Красотата и Грозотата

image 1Веднъж Красотата и Грозотата се срещнали на морския бряг. И си рекли една на друга:

– Хайде да се изкъпем в морето.

И те се съблекли и заплували сред вълните. А подир малко Грозотата излязла на брега, сложила си дрехата на Красотата и продължила по пътя си.

Красотата на свой ред излязла, ала не намерила дрехата си; и понеже била твърде свенлива, та да остане гола, сложила си дрехата на Грозотата. И Красотата продължила по пътя си.

И оттогава насетне мъжете и жените бъркат едната с другата.

Ала има такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата. И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им.

Легенда за Марица, Арда и Тунджа

Река МарицаМарица, Арда и Тунджа били три сестри. Първата била доведена, втората заварена, а третата била природена. Трите момичета се карали коя е  по-хубава, по-работна и по-добра. Всеки ден в дома имало сръдни и спорове. Накрая родителите много се ядосали и ги прокълнали. Сбъднало се родителското проклятие и девойките се превърнали в три реки, но пак не се погаждали. Почнали да спорят коя от тях е най-бърза и пак всеки ден нямало мир.

Решили веднъж да сторят облог – да тръгнат към морето, да преспят в град Одрин, а на заранта да се надпреварват и която стигне първа, да бъде призната за победителка. Така смятали да сложат край на споровете си. Само че имало уговорка, която първа се събуди, да събуди и другите, та да тръгнат заедно към морето.

Най-малката сестра – Тунджа – била и най-хитра. Тя не заспала през нощта, но когато пропели петлите, не събудила другите, а се устремила сама по пътя към морето. След час се събудила втората сестра – Арда. Видяла тя, че малката сестра ги е измамила, събудила бързо най-голямата сестра – Марица. Двете много се ядосали и прокълнали измамницата. Нарекли в клетвата си Тунджа да минава през планини и гори, път да им отваря през камънаци и храсталаци.

Така и станало. Виела Тунджа между скали, прекосявала гори и когато двете по-стари сестри се втурнали след нея, пътят им бил проправен от лудетината. Те бързо я застигнали. Събрали се в една река и така заедно тръгнали към морето. Затова сега след Одрин тече една река – Марица.

Еленът и създаването на Земята

Имало едно време един голям елен с дълги рога, който живеел на дънотоЕлен на морето. Той все лежал и никой не знаел как се е хранил и как е дишал. Отвъд водата нямало нищо. Но един хубав ден нещо под елена започнало да се движи и малко след това той почувствувал силна топлина. Тъй като това не му попречило много, той продължил да лежи, без да се разтревожи особено. Но малко след това усетил, че гори. Морското дъно се било разтворило точно под него и от този процеп бликала нажежена лава.

Големият елен решил да се измести, но спокойствието му не продължило дълго, защото и на новото място по морското дъно се отворили големи пролуки. И тъй той решил да отиде и види какво има малко по-нагоре. Изправил се и тръгнал на север. Вървял дълго, но подводната равнина изглеждала безкрайна. По едно време усетил, че дъното се издига.

И действително водата започнала да намалява. Най-напред над водата се показали рогата му, после полека-лека главата, очите, муцуната, широките гърди, гърбът и дългите крака. Около него имало само вода, а той се намирал по средата на света.

Погледнал нагоре и видял луната да се издига от вълните и се почувствувал уморен. Легнал в плитката вода и заспал. А луната по лъчите си се спуснала към него и се спряла между големите му рога. После събрала малко мокър пясък от морското дъно и го посипала по муцуната на животното, точно между очите и рогата. Върху пясъка наредила един пласт тръстики и ги покрила с глина. После посяла небесносиня трева и горски дървета.

— Готово! — извикала силно луната. И рогата на елена се превърнали във високи планини, покрити с гъсти гори. Сега морето можело яростно да се разбива в тях. А луната продължила да обикаля около животното от север на юг, от изток на запад, като дооправяла всяко нещо.

Издигнали се и други планини върху раменете на елена, върху гърба му се появили равнини, от задните му части се образували хълмове и така той останал зарит в земята, която била създадена от него самия. Очите му се превърнали в слънце и облаци, а козината му в мечки, пантери, вълци и бухали. От опашката му се появили ястребите, чайките и черните врани, от кръвта му — дъжда, от сърцето му — гръмотевиците, а от копитата му — мълниите. Така се появила земята, дошла от океана с формата на елен.

Въртенето на морето

ВишнуВ прастари времена съществувало едно прелестно място, станало свято поради това, че там бил стъпвал великият Вишну. Това място се намирало между морето и планината. Морето от самото начало било такова, каквото е и сега, а планината се наричала Мандара. Имало прекрасни гори и една пещера от скален кристал, чиято снежна белота се равнявала с тази на луната.

Тази пещера принадлежала на Девас, истинските богове. Недалеч от нея в друга тъмна пещера под водата живеели Азурас, демоните, които имали вълшебни способности. Встрани от нея имало малка горичка, наречена гората на лотосите.

Тя се намирала в средата на гора с големи дървета, недалеч от малко езерце, приличащо на зелено огледало. Тук била и градината на лотосите. Имало всякакви. Едни били с високи стебла, на други цветът се разпуквал непосредствено над листата, а трети, едва напъпили, приличали на две сключени ръце, едва докосващи повърхността на водата.

Върху тях лежал Вишну добродушният бог, който можел да прониква навсякъде и бил готов винаги да се притече на помощ, като вдъхвал у всички благоговение, примесено с любов и доверие.

Един ден сред добрите богове, които живеели в пещерата от скален кристал, възникнал спор относно благата, които били изпуснали, поради бавния ход на дългите ери. Те се питали как ли биха могли да си ги възвърнат.

Някои казали:

— Придобитите блага са преходни. Това, което се спестява и се натрупва, е полезно само за другите. Къщите построени, за да живеем в тях щастливи, се превръщат в клопка, в която смъртта успява да ни вкара. Онези блага, които ние притежавахме, не бяха благата, натрупани от нас, те ни бяха предложени като допълнение към нашата божественост. Затова ние трябва да ги намерим отново.

Други отвърнали:

— Това, което казвате, е разумно, но не бива да забравяме, че нищо не е вечно. Не същуствува ли опасност това, което е желано днес, утре изобщо да не ни привлича?

Спорът продължил дни наред, докато решили да се допитат до Вишну. Отишли да го потърсят в неговата градина от лотоси, но не го видели. Знаели обаче, че е там. Трябвало само да изчакат да се разсее облакът, който забулвал слънчевите лъчи и не им позволявал да проникнат до лотоса, сключил венчето си над големия бог при приближаването на сянката.

Чакащите богове започнали да се молят:

— Отвори се, о хилядолистни лотосе, а ти, ветре, духай силно, за да отнесеш тъмните облаци. Покажи се, о многообични Вишну, и ела да чуеш нежните тайни на боговете.

Молбата им била чута и Вишну се показал сред хилядата разтворени листенца, целият блестящ от бисери, които не били нищо друго, освен капчици роса. Той изслушал боговете и им отвърнал така:

— Няма тъга без лек. Няма гибелна власт, която да не може да бъде победена. Волята съществува и тя е създала средствата, с които да действуваме. Ще потърся в мисълта си начина, по който да ви върна свещените блага.

Вишну замълчал и се замислил. Неговият дух, откъснал се от тялото му, литнал надалеч, сред скалите на планината Мандара и помолил предсказващите животни да отговорят на въпросите му.

Гарванът с черните пера рекъл:

— Трябва да намерим някой, който да говори с водните божества. Само те държат ключа на тайната.

Големият Врабец допълнил:

— Нека всички бъдат щедри, защото само така ще видят изпълнени своите желания.

Жабата продължила:

— Всичко това бе сторено от Азурас, злите духове. Ако ги помолите, те ще ви помогнат.

Водната змия добавила:

— Водният дух пази скрити в гръдта си божествените блага.

А Кукувицата подела:

— Тъй като имам някаква власт над водите, ще се опитам да ти помогна, о Велики Вишну. Трябва да се разклатят вълните.

Духът на Вишну се почувствувал изпълнен с надежда. Върнал се в тялото си, събудил го и от устните му се отронили божествени думи:

— Трябва да слезем в тъмната пещера на Азурас и да ги помолим да ни помогнат.

Добрите богове се отдръпнали боязливо, но Вишну продължил:

— Няма от какво да се боите. Убеден съм, че те ще ни изслушат. Без тях е невъзможно да разклатим вълните.

И Вишну заедно с всички богове слязъл в света на Азурас. Когато го зърнали, злите духове станали добри. Вишну помолил змията Вазуки да се увие около планината Мандара. Добрите богове започнали да я теглят за опашката, а демоните за главата.

ВазукиКато една огромна бъркачка, увивайки се и развивайки се, змията сторила тъй, че да задвижи голямата планина. Като се въртяла стремително около самата себе си, тя започнала да разбърква морето по същия начин, по който и сега в Индия разбиват маслото.

Малко след това планината започнала да потъва към центъра на земята. Голямата топлина, получена от триенето на нейните скали с тези, които я заобикаляли, разтопявала поддържащата я основа.

А Вишну се превърнал в огромна костенурка, слязъл на дъното на океана и застанал точно под нажежената планина. Така станало възможно морето да се върти в продължение на повече от хиляда години. И едва след толкова много усилия от морските дълбини изплували благата на боговете.

Създал ги вълшебният водовъртеж. Така се появила и светата крава Сурабхи, майка и хранителка на всичко онова, което съществува. Тя имала глава на жена, две крила и три паунови опашки.

От дълбините изплували райското дърво Пиригата, богинята на виното Варуни, конят Сабара, слонът от Индра, луната Кнадра, богинята на съдбата Лаксми, лекарят на боговете Данвантари, бокалът на Амрита, течността на безсмъртието.

Към него се втурнали всички богове, но Вишну излязъл от дълбините и успял да го вземе, като казал на Девас:

— Вечността, чиято тайна владее морето, не е за нас. Не бива да желаем дълготрайни тела, когато те са мимолетни. Сезоните на живота са преходни за всички и трябва да останат такива. Дори и боговете не бива да се страхуват от смъртта. Тя в действителност не води до нищото, а до нов живот, в който всичко може би ще бъде хубаво.

 

Адапа-владетелят на Ериду

Адапа 1Ериду, шумерски град на брега на Персийския залив, е едно от най-древните месопотамски селища. Оттук шумерите се разпръснали, за да завладеят и други области от Междуречието. Блестящата слава и името на града се запазили за дълго време. Митът за Адапа служи като доказателство за тази слава. Той разказва как в древни времена градът е получил от боговете блясък и власт. На небето Адапа се опълчил срещу главния бог Ану и изпълнил съвета на Еа, бога на своя град, като отказал да приеме от ръката на Ану храната, която давала вечен живот.

Владетелят на Ериду, Адапа, един ден отишъл да лови риба в морето. Ладията му стремително порела вълните, когато изведнъж излязъл силен южен вятър.

Вятърът яростно дърпал платната, после преобърнал кораба и рибарите изпонападали в зарибената вода. Адапа се покатерил на един отломък и се провикнал гневно:

– Пази се, зли южни ветре! Като те хвана, ще пречупя крилете ти!

Без да обръща внимание на заплахата, смеейки се, вятърът играел около Адапа, който с внезапно движение го сграбчил и му пречупил крилете.

Минавали дните, вятърът не набръчквал вече огледално гладката повърхност на морската вода, вихърът не издигал нависоко яростните вълни. Когато на седмия ден от затишието господарят на небето Ану все още напразно очаквал вятъра, най-сетне се обърнал към своя пълководец Илабрат и му казал:

– Защо ли е забравил задължението си южният вятър? Ето вече седми ден откакто не е разлюшквал дърветата край брега.

– Чуй, господарю на небето, защо е утихнал южният вятър: в гнева си Адапа е пречупил крилете на вятъра. Затова той не лети вече над обширното море.

– Повикай при мене виновника! – извикал Ану.

Когато Еа научил, че Адапа трябва да се представи пред небесния господар, той го повикал при себе си и казал на своя любимец:

– Облечи траурни дрехи, така се представи на бога Ану, на сина на Ансар и Кисар. Когато прекрачиш портата на рая, ще срещнеш двамата пазачи на небесните врати, боговете Тамуз и Гизида. Поздрави ги с подобаваща почит и ако те запитат защо си в траур, отговори: „Двама велики богове са изчезнали от земята. Заради тях съм в траур, заради тях е в траур и земята.” За тия твои думи двете божества ще те обикнат и с благосклонност ще си спомнят за тебе пред Ану. Когато се представиш пред господаря на небето, пази се! Ако те покани с храна и питие, не ги приемай! Храната е храна на смъртта, питието – питие на смъртта! Но ако постави пред тебе елей и чудни дрехи, поръси се със свещенния елей и се наметни с украсеното наметало. Върви, сине, и нека щастието те съпровожда!

Адапа се простил с Еа и тръгнал към небето. И всичко се случило така, както бил казал Еа: при небесната порта стояли двете божества Тамуз и Гизида. Спрели господаря на Ериду и му рекли:

– Какво търсиш по тези места, заради кого си в траур?

– От нашата земя са изчезнали две божества, Тамуз и Гизида, тях оплаквам, тях търся, заради тях нося тъмния цвят на мъката.

Боговете добросърдечно слушали отговора на Адапа и много обикнали младежа. Завели го пред небесния господар и Адапа с дълбок поклон поздравил бога, който седял на своя златен трон.

– Отговаряй, Адапа! – креснал му Ану. – Защо си пречупил крилете на южния вятър?

– Господарю! Бях на морето с рибари и южният вятър преобърна кораба ми. Аз пък го сграбих и му пречупих крилете. Така беше.

Тогава Тамуз и Гизида пристъпили пред трона на Ану:

– Слава на тебе, Ану! Адапа наистина е прегрешил, но се е разкаял. Забрави, господи, обидата, нанесена на твоя слуга, вятъра.

Погледът на Ану се смекчил и той рекъл благосклонно:

– Еа ти е показал вътрешността на небето и земята. Той те е сътворил силен, мъдър и могъщ вероятно според твоите заслуги.

Адапа и АнуСлед това Ану се обърнал към своите слуги и променяйки предишния си план, заповядал да донесат храната на живота и питието на живота.

Слугите поставили пред Адапа храната и питието, но той, без да знае какво върши, отблъснал от себе си потира и блюдото, без да вкуси от тях. Мислел, че го канят с храната на смъртта и питието на смъртта.

– Как, Адапа?! – извикал Ану. – Защо отказваш да вземеш от моята храна и моето питие?

– Следвам заповедта на Еа, господи! Той ми е забранил да взема от храната и от питието.

Тогава за обезщетение Ану подарил на Адапа скъпоценно наметало и ароматично масло.

Младият владетел намазал с маслото челото си и наметнал върху себе си скъпоценното наметало. Господарят на небето го изпратил със следните думи:

– Ти не вкуси от храната и питието на вечния живот. Вместо него ще ти подаря земна слава. Прощавам ти твоето провинение, върни се в своя град и извести на хората, че светият град Ериду ще бъде прославен и свободен. А ти като награда за своята смелост ще придобиеш уважението на смъртните.

Раждането на хората

123В онова далечно време единственият обитател на земята било едно коварно чудовище. Съществувал също и Гбазо, Великият дух, но те живеели в два различни свята. Един ден те се срещнали и чудовището поискало да разкъса Гбазо. За щастие Великият дух успял бързо да се покатери на едно дърво. Когато стигнал до върха, той забелязал, че чудовището го е последвало и че е вече много близо до него.

— Искам да те изям — викало чудовището и въпреки големите си размери се приближавало все повече и повече. Гбазо се уплашил и решил да опита с хитрост да се отърве от неприятеля си. С един голям скок той се озовал отново на земята.

Чудовището видяло това, но му било необходимо много време, за да се спусне също на земята. Гбазо се възползвал от това и успял да отсече дървото с брадвичката си. Заедно с дървото паднало и чудовището, като останало затиснато под ствола му.

Великият дух ожаднял и отишъл да търси вода. Търсил, търсил, но не успял да открие дори и едно малко изворче. Най-сетне, след продължително ходене, той стигнал до морския бряг и се зарадвал, като видял необятната водна шир, тъй като вече можел да утоли жаждата си.

Приближил се до прибоя и поднесъл с шепа морска вода към устните си. Но като извикал силно, той я изплюл надалеч. Водата била солена и не можела да утоли жаждата му. Тъкмо се отдалечавал от морския бряг, когато се спънал в един камък, зарит в пясъка.

— Ох — извикал Гбазо, — защо ми причини болка? И без дори да дочака отговор, той решил да се разправи с този невъзпитан камък. Грабнал брадвичката си и тъкмо се канел да го разцепи на две, когато камъкът проговорил:

— Почакай, Велики дух. Искам да поговорим. Гбазо се спрял и му отвърнал грубо: — Какво искаш? — Ако си жаден, трябва да постъпиш по следния начин: върни се назад по стъпките си, вземи чудовището, което уби, и го изгори.

От него ще остане голяма купчина пепел. После ще се върнеш пак тук и ще филтрираш през пепелта морска вода. Гбазо го погледнал недоверчиво, но тъй като нямал друг изход, се върнал назад и сторил така, както го посъветвал камъкът.

Изгорил чудовището, изсипал пепелта в една кошница и прекарал през нея морска вода. И о чудо! Докато водата се прецеждала, капките, които изтичали от кошницата, се превръщали в хора.

Така се родило човечеството, което веднага се заело да изкопае кладенец, за да утоли жаждата на Гбазо. А докато Гбазо пиел вода, хората му казали:

— Ние ще останем с теб на брега на това море. Ти ни сътвори с чудотворната вода. Ти си нашият баща, а водата е нашата майка.

Оризала и Одудуа

Суданска легендаЕдно време съществувало само Окун, морето, и то представлявало маса вода, която се разпростирала по всички посоки. Над него било Олорум, небето. И морето, и небето съществували от памтивека и били господари на света. Олорум имал двама сина, по-големият се казвал Оризала, а по-малкият Одудуа.

Един ден Олорум, небето, извикал при себе си Оризала и му наредил:

— Вземи пилето с петте пръста и това малко късче земя. Спусни се до морето и създай света.

— Да, татко — отвърнал Оризала и тръгнал на път.
Той пътувал дълго през лабиринтите от облаци, които задръствали небесните пътища, и на края се загубил.

Обикалял, обикалял, стигнал до една палмова горичка и тук спрял да си почине. Докато спял, един мех, пълен с палмово вино, спрял до него. Като се събудил, Оризала го видял и решил да пийне малко от виното.

Една глътка иска втора и така скоро мехът се изпразнил, а Оризала се напил. После отново заспал и забравил бащината си заръка. А Олорум, който виждал всичко, разбрал какво се е случило и извикал Одудуа, второродния си син, като му казал:

— Бях заръчал Оризала да отиде и сътвори земята. Но той се напи и сега спи. Ти трябва да го заместиш. Слез, вземи пилето и хумуса и иди в морето. Там ще сътвориш земята.

— Да, татко — отвърнал Одудуа и заслизал към горичката, където бил заспал Оризала. Видял вълшебния мех с палмовото вино, който отново се бил напълнил, но устоял на изкушението да пие.

Взел хумуса и пилето с петте пръста и стигнал до морето. И тук се зачудил какво ли трябвало да стори, за да сътвори земята? Замислил се и така минало доста време.

Най-сетне, като го видял колко е затруднен, Окун — морето, решил да му се притече на помощ.

— Разстели хумуса върху вълните ми — прошепнал той — и постави върху него пилето!

Легенда от СуданОдудуа го послушал, разстлал хумуса и сложил върху него пилето. А то като се почувствувало свободно, започнало да рови и разпръснало малкото земя по всички посоки.

Постепенно падащите зрънца хумус се спускали към морското дъно и там, смесвайки се, набъбвали неимоверно много. Така били създадени земята, островите и континентите благодарение на небето, океана и пилето с петте пръста.

Previous Older Entries