглежда първородния си син в голяма бедност. Лозата, която растяла в двора и, давала ценен плод. Според ханската заповед тя трябвало да я изкорени. Жената решила, че след като така и така ще загуби растението, поне да запази последните му плодове. Обрала гроздето и го скрила в една делва до огнището, всеки ден давала от плода на детето си. Минали много дни и един ден Илая с изненада установила, че тя е направила вино, без да иска. Жесток студ, глад и мор мъчили хората следващата зима. Но вдовицата не се бояла от студа, защото всеки ден момчето й си пийвало от чудодейния елексир.

Хан Крум имал лъвове, които всяка вечер пускал да се разхождат свободно из улиците на столицата. Но една сутрин едно от животните било намерено мъртво. Хората изтръпнали от страх от предстоящия хански гняв. Крум обещал, че който отиде при хана и си признае за стореното, ще получи голямо възнаграждение. Заедно с това трябвало да успее и да отскубне косъм от брадата на хана. Полакомени от бъдещото възнаграждетние, десетина юнаци се престрашили да отидат в двореца, но отнасяли по 50 тояги за лъжата си. За голяма изненада на всички присъстващи, синът на Илая успял да отскубне косъма от посивялата брада на хана. Момчето разказало как е отгледано, благодарение на какво е възмъжал и кое му е дало тази изключителна сила. Накрая ханът го попитал за името му, което било Мавруд. Крум наредил: „Щом тази лозница ти е дала такава смелост, от днес нататък от нея ще се разсаждат новите лозя на държавата. И гроздето, и виното от него ще се наричат Мавруд, за да се помни твоята храброст. Такива юнаци са нужни на българската войска. Казах.”

Траянови врата

Живял някога по нашите земи един цар – Траян. Цар като цар, но имал кози уши. Затова измислил царските корони – да скриват ушите а и друго, ако не е, както трябва.

Никой не знаел за тайната му – само бръснарите, които го бръснели веднъж в годината  Но те не можели да кажат на никого, защото докато излязат от царския дворец, падали посечени от невидима сабя. Мнозина погинали така. А цар Траян живял дълго, без никой да узнае за ушите му, скрити под короната.

Веднъж отишло да го обръсне едно младо момче, едничък син на майка си. Седнал царят на стола, а момчето го погледнало и се засмяло.

– Защо се смееш, момче? – попитал царят.

– Досега не съм виждал такива уши, та ми е смешно. Като коза си в главата.

– Ако кажеш на някого какво си видял, ще ти отрежа езика – заканил се цар Траян. – Досега нито един бръснар не е излязъл жив оттук.

Уплашило се момчето и замолило за пощада. Казало, че е единствената опора на майка си и се заклело, че нищо никому и никога няма да каже. И удържало на думата си, ама започнало да вехне от непозната болест. Тогава една баба го научила какво да направи:

– Ако имаш някаква мъка, която никому не можеш да довериш, изкопай една дупка и там я кажи. Като направиш така, ще ти олекне, ще оздравееш и никой няма да узнае тайната ти.

Така и сторило момчето. Отишло в планината, изкопало дупка и три пъти викнало в нея:

– Цар Траян има кози уши! Цар Траян има кози уши! Цар Траян има кози уши!

На мястото израсъл клен, от който хората започнали да си правят кавали. Но щом направели кавал и засвирели с него, той проговарял: „Цар Траян има кози уши!“

Една вечер самият цар Траян излязъл на разходка с кон из планината. Навсякъде видял стада и овчари, които свирели на кавали. Заслушал се в свирнята им и дочул ясно: „Цар Траян има кози уши!“

Стреснал се! Как така тези кавали нареждат за него! Накарал един от придружвачите си да отсече от тоя клен. Отсякъл царедворецът дърво, направил набързо кавал и сам царят надул да свири. Щом докоснал с устни кавала, чул го да изговаря: „Цар Траян има кози уши!“

Заплакал царят от мъка, че цял свят ще научи за недъга му. Чул господ горестния плач и му дожаляло за несретника. И за да го избави от насмешки и подигварки, господ склопил планината на това място и направил врата, на която цар Траян оставил да пазят стражници, да не пускат никого ни да влиза, ни да излиза от държавата му. Та така да не се разнесе тайната му по други страни.

Много векове изминали оттогава, ала мястото Траянови врата стои до днес и напомня за чудния цар Траян, който имал кози уши.

Момчето Лян Шанбо и момичето Джу Интай

Живяло някога в Китай будно и интелигентно момиче на име Джу Интай. Тя била единствената дъщеря на бедното семейство Джу и последна тяхна надежда да се измъкнат от нищетата. Но момичето било безкрайно любознателно-искала да се учи наравно с младежите. Идеята постепенно се оформяла в съзнанието на Джу Интай. Тя знаела, че за да бъде приета в някое училище, трябва да се превърне в момче. За това взела мъжки дрехи, предрешила се и тръгнала на път.
Тежко било на момичето да върви само по широкия свят, но за нейно щастие срещнала Лян Шанбо. Заговорили се и така от дума на дума разбрали, че са се запътили към едно и също училище.
В следващите три години преминало тяхното изнурително обучение в Ханджоу-най-добрия лицей в околността. През това време двамата били неразделни-помагали си във всички трудности,които се изпречвали на пътя им, подкрепяли се взаимно в тежките моменти от живота си. И така, от ден на ден те се превърнали в най-добри приятели. Но настъпил краят на тяхното обучение и трябвало всеки да се върне по родните си земи. Покрусени били сърцата им, но се разделили и поели по различни пътища.
Две години по-късно, Лян Шанбо решил да посети стария си приятел в родния му край. Стегнал багажа си-само най-необходимото, и потеглил. Пристигнал в града, намерил къщата, но какво било учудването му, когато вместо приятеля си видял най-красивото момиче, което бил срещал през живота си. Джу Интай му разказала цялата истина и го помолила за прошка-за това, че толкова дълго време го е заблуждавала. Лян Шанбо, омагьосан от нейната неземна красота, Ѝ простил всичко. Той бил толкова заслепен от любов, че на момента поискал да се ожени за нея. Но родителите на момичето били твърдо против-те вече избрали годеник за нея-богатият наследник на заможното семейство Ма. Не след дълго, тайно от Лян Шанбо, омъжили дъщеря си. Когато научил, че е загубил любимата си завинаги, сърцето му се свило и той самият започнал да линее. От ден на ден отслабвал все повече, болестта изцеждала силите му и накрая смъртта го взела в прегръдките си. Джу Интай била съсипана, но съзнавала, че не може да върне любимия си.
Минала една година от смъртта на Лян Шанбо. На път към родния си край Джу Интай посетила гроба на любимия си. Доближила се бавно, но изведнъж излезнал силен вятър, гробът се разтворил и тя се хвърлила вътре, за да умре заедно с единствения човек, когото обичала. Но случило се чудо-в мига, в който тялото и достигнало пясъчното дъно, двамата влюбени се превърнали в двойка изящни пеперуди. Разперили красивите си криле и политнали от гроба към необятната шир на синьото небе. Така те останали завинаги заедно-неразделни прекрасни пеперуди.