Създаването на света според скандинавската митология

Скандинавска митология 1Според Скандинавската митология в началото не е имало буквално нищо. Нищо, освен една огромна бездна, наречена Гинунгагап, а на север и на юг от нея – съответно царството на мъглите, Нифелхейм и царството на огъня, Муспелхейм. Изведнъж от царството на мраза и мъглите се появил изворът Гергелмир, който пълнел всички морета. От него бликнали дванадесет могъщи и големи реки, които стремглаво се понесли на юг към Муспелхейм. Разбира се, Нифелхейм сковавал водите на извора, но той бил толкова могъщ, че никога не пресъхнал или замръзнал. За сметка на това ледовете се понесли още по-бързо към царството на огъня. Накрая, ледът достигнал толкова близо, че започнал да се топи.

Когато искрите и пламъците от огненото царство се смесили с леда, на място, наречено Гинунгагап или Хаос, Празнота, те му вдъхнали живот и от него се появила исполинската фигура на първото живо същество – великана Аургелмир, познат и като Имир. От лявата ръка на Имир се появили момче и момиче, а от краката му се родил шестоглавият великан Трудгелмир, предшественик на хримтурсите, рода на великаните или тролите, коварни и жестоки като пламъка и леда, които създали техния прародител. Заедно с великаните, от топящия се лед се появила и гигантската крава Аудумла. Четири реки от мляко потекли от вимето й, давайки храна на Имир и децата му. Понеже все още нямало пасища, Аудумла се хранела, облизвайки солените ледени грамади. Една от тези грамади постепенно се стопила и от нея се появил могъщият великан Бури, чийто син, Бор, взел великанката Беслу за жена. Тя родила трима синове-богове – Один, Вили и Ве.

Скандинавска митология 2Но на новородените богове от расата Аезир, или наречени ази, не се понравил света, в който трябвало да живеят, а и не искали да понасят тираничното господството на жестокия Имир. Те въстанали срещу него и след дълга и тежка битка го убили. Рукналата от него кръв удавила кравата Аумдула и всички други великани, без един. Само внукът на Имир – великанът Бергелмир успял да построи лодка, с която се спасил заедно с жена си.

Сега вече никой не пречел на боговете да уредят света според своето желание. От тялото на Имир те създали земята – кръгла и плоска. Нарекли я Митгард, или Средната земя. Разположили я всред огромното море, образувано от кръвта на великана. С черепа на Имир създали небосвода, с костите му – планините, а от косите – дърветата. От зъбите му направили скалите, а от мозъка – облаците. От искрите на Муспелхейм създали звездите. Живата искрица нарекли Сол, а мъртвобледата сгруя оформила Мани. Сол бил олицитворение на огъня и топлината, а Мани контролирал течението на водите и въобще движението.

Скандинавска митология 3Първата зеленина, която поникнала било вечно зелено и огромно ясеново дърво, което по-късно било наречено Игдразил. То е първото растение и клоните и корените му проникнали и докоснали всичките девет свята, а корените му лежали в три страни – Нифелхейм, Йотунхейм и Митгард. Измежду тях бликали чудесни извори. Първият – Гергелмир в Нифелхейм, вторият в Йотунхейм. Това бил изворът на мъдростта. Страшният, сляп великан Мимир, най-могъщият от всички великани, охранявал водите му и не позволявал никому да пие от него. Третият извор – Урдр, се намирал в Митгард. Той бил толкова прозрачен и чист, че който се потопял в него, ставал бял като сняг. Във водите му може да се види във вид на отражение всичко, което се е случило в миналото, а пиейки от него се придобивало познание за причините, довели до настоящето. До този извор било обиталището на норните. Там те разплитали нишките на съдбите на всяко човешко същество от първия ден.

След като сътворили света, Один и братята му решили да го населят. Отишли на брега на морето и видяли две дървета – ясен и бряст. Один им вдъхнал дух и съзнание, Вили им дал ум и чувства, а Ве – сетива и реч. Те се превърнали в първия мъж – Аск и първата жена, Ембла. Заселили се в Митгард, и били праотците на всички хора. Друга легенда гласи, че Аск и Ембла се спасили под кората на Игдразил. При изграждането на новия живот, боговете и хората се ръководели от „Златните таблици”, които някога принадлежали на Один. Така новият свят щял да израстне по-миролюбив и освободен от старите демони.

Синовете на Бор поразмислили какво да правят с оцелелите великани и решили, че трябва да има някаква гаранция срещу това те отново да завладеят всички светове. Отвъд морето, на север от Митгард, те създали страната Йотунхейм и я дали във владение на спасилия се великан Бергелмир и неговите потомци – ледените великани.

Скандинавска митология 4Децата на Бергелмир, живели в Йотунхейм, а един от синовете му, на име Нарви имал дъщеря на име Нот, или нощ. Тя имала трима съпрузи, от които били нейните деца. От великана Наглфари се родил синът й Ауд. Със следващия си съпруг – Анар имали дъщеря Йорт, земя, надарена с плодородие, а с последния – Делинг създали син – Дагр, носител на дневната светлина. Один помолил Нот и сина й Дагр да се качат на две великолепни колесници, движещи се по пътя на Сол, така че да носят със себе си нощтта и деня на хората. Конят на Нот се наричал Хримфакси и неговата грива носела тъмнината, докато конят на Дагр – Скинфакси осветявал с блестящата си грива небето и земята. Сол също имал два коня – Арвак и Алсвидр, гривите им излъчвали светлина, а самия Сол – топлина.

След време боговете станали повече, а на най-стария от тях – Один, му се родили много деца, които създали своя собствена страна. Нарекли я Асгард. Била високо над облаците, толкова високо, че нито един смъртен не можел да я види. Тогава поставили мост от трептящ лед в небесата, който светел с цветовете на дъгата и свързвал света на Средната земя с Небесния свят – този мост бил наречен Бифрост. Лошо се пишело на онзи, който дръзнел да се изкачи по него. Червената ивица на моста-дъга бил вечният, никога неугасващ пламък. Той бил безвреден за боговете, но изгарял всеки смъртен, който се докоснел до него.

Advertisements

Старите майстори

Българска къща 1Когато човек гледа някои възрожденски къщи или вековни мостове, трудно може да повярва, че повечето строители в миналото били самоуки. Много от тях не разбирали от чертежи и архитектурни планове. Но получавали знанията си от опитни майстори, които им предавали тайните на занаята. Камък, определени видове почва, дърво и малко слама – това са традиционните материали, от които майсторите изграждали българските къщи векове наред. А в хоросана слагали понякога яйца и кръв от животни, наред с традиционните вар и пясък. Така зидовете ставали толкова здрави, че понякога дори съвременните машини трудно могат да ги разрушат.

В някои райони на страната ни има много добре запазени къщи, построени от кирпич – ръчно направени тухли. Интересен е фактът, че тази технология се е съхранила до средата на ХХ век, а сградите и до днес са в много добро състояние, запазвайки чудесна топлоизолация. В миналото популярен бил и т. нар. „паянтов градеж” – конструкция от дървен скелет, пълнеж и мазилка. Колкото и странно да изглежда, този градеж е не само здрав, но и устойчив на атмосферни влияния и земетресения. Някога майсторите владеели различните видове строителни техники, а също – дърводелство и каменоделство.

Според легендите, строител е и „българският Икар”. Историята е следната – един турски султан преживял премеждие, при което едва оцелял. Решил да построи в Одрин джамия в знак на благодарност към своя Бог. По това време България била част от Османската империя. Извикал султанът най-прочутия строител – българинът Манол. Седем години строил майсторът. Храмът, който издигнал, бил „за чудо и приказ”. На раздяла султанът попитал: „Можеш ли, майсторе, да построиш по-хубава джамия от тази?” Майстор Манол отговорил: „Човек се учи докато е жив. Сигурно тук съм направил грешки, които няма да допусна при следващия градеж и той ще стане още по-хубав.” Управникът заповядал да затворят Манол в едно от минаретата докато е жив. Изобретателният майстор успял да сътвори друго чудо – криле от дърво. Един ден хората в Одрин видели огромно летящо създание да се рее в небето и да се отправя към родната Тракия. Така майсторът успял да спаси живота си и да остане в народните предания и песни.

Българска къща 2У нас и до днес за запазени десетки възрожденски къщи, които удивляват със своята архитектура. Съхранени са и редица мостове. Строени преди векове, много от тях са действащи съоръжения – със или без съвременна намеса. Един от тях е Кадин мост, построен над река Струма. На него има надпис на турски език, който разказва, че мостът е построен през 1469-1470 година. С този мост са свързани няколко легенди. Една от тях разказва, че мостът бил поръчан от високопоставен турчин като признание за смелостта и красотата на една българка. Според друго предание, в този мост е била вградена жива съпругата на един от майсторите.

Мотивът за вграждането на човешка сянка или дори на жив човек е много разпространен в традиционното ни словесно и песенно творчество. Учените го откриват и в редица древни исторически източници на други народи. Разтърсващо звучи българската легенда за тримата братя строители, които започнали голям градеж. Всичко, направено през деня на „ясно слънце”, нощем се разрушавало на „ясна месечина”. Спомнили си те поверието, че за да е здрав строежът, трябва да се вгради човек в основите му. Решили да вградят сянката на първия, който мине покрай сградата на другия ден. И да не казват на никого за това решение, та съдбата да избере жертвата. По-възрастните братя предупредили жените си да не им носят храна, както имали обичай. Само най-малкият постъпил честно и не казал на младата си невеста. А тя, в стремежа си да бъде добра съпруга, рано-рано отишла да занесе закуска на любимия си. Двамата по-големи братя вградили сянката й, а младата жена скоро се разболяла и напуснала този свят.

Мост на Кольо ФичетоМайстор (или Уста) Кольо Фичето е най-известният строител от Възраждането. Истинското му име е Никола Иванов Фичев. Не легенда, а истинска история е сътворил този уникален строител, архитект, човек със забележителен естетически усет. С безброй забавни истории народните разказвачи разнасяли славата му на професионалист. Една от тях пресъздава следния сюжет – строил Кольо Фичето мост на труднодостъпно място. Когато хората тръгнали по него за пръв път, се страхували да не рухне. За да ги успокои, майсторът легнал под моста и изчакал всички да преминат през него. Така с живота си Уста Кольо Фичето гарантирал творението си. Според друга легенда, майсторът пеел и свирел много добре. Бил весел и безкрайно обичал своята работа.

Източник:

http://bnr.dev.bsh.bg/sites/radiobulgaria/Lifestyle/Folklore/Pages/Folkstudio_Vgrajdai_maistore_200911.aspx

Отоманският мост

Отоманският мостКаменният мост над река Марица в Свиленград  е направен от едри блокове бял камък, с 21 свода и дължина 295 м. Мостът е строен през първата половина на XVI в. Според надписа върху него той е строен от султан Сюлейман.

Популярна легенда обаче приписва строежа на везира Мустафа. Според нея той жертвал живота си за благополучието на българските си поданици. Историята разказва, че Мустафа паша поканил майстор от Епир и му плащал да построи мост в полза на хората. Съоръжението се оказало толкова великолепно, че самият султан пожелал да го купи – не само от естетически съображения, но и с надеждата да събере добри такси от преминаващите по него. Притиснат от ултиматум и заплашен с уволнение, везирът решил, че единственият начин да запази честта си и да остави моста в полза на поданиците си е да се самоубие. Точно това и направил, като оставил Сюлейман вбесен, но безпомощен.

Султанът проклел онзи, който пръв минел по моста. Суеверните българи се стреснали  и постигнали негласен консенсус да не използват съоръжението. Положението било спасено от бащата на везира, който решил да се жертва, за да не се окаже самоубийството на сина му напразно. Легендата завършва драматично с преминаването му по моста.

Днес от една страна мостът на Свиленград тъне в забрава – поради разположението си в непопулярния граничен район с Турция. От друга страна, обаче, и до сега няма постройка в Свиленград, която да засенчва отоманското съоръжение над Марица.

Кадин мост

Кадин мост 1На пътя Кюстендил – Дупница над река Струма при с. Невестино е издигнат здрав мост с внушителна и оригинална архитектура – пет свода със сталактитови орнаменти и розети по стълбовете, които  подпират стометровия гръбнак на моста. Според надписа на турски език върху гранитна плоча, зазидана в източния парапет от южната му страна, мостът е построен през 1469-1470 година по нареждане на Ишак (Исак) паша, везир на султан Мехмед ІІ. Изграждането на моста е свързано с две легенди.

Едната от тях разказва, че трима братя от близкото село строели мост над Струма, ала нощем речната стихия събаряла и отнасяла съграденото през деня. Стреснали се тримата майстори, че няма да могат да изградят моста без да принесат жертва. А и не искали да посрамят името си и майсторската си чест. С люта болка на сърце решили, заради здравината на строежа, да вградят онази от съпругите, която първа донесе закуска на своя мъж. Подранила най-младата снаха – Струма невеста, жена на майстор Манол. Младата булка носела на едната си ръка своята първа рожба, пеленаче, а в другата – яденето. Едва издумала „Помози бог, майстори!”, и братята скочили, сграбчили я и насила я зазидали в основите на средния свод. Докато я зазиждали, тя се молела да й оставят отвън гърдите и да й направят дупки за очите, за да може да кърми и да гледа детето си. Майсторите останали непреклонни – строежът искал скъпа жертва и те трябвало да я дадат. Плачейки и кърмейки детето си за последен път, Струма невеста издъхнала.

Местните хора разказват, че и до днес, когато придойде реката, в нощна доба се чува писъкът на злочестата майка. Млякото от гърдите й се вкаменило, както е текло по зида. Безмлечни майки от целия Кюстендилски край дохождали на моста, откъртвали късчета от гранита, варели ги и пиели водата, та да им дойде мляко за рожбите.

Кадин мост 2Според друго, по-късно предание, мостът е сватбен подарък от султан Мурад за една смела българска невеста. Турска войска начело със султана преминавала по тези места. Когато приближили река Струма на мястото на сегашния Кадин мост, насреща им се задала българска сватба от близкото село. Уплашили се сватбарите, много от тях побегнали. Други обаче след колебание решили да не бягат пред войските, толкоз повече, че и самият султан вървял с тях. Когато се срещнали войска и сватбари, невестата, както бил българският обичай от онова време, се поклонила на войската, поклонила се и три пъти на султана и го дарувала с невестниски дар. Впечатлен от красотата и смелостта на българката и трогнат от показаното уважение, той я попитал какво иска за подарък от него, за да запомни тази среща на сватбата си. Нямало тогава мост над Струма и невестата рекла: „Царю честити, нищо друго ти нечем за спомен, но бродината тува ни е много мачна…”

Досетил се султан Мурад за желанието на невестата и заповядал да се построи мост на река Струма точно на мястото, дето станала срещата със сватбарите. Мостът бил построен и наречен Невестин мост, Кадън кюпруси на турски, произнасяно по-късно Кади кюприси или Кадин мост, уж по името на някой-си кадия, който се погрижил за съграждането му. Близкото село и до днес се нарича Невестино.

 

Лъвов мост

Лъвов мост е важно и натоварено кръстовище и мост в централните части на София. Преди построяването му през 1889 г. на това място се е намирал Шареният мост. Мостът преминава над Владайската река и е разположен на кръстовището на бул. „Мария Луиза” и бул. „Сливница”, като свързва Централната жп гара и Централната автогара с центъра на града. Мостът е една от забележителностите на столицата, както и символ на столичния район Сердика. В непосредствена близост до моста и кръстовището се намира и едноименният площад Лъвов мост.

В турско реката тук се е наричала Канлъ дере т.е. Кървава река, легендата свързва името с нахвърляните в тази част на реката тела на избитите българи защитавели Средец и с нрава на местните шопи-средечани от Драз махала на които турците дали право да носят оръжие като пазители и подрържащи в изправност тукашните мостове по реката. Историята на „Шарен мост” се свързва с името на богатия софийски турчин Халил Сали Ефенди. Сред шопите станал известен като „шашавия Халил”. Една реколта се случила много добра и сред шопите бързо се разчуло,че Халил купува слама. Селяните започнали да се надпреварват кой да му донесе повече. Халил никого не върнал, а честно,макар и евтино, плащал на всеки. На въпросите защо му е толкова слама, турчинът спокойно отговарял, че „времето продава сламата”. На следващата година реколтата не била толкова добра и селяните пак идвали при Халил-но този път, за да си купят по някоя кола слама. И Халил продавал-естествено,с голяма печалба. За да докаже на шопите,че изобщо не е „шашав”, съградил мост. От едната му страна стоял надпис: „С време продадох,мост създадох”, а от другата поръчал на каменоделците са изпишат върху камък едно нравоучение от Корана: „Където няма мост-съгради мост.Където няма чешма-съгради чешма”. В духа изцало на турската архитектурна традиция, мостът бил нашарен с червени и жълти линии, от където идва и името му „Шарен мост”. Днес тези надписи не са съхранени.

До Освобождението, на мястото, на което сега се намира Лъвов мост, са екзекутирани престъпниците. В Османската империя е съществувало правило-ако престъпникът не е от града, да бъде обесен пред тази врата, през която е влязъл в него. Така например Левски е обесен до Източната порта. Местните обаче са екзекутирани по площадите. До Лъвов мост са обесени участниците в Априлското възстание Стойчо Рашков и Тодор Малеев. Тук е екзекутиран и най-младият от четиримата софийски книжари – Георги Стоицев, псалт в църквата „Св.Крал” (сегашна „Света Неделя”). Веднага след Освобождението Христо Г. Данов предлага на товамясто да се изгради паметник на обесените книжари и революционери. Идеята бързо е споделена от интелектуалци и политици и се стига до изработването на един много мащабен проект за мемориал. Изпълнението му започва през 1889-1891 г. от фирмата „Братя Прошек“ по проект на Вацлав Прошек и струва по това време 260 000 златни лева. За съжаление от целия комплекс е построен само мостът, на който лъвовете символизират четиримата обесени от турците българи. Мостът е дълъг 26 м и е широк 18,1 м. Украсен е с четири бронзови фигури на лъвове, откъдето идва и името му. Те са изработени от виенската фирма „Ваагнер Биро“. В книгата си „Спомени” Димитър Пенев обаче, посочва друг изпълнител на проекта-„Тодор Велян и сие”, под ръководството на инж. Конт, за когото пише подробно и списание „Светлина” , където е отпечатана една от първите фотографии на моста. Според първоначалния проект, мостът е централен елемент,около който трябва да се изгради голям кръгов площад, разделен на две от Владайската река, наричана в тази си част тогава „Канла” (кървава). От всичко това днес е запазена само паметната плоча на Георги Стоицев, която стои отстрани на моста, извън общия ансамбъл.

Езерото Сиху

Западното езеро Сиху се намира в град Ханджоу, в източен Китай. То е невероятно красиво и с това привлича от древността до наши дни непрестанен поток от посетители. През ХІV в. известният италиански пътешественик Марко Поло идва в Ханджоу и възкликва при вида на езерото: „Тук се чувствам все едно съм попаднал в рая!”

Сиху е един скъпоценен камък в източнокитайския град Ханджоу, провинция Джъдзян. От три страни то е заобиколено с планини, гледката на водата му е прелестна. Тук има две дълги диги, наречени на имената на известните древнокитайски поети Су Дунпуо и Бай Дзюи. Тези диги, като два зелени пояса, се носят сред леките вълни; човек, като стъпи върху тях, вижда отблизо пъстрите цветя и зелените върби, а отдалече се виждат планините. С всяка крачка се разкрива нова гледка, което е невероятно завладяващо. Всеки сезон тук има своята прелест, която е опиянявала древните поети, които не са знаели, как да опишат красотата му. Танският поет Бай Дзюи написва стиха: „Да се иде в Ханджоу е най-вече заради езерото.”, за да предаде своята любов към Сиху. Поетът от династия Сун Су Дунпуо казва: „Светлината във водата е толкова красива и ясна; планините се виждат загадъчно сред дъжда; искам да сравня езерото с красавицата Сидзъ, която и без грим, и с грим, пак е красива.” Това стихотворение е станало безсмъртно.

Като се каже Сиху, хората веднага се сещат за известните в Китай и в чужбина „Десет гледки от езерото”, които обхващат: Пролет на дигата на Су Дунпуо, Луна в спокойното езеро, Сняг на прекъснатия мост, Цветя и риби във водата, Двойна луна и др.

Има много красиви предания за Западното езеро.  Едно от тях е за прекъснатия мост и е взета от известната на всички китайци легенда за бялата змия. Мостът е мястото, където се срещат случайно Бялото момиче Бай няндзъ и Сю Сиен.

Според легендата, имало една бяла змия, която се усъвършенствала хиляда години и най-накрая се превърнал в красивата и възпитана Бай няндзъ. Друга зелена змия се усъвършенствала 500 години и се превърнала в богата и изпълнена с младежка жизненост девойка Сяо Цин. Двете се събрали заедно и отишли да се разходят покрай Западното езеро. Когато стигнали до Прекъснатия мост, Бай няндзъ съзряла в тълпата хора един млад изтънчен образован човек и веднага се влюбила в него. Сяо Цин тайно направила магия и завалял дъжд.  Студентът Сю Сиен разтворил чадър и седнал да поплува в лодка.

Той видял двете момичета, които били измокрени до кости и им дал собствения си чадър, а себе си оставил да го вали дъжда. Бай няндзъ, като видяла, колко е добър и скромен Сю Сиен, още повече го харесала. В сърцето на Сю Сиен също се зародила любов към красивата девойка. С помощта на Сяо Цин, двамата млади влюбени се оженили и отворили лечебница на брега на езерото. Те лекували болести и така си спечелили любовта на местните хора.

За нещастие, майсторът от Храма на златната планина разбрал, че Бай няндзъ е дух и може да навреди на хората. Той тайно казал на Сю Сиен, че жена му е била бяла змия, която се превърнала в човек и му показал, как да разпознае това. Сю Сиен не бил съвсем убеден. Дошъл празника Дуану дзие, когато всички пият специално вино за прогонване на злите сили. Сю Сиен, по съвет на майстора, накарал Бай няндзъ да изпие това вино. По това време, тя вече била бременна, но не могла да разубеди Сю Сиен. След като изпила виното, тя си възвърнала веднага образа на змия, а Сю Сиен се стреснал до смърт. За да го спаси, въпреки че била бременна, тя отишла в далечната планина Кунлун да открадне билката на живота. Заради тази билка, тя се борила с пазителя и той най-накрая се трогнал от историята и й подарил билката. След като Сю Сиен се възвърнал към живота, той осъзнал, че жена му много го обича и двамата заживели щастливо.

Но майсторът от храма не желаел да вижда тази змия сред хората. С измама той вкарал Сю Сиен в храма и го накарал да стане монах. Бай няндзъ и Сяо Цин много се ядосали и повели водните войници да обсадят храма за да спасят Сю Сиен. Те използвали различни магии, предизвикали наводнение, като целият храм бил обкръжен с вода (от тук идва израза „Водата е потопила Златната планина Дзин шан”). Майсторът също използвал магии и понеже Бай няндзъ скоро трябвало да роди, то била надвита от майстора и с помощта на Сяо Цин избягали.

Когато те стигнали до Прекъснатия мост, се срещнали с избягалия от манастира Сю Сиен. След толкова много премеждия, те били пак на Прекъснатия мост. В гърдите им се смесвали различни чувства и те се прегърнали и заплакали. Бай няндзъ едва родила момченце и пак дошъл майстора. Той безсърдечно затиснал Бай няндзъ под пагодата Лейфън на брега на езерото и произнесъл заклинание, според което само ако изсъхне водата на езерото и пагодата падне, Бай няндзъ може да излезе на бял свят.

След много години, Сяо Цин се самоусъвършенствала още повече и се върнала на Западното езеро. Тя победила майстора, накарала водата на езерото да пресъхне, пагодата да падне и така освободила Бай няндзъ.

Тази трагична история на срещата и раздялата на Бай няндзъ и Сю Сиен на прекъснатия мост трогва посетителите на езерото и го прави още по-незабравимо.

Върхът на Адам

В Шри-Ланка (остров Цейлон) се извисява могъща конусообразна планина, уважавана от привържениците и на четирите основни религии. Причината за това е следата от гигантско стъпало на върха. Според различните предания, островът е най-близо разположената до Рая земя.

Планината на Адам се извисява на 2240 м. През сухия сезон тук идват на поклонение хиляди вярващи – будисти, християни, мюсюлмани, хиндуисти и обикновени любопитни туристи.

Целта на поклонниците е така нареченото „стъпало” на върха. То представлява вдлъбнатина в самата скала, с дължина 160 см и ширина 75 см. Краищата на светинята са обградени със златна рамка и обсипани със скъпоценни камъни. Въпреки уморителния преход  до върха, всеки се стреми да докосне с ръка или устни свещения отпечатък. Според едно от поверията – водата, събрана във вдлъбнатината има целителна сила.

Прехода към върха се извършва главно през нощта, не само заради палещото слънце, а и заради великолепната гледка при изгрев. Когато слънцето се подаде над хоризонта, сякаш цялата планина се обгръща от огнено сияние, а над самата следа се появява феерия от необичайни миражи. При тази гледка, звъна на камбаните и песните на монасите, дори скептиците затаяват дъх и наблюдават с възторг и благоговение.

Индуистите вярват, че това е стъпалото на техния бог Шива. Те наричат планината „Шива Нади Падан”. Будистите я наричат– „Шри Пада”, което значи Свещена стъпка. Според  будистките легенди, Шива е бил по тези еста около 500 г. пр.Хр. затова и първият храм е изграден 300 г.пр.Хр.

Според християните, стъпката е на свети Томас – свещеника, който проповядвал християнството по тези земи.

Мюсюлманите, свързват това свято място с изгонения от рая Адам. При слизането си на земята той стъпил на върха на планината и така се запечатала стъпката му завинаги. Според  друго предание пък – Адам бил изпратен като първия пророк на Земята и именно той е истинският създател на свещения камък Кааба в Мека. След изгонването му от рая, бил наказан да стои на един крак на върха на планината и така се е получила следата.

Съществува и така нареченият „Мост на Адам”, който свързва Индия с Шри Ланка. Според стари арабски и португалски източници, мостът е бил сухопътен  до края на 16 век, но поради силно земетресение, част от него се срутила във водата. И до днес не е известно, дали мостът е създаден от човешки ръце или е дело на природата.

Previous Older Entries